Камъкът на сълзите

Тридесет и четвърта глава

От трапезарията бълваха топъл въздух и шум, които се изкачваха нагоре по стълбите. Към тях се прибавяше и миризмата на печено, примесена с уханието на тютюн за лула. Зед погали стомаха си и забърза надолу по стълбите, като се чудеше дали не би могъл да отдели малко време, за да опита ястията.

В едно високо кошче, оставено на стълбищната площадка, имаше три бастуна. Зед взе най-богато украсения — беше черен, с пищно инкрустирана сребърна дръжка. Тропна с него по дървения под, за да провери дължината и тежината му. Малко е тежичък, помисли си Зед, но може да мине за случая.

Собственикът, Мастер Хилман, набит мъж с бяла риза, чиито ръкави бяха навити нагоре, и с колосана бяла престилка, го изгледа крадешком как слиза по стълбите и моментално се запъти през трапезарията да го посрещне, разбутвайки неколцина от другите клиенти по пътя си. Кръглите му розови бузи щръкнаха още повече, когато мъничката му уста се разтегна в свойска усмивка:

— Мастер Рибник, толкова се радвам да ви видя отново!

Зед без малко да се обърне да види на кого говори мъжът, но изведнъж си спомни, че това е името, с което се бе представил пред него. Беше му казал, че се казва Рубен Рибник. Ейди, която нарече Елда, представи като своя съпруга. Зед винаги бе харесвал името Рубен. Рубен. С наслада повъртя звука в устата си. Рубен.

— Моля ви, Мастер Хилман, наричайте ме Рубен!

Главата на съдържателя кимна в знак на съгласие.

— Разбира се, Мастер Рибник! Разбира се!

Зед показа бастуна в ръката си.

— Със закъснение установих, че ми е нужен бастун. Дали не бих могъл да ви убедя да се разделите с този тук?

Хилман разпери широко месестите си ръце.

— За вас нищо не ми се свиди, Мастер Рибник, нищо! Племенникът ми ги прави. Позволявам му да ги излага тук за най-изтънчените ми гости. Но специално този е по-особен. Доста скъпичък е. — Той се наведе към Зед, без да обръща внимание на скептичната му физиономия, и повдигна бастуна. След това поверително зашепна в ухото му: — Нека ви покажа, Мастер Рибник. Не съм го показвал на никой друг. Може да си създадат погрешно впечатление за моето заведение, нали знаете какви са хората. Ето тук, виждате ли, натиска се и капачето се отваря, сребърната скоба се плъзга настрани и хоп… — Той дръпна сребърната дръжка и отдолу се провидя скритото в кухината метално острие. — Близо седемдесет сантиметра келтонска стомана. Дискретна защита за един истински благородник. Но не съм сигурен, че за вашите ежедневни нужди имате необходимост от толкова скъпа вещ…

Зед прибра обратно тънкото острие и огледа механизма. С почти недоловимо щракане скобата се затвори и съедини двете части на тайното оръжие.

— Тъкмо това търся. Харесва ми. Не е много претенциозен. Прибавете го към цената на стаята.

Заможните господа никога не се интересуваха за такива неща като цени. Мастер Хилман кимна с глава.

— Разбира се, Мастер Рибник. Разбира се! Отличен избор. Ще го включа в цената на стаята ви. Направо е страхотен! — Той избърса безупречно чистите си ръце в края на престилката и посочи с ръка към трапезарията. — Мога ли да ви предложа маса, Мастер Рибник! Ще я приготвя специално за вас. Ей сега ще накарам някой да се премести…

— Не, не! — Зед размаха новия си бастун. — Ще седна на тази в ъгъла до кухнята. Струва ми се свободна. Там ще се чувствам отлично.

Мъжът погледна тревожно към масата, която Зед си избра.

— Тази ли? О, не, сир, моля, нека ви настаня на по-добра маса. Може би предпочитате по-близо до певеца. Надявам се ще ви бъде приятно да ви попее. Той ще изпее всичко, което пожелаете.

Зед се наведе към него и му намигна.

— Няма нищо по-добро от вълшебните аромати на кухнята. Те са по-мелодични от всякакви песни.

Мастер Хилман се изпъчи гордо, после посочи с две ръце празната маса и с готовност съпроводи Зед дотам.

— Чест е за мен, Мастер Рибник. Никой досега не е оценявал по-достойно кухнята ми. Позволете ми да ви донеса нещо за хапване.

— Рубен, моля! Нали се разбрахме? За мен би било чест да вкуся от печеното, чийто аромат подушвам.

— Да, Мастер Рибник, разбира се. — Докато Зед се настаняваше, съдържателят хвана края на престилката си и се наведе раболепно над масата. — Как е мисис Рибник? Надявам се вече се чувства по-добре! Моля се за нея всеки ден.

Зед въздъхна.

— Страхувам се, че е все така.

— О, боже, о, боже, толкова съжалявам. Ще продължавам да се моля за нея. — Той тръгна към вратата на кухнята. — Ей сегинка ще ви донеса парче печено.

Зед подпря новия си бастун на стената и свали шапката веднага щом Хилман се отдалечи. Метна я върху масата с елегантен жест. Оплешивяващият бард се бе възкачил на подиума за музикантите и усърдно дърпаше струните на лютнята, огласяйки цялата трапезария. Пееше провлечена песен за патилата на кочияш, който прекарал целия си живот, въртейки камшик по друмищата. Пътувал от един негостоприемен град към друг, където храната била лоша, а жените — още повече. Обичал предизвикателствата на стръмните хълмове, трудностите на тесните проходи, леещия се дъжд и ослепителния блясък на снега.

Зед забеляза един мъж, който седеше сам в сепаре на другия край на стаята и клатеше глава, заслушан в приключенията на бедния кочияш. Пред него на масата се виждаше камшик. Другите мъже наоколо очевидно също се вживяваха в патилата му, вдигаха наздравици с огромните халби и припяваха. Някои от по-пияните безуспешно се опитваха да ощипят усмихнатите сервитьорки, които хвърчаха насам-натам. Тук-там се виждаха и добре облечени мъже и жени, вероятно търговци със съпругите си. Те разговаряха помежду си и не обръщаха никакво внимание на барда. Пищно облечени, с блестящи шпаги на хълбоците, неколцина благородници седяха изпъчени в тихата част на трапезарията. В празното пространство между самотния мъж в сепарето и барда се въртяха няколко танцуващи двойки. Сред момичетата в тях бяха някои от сервитьорките, на които бе платено за танца. Зед забеляза, че повечето мъже носят шапки, но не и украсени с пера. Посегна към кесията си, за да провери колко жълтици са му останали. Две. Погледна ги тъжно. Доста скъпичко излиза да си играе човек на богаташ. Не можеше да си представи откъде богаташите намират пари за всичките си капризи. Трябваше да измисли нещо, ако иска да изминат целия път до Никобарезе. Не можеше да остави Ейди да язди. Бе твърде слаба.

В рамката на кухненската врата се появи Мастер Хилман. Носеше позлатена табла, върху която бе сложил печеното агнешко на Зед. Преди да го сложи на масата, изчака тържествено кухненският помощник да постеле чиста покривка. Зед реши, че макар да беше много гладен, ще трябва да се храни внимателно, защото Мастер Хилман се суетеше наоколо, готов всеки момент да избърше брадата му с кърпа.

— Мога ли да ви предложа кана бира, Мастер Рибник? За сметка на заведението!

— Нали се разбрахме — Рубен. Казвам се Рубен. Кана чай би ми била напълно достатъчна!

— Разбира се, Мастер Рибник, разбира се! Нещо друго? Освен каната чай, разбира се?

Зед се наведе към масата, а Мастер Хилман веднага го последва.

— Имате ли представа как се обменя сега злато за сребро във вашия град?

— Четиридесет точка петдесет и пет към едно — отговори съдържателят, без да се замисли. После се прокашля. — Доколкото знам, поне това беше последната цена. — Той се усмихна извинително. — Аз не следя много тези неща, но мисля, че беше точно така. Да, направо съм сигурен!

Зед кимна в знак на съгласие, отдели едната жълтица и с пръсти я плъзна по масата.

— Ще бъдете ли така любезен да размените тази жълтица. Бих искал да разделите сумата в две кесии. За едната половинка от жълтицата вземете сребро, а след това го сменете за мед. Другата нека си остане в сребърни монети. Разбира се, вземете си и каквото ви дължа за разноските.

Мастер Хилман се поклони два пъти.

— Разбира се, Мастер Рибник, разбира се! Благодаря ви! — Той грабна жълтицата и изчезна толкова бързо, че Зед с изненада установи, че е останал сам. След това се зае усърдно с агнешкото, като не преставаше да оглежда посетителите и да дава по едно ухо на песните. Още преди да довърши печеното, Мастер Хилман се върна и намести широкия си кръгъл гръб между Зед и останалите посетители в трапезарията. Сръчно сложи две малки кесии на масата.

— Среброто ви, Мастер Рибник, деветнадесет сребърни монети в тази светлокафява кесия и двадесет в тъмнокафявата.

Зед ги пусна в джобовете си.

— А в тази тук са медните.

Зед му се усмихна в знак на благодарност и попита:

— А какво става с чая ми?

Съдържателят се шляпна по челото.

— Простете ми, докато разменях златото ви, съвсем забравих за чая!

Един от благородниците в дъното на трапезарията вдигна ръка, за да привлече вниманието му. Той сграбчи за ръка една от минаващите край него сервитьорки и й каза:

— Джули, една кана чай за Мастер Рибник! И по-бързичко, скъпа!

Тя се усмихна любезно на Зед и забърза към кухнята.

— Джули ще го донесе, Мастер Рибник, ако мога да направя още нещо за вас, само кажете!

— Добре, можете да ме наричате Рубен.

Мастер Хилман се усмихна и кимна.

— Разбира се, Мастер Рибник, разбира се!

Кланяйки се, той се втурна към благородника в другия край на залата. Зед отряза парченце от агнешкото и го набоде на вилицата. Харесваше му името Рубен! Докато дъвчеше лакомо, видя, че Джули пресича трапезарията, движейки се сръчно между отрупаните маси. Без да престава да дъвче, Зед хвърли поглед към мъжете от съседната маса. Те си казаха нещо, когато Джули мина покрай тях. Момичето се наведе, за да чуе какво искат от нея. Те избухнаха в смях, а тя само сви рамене и отново понесе таблата си. Щом им обърна гръб, единият от мъжете я ощипа по дупето. Тя се направи, че нищо не е станало.

— Веднага ще ви донеса чая, Мастер Рибник — каза тя, когато мина покрай масата му, и се усмихна.

— Рубен — припомни й Зед и посочи с пръст мъжа от съседната маса. — Видях какво направи! Често ли търпите такива неща?

— О, това е Оскар! Той е съвсем безобиден, но има мръсен език. Аз не го слушам. Ето го, пак прави глупави физиономии. Ще ми се някой път, когато си отвори устата да каже нещо мръсно, да започне да хълца и да не може да спре. Ах, извинете, май много говоря. Съжалявам! Ще ви донеса чая, Мастер Риб…

— Рубен!

— Рубен — тя му се усмихна и отново се разбърза.

Зед продължи да се храни и докато чакаше чая си, се загледа в самотния мъж в сепарето. Как да привлече вниманието му? Джули се върна с чая. Застана пред масата, а Зед й направи знак да се приближи към него. Тя се наведе и оправи престилката си.

— Да, Рубен?

Магьосникът нежно докосна брадичката й.

— Ти си много хубава жена, Джули. Оскар не би трябвало да ти говори неприлични неща и да те обижда — гласът му прозвуча остро, а въздухът около тях заискри. — Когато му занесеш бирата, кажи му името и го гледай в очите. Ще мога да го погледна през твоите очи. Не забравяй да го попиташ иска ли още нещо.

Джули примигна и сви рамене.

— Съжалявам, Рубен, би ли повторил? Не разбрах какво каза?

Зед се усмихна.

— Благодарих ти за чая и попитах дали тук някой дава под наем коне и карети?

Тя пак примигна.

— О, да. — Момичето се огледа наоколо и прехапа долната си устна. — Половината от мъжете тук, е, поне онази половина, които не са облечени така добре като теб, са кочияши. Някои са тукашни, други минават редовно през нашия край, а трети няма да видим никога повече. Като онези там, ако можеш да ги накараш да изтрезнеят, разбира се!

Зед й благодари и тя отмина с бирата. Той я наблюдаваше внимателно. Когато застана пред Оскар, той се изхили пиянски срещу нея. След това отвори уста, за да каже нещо, но се чу само хълцане. От устата му излезе балонче от слюнка, което се пукна във въздуха. Мъжете около него избухнаха в неудържим смях. Зед събра вежди в права линия. Всеки път, когато Оскар искаше да каже нещо, от устата му излизаха балончета, а мъжете виеха от смях и през сълзи обвиняваха Джули, че е сложила сапун в бирата им. Тя ги остави да се забавляват и се насочи към самотния мъж в сепарето. Кимна в отговор на неговия въпрос и тръгна към кухнята. Пътьом спря пред масата на Зид и посочи с глава към самотника.

— Може би онзи там ще свърши работа. Мирише повече на кон, отколкото на мъж. — Тя се изкикоти. — Не беше много любезно от моя страна, извинявай. Беше само защото не можах да го накарам да си вземе бира. Поиска ми само чаша чай.

— Слушай, Джули, имам повече чай, отколкото мога да изпия. Ще отида да седна при него и ще му предложа да си пийне от моя. — Той й намигна. — Ще ти спестя едно разкарване.

— Благодаря, Рубен. В такъв случай ето ти още една чаша.

Зед лакомо сдъвка последното парче печено и огледа залата. Мъжете бяха утихнали и Оскар не хълцаше повече. Изморени от веселбата, те се бяха заслушали в песента на барда, в която се разказваше за един мъж, пропилял любовта си.

Зед взе чашите и каната с чая и тръгна към масата на самотника. На половината път се сети, че е забравил шапката и бастуна си и се върна, за да ги вземе. Нарочно мина близо до Оскар и го огледа най-внимателно. Той още не можеше да проумее откъде се взе това хълцане и балончетата. Зед мислено сви рамене. Мъжът вече си изглеждаше съвсем нормално. Е, само малко подпийнал.

Магьосникът се приближи към сепарето на самотния мъж. Вдигна нагоре чашите и каната с чая.

— Имам повече чай, отколкото мога да изпия. Мога ли да ви предложа половината?

Мъжът го изгледа мрачно изпод вежди. Зед се усмихна широко. Онзи наистина миришеше на кон. Отпусна огромните си ръце, отмести камшика встрани и посочи на Зед мястото срещу себе си, след което отново скръсти ръце.

— Поласкан съм, благодаря! Казвам се… Рубен! — Зед сложи шапката на масата и повдигна вежди в очакване на някакъв отговор.

— Ахерн — каза мъжът с дълбок, кънтящ глас. — Какво искате?

Зед сложи бастуна между коленете си и го притисна с ръка, а с другата подреди диплите на тежката си широка дреха върху пейката.

— Ами просто исках да споделя с теб чая си, Ахерн!

Зед наля едната чаша и я бутна към мъжа.

— Какво искате наистина, питам?

— Мислех си, дали случайно не търсиш работа.

— Имам си работа!

Зед сипа чай и на себе си.

— Така ли, каква?

Ахерн отново отпусна ръце, облегна се назад и изгледа изпитателно човека срещу себе си. Гледаше го право в очите. Само толкова. Носеше дълга дреха, набрана около масивните му рамене. Под нея се виждаше тъмнозелена вълнена риза. Гъстите му сиви коси почти покриваха ушите и явно отдавна не бяха виждали гребен и сапун. Набръчканото му, загоряло лице, бе обсипано с множество розови белези.

— Защо питаш?

Зед сви рамене и отпи от чая си.

— Струва ми се, че мога да ти направя много добро предложение — каза той, след което реши да изчака, преди да продължи. Сипа си още една чаша чай.

— Пренасям желязо от Тристен до ковачниците в Пенверо, понякога ходя и до Уинстед. Ние, Келтонците, правим най-доброто оръжие в Средната земя, както знаеш.

— Аз съм чувал друго!

Ахерн се намръщи. Зед сплете пръсти върху сребърната дръжка на бастуна.

— Разказвали са ми, че Келтонците правят най-добрите мечове не само в Средната земя, а и въобще, в трите земи.

Бардът подхвана нова песен за някакъв крал, който загубил гласа си и трябвало да пише всичките си заповеди. Но понеже никой от царедворците не знаел да чете, скоро загубил кралството си.

— Тежък е товарът ти за това време на годината.

Ахерн се опита да се усмихне.

— През пролетта е още по-лошо. В калта. Тогава става ясно кой е добър и кой само приказва.

Зед побутна отново към него пълната чаша.

— Добре ли върви?

Най-накрая Ахерн взе чашата.

— Достатъчно, за да си изкарвам прехраната.

Зед повдигна сложно изплетения камшик, оставен на пейката до Ахерн.

— Като те гледах отстрани, ми заприлича на човек, който умее да се справя с такива неща.

— Да управляваш конски впряг е сложна работа. — Той посочи с брада към мъжете в трапезарията. — Тия глупаци си мислят, че е достатъчно да размахваш камшика.

— Но ти не мислиш така, нали?

Ахерн разтърси едрата си глава.

— Аз размахвам камшика над главите на конете, за да привличам вниманието им, за да разберат, че искам нещо от тях. Моят впряг ме слуша, защото съм обучил конете си добре, а не защото изпитват страх от камшика ми. Ако пътят е труден, се опитвам да им покажа какво се иска от тях, а не се стремя да ги плаша. Има достатъчно тесни клисури, осеяни с кости — и на хора, и на коне. Не искам и моите да останат някъде там.

— Вижда се, разбираш си от работата.

Ахерн посочи с чашата си към претенциозните дрехи на Зед.

— А ти с какво се занимаваш?

— С овощни градини! — каза Зед и вдигна пръст нагоре. — Произвеждам най-вкусните плодове на света, сир!

— Искаш да кажеш, че притежаваш земя, а работниците ти произвеждат най-вкусните плодове на света — измърмори Ахерн.

Зед се усмихна под мустак.

— Точно така! Всъщност вече е така. Отначало не беше. Започнах съвсем сам. Трепах се с години. Грижех се за моите дръвчета ден и нощ, исках да отгледам най-вкусните плодове, които някога някой е опитвал. Много от дръвчетата ми изсъхваха. Дълги години нищо не се получаваше, често гладувах. Но накрая ми провървя. Събирах всеки грош и купувах земя. Копаех, засаждах, събирах, продавах — всичко сам! Малко по малко хората научиха, че моите плодове са най-вкусни, и започнах да се прочувам. През последните години започнах да наемам хора, които да работят за мен. Но и аз още работя. — Зед се облегна назад и се усмихна, доволен от току-що измислената история.

Ахерн му подаде чашата си за още чай.

— Къде са тези овощни градини?

— В Западната земя. Останах там, след като вдигнаха границата.

— А какво правиш тук?

Зед се наведе напред и заговори с по-тих глас.

— Виж, жена ми никак не е добре. И двамата сме вече стари и сега, когато границата падна, тя иска да види родната си земя. Там познава лечители, които могат да й помогнат. Нищо няма да пожаля, за да я спася! Тя е много болна и няма да може да продължи пътя на кон. Още повече по това време на годината. Така че търся някой, който да ни закара до родното й място, за да намери лечители. Ще платя колкото ми поискат. На всичко съм готов, за да ме заведе някой дотам.

Лицето на Ахерн поомекна.

— Къде трябва да отидете?

— Никобарезе!

Ахерн остави чашата си на масата. Част от чая се изплиска навън.

— Какво? — Той се огледа наоколо и притисна широките си гърди в ръба на масата. — В тая страшна зима, как я мислиш тая работа, човече?

Зед плъзна пръсти по ръба на чашата си.

— Нали сам каза, че през пролетта е още по-лошо.

Ахерн го изгледа подозрително.

— Това е на северозапад, от другата страна на планините Ранг’Шада. Тръгнал си от Западната земя. Щом искаш да стигнеш до Никобарезе, не е трябвало да преминаваш планините насам. Веднъж си ги изкачил и си слязъл, за да дойдеш дотук. Сега трябва да ги пресечеш още веднъж, за да се върнеш обратно на северозапад. Можело е да стане много по-лесно.

— Аз съм роден съвсем близо до Ейдиндрил. Първо възнамерявахме да отидем там, за да видя родната си земя, преди да тръгнем за Никобарезе. Мислехме да пресечем планините на юг, а после да тръгнем на североизток към Ейдиндрил. Но състоянието на Елда, жена ми, се влоши и решихме, че ще е по-добре незабавно да тръгваме към нейните лечители.

— По-добре щеше да бъде, ако бяхте отишли до Никобарезе, преди да преминете планините.

Зед отпусна ръце върху сребърната топка на бастуна си.

— Ахерн, ако знаеш начин човек да се върне назад, когато е направил грешка, би ли ми го казал, за да мога да преживея живота си отново.

Ахерн избоботи нещо като смях.

— Май няма такъв! — той помисли малко, после изпъшка тежко. — Казвам ти, Рубен, пътят е много дълъг. Търсиш си белята! Не знам дали искам да се забърквам в това.

Зед повдигна вежди.

— Така ли? — Той хвърли бърз поглед към залата. — Кажи ми, Ахерн, щом работата ти се струва толкова непосилна, кого от тук присъстващите бих могъл да наема, за да я свърши. Кой тук е по-добър кочияш от теб?

Ахерн огледа кисело мъжете по съседните маси.

— Не твърдя, че съм най-добрият, но всички тия са повече въздух под налягане, отколкото акъл. Изключено е някой от тях да успее.

Зед се размърда нервно на пейката.

— Ахерн, мисля, че просто се опитваш да вдигнеш цената.

— Аз пък мисля, че се опитваш да я намалиш!

Зед разтегли устни в най-пленителната си усмивка.

— Сигурен съм, че работата не е чак толкова трудна, колкото я описваш!

Ахерн се намръщи отново.

— Да не мислиш, че е лесно?

Зед сви рамене.

— Ти така и така пренасяш товари през зимата. Всичко, което искам от теб, е просто да смениш посоката.

Ахерн се наведе напред и силните мускули на врата и раменете му заиграха под ризата.

— Добре, но посоката, в която искаш да тръгнеш, е изпълнена с трудности. Първо, говори се, че в Никобарезе е избухнала гражданска война. Още по-лошо — по-краткият път минава през Галеа. — Той сниши глас. — Между Галеа и Келтон има размирици. Чух, че се говори за война по границите. Някои келтонски градове били обсадени, хората в Пенверо са неспокойни от това, което става толкова близо до границата с Галеа. Това е! Да се мине през Галеа си е жива беля!

— Да се бият ли? Това са пълни глупости! Войната свърши. Войските на Д’Хара се прибраха у дома.

Ахерн бавно поклати глава.

— Не говоря за нападение от страна на Д’Хара, а от страна на Галеа!

— Празни приказки! — отсече Зед. — Келтонците мислят, че Галеанците ги нападат всеки път, когато някой фермер бутне лампата си и подпали купа сено, а пък Галеанците вдигат тревога веднага щом вълк отмъкне някое агне. Колко ли стрели са хвърлени на вятъра! — Той вдигна пръст срещу мъжа. — Ако Келтон или Галеа са имали неблагоразумието да се нападнат взаимно, Централният съвет досега да е обезглавил онези, които са дали заповед за нападение. — Той тропна с бастуна си. — Съветът не би допуснал подобно нещо!

Ахерн се наведе още по-напред.

— Не разбирам нищо от политика, още по-малко от тези отвратителни Изповедници. Знам само, че минаването през Галеа може да ти струва главата. Работата изобщо не е толкова лесна, колкото си я представяш!

Зед започваше да се изнервя. Всяка минута му беше ценна, не беше време за дълги разговори. Нещо, което Ейди му бе казала, не му даваше мира. Нещо относно светлината. Решен да приключва вече с дискусията, той допи чая си на една глътка.

— Благодаря ти за разговора, Ахерн, но виждам, че не съм попаднал на човека, който е способен да ме заведе до Никобарезе! — Той стана и посегна за шапката си. Ахерн го дръпна с огромната си лапа, принуждавайки го почти насила да седне обратно. Магьосникът се подчини неохотно.

— Виж, Рубен, времената са тежки. Войната с Д’Хара разстрои търговията. Келтон избегна главния удар на войната, но мнозина от съседните страни нямаха тоя късмет. Трудно се търгува с измрели народи. Няма много товари за превозване, а има прекалено много мъже, които искат да превозват. Не можеш да обвиняваш един кочияш, че се опитва да вземе най-добрата цена за услугата, щом му падне възможност. — Той повдигна вежди. — Просто най-добрата цена за най-добрите плодове, нали така?

— Наистина най-добрите! — Зед нетърпеливо махна с ръка към мъжете в стаята. — Всеки един от тези мъже ще бъде доволен да получи подобно предложение. Всеки би ми разказал не по-лоша история от твоята. За да ми покаже, че е най-добрият. Ти се опитваш да вдигнеш цената максимално. Нищо лошо. Но стига вече. Престани да си играеш с мен, Ахерн. Кажи цената. Искам да знам струва ли си да я платя!

С върха на пръста си Ахерн бутна чашата към средата на масата, за да покаже, че иска още чай. Преди да му налее, Зед приглади ръкавите си. Ахерн взе чашата с огромната си ръка и хвърли поглед към трапезарията. Всички погледи бяха вперени в барда, който пееше любовна песен специално за една от сервитьорките. Беше стиснал ръката й и възпяваше вечната вярност. Момичето се беше изчервило. С другата си ръка криеше таблата зад гърба си и се кикотеше.

Ахерн измъкна верижка със сребърен медальон, който досега беше скрит под зелената му вълнена риза.

— Причината да искам най-високата цена се крие в това.

Зед се намръщи и разгледа внимателно кралския печат на медальона.

— Изглежда Галеански!

Ахерн кимна.

— През пролетта и лятото войските на Д’Хара обсадиха Ебинисия. Галеанците постепенно бяха избити до крак. Никой не им се притече на помощ. Всеки се бе задълбочил в собствените си проблеми с войниците на Д’Хара и чуждите не го интересуваха. Обсадените Галеанци имаха нужда от оръжие. Товарех оръжия и крайно необходимата им сол и ги прекарвах през най-отдалечените проходи. Галеанските стражи предлагаха да ескортират всеки, който би се навил да поеме подобен риск, но въпреки това малцина се заемаха. Пътят обратно е доста опасен.

Зед повдигна вежда.

— Много благородно от твоя страна!

— Нищо благородно няма! Плащаха добре. Не ми беше приятно да ги виждам попаднали в такъв ужасен капан. Особено като знам какво правят войниците от Д’Хара с пленниците си. Както и да е, сетих се, че известно количество келтонски мечове биха им свършили по-добра работа при защитата. Това е всичко. Както вече казах, ние правим най-добрите.

Зед вдигна ръка от бастуна си и посочи към медальона, който отново изчезна под вълнената риза на Ахерн.

— И какво стана после?

— След като вдигнаха блокадата, ме извикаха в кралския двор на Галеа. Кралица Сирила лично ми даде този медальон. Каза ми, че съм помогнал на нейния народ да се защити и че винаги съм добре дошъл в Галеа. — Той удари в гърдите там, където висеше медальонът.

— Това е кралски пропуск. Мога да пътувам съвсем свободно из цяла Галеа.

— И сега — каза Зед и го погледна изпод вежди — искаш да дадеш цена на нещо безценно, така ли?

Ахерн присви очи.

— Това, което направих, не беше кой знае какво. С истинските трудности те се справиха сами. Помогнах на тези хора, защото имаха нужда от помощ и защото ми платиха добре. Не съм искал да ставам герой. Направих го заради тези две причини. Нямаше да го направя само заради славата или само заради парите. Сега разполагам с този пропуск и щом той ми помага да живея по-лесно, не виждам нищо лошо в това!

Зед се наведе напред.

— Прав си, Ахерн. След всичко Галеанците ти платиха в злато за твоята работа. И аз ще го направя, ако мога. Кажи, за колко ще ни закараш до Никобарезе?

Чаената чаша изглеждаше като играчка в ръцете на Ахерн, докато той я въртеше из пръстите си.

— Тридесет жълтици. Нито една по-малко!

Зед повдигна вежди.

— Майчице мила! Не се ли надуваме малко!

— Мога да ви заведа там. За тази цена. Тридесет жълтици!

— Двадесет сега, още десет, когато стигнем в Ейдиндрил!

— Ейдиндрил ли! Не е ставало дума за Ейдиндрил. Нямам работа там, с всичките ония магьосници и Изповедници. Освен това ще трябва да преминаваме Ранг’Шада за втори път.

— И бездруго ще ти се наложи да ги преминеш, за да си отидеш у дома. На север. Едва ли ще те отклони много от пътя ти. Ако предложението ми не ти харесва, тогава можем да се споразумеем за двайсет до Никобарезе, където съм сигурен, че ще си намерим някой, който ще се съгласи да ни закара до Ейдиндрил за останалите десет. Ако, разбира се, все още ни се налага да пътуваме с чужд превоз. Защото жена ми може би тогава ще е добре! Ако искаш да спечелиш тия трийсет жълтици — моля! Но ще трябва да извършиш цялата услуга. Това са моите условия.

Ахерн продължи да върти чашата в ръцете си.

— Добре. Ще ви закарам и до Ейдиндрил. Двайсет сега, още десет — когато стигнем в Ейдиндрил. — Той протегна месестия си пръст към Зед. — Но при едно условие!

— Какво?

Ахерн размаха пръста си към червената шапка на Зед.

— Няма да носиш тази шапка. Ще ми плаши конете!

Зед се разсмя.

— Тогава и аз ще поставя едно условие.

Ахерн вдигна глава.

— Ще трябва да кажеш на жена ми, че ти си поискал да не нося шапката.

Ахерн се захили.

— Дадено! — Усмивката му изчезна изведнъж. — Пътуването никак няма да е лесно, Рубен. Тия планини не се минават лесно. Имам добра карета. Купих я със спечелените пари от работата за Ебинисия. Мога да й закача плъзгачи. Така по-лесно ще се движим в снега. — Той забарабани с пръст по чашата.

— А сега — златото!

Пръстите на барда танцуваха по струните. Свиреше тъжна мелодия без думи. Всъщност всички присъстващи се поклащаха в ритъма на песента, прибавяйки своеобразен акомпанимент с пръсти по масите. Зед бръкна в джоба на дрехата си и извади двете кесии със сребърните монети. Гледаше към стаята, но всъщност не виждаше в нея. След това направи нещо, което напоследък често му се налагаше да прави. Насочи горещ поток магия към кесиите със сребърни монети и ги превърна в златни. Нима имаше друг избор? Да се провали в тази си мисия означаваше да позволи светът на живите да умре. Надяваше се, че това оправдава постъпката му, която, сама по себе си, беше доста опасна.

— Нищо на този свят не се постига лесно — измърмори Зед под мустак.

— Това пък какво беше?

— Казах, че знам, че това пътуване няма да е лесно. — Той побутна тъмнокафявата кесия със златни монети по масата. — Това ще го направи възможно. Сега получаваш двайсет, както се договорихме.

Ахерн отвори кесията, пъхна двата си огромни пръста вътре и започна да брои. През това време Зед тайничко огледа хората, които не преставаха да се наслаждават на храната, питиетата и музиката. Нямаше търпение да тръгнат към Никобарезе.

— Това някаква шега ли е?

Зед извърна глава към Ахерн, който взе една монета с два пръста и я хвърли през масата. Тя се завъртя и накрая глухо тупна върху плота. Зед не можеше да повярва. Изглеждаше като истинска. Само дето беше дървена вместо златна.

— Ами аз… такова… да, добре…

Ахерн изтърси другите жълтици в голямата си шепа и после ги върна в кесията.

— Тук са само осемнайсет. С две по-малко. Дървени не вземам.

Зед се усмихна и извади светлокафявата кесия от дрехата си.

— Извинявай, Ахерн! — Той прибра дървената монета от масата. — Изглежда, съм ти дал другата кесия, в която държа щастливата си монета. Никога не бих направил такова нещо, разбира се. Тази монета за мен е по-ценна и от злато. — Той погледна в другата кесия. Седемнайсет. Пак имаше две дървени. Все пак общо бяха деветнайсет. Мисълта му се луташе, за да намери някакво обяснение. Нима Мастер Хилман го бе измамил? Не, би било твърде недодялано. Да сложи монети от дърво и да иска да минат за златни би било доста наивно.

— Къде са ми другите две жълтици?

— О, да, да, извинявай. — Зед извади жълтиците и ги плъзна по масата към него.

Ахерн внимателно събра всичко в своята кесия и стегна връвчицата.

— Вече съм на твоите заповеди. Кога искаш да тръгнем?

Сребърните монети, превърнали се в дървени вместо златни едва ли имаха нещо общо с магьосника. Това можеше да се обясни. Някак си. Но фактът, че липсваха три монети. Че бяха изчезнали. Това нямаше никакво обяснение. Това определено го засягаше. До мозъка на костите.

— Искам да тръгнем колкото е възможно по-скоро! Веднага!

— Искаш да кажеш утре?

Зед грабна шапката си.

— Не, искам да кажа веднага! — Той погледна учудения мъж. — Жена ми не може да чака нито минута повече. Тя трябва да стигне до лечителите.

Ахерн сви рамене.

— Добре, но аз току-що пристигам от Тристен, трябва поне малко да поспя. Пътят ще бъде дълъг и труден.

Зед неохотно кимна.

— Първо ще трябва да разпрегна конете. Това ще отнеме няколко часа. Освен ако не накарам някой от тия тук да ви помогне.

— Не! — Зед тропна сърдито с бастуна си. — Няма да казваш на никого кога ще тръгваш. Дори не бива да разберат, че си заминал. — Зед млъкна, щом видя намръщеното изражение на Ахерн, и реши, че би било добре да каже нещо ободряващо.

— Първо ми казваш, че трябва да премина през проклетата земя с нейните магьосници и Изповедници, а сега и тайни. Струва ми се, че ти поисках малко пари. — Той събра краищата на дрехата си и установи, че му липсва едно копче. — Но пазарлъкът си е пазарлък. — Ще разпрегна конете и ще отида да купя някои провизии, след това ще дремна малко. Три часа преди зазоряване ще дойда да ви взема от тук. Утре по обед ще сме в Галеа!

— В конюшнята имам една кобила. Можем да я вземем. Преди да дойдеш за нас, вземи и нея. — Зед освободи мъжа с небрежно движение на бастуна си. — Три часа преди зазоряване!

Мисълта му беше другаде. Оказа се по-сериозно, отколкото бе предполагал. Беше изключително важно да получат помощ в най-скоро време. Може би от жената в Никобарезе с трите дъщери, която вероятно ги е понаучила на нещо. Или може би от някой по-наблизо. Може би щяха да имат късмета да намерят помощ, без да е необходимо да изминават целия тоя ужасен път. Всяка минута им беше ценна.

„Само светлината знае“, беше казала Ейди относно това откъде онази жена е знаела разни неща за скрина. „Светлината“ понякога се използваше вместо „дарбата“. Но освен това бе и неясно наричане на нещо по-общо, съвсем друго. Той тропна с бастуна си по пода. Защо Ейди трябва винаги да говори като чародейка — с гатанки!

Когато Ахерн тръгна към вратата, магьосникът се насочи към стълбите.