Камъкът на сълзите

Тринадесета глава

Причина за смъртта. Тя вдигна замислено очи и притисна перото към долната си устна. Малката скромна стаичка бе слабо осветена от няколко свещи, нагласени сред купчините листове и книги на писалището й. Между книгите тук-там се виждаха прилежно сгънати свитъци. Виждаше се само едно малко петънце от потъмнялото дърво на плота на писалището, точно пред нея. Там беше сложила листата, върху които трябваше да напише доклада си. По рафтовете зад нея събираха прах странни магически предмети. Чистачките нямаха право да ги докосват, така че това беше нейно задължение. Но никога не й оставаше достатъчно време за чистене. Плътните завеси на прозорците скриваха нощното небе. Единственото цветно петно в стаичката бяха жълто-сините килимчета от другата страна на писалището. Всеки посетител, дошъл в стаичката й — в захлас разглеждаше красивите им шарки.

Причина за смъртта. Тези доклади бяха такава досада. Тя въздъхна. Но необходима досада. Дворецът на пророците ежедневно се нуждаеше от купища доклади. Имаше Сестри, които прекарваха целия си живот в библиотеките, като се занимаваха единствено с това да преподреждат всякакви видове документация, да ги сортират и подвързват в дебели томове, да записват всяка на пръв поглед безсмислена дума, която им се струва, че някой ден може да влезе в употреба. Е, нямаше какво да се прави. Трябваше да измисли някаква приемлива причина за смъртта. Истината не можеше да свърши работа в този случай. Сестрите трябваше да получат задоволително обяснение. Те ценяха високо всеки, който притежава дарбата. Глупачки!

Злополука по време на обучение? Тя се усмихна. Ами, да, злополука по време на обучение. Не беше използвала тези думи от години. Прехапа устни, натопи перото в мастилницата и започна да пише.

„Причина за смъртта — злополука при обучение с Рада’Хан. Всяко клонче, както неведнъж съм казвала на Сестрите, независимо колко младо и гъвкаво е то, би могло да се счупи, ако бъде огънато прекалено много.“

Какви въпроси биха могли да имат? Нека се чудят кой е виновен. Това ще им попречи да се ровят много на дълбоко — та нали вината пада върху тях самите. Докато попиваше мастилото от хартията, чу леко почукване по вратата.

— Един момент, моля! — Тя доближи ъгълчето на писмото от момчето до пламъка на свещта и когато хартията изгоря, я хвърли в студеното огнище. Счупеният печат се превърна в купчинка червен прах. Повече нямаше да получава от него никакви писма.

— Влез!

Тежката врата със заоблени горни краища леко се открехна и в цепнатината се появи една глава.

— Сестро, аз съм! — прошепна някой в мрака.

— Не стой там като някоя послушница. Влез и затвори.

Новодошлата бавно затвори вратата, като преди това се огледа да види дали някой не я е проследил. Погледът й не се спря върху килимчетата.

— Сестро… — Тя не продължи, защото видя как един пръст се повдига пред устните и как я стрелка строгият поглед.

— Никакви имена, когато сме сами! Колко пъти ще ти го повтарям!

Жената се огледа смутено, като че очакваше всеки момент някой да се появи.

— Но нали стаята ти е преградена с въздушния щит?

— Разбира се. Но винаги е възможно отделни думи да стигнат до неподходящи уши! Ако това все пак някога се случи, нали не би искала заедно с думите да бъде чуто и името ти.

Очите на жената отново обиколиха стените.

— Разбира се, че не! Имаш право! — Тя сключи ръце пред себе си. — Един ден всичко това ще бъде ненужно. Мразя, дето все се крием. Един ден ще можем…

— Какво откри?

Жената приглади роклята на хълбоците си, след което се облегна на писалището. В очите й блесна гняв. Имаше странни очи — много бледосини, с виолетов оттенък. Беше трудно да не ги гледаш.

Наведе се още по-напред и зашепна.

— Открили са го!

— Видяла си книгата?

— Да — кимна тя бавно. — По време на вечеря, докато другите се хранеха. — Погледът й беше безстрастен. — Отказал е първото предложение.

Сестрата удари с ръка по писалището.

— Какво? Сигурна ли си?

— Така пишеше в книгата. Има и още нещо. Той не е момче. Голям мъж е.

— Голям мъж! — Сестрата въздъхна тежко, загледана в другата пред себе си. — Коя е била Сестрата?

— Какво значение има? Всички са наши!

— Не, не са. Не можах да наглася нещата така, че и трите да са от нашите. Бяха само две. Третата беше Сестра на светлината.

Очите на новодошлата се разшириха.

— Как си могла да допуснеш това? За нещо толкова важно…

Сестрата отново удари с ръка по писалището.

— Тишина!

Другата трепна и отново сключи ръце. На лицето й се изписа обида.

— Била е Сестра Грейс.

Тя затвори очи и се облегна назад.

— Сестра Грейс беше от нашите — прошепна.

Другата отново се подпря на писалището.

— Значи остава още една. Коя е тя? Сестра Елизабет или Сестра Вирна?

— Не е нужно да знаеш!

— Защо не? Все нищо не бива да знам. Мразя да не знам дали Сестрата, с която говоря, е Сестра на светлината, или е някоя от нас — Сестрите на мрака…

Първата сестра удари с юмрук по писалището и стисна зъби:

— Никога повече не казвай това на глас — изсъска тя, — или ще те изпратя при Безименния, нарязана на парченца.

Другата заби поглед в килима, изведнъж пребледняла като платно.

— Прости ми! — прошепна тя едва.

— Тук няма нито една жива Сестра на светлината, която да вярва, че ние сме нещо повече от легенда. Ако това име докосне ушите им, ще започнат да си задават въпроси. Никога! Никога не го произнасяй на глас! Ако Сестрите разберат коя си или кому служиш, няма да се поколебаят да ти нахлузят Рада’Хан на врата, преди още да си успяла да извикаш!

Жената се хвана за гърлото и прошепна тихо:

— Но аз…

— Ти ще си отвориш ушите и ще ме слушаш внимателно. И не е нужно да знаеш никакви имена. Така никога не би могла да предадеш когото и да било. Разбираш ли защо и другите не знаят твоето име: за да не могат да те предадат. Това е за наша сигурност, за да можем да му служим. Единственото име, което знаеш, е моето.

— Но, сестро… Бих си отхапала езика, преди да кажа и думичка или да произнеса името ти.

— Сега говориш така. Но ако сложат Рада’Хан около врата ти, ще ме предадеш като нищо, само и само да го махнат… Но не е въпросът аз да ти простя. Ако ни предадеш, Безименният няма да ти го прости. Когато срещнеш очите му, времето, прекарано с Рада’Хан на врата, ще ти се струва като приятен разговор на чаша чай.

— Но аз служа… Аз съм се клела… Дала съм обет.

Сестрата кимна и се облегна на стола си.

— Онези, които са служили добре, ще бъдат възнаградени, когато Безименният премине през воала. Онези, които са го предали или са се борили срещу него, ще разполагат с цяла вечност, за да се покаят за грешката си.

— Разбира се, Сестро. — Погледът й не се отделяше от килима. — Живея единствено за да му служа! — Тя вкопчи ръцете си една в друга. — Никога не бих предала Господаря. Кълна се!

— В душата си!

Уплашените й виолетови очи се вдигнаха към жената отсреща.

— Вече съм се заклела!

Другата кимна и отново седна на стола си.

— Както и всички ние, Сестро. Както и всички ние. — Тя я измери с поглед. — Пишеше ли още нещо в книгата?

— Нямах достатъчно време да прочета всичко с подробности, но си спомням още нещо. Той е близък с Майката Изповедник. Ще й става другар.

Тя се намръщи.

— Майката Изповедник. — Махна с ръка. — Това не е толкова страшно. Нещо друго?

— Той е Търсачът.

Тя отново удари силно по писалището.

— Проклета да е светлината! — въздъхна дълбоко и шумно. — Търсачът. Е, ще трябва да измислим нещо. Има ли още нещо?

Другата кимна бавно и се приближи.

— Той е много здрав и силен. Само два дни след като дарбата му се е събудила, главоболията са го докарали до безсъзнание.

Сестрата бавно стана от стола си. Този път нейните очи се разшириха.

— Два дни! — прошепна тя. — Сигурна ли си? Два дни?

Другата кимна.

— Казах ти това, което прочетох в книгата. Сигурна съм, че така пише, а дали думите казват истината — това не знам. Не мога нищо да кажа.

Сестрата отново седна на стола си.

— Два дни! — Погледът й беше прикован към писалището. — Колкото по-скоро сложим Рада’Хан около врата му, толкова по-добре!

— За това дори Сестрите на светлината биха се съгласили с теб. Имаше обратно съобщение. От Прелата.

Тя вдигна вежди.

— Разпореждания на нея самата?

— Да — кимна другата. След това добави едва чуто: — Така бих искала да знам дали Прелатът е с нас, или е против нас.

Сестрата сякаш изобщо не я чу.

— Какво гласи съобщението?

— Че ако откаже и третото предложение, сестра Вирна сама трябва да го убие. Ако наистина е толкова силен и откаже и третия път, така или иначе ще умре след няколко седмици. Защо ли й е да дава такива разпореждания?

— Да си чула някога някой да откаже първото предложение?

— Не, струва ми се, че не съм!

— Това е едно от правилата. Ако някой с дарба откаже и трите предложения, трябва да бъде убит, за да му бъдат спестени мъките и лудостта, които го очакват накрая. Никога досега не си виждала подобно разпореждане, защото никога не си виждала някой да откаже при първото предложение. Аз съм прекарала дълги часове в архивите, ровейки се в пророчествата. Тъкмо там открих това правило. Прелатът познава всички правила, дори и най-древните. И се страхува; тя също е чела пророчествата.

— Тя се страхува? — Очите й се отвориха широко. — Прелатът се страхува? Никога не съм я виждала да показва, че е изплашена от нещо.

Сестрата кимна.

— Сега обаче се страхува. Каквото и да стане, все е добре за нас. Той ще трябва да избира между яката и смъртта. Ако окачат яката на врата му, ще се споразумеем с него, както ние си знаем, както е ставало винаги. Може би за него ще е по-добре да умре. Може би щеше да е най-добре, ако вече беше мъртъв. Преди Сестрите на светлината да са разбрали кой е всъщност. Ако вече не са го направили.

Другата отново се облегна на писалището и сниши глас:

— Ако узнаят или разберат по някакъв начин, сред Сестрите на светлината има такива, които ще го убият.

— Наистина има. — Лицето й грейна в усмивка. — Каква опасна дилема за тях. И каква блестяща възможност за нас. — Усмивката й бързо се стопи. — А какво става с другата работа?

Жената махна ръце от писалището.

— Рансън и Уебър ще те чакат където трябва. — Тя скръсти ръце под гърдите си. — Станали са доста самонадеяни, откакто преминаха през всички изпитания. Утре е последният им ден. — По тънките й устни премина садистична усмивка. — Напомних им, че все още носят яките си. Странно, че не се чува тракането на коленете им!

Сестрата не обърна внимание на усмивката й.

— Имам да давам уроци — каза тя. — Ти ще ме заместиш. Кажи им, че имам да пиша доклади. А аз през това време ще отида да се видя с двамата ни приятели. Те може и да са преминали всички изпитания на Прелата, но още не са преминали моите. Единият още не се е заклел. А другият… — Тя се наклони напред над писалището. Очите й пробляснаха стръвнишки.

— Кой от двамата? Кого ще накараш да… О, толкова ми се иска да присъствам и аз. Или пък да ти помагам. Обещай ми, че ще ми разкажеш всичко с подробности.

Сестрата се усмихна на нетърпението на другата.

— Всичко, обещавам. От начало до край. Всеки писък. А сега върви да изнесеш уроците ми.

Жената се насочи към вратата с радостни подскоци, също като ученичка. Беше твърде нетърпелива и превъзбудена. А това бе опасно. Подобна страст можеше да накара хората да забравят предпазливостта си, да допуснат грешки. Тя извади от едно чекмедже нож и си помисли, че за в бъдеще ще трябва да я използва по-малко. И непрекъснато да я държи под око. Изпробва острието на пръста си и остана доволна, защото бе като бръснач. После го пъхна в ръкава си. Взе от рафта малка, потънала в прах фигурка и я пъхна в джоба си. Преди да заобиколи писалището си и да се насочи към вратата, се сети още нещо и се върна и взе тънката пръчка, опряна отстрани на писалището.

Беше късно и коридорите бяха тихи. Нямаше почти никой. Макар да бе горещо, тя пристегна късата синя пелерина от фин плат на раменете си. При мисълта за този новия, когото бяха открили, че притежава дарбата, я побиха ледени тръпки. Не момче. Голям мъж.

Тя тръгна мълчаливо по дългите пътеки и замислено поклати глава. Минаваше покрай факлите, закрепени на специални поставки в черешовата ламперия, покрай масите, украсени със сухи цветя, покрай прозорците, закрити с тежки завеси, които гледаха към двора на замъка. В далечината светлинките на града приличаха на килим от звезди. През прозорците влизаше хлад. „Наближава отливът“, помисли си тя.

Чистачките, лъскайки я някой дървен стол, я перило на стълба, падаха в дълбоки поклони пред нея. Тя почти не ги забелязваше и със сигурност не виждаше сред тях нито едно познато лице. Те бяха извън обсега на вниманието й.

Не момче. Голям мъж.

От тази мисъл лицето пламна от гняв. Как е възможно това? Някой е направил ужасна грешка. Грешка. Недоглеждане. Сигурно се дължи на това.

Една слугиня, която, застанала на колене, усърдно търкаше килима, отскочи встрани миг преди тя да я настъпи, извиквайки смутено „Простете, Сестро.“ Както си беше на земята, тя допря чело в килима и каза още нещо за извинение.

Голям мъж. С такъв като него щеше да е трудно, дори ако бе момче. А при положение, че е вече голям мъж?! Тя отново поклати глава. Голям мъж. Удари пръчката в бедрото си. Две слугини, които се суетяха наблизо, подскочиха при удара и моментално паднаха на колене, като криеха стиснатите си очи зад молитвено сключените си ръце.

Е, мъж или не, той ще носи Рада’Хан около врата си. Пък и имаха цял Дворец, пълен със Сестри, които щяха да се занимават с него, ако се наложи. Но дори и с Рада’Хан на врата той все пак си беше голям мъж. При това Търсач. Щеше да им създаде доста проблеми. „Ако се наложи, мислеше си тя, винаги може да стане «злополука по време на обучение». Ако ли не, роденият с дарба със сигурност е изложен на достатъчно опасности. Такива, при които понякога е наистина по-добре да си мъртъв. Но ако пък съумееше да го убеди да застане на нейна страна, да го използва — тогава усилията щяха да си струват.“

Тя сви в един коридор, който на пръв поглед й се стори съвсем празен. След това обаче забеляза млада жена, застанала в сянката между факлите, загледана през прозореца. Стори й се, че я познава. Една от послушниците. Спря зад нея и скръсти ръце. Младата жена потропваше с крак по килима и облегнала лакти на прозореца, гледаше към големите порти долу.

Сестрата се прокашля. Другата се обърна, ахна и се поклони дълбоко.

— Прости ми, Сестро, не чух стъпките ти. Добра вечер ти желая!

Щом големите кафяви очи се повдигнаха, тя пъхна пръчката под брадичката й и вдигна главата й още малко.

— Паша, нали?

— Да, Сестро, Паша Маес, послушница, Трета степен. Следващата в списъка, която ще получи кръщение.

— Следващата в списъка — изсъска Сестрата. — Самонадеяността, скъпа моя, не подобава дори на една Сестра, още по-малко на послушница. Па била тя и от Трета степен.

Паша сведе очи и отново се поклони, доколкото й позволяваше опряната в брадичката й пръчка.

— Да, Сестро. Прости ми!

— Какво правиш тук?

— Просто гледам, Сестро. Гледам нощта!

— Гледаш нощта! По-скоро бих казала, че гледаше портата. Не е ли така?

Паша се опита да сведе главата си още по-надолу, но пръчката повдигна брадичката й.

— Да, Сестро, така е. Гледам портата. — Тя облиза няколко пъти долната си устна.

Най-накрая изплю камъчето:

— Чух разговор, разговор между момичетата. Говореха си, ами говореха си, че три от Сестрите били изпратени извън Двореца доста отдавна, което можело да означава единствено, че са намерили някой с дарба. Нов. През всичките години, откакто съм тук, нито веднъж не съм видяла да пристига нов. — Тя отново облиза устните си. — Ами, аз съм… искам да кажа… Надявам се да бъда следващата в списъка. А щом получа кръщението си, ще трябва да ми бъде даден някой нов. — Тя стисна ръце една в друга. — Толкова ми се иска да бъда Сестра. С такова усърдие учих и работих. Чаках и чаках. И през цялото това време не се появи нито един нов. Прости ми, Сестро, но не мога да сдържа вълнението си. Толкова се надявам, че ще съм достойна. Затова… да, наистина гледах портата, надявайки се да го видя да влиза.

— Мислиш, че си достатъчно силна, за да се заемеш с работата? Да ти възложат обучението на новия?

— Да, Сестро, аз учих и работих много сериозно, всеки ден, години наред.

Тя се вторачи в лицето на послушницата.

— Така ли, покажи ми!

Както се гледаха една друга в очите, Сестрата се отдели на няколко сантиметра от земята. Въздухът около нея се сгъсти като стена. Добро изпълнение. Сестрата се запита дали послушницата би понесла сблъсък. В момента, в който мисълта се появи в главата й, в двата края на коридора избухнаха огнени кълба, носещи се с невероятна скорост и свистене към двете жени. Паша не трепна. Преди да ги достигнат, огнените кълба се блъснаха в плътна стена от въздух. Въздухът обаче не беше най-добрият. Малка грешка, която Паша моментално поправи. Още преди огънят да е достигнал до нея, всичко наоколо се овлажни. Огнените кълба изсвистяха по килима и угаснаха.

Макар да не се опита да помръдне, Сестрата знаеше, че няма да може да го направи. Тя се усети здраво притисната от твърдата въздушна стена. Изстуди въздуха около себе си, превърна го в лед и след това го счупи. Щом се освободи, Сестрата повдигна Паша над пода. Момичето се опита да се освободи с помощта на защитната си мрежа, но не успя. Краката на Сестрата отново се отлепиха от земята. Впечатляващо — Паша можеше да отвръща на атака дори когато не е свободна.

Магическите заклинания на двете жени се сблъскаха, вкопчиха се здраво едно в друго. Нападаха и се отбраняваха едновременно. Мълчаливата битка продължи известно време, през което и двете бяха отделени от земята. Накрая Сестрата напрегна сили и се освободи от мрежите на момичето. Отпусна се плавно на пода, стоварвайки върху Паша цялата тежест на магията. Малък и подъл номер: да накараш противника ти да се бори не само с мрежите на нападателя, но и със собствените си заклинания. Паша не бе очаквала това и не успя да се защити; никога не я бяха учили на това. Лицето й се изкриви в едва сдържана гримаса. По челото й потекоха ситни капчици пот. От огромната сила, наситила въздуха, ъглите на килимите се повдигнаха. Огънят в запалените лампи потрепна. Сестрата разби заклинанието с трясък, от който едно огледало в дъното на коридора се разтресе. Треперещите крака на момичето докоснаха земята. Пое си дълбоко въздух на няколко пъти.

— Не съм виждала такива неща по-рано, Сестро. Те не са… по правилата.

Другата пъхна пръчката под брадичката й.

— Правилата са за детските игри. Ти отдавна не си дете. Когато станеш истинска Сестра, ще трябва да се справяш с много по-сложни неща, за които няма правила. Трябва да си подготвена. Ако винаги се облягаш на нечии правила, много скоро ще се натъкнеш на остър нож, държан от ръка, която хич не я е грижа за твоите правила.

Паша не трепна.

— Да, Сестро, благодаря ти за урока.

Сестрата се усмихна мислено, но лицето й остана каменно. В това момиче имаше нещо, макар и още недоразвито. Не се срещаха често такива като нея, дори сред послушниците Трета степен.

Тя я огледа още веднъж: меки кафяви коси, едва докосващи раменете, големи кафяви очи, привлекателно лице, устни, които обикновено привличат мъжките погледи, гордо изправени рамене и тяло, което не можеше да се скрие под дрехите на послушница.

Тя плъзна пръчката надолу по врата на Паша, към разтвореното й деколте.

— И откога, Паша — започна Сестрата с глас, в който се долавяше едновременно и заплаха, и добронамереност, — на послушниците е позволено да носят роклите си разкопчани по този начин?

Лицето на Паша пламна.

— Прости ми, Сестро. Нощта е толкова гореща. Бях сама… наоколо нямаше никой. Просто ми се прииска да усетя с цялото си тяло допира на хладния нощен вятър. — Лицето й стана моравочервено. — Толкова се потя тук, в Двореца. Не съм си и помисляла да проявявам неблагоприличие. Толкова съжалявам. Прости ми.

Ръцете на Паша се стрелнаха към копчетата на роклята й, но Сестрата протегна пръчката и лекичко отстрани ръцете от гърдите й.

— Създателят те е направил такава. Не бива да те смущава Неговият избор за теб, направен с мъдрост. Не се срамувай, Паша, от онова, с което те е надарил. Само онези, чиято вярност към Него е съмнителна, могат да те упрекват за това, че с гордост показваш творението на Създателя в цялото му великолепие.

— Аз… благодаря ти, Сестро! Никога не съм гледала на нещата от такъв ъгъл. — На лицето й се появи бръчка. — Какво имаш предвид под „съмнителна вярност“?

Тя махна пръчката от гърдите й и повдигна вежда.

— Онези, които благославят Безименния, не се крият в сенките, скъпа моя. Те са навсякъде. Дори ти може да си една от тях. Дори аз.

Паша падна на едно коляно и сведе глава:

— О, моля те, Сестро — проплака тя, — не говори така за себе си, дори на шега. Ти си Сестра на светлината, а ние сме в Двореца на пророците, на сигурно място, моля се, от шепота на Безименния.

— На сигурно място ли? — Тя подкани Паша да се изправи, докосвайки я с пръчката. След това я погледна сурово. — Само истинска глупачка може да си мисли, че е на сигурно място, дори тук. Сестрите на светлината не са глупачки. Дори те винаги трябва да са нащрек за шепота на мрака.

— Да, Сестро, ще го запомня.

— Спомняй си го всеки път, когато някой се опита да те накара да се срамуваш от това, каква те е създал Той. Задай си въпроса защо ли някой се изчервява при вида на Неговото творение. Изчервява се, както би трябвало да го прави пред Безименния.

— Да, Сестро… Благодаря ти — промърмори тя. — Даде ми доста храна за размисъл. Никога преди не бях мислила за Създателя от такава гледна точка.

— За всяко нещо, което създава, Той си има причина, нали така?

— Какво имаш предвид?

— Ами, когато надарява един мъж със здрави мускули, това какво ти говори?

— Ами то е ясно — дарил го е със здрави мускули, за да бъдат използвани. Това означава, че Създателят е дал на мъжа здрави мускули, за да работи и изхранва семейството си. Да работи, за да преживее. Да работи, за да накара да се гордее с него Създателят. И де не пропилява дара на Създателя, като мързелува.

Сестрата размаха пръчката пред лицето на Паша.

— А какво, мислиш, е имал предвид Създателят, надарявайки те с това тяло?

— Ами… не знам… точно. Че трябва да го използвам, за да… се гордее Създателят с творението си… по някакъв начин?

Сестрата кимна.

— Помисли върху това. Помисли за причините, поради които си тук. Тук, точно по това време. Тук си заради едно-единствено нещо. Сестрите на светлината са тук заради едно-единствено нещо, нали така?

— О, да, Сестро. Тук сме, за да обучаваме родените с дарба, да ги обучаваме да я използват. И да ги напътстваме така, че да не могат да чуят шепота на Безименния, да могат да чуват само гласа на Създателя.

— И как трябва да правим това?

— Надарени сме с дарбата да бъдем магьосници, за да можем да показваме на другите как да използват своята дарба.

— И щом Създателят е бил достатъчно мъдър да те дари с тази дарба — дарбата на магьосници, — не мислиш ли, че най-вероятно е имал причина, за да ти даде и тази външност? Може би като част от призванието ти да бъдеш Сестра на светлината? Да използваш външността си, за да Му служиш?

Паша я гледаше ококорено.

— Ами, никога досега не съм разсъждавала по този начин. Как би могла да му служи моята външност?

Сестрата сви рамене.

— Ние не можем винаги да знаем какво е възнамерявал Създателят. Когато Той пожелае, ще го разкрие пред нас.

— Да, Сестро — в гласа й се долавяше съмнение.

— Паша, когато видиш мъж, когото Създателят е надарил с красота и добре оформено тяло, за какво си мислиш? Какво чувстваш?

Тя се изчерви.

— Аз… понякога… това кара сърцето ми да подскочи. Така мисля. Кара ме да се чувствам… добре. Да чувствам копнеж.

Сестрата най-после си позволи да се усмихне.

— Няма защо да се изчервяваш, скъпа. Това е копнеж да докоснеш творението на Създателя. Не мислиш ли, че твоето възхищение от Неговото дело ще Му се хареса? Не мислиш ли, че Той би искал да харесваш онова, което е създал? Да му се наслаждаваш! Също както вече сигурно си разбрала, че и мъжете обичат да гледат красотата ти и копнеят да докоснат творението на Създателя. Би било престъпление спрямо Създателя да не използваш, служейки Му, онова, с което те е дарил.

Паша се усмихна срамежливо.

— Никога не съм разсъждавала от такава гледна точка. Ти ме дари с нови очи, Сестро. Колкото повече уча, толкова повече ми се струва, че нищо не знам. Надявам се, че един ден ще бъда Сестра на светлината, която притежава поне половината от твоята мъдрост.

— Понякога познанието се появява неочаквано, Паша. Уроците на живота идват в най-неподозирания момент. Както тази нощ например. — Тя посочи с пръчката към двора. — Ето те тук, гледаш през прозореца с надежда да научиш едно нещо, а научаваш друго, по-важно.

Паша я докосна по ръката.

— О, толкова съм ти благодарна, Сестро, че ми отдели от времето си, за да ме научиш на това. Никоя Сестра не е разговаряла с мен толкова открито.

— Това е урок, Паша, който не влиза в програмата ти за обучение в Двореца. Урок, за който Безименният би се разгневил да разбере, че си получила. Така че по-добре не го споделяй с никого. Ако продължиш да размишляваш над думите ми и когато ти се открие намерението на Създателя, тогава ще разбереш по-добре какво е да Му служиш истински. А ако остане нещо неясно за теб, знай, че винаги съм готова да ти помогна! Но не казвай никому за разговора ни. Както вече ти казах, човек никога не знае кой се вслушва в шепота на Безименния.

Паша се поклони.

— Ще го направя, Сестро. Благодаря ти!

— Послушниците преминават през много изпитания. Изпитания, давани от Двореца. Те са придружени с правила. Последното изпитание, което трябва да преминеш, за да получиш кръщение, е да ти поверят новодошъл с дарба. В това последно изпитание не винаги важат всички правила. Понякога новите са костелив орех. Но това не означава, че е лош.

— Костелив орех?

— Разбира се! Те идват тук, изтръгнати от живота, който са водили до този момент, запратени на някакво напълно непознато им място, изградено по правила, които не познават. Те могат да се бунтуват, да не искат да бъдат обучавани. Това е така, защото се страхуват. Ние трябва да сме търпеливи.

— Страх ли…? Страх от Сестрите? И от Двореца?

— Нима не те беше страх, когато дойде в Двореца за пръв път? Поне малко?

— Да, малко може би. Но да дойда тук бе моята мечта. Желаех това повече от всичко на света.

— За новите, притежаващи дарба, попадането в Двореца не винаги е мечта. Те се плашат от силата си. При теб тя се е развивала постепенно, с годините. Свикнала си с нея; тя е част от теб. При тях често е по-различно — те разбират за силата си неочаквано, изведнъж. Тя не е нещо, което са искали или мечтали. Рада’Хан може да възпламени силата, а това е нещо ново за тях. То може да предизвика страх. Страх, който ги кара да се борят. Да се борят срещу нас. Твоята работа като послушница Трета степен е да се грижиш за тях в името на собственото им добро, докато дойде моментът, в който Сестрите се заемат с обучението им. Във всички уроци, които си получила досега, е имало правила. В този случай много често правила не съществуват. Новите не познават нашите правила. Може да ти бъде трудно да се справиш с един нов, ако следваш стриктно правилата, които знаеш. Понякога яката не е достатъчна. Трябва да използваш всичко, с което те е дарил Създателят. Трябва да си способна да направиш всичко необходимо, за да обуздаеш волята на тези необучени още магьосници. Това е истинското и последно изпитание, през което трябва да мине една послушница, за да стане Сестра. Много послушници не успяват да го издържат и биват изгонени от Двореца.

Паша гледаше с широко отворени очи.

— Никога не бях чувала нещо подобно.

Сестрата сви рамене.

— Тогава значи съм ти била от полза. Щастлива съм, че Създателят е избрал именно мен, за да ти помогна. Може би друг на мое място не би искал така силно да успееш и би се въздържал в съветите си. Може би ще ти бъде от полза да се консултираш с мен за всяка трудност, която ще се изпречи пред теб при заниманията ти с новия, който ще ти бъде поверен.

— О, да, благодаря ти за помощта, Сестро. Трябва да ти призная, че малко ме стресна с това, че новите можели да се окажат костелив орех. Винаги съм си мислила, че те изгарят от желание да учат и че би било огромно удоволствие да им показваш, да помагаш в обучението им.

— Те са различни. Някои са като пеленачета. Да се надяваме, че ще ти се падне точно такъв. Някои ще те подложат на истинско изпитание. Чела съм хроники от стари времена, в които се разказва за такива, които са разбудили дарбата си, преди да успеем да се доберем до тях. Преди да сме им сложили Рада’Хан, за да им помогнем.

— Но… за тях сигурно е страшно — да имат силата и да не разполагат с нашата помощ и напътствие.

— Наистина е така. А, както ти казах, страхът може да ги направи непокорни. Веднъж четох за един, в една стара книга, който отказал първото предложение за яката.

Паша ахна и закри устата си с ръка. Сестрата отлепи пръстите от лицето й.

— Но… това означава,… че една от Сестрите…

Сестрата бавно кимна.

— Това е цена, която всички сме готови да платим. Ние носим тежка отговорност.

— Но защо родителите му не са го накарали да приеме предложението?

Тя се приближи и сниши глас:

— В доклада пишеше, че този с дарбата бил порасъл. Бил голям мъж.

Паша я погледна с големи, невярващи очи.

— Мъж ли…? — прошепна тя. — Но щом едно момче може да се окаже костелив орех, какво остава за възрастен мъж?

Сестрата погледна послушницата безстрастно.

— Ние сме тук, за да служим на Създателя. Човек никога не може да разбере какво е възнамерявал създателят. Една послушница, на която е поверен нов, би трябвало да използва всичко, с което я е надарил Създателят. Яката не винаги е достатъчна. Никога не можеш да прецениш какво ще ти се наложи да направиш. Правилата не винаги вършат работа. Все още ли искаш да бъдеш Сестра на светлината? Дори да знаеш, че може да ти поверят нов, който да се окаже по-костелив орех от всички, с които досега са работили послушниците.

— О, да! Да, Сестро! Ако новият е костелив орех, ще знам, че това е изпитание, пратено ми от самия Създател, за да види дали наистина съм достойна. Няма да се проваля. Ще направя всичко, което трябва да се направи. Ще използвам всичко, на което съм научена, всичко, с което Създателят ме е дарил. Ще бъда нащрек, защото той може да идва от чужда страна, да има непознати за нас обичаи, да е изплашен или вироглав, или костелив орех. Ще знам, че за да успея, може да се наложи сама да си създавам правила — тя се поколеба. — А ако наистина си така добра и възнамеряваш да ми помогнеш, тогава ще знам, че ще мога да разчитам на твоята мъдрост и няма да се проваля.

Сестрата кимна усмихната.

— Дадох ти дума. Ще ти помогна независимо от трудностите. — Тя се намръщи замислено. — Може да се окаже, че си дарена с красота, за да може новият да види чрез теб красотата на Създателя. Може би именно така трябва да показваш правия път на един нов.

— За мен би било чест да покажа на един нов светлината на Създателя по какъвто и да е начин.

— Така е, детето ми. — Тя изпъна рамене и сключи ръцете си отпред. — А сега искам да отидеш при Господарката на послушниците и да й кажеш, че имаш прекалено много свободно време и че още от утре искаш да ти бъдат поверени някои дребни задължения. Кажи й, че прекарваш твърде много време в зяпане през прозорците.

Паша сведе глава и отново се поклони.

— Да, Сестро — тихо каза тя.

Когато послушницата вдигна очи, Сестрата се усмихна.

— Аз също чух, че три от Сестрите са отишли да търсят някакъв нов, който притежава дарбата. Мисля, че ще мине доста време, преди да се завърнат с него. Ако изобщо се завърнат. Но ако все пак се завърнат и го доведат, ще напомня на Прелата, че ти си следващата в списъка и че си достатъчно подготвена за тази работа.

— О, благодаря ти, Сестро! Благодаря ти!

— Ти си една чудесна млада жена, Паша. Създателят наистина е показал чрез теб красотата на творенията си.

— Благодаря, Сестро — каза тя, този път без да се изчерви.

— Благодари на Създателя.

— Ще го направя, Сестро. Сестро? Преди новият да е пристигнал в Двореца, можеш ли да ми дадеш още някой урок за това какво очаква от мен Създателят? Да ми помогнеш да разбера намеренията му?

— Стига да искаш.

— О, да! С цялото си сърце!

Тя потупа Паша по бузата.

— Разбира се, скъпа моя. Разбира се. — Сестрата отново изправи рамене. — А сега ще дойда с теб при Господарката на послушниците. Няма да допусна бъдещите Сестри да си губят времето, зяпайки през прозорците.

— Да, Сестро! — Паша се поклони с усмивка и забърза по коридора. След миг се спря и се обърна: — Сестро… страхувам се, че не знам името ти.

— Върви!

Паша подскочи.

— Да, Сестро.

Сестрата се загледа в поклащащите се бедра на Паша, която забързано се отдалечаваше по коридора, подритвайки по пътя си повдигналите се от огнената буря ъгълчета на килимите. Момичето имаше изключителни глезени.

Тя се съсредоточи и продължи нататък по коридорите и стълбищата. Докато се спускаше все по-надолу, дървените стълби бяха заменени от каменни. Горещината постепенно намаля, но все още бе твърде топло. Меката светлина на запалените лампи се измести от трепкащите сенки на разположени на голямо разстояние една от друга факли. Многобройната прислуга, изпълваща коридорите по-нагоре, постепенно взе да намалява, докато накрая наоколо не се виждаше жива душа. Тя продължи да се спуска все по-надолу, под прашните складове, под помещенията за прислугата и работилниците. Факлите се разреждаха все повече, докато накрая не остана нито една. Тя запали огнено кълбо в дланта си и вдигна ръка, за да освети пътя си.

Когато стигна до търсената врата, запали с огненото кълбо една угаснала факла, поставена наблизо. Озова се в малка стаичка с каменни стени — нещо като изоставена килия. Беше напълно празна, ако не се брои купчината изгнила слама на пода, мъждукащата факла и двамата магьосници. Миришеше отвратително на горящ катран и плесен.

Когато тя влезе, двамата се изправиха, като се олюляха леко. Бяха облечени в роби, обозначаващи високия им ранг. И двамата се ухилиха глуповато. Не, те не бяха самонадеяни, установи тя; бяха пияни. Вероятно празнуваха последната си нощ в Двореца на пророците. Последната си нощ със Сестрите на светлината. Последната си нощ с Рада’Хан на вратовете. Двамата мъже се бяха сприятелили, откакто попаднаха в Двореца като момчета, почти по едно и също време. Сам Уебър беше среден на ръст, с къдрава, светлокафява коса, гладко избръснат. Челюстта му изглеждаше прекалено широка за мекото му лице. Невил Рансън беше малко по-висок, с късо подстригана права черна коса, пригладена надолу. Имаше къса, добре поддържана черна брада, тук-там просребряваща. Очите му също бяха черни. Чертите му изглеждаха още по-строги, сравнени с мекотата, която се излъчваше от приятеля му. Тя винаги си бе мислила, че се е превърнал в истински красавец. Познаваше го от времето, когато дойде в Двореца като малко момче. Тогава тя беше още послушница. Дадоха го на нея като последно изпитание, преди да получи кръщението си за Сестра на светлината. Но това беше много отдавна. Магьосник Рансън вдигна ръце и направи драматичен, но доста колеблив поклон. Обърна се към нея с глуповатата си усмивка. Тази усмивка винаги придаваше момчешко изражение на лицето му, скриваше годините и първите бели косми на главата му.

— Добра вечер на теб, Сестро…

Тя стовари пръчката върху лицето му с такава сила, че челюстта му изпращя. Той се строполи на пода със стон.

— Казвала съм ти и преди — изсъска тя през стиснатите си зъби — никога да не се обръщаш към мен по име, дори когато сме сами. Това, че си пиян, не е извинение.

Магьосник Уебър стоеше вкаменен, с широко отворени очи и бяло като платно лице, а глуповатата усмивка изчезна от устните му. Рансън се търкаляше по пода с ръце на лицето и оставяше кървави следи по сламата.

Лицето на Уебър изведнъж пламна.

— Как се осмеляваш да направиш такова нещо? Ние преминахме през всички изпитания! Вече сме магьосници!

Светкавица от сила се стрелна към яката му. Ударът го отпрати към стената, където Рада’Хан бе закачена за верига.

— Минали през изпитанията, така ли? — изкрещя тя. — Минали сте изпитанията! Но не и през моите! — Тя усили болката и Уебър започна да се гърчи в агония. — Така ли се обръщате към една Сестра, така ли показвате уважението си към нея?! — Тя отне силата и магьосникът се сгромоляса на пода, стенейки. С огромни усилия той успя да се вдигне на колене.

— Прости ми, Сестро — каза той с прегракнал, изпълнен с болка глас. — Моля те да ни простиш за проявеното неуважение. — Очите му търсеха нейните и се опитваха да умилостивят яростния й поглед. — Това бяха само пиянски брътвежи, моля те, прости ни!

Тя стоеше срещу тях, подпряла юмруци на хълбоците си, и го наблюдаваше. Посочи с пръчката си мъжа, който продължаваше да се търкаля по пода и да стене.

— Излекувай го! Нямам време за глупости. Дойдох да ви подложа на последното изпитание, а не да го гледам как хленчи заради една плесница.

Уебър се доближи до приятеля си и внимателно го обърна по гръб.

— Невил, не се тревожи, ще ти помогна, лежи си спокойно! — Той отдели треперещите ръце на мъжа от лицето му и на тяхно място постави собствените си. Започна да му говори и да го лекува. Не му отне много време; Уебър беше надарен лечител. Той помогна на приятеля си да се изправи и изтри кръвта от раната му с шепа слама.

Рансън се изправи на крака. От очите му излизаха гневни искри, но той успя да задържи гласа си равен.

— Прости ми, Сестро. Какво искаш от нас?

Уебър се приближи и застана до него.

— Моля те, Сестро, ние направихме всичко, което Сестрите поискаха. Приключихме.

— Приключихте, значи, така ли? Аз пък не мисля така! Забравихте ли разговорите ни? Забравихте ли какво ви казах? Нима мислите, че аз съм забравила, че ще ви оставя да отлетите просто ей така? Като волни птички? Никой не си е тръгнал оттук, без да се срещне с мен или с някоя от моите Сестри. Такава е клетвата.

Двамата се спогледаха и отстъпиха назад.

— Ако ни оставиш да си тръгнем — предложи плахо Уебър, — ще ти се закълнем.

Тя ги изгледа за миг, гласът й прозвуча спокойно.

— Да ми се закълнете ли? Това не е клетва пред мен, момчета, а пред Пазителя. И вие много добре знаете това.

Двамата леко пребледняха.

— А клетва ще бъде положена едва след като единият от вас премине през моето изпитание. Само единият от вас ще се закълне.

— Единият от нас ли? — попита Рансън и преглътна с усилие. — Защо само единият от нас?

— Защото — прошепна тя — другият няма да има нужда да го прави. Той ще умре!

Двамата ахнаха и се доближиха един до друг.

— Какво е това изпитание? — попита Уебър.

— Съблечете се и можем да започваме.

Те се спогледаха. Рансън леко повдигна ръце.

— Да се съблечем ли, Сестро? Сега? Тук?

Тя ги изгледа.

— Не бъдете толкова срамежливи, момчета. Виждала съм ви да плувате голи в езерото още когато бяхте толкова малки — тя посочи с ръка някъде под талията си.

— Но тогава сме били момчета — каза Уебър, — а вече не сме. Вече сме мъже.

Тя смръщи чело.

— Не ме карайте да повтарям отново. Следващия път ще изгоря дрехите ви, както са върху вас.

Двамата се спогледаха и бързо изхлузиха робите през главите си. Тя ги огледа от горе до долу, за да им покаже колко е недоволна от това, че не се подчиняват веднага на заповедите й. Видя как лицата им пламват на светлината на факлите.

Със светкавично движение на китката тя извади ножа от ръкава си.

— До стената. И двамата!

Понеже не се отзоваха достатъчно бързо, тя отново вкара в действие яката и ги залепи за стената. Прилагайки по една тъничка струйка сила към всяка Рада’Хан, тя ги обездвижи напълно, така че не можеха да помръднат и пръст.

— Моля те, Сестро — прошепна Рансън, — не ни убивай! Няма нищо да направим! Нищо!

Хладният й поглед се спря върху тъмните му очи.

— Напротив, ще направите. Или поне единият от вас. Но все още не сме стигнали дотам. Засега си дръжте езика зад зъбите или аз ще го направя вместо вас.

Двамата бяха напълно безпомощни. Тя се доближи първо до Уебър. Допря ножа си в гърдите му и леко го плъзна надолу, разрязвайки само кожата му. Лицето му плувна в пот, той стисна зъби. Целият затрепери. След като направи достатъчно дълъг разрез, тя се върна отново на гърдите и направи втори, на един пръст разстояние от първия. Двата бяха успоредни и еднакво дълги. От устата му излизаха сподавени звуци. Двата разреза се събираха в една точка в долния край. По гърдите му потекоха капчици кръв. Тя пъхна върха на ножа там, където се събираха двете линии и отдели кожата, издърпвайки лентата нагоре до началото.

Приближи се до Рансън и направи същото и с него. По лицето на мъжа потекоха пот и сълзи, но той не каза нищо. Той се оказа по-предвидлив. Когато свърши, тя се изправи и огледа работата си. Двата прореза изглеждаха абсолютно еднакви. Беше доволна. Върна ножа в ръкава си.

— Рада’Хан ще бъде свален от врата на единия от двама ви утре и той ще бъде свободен да си върви. Поне доколкото зависи от Сестрите на светлината. Но не и доколкото зависи от мен, а още по-важно — от Пазителя. Това ще бъде началото на вашата служба при него. Ако му служите добре, ще бъдете възнаградени, когато той се освободи от воала. Провалите ли се в задачата си… е, сигурна съм, че не бихте искали да знаете какво точно ще ви се случи, ако се провалите.

— Сестро — гласът на Рансън трепереше, — защо само единият от нас? Ние и двамата можем да се закълнем, и двамата можем да служим.

Уебър погледна гневно приятеля си. Не обичаше да говорят от негово име.

— Тази клетва се дава с кръв. Единият от вас ще трябва да премине моето изпитание, за да спечели привилегията да я положи. Другият тази нощ ще загуби дарбата си, ще загуби своята магия. Знаете ли как магьосниците губят магията си?

Двамата поклатиха глави.

— Когато се одере кожата им, магията изтича от тях — каза тя, като че ли им обясняваше как се бели круша. — Изтича, докато не остане и капчица.

Уебър я погледна пребледнял. Рансън затвори тъмните си очи и потрепери. В това време тя намота около показалците си ивиците кожа, висящи от гърдите на двамата мъже.

— Нужен ми е доброволец. Просто за да ви демонстрирам нещо. Не искам някой от вас да си помисли, че смъртта ще бъде по-лесният начин за бягство. — Тя им се усмихна топло. — Имате разрешението ми да крещите, момчета! Мисля, че ще ви позаболи! — Тя рязко дръпна парчетата кожа от гърдите им. Изчака търпеливо виковете им да заглъхнат.

— Моля те, Сестро, ние служим на Създателя, както са ни учили Сестрите на светлината — изкрещя Уебър. — Ние служим на Създателя, а не на Пазителя.

Тя го погледна студено.

— Щом си толкова предан на Създателя, Сам, ще дам право да избираш. Кой би искал да бъдеш — този, който ще живее, или този, който ще умре тази нощ?

— Защо той? — попита Рансън. — Защо трябва той да избира пръв?

— Затваряй си устата, Невил. Ще говориш, когато се обърна към теб. — Тя върна погледа си върху Уебър и вдигна брадата му с пръст. — Добре, Сам, кой ще умре, ти или най-добрият ти приятел? — Тя кръстоса ръце пред гърдите си.

Той я погледна с празни очи. Бе мъртвешки блед. Нямаше сили да погледне приятеля си, гласът му прозвуча като шепот.

— Аз! Убий ме. Остави Невил жив! Аз няма да се закълна пред Пазителя! По-добре да умра!

Тя погледна в празните му очи за миг, после се обърна към Рансън.

— Какво ще кажеш ти, Невил? Кой ще живее? Кой ще умре? Ти или най-добрият ти приятел. Кой ще се закълне пред Пазителя?

Рансън погледна Уебър, който не вдигна очи към него, а само хапеше устните си. Вдигна черните си очи към нея.

— Ти чу, той направи своя избор! Щом иска, нека да умре. Аз избирам да живея. Ще дам клетвата си на Пазителя.

— Душата си!

Той бавно кимна, в очите му святкаше сурова решителност.

— Душата си.

— Добре тогава — усмихна се тя. — Изглежда, вие двамата сте постигнали някакво споразумение. Всички са доволни. Тогава така да бъде. Значи, Невил, ти ще останеш с нас! Ти ме накара да се гордея.

— Трябва ли да остана тук? Трябва ли да видя всичко докрай?

— Да видиш ли? — тя повдигна вежда. — Та ти ще трябва да го направиш!

Той преглътна, но строгият й поглед не се отмести от очите му. Тя винаги е знаела, че ще бъде той. Не че не се бе съмнявала, но все пак като че ли бе убедена. Беше го обучила добре. Беше прекарала с него толкова много време, докато го научи да й се подчинява.

— Имам ли право на едно желание? — прошепна Уебър. — Може ли да свалиш яката от врата ми, преди да умра.

— За да можеш да възпламениш Магьосническия огън на живота и да се самоубиеш, преди да ни дадеш възможност да ти отнемем магията и живота? За толкова глупава ли ме имаш? Нима мислиш, че съм някаква мекушава глупачка? — поклати глава. — По никакъв начин. — Тя освободи яките и на двамата от стената. Уебър падна на колене, главата му клюмна. Бе напълно сам в стаята и го знаеше. Рансън изправи рамене. Посочи кървавата рана на гърдите си.

— Ами това тук?

Тя обърна очи към Уебър.

— Сам, стани!

Той се изправи, без да вдигне поглед от пода.

— Твоят добър приятел е наранен. Помогни му.

Без да каже нито дума, Уебър докосна гърдите на Рансън, за да му помогне. Рансън не помръдна в очакване болките да спрат. Тя погледна към вратата, нетърпелива Уебър да довърши последната си работа в тоя живот. Когато всичко приключи, той не погледна нито нея, нито Рансън. Само отиде до стената и застана с гръб към тях, после бавно се отпусна надолу, докато тялото му докосна пода. Стисна глава между коленете си и ги обхвана с ръце. Излекуваният, но все още гол магьосник я погледна нетърпеливо.

— Какво трябва да направя?

Сестрата изви китката си и отново извади ножа. Провери острието му с пръст и обърна дръжката към него.

— Ти ще му свалиш кожата. На живо. — Тя протегна ножа към него.

Рансън вдигна очи към нейните. Погледна ножа в ръката си.

— На живо — повтори той.

Тя бръкна в джоба си и извади малка фигурка на коленичил мъж, който крепи на главата си кристал. Лицето му беше обърнато настрани в почуда. Кристалът хвърляше по стените на каменната килия стотици отблясъци. Тя изтри праха с края на пелерината си и подаде малката фигурка на Рансън.

— Тази фигурка е магическа. Тя може да приема магията. Кристалът се нарича куилион. Той ще погълне магията, която ще потече от твоя приятел. Когато цялата магия, до последната капчица, попие в кристала, той ще заблести в оранжево. Тогава ще ми го донесеш като доказателство, че си свършил работата си както трябва.

Рансън преглътна.

— Да, Сестро.

— Преди да си тръгна тази вечер, ще се закълнеш. — Тя му подаде куилиона и той го взе в ръка. — Това ще е първото ти задължение след клетвата. Ако не го изпълниш или пък сбъркаш някъде, ще последваш своя приятел. Ще бъдете заедно завинаги.

Той държеше ножа и малката фигурка в ръцете си.

— Да, Сестро. — Стрелна с поглед Сам, който се бе свил край стената. Сниши глас.

— Сестро, можеш ли… можеш ли да отрежеш езика му? Не знам дали бих могъл да понеса да ми говори през това време.

Тя повдигна вежда.

— Имаш нож, Невил. Ако приказките му ти пречат, отрежи му езика!

Той преглътна и за миг затвори очи, после отново я погледна.

— Какво ще стане, ако умре, преди магията да е изтекла?

— С този кристал той ще живее достатъчно дълго, за да даде всичко ценно от себе си. Когато кристалът се напои, ще започне да свети в оранжево. Тогава вече ще знаеш, че е свършил. После не ме интересува какво ще правиш с него. Ако предпочиташ, можеш да го довършиш бързо.

— А ако се опита да се защити? — Той леко се наклони към нея.

— С магията си ли? — Тя се усмихна снизходително. — Нали затова не му разреших да свали яката си. Така няма да може да ти направи нищо. След смъртта му Рада’Хан сама ще се отвори. Вземи яката със себе си и ми я дай заедно с кристала.

— А тялото?

Тя го изгледа свирепо.

— Ти знаеш как да боравиш със Субстрактивната магия. Доста време отделих, за да те науча. — Тя погледна Уебър. — Използвай всичко, което знаеш. Премахни тялото чрез магия. До последната костица. До последната капка кръв.

Рансън се изправи и кимна.

— Добре!

— След като свършиш тук и преди да дойдеш при мен, трябва да изпълниш още една задача за тази нощ. — Тя се усмихна и го тупна по гърдите. — Тя ще ти достави удоволствие. Като награда за добрата ти работа по първата. Да се служи на Пазителя е награда, стига да умееш да го разбереш. Да провалиш Пазителя е наказание, каквото, надявам се, никога няма да заслужиш.

Той я погледна подозрително.

— Каква е втората задача?

— Познаваш ли послушница на име Паша?

Той изпъшка.

— Няма мъж в Двореца, който да не познава Паша Маес.

— А доколко я „познават“ всички тези мъже?

Рансън сви рамене.

— Тя обича да се целува и прегръща по ъглите.

— А нещо повече от целувки и прегръдки?

— Познавам неколцина, които са бъркали под полата й. Чувал съм да разправят, че имала чудни крака. Биха пожертвали дарбата си само за да попаднат между бедрата й. Но не мисля, че някой го е правил. Някои от мъжете не я изпускат от поглед. Особено младият Уорън дава душата си за нея.

— Уорън числи ли се към онези, с които тя обича да се прегръща и целува?

— Не мисля, че тя би го познала, ако се изправи насреща й. — Той се изкикоти. — Ако изобщо събере достатъчно кураж да си вдигне носа от книгите и да я погледне в очите. — Погледът му помръкна. — Та каква е задачата?

— Като свършиш тук, ще отидеш в стаята й. Кажи й, че ще бъдеш освободен утре, че си преминал през всички изпитания и че Създателят ти се е явил като видение. Кажи й, че Създателят ти е наредил в това видение да отидеш при нея и да я научиш как да използва божествения дар на тялото си, дадено й от Него, че е създадена, за да доставя удоволствие на мъжете, за да може, когато Той й разкрие специалната си задача за нея, тя да бъде готова. Кажи й още, че Създателят е казал, че това ще й помогне в работата с новия, защото той ще бъде най-костеливият орех от всички, с които някога се е срещала някоя послушница. Кажи й, че Създателят ти е разкрил, че е направил тази нощ гореща, за да тече пот между гърдите й, върху сърцето й, за да проумее волята му. — Тя му се усмихна. — После искам да я научиш как да доставя удоволствие на един мъж.

Той я погледна невярващо.

— Защо мислиш, че тя ще повярва на всичко това и ще го изпълни?

Усмивката й стана по-широка.

— Кажи й онова, което ти казах, Невил, и ще бъде по-вълнуващо от това да й бръкнеш под полата. Може да се окажеш между бедрата й още преди да си довършил изречението.

Той кимна.

— Добре!

Тя го погледна хладно.

— Доволна съм, че си… готов за задачата. — Впи поглед в неговия член. — Научи я на всичко, което мислиш, че се харесва на един мъж. После повтори урока си отначало. Покажи й всичко както трябва. Искам тя да знае какво прави мъжа щастлив и какво ще го накара да се връща при нея отново и отново.

Той се усмихна.

— Да, Сестро!

Тя пъхна пръчката под брадата му и повдигна главата му.

— Бъди мил с нея, Невил, не искам да й причиниш болка по никакъв начин. Искам за нея първият опит да е приятен. Искам да му се наслади. — Тя се втренчи в очите му. — Дай всичко, на което си способен, използвай всичко, което имаш!

— Никога не съм имал никакви оплаквания — подчерта той.

— Идиот! Жените никога не се оплакват лице в лице с мъжете. Правят го само зад гърба им. Тази нощ няма да мигнеш! Знай, че това ще бъде урок, който тя ще запомни завинаги. Постарай се добре! Всичко, което знаеш. — Тя повдигна главата му още малко. — Задачата може и да е приятна, но все пак е в името на Пазителя. Провалът е равностоен на всеки друг провал, във всяка друга задача. А всеки провал означава край на службата ти. Краят ще е внезапен, но болката ще нараства непрекъснато. Дръж си очите на четири, докато си с нея. На сутринта очаквам подробен доклад за всичко, на което си я научил. Всяка мъничка подробност. Трябва да знам всичко, което знае тя, за да мога да я управлявам.

— Да, Сестро.

Тя плъзна поглед от него към мъжа до стената.

— Колкото по-скоро свършиш тук, толкова по-скоро ще си с Паша и ще имаш повече време за уроците си.

Той кимна, широко ухилен.

— Да, Сестро!

Сестрата отпусна пръчката и той въздъхна дълбоко. Направи един жест и робата му се озова в ръката й. Хвърли я към него.

— Облечи това, явно се притесняваш. — Тя го гледаше, докато той навличаше робата си през главата. — А от утре започва истинската работа.

Главата му надникна от дупката, след малко щръкнаха и ръцете му.

— Каква работа? Какво имаш предвид?

— Веднага след като бъдеш освободен, започваш да служиш на родината си. Не си забравил родината си, нали? Ще заминеш за Ейдиндрил като съветник на великия принц Фирен. Там те чака много работа. Важна работа!

— Каква например?

— Ще говорим за това утре сутринта. А сега, преди да се заемеш с първата си задача, а след това с втората и с всичко останало, ще трябва да ми се закълнеш. По своя воля ли правиш всичко това, Невил?

Тя го гледаше в очите, които бързо се стрелнаха към приятеля му, сгушил се на кълбо до стената. После се плъзнаха към ножа и кристала. Тя видя как очите му потънаха някъде и знаеше, че мисли за Паша. Накрая до ушите й достигна шепотът му:

— Да, Сестро!

Тя кимна.

— Много добре, Невил. На колене! Дойде времето да положиш клетвата си!

Докато той падаше на колене, тя вдигна ръка. Факлата изпращя, пламъкът се разлюля и след миг килията потъна в непрогледен мрак.

— Клетвата към Пазителя — прошепна тя — се дава в тъмнина, защото тъмнината е неговата родина.