Камъкът на сълзите

Двадесет и девета глава

Стигнаха до стълбище, широко двайсетина крачки, което почти напълно бе покрито със сняг. Виждаше се само малка част отдясно, където вятърът бе направил тясна фуния близо до перилото от розов мрамор така, че малко пространство бе останало чисто. Калан се спря за секунда, колкото да си даде сметка, че са стигнали целта. След това решително нагази в дълбокия сняг със снегоходките си, изкачвайки се нагоре към портала, където се виждаше редица каменни статуи, толкова изящно изработени, че дрехите им сякаш всеки миг щяха да се развеят на вятъра. Навсякъде по снега, както и пред арката на портала, се виждаха купчини мъртви тела. В преддверието бяха захвърлени изтръгнатите от пантите си врати. Въпреки безбройните удари с меч върху тях по повърхността все още личаха кралският щит и гербът на замъка Амнел, поддържан от двойка планински лъвове. В дъното на входната зала някога можеха да се видят мраморните статуи на Кралица Бернадин и Крал Уиборн. И двамата държаха в едната си ръка щит и копие. В другата ръка на Кралицата имаше житен клас, а на Краля — агне. Бюстът на Кралицата беше разбит. По пода се въргаляха парчета мрамор. И двете статуи бяха обезглавени.

Калан развърза снегоходките си с премръзнали пръсти и ги облегна на статуята на Кралицата. Чандален последва примера й, след което тръгна след нея към приемната зала на двореца, от двете страни на която се виждаха изпочупени огледала и раздрани тапети. Тя се сгуши в пелерината си. Дъхът и на двама им излизаше на облачета от устите им, откроявайки се на фона на ледения въздух, в който необезпокоявано витаеше духът на смъртта. Струваше й се, че е дори по-студено, отколкото навън.

— За какво е било използвано това място? — прошепна Чандален, страхувайки се да не събуди духовете на мъртвите.

Калан едва си наложи да не шепне като него:

— Това е дворецът на Кралицата на тази страна, която се казва Сирила.

Учуденият му глас отекна под високия каменен свод.

— В такава огромна къща е живял само един човек?

— Не, тук са живели много хора. Кралицата има съветници, както вашият народ има старейшини. Има и други, които й помагат в управлението на страната. Това са все хора, които работят в името на своя народ. За мнозина от тях дворецът е дом. Но истинската господарка е именно Кралицата. Тя стои начело на тази страна и се грижи за всичко.

Чандален я следваше мълчаливо, докато тя внимателно оглеждаше двореца. Очите му се плъзгаха от един приказно красив предмет към друг, от една изящно изработена мебел към друга, които сега се въргаляха хаотично по пода, разбити на трески. Оглеждаше тежките червени, сини и златисти завеси, които се спускаха от високите четвъртити прозорци, останали без стъкла.

Калан се спусна по една стълба към долния етаж. Дъбовите стъпала, вкочанени от студа, заскърцаха под краката й. Чандален настоя да влиза пръв в стаите. Риташе с крак вратата, след което внимателно надзърташе иззад готовата за стрелба стрела, намазана с отрова „десет стъпки“. Чак след това й позволяваше да влезе.

Навсякъде беше осеяно с трупове. В някои от стаите намериха хора от дворцовия персонал, приковани за стените с копия. В кухнята, след като са екзекутирали готвачи, помощници, виночерпци, миячи, прислужници и всякакъв друг персонал, вражеските войници явно са си устроили пиршество. Буретата за вино и бира бяха празни. По-голямата част от храната бяха разпилели по пода и нахвърляли по стените, а само малка част бяха изяли.

Докато Чандален оглеждаше огромните шкафове за провизии покрай високите стени, Калан видя телата на две жени, явно помощнички в кухнята, проснати на пода зад масивен топор. И двете бяха чисто голи, само около глезена на едната се виждаше смъкнат вълненият й кафяв чорап. Първото й впечатление явно не беше съвсем вярно. Не целият персонал е бил избит преди пиршеството.

С мъртвешки бледо лице, като лицата на двете жени, тя се обърна и излезе от кухнята, насочвайки се към стълбището за прислугата, за да провери и горните етажи. Зад себе си чу забързаните стъпки на Чандален, който прескачаше по три стъпала, за да я настигне. Тя предположи, че е недоволен, задето си тръгна от кухнята, без да му се обади, но той не каза нищо.

— Тук има осолено месо. Дали да не вземем малко? Не мисля, че мъртъвците биха ни се разсърдили, ако го направим. Сигурно не биха ни отказали малко храна.

Калан продължаваше нагоре с твърда крачка, като само се подпря с ръка на перилото. След малко пъхна обратно ръката си под наметалото, защото полираната повърхност се оказа толкова ледена, че при докосването сякаш нещо бодна пръстите й.

— Ако хапнеш от това месо, ще умреш. Можеш да бъдеш сигурен, че са го напоили с отрова, за да може, ако някой от съгражданите на тези хора се върне в двореца и хапне от него, също да умре.

На горния етаж нямаше трупове. Очевидно е бил използван за щаб. Из балната зала се въргаляха празни бъчви от вино и ром. По паркета бяха разхвърляни останки от храна, халби и чаши, изпотрошени чинии, пепел от цигари, кървави бинтове, мазни парцали, строшени на две мечове, копия и боздугани, счупени крака от дъбови масички. Виждаха се замръзнали локви вода, мръсно бельо, разкъсани на ивици чаршафи и мърляви кувертюри за легла във всякакви разцветки. Навсякъде имаше отпечатъци от кални ботуши. Някои от следите се виеха в кръг, сякаш мъжете са танцували върху целия този хаос.

Чандален се разходи из залата, спирайки се тук-там да огледа останките от предмети.

— Останали са тук два или може би три дни.

Калан кимна, без да престава да оглежда помещението.

— Така изглежда.

Чандален подритна с крак едно буре, за да провери дали е празно. Вътре нямаше нито капка.

— Чудя се защо ли са останали толкова дълго? Само за да пият и танцуват ли!

Калан въздъхна.

— Не знам. Може би са възстановявали силите си и са се грижили за ранените си. Или пък просто са пирували, за да отпразнуват победата.

Той я изгледа сърдито.

— Убиването на хора не е повод за празник.

— За онези, които са направили всичко това, явно е било.

Калан неохотно тръгна към горния етаж. Не й се искаше да попада там. Това беше етажът със спалните.

Огледаха първо западното крило, където се намираха помещенията за мъжете в двореца. Те очевидно са били използвани за спални помещения от вражеската армия. При положение, че нападателите са били толкова многочислени, колкото изглеждаше, можеше да се предполага, че войниците са имали доста командващи. Най-вероятно офицерите са предпочели да останат да спят в приятните дворцови помещения, докато обикновените войници са били разпратени по странноприемниците и околните къщи.

Калан си пое дълбоко въздух, за да събере смелост, и решително тръгна през огромната централна зала, чиято тераса се извисяваше над парадното стълбище. Вървеше към източното крило. Чандален я следваше по петите. Искаше да продължи пръв да отваря вратите и да проверява стаите, но този път тя нямаше да му позволи. Ръката й за миг остана върху дръжката на една врата, след което бавно я завъртя. Известно време остана неподвижна, загледана в сцената, която се разкри пред очите й. След това отвори следващата и после следващата врата. Във всички имаше трупове. Във всяко легло лежаха жени, нито една от тях облечена. Стая след стая, след стая — една и съща гледка. По това колко мръсни бяха подовете навсякъде, можеше да се направи изводът, че движението е било доста оживено. На пода тук-там се виждаха купчини дърва, подредени в различни форми — явно онези, които са чакали реда си, са си запълвали времето, строейки дървени кули.

— Вече знаем защо са останали няколко дни — каза Калан, без да го погледне в очите. Той не й отговори. Тя едва успя да прошепне: — За да могат да направят това!

Тези няколко дни без съмнение са били най-дългите в живота на жените от двореца. Калан се помоли душите им най-после да са намерили спокойствие.

Стигна до вратата в края на коридора. Отвори я бавно и със свито сърце погледна вътре. Чандален, който я следваше неотлъчно, погледна през рамото й. Потискайки вика си, тя се обърна и сложи ръка върху гърдите му.

— Моля те, Чандален, почакай ме тук.

Той кимна и недоволно заби поглед във върховете на ботушите си. Калан затвори вратата зад себе си и се облегна с гръб върху махагоновите й крила. Отпуснала ръка покрай тялото си, докато другата покриваше устата й, тя заобиколи един преобърнат, разбит дрешник и се запъти през стаята, от двете страни на която имаше редици легла. Изящните малки огледалца, гребените и четките за коса, бурканчетата и флаконите, които някога грижливи ръце подреждаха по тоалетните масички край леглата, сега се валяха в безпорядък из пода. Сините копринени завеси се развяваха на изпочупените прозорци, през които свободно нахлуваше леденият въздух. Това беше спалнята на придворните дами на Кралицата. За Калан това не бяха просто безименни тела. Тя познаваше повечето от тези петнадесет-шестнадесетгодишни момичета. Кралицата ги бе взела със себе си в Ейдиндрил, когато бе дошла да говори пред Съвета. Калан добре помнеше живите им любопитни очи, които с интерес разглеждаха прочутия град. Тяхното отношение към Ейдиндрил и неговите чудеса бе накарало и самата нея да погледне с нов поглед родния си град. При този спомен тя леко се усмихна. Тогава бе предложила на момичетата да ги разведе из града, но те се страхуваха от Майката Изповедник и отказаха. Докато ги наблюдаваше отстрани, им завидя за свободата, за безгрижния живот, изпълнен с обикновени човешки радости.

Калан пристъпваше бавно от легло на легло. Гърбът й изтръпна, зави й се свят. Очите й се спираха върху познатите лица. Ето я Джулиана, една от най-младите. Самоуверена и упорита девойка. Винаги знаеше какво иска и не се срамуваше да преследва целите си. Около нея винаги се тълпяха млади мъже в униформи. Веднъж това й докара сериозни проблеми с Главната придворна дама Нелда. Калан тайничко се бе застъпила за Джулиана, обяснявайки на госпожа Нелда, че независимо от флиртовете на момичето, гвардейците на Ейдиндрил са мъже с чувство за чест и достойнство и те никога не биха посегнали на дама от обкръжението на една Кралица. Сега китките на Джулиана бяха завързани за горната табла на леглото и от многото кръв по тях можеше да се съди, че е стояла така през цялото време на мъчението. Калан тихичко прокле духовете, задето бяха проявили такава жестокост, давайки на младото невинно момиче онова, което тя си мислеше, че иска.

На следващото потънало в кръв легло беше просната малката Елсуит. Гърдите й бяха промушени безброй пъти с нож, а гърлото й беше нарязано, както и голяма част от тялото й. Истинско безжалостно клане. В края на стаята Калан спря пред последното легло. Ашли, едно от най-големите момичета, беше вързана за леглото през глезените и удушена с копринените шнурове на завесите. Нейният баща беше един от посланиците на Галеа в Ейдиндрил. Майка й се бе разплакала от радост, когато Кралица Сирила взе Ашли за придворна дама. Как щеше да намери думи, за да обясни на родителите й какво се е случило с любимото им дете, докато е изпълнявало службата си при Кралицата.

На връщане Калан хвърли последен поглед към всяко изнурено тяло и замръзнало в ужас лице и тайничко се запита защо не плаче. Нима не беше нормално да заплаче? Да падне на колене, да закрещи от болка, да блъска с юмруци по пода и да плаче, докато очите й пресъхнат. Но не можеше! Сълзите й като че ли бяха се свършили.

Може би преувеличаваше за броя на убитите. Може би беше видяла толкова много мъртви, че не можеше да ги преброи правилно. Та нали когато човек влезе във ваната, водата отначало му се струва толкова вряла, че сякаш ще ощави кожата му. Но само след миг тя вече е просто приятно гореща. Калан бавно затвори вратата зад себе си. Чандален я чакаше там, където го беше оставила. Кокалчетата му бяха побелели от стискането на лъка. Калан мина покрай него, очаквайки той да я последва.

— Повечето жени биха плакали при подобна гледка — каза той, като продължаваше да гледа към вратата.

Тя усети прилив на кръв в бузите си.

— Аз не съм повечето жени!

Чандален не сваляше очи от вратата.

— Да, наистина не си!

Той най-после извърна глава от вратата и се загледа в лъка си. Въздъхна дълбоко и напрежението сякаш падна от раменете му. Сякаш за пръв път от известно време насам си бе поел въздух.

— Искам да ти разкажа една история.

Калан се бе спряла на няколко крачки от него.

— Точно сега не ми се слушат истории, Чандален. Може би по-късно.

Той я стрелна с гневните си кафяви очи.

— Искам да ти разкажа една история — повтори с по-висок глас.

Калан сви рамене.

— Щом е толкова важно за теб, тогава разказвай.

Без да сваля очи от нея, той се приближи. Беше малко по-нисък, но в този момент сякаш се извисяваше над нея.

— Когато дядо ми бил млад и силен — той удари с юмрук по гърдите си, — както съм аз сега, имал жена и двама синове. Много народи идвали да търгуват с Калните. Никой не си отивал с празни ръце. Всички били добре дошли в селото. Между онези народи, които идвали най-често, били и Джакопо.

— Кои са Джакопо? — Калан познаваше всички народи в Средната земя, но не беше чувала за такъв.

— Те живеели на запад, там, където някога беше границата.

Калан се намръщи и опита да си представи картата на Средната земя.

— Никой не живее на запад. След земите на Калните е само Дивото.

Чандален я погледна изпод вежди.

— Джакопо били едри хора. — Той показа с ръка над главата си. — И миролюбиви, като Бантак и нашия народ. Но станало така, че обявили война на Калните. Никой от нашите не разбрал защо, но всички били много изплашени. По цели нощи не мигвали от ужас, че на следващия ден Джакопо могат да ги нападнат отново. Те наистина нападнали селото, изклали мъжете и отвлекли жените, за да им… правят такива неща. — Чандален посочи с ръка към вратата на придворните дами.

— За да ги изнасилват — каза Калан с мъртъв глас. — Думата е „изнасилват“.

Чандален кимна.

— Джакопо искали да направят това на нашите жени. Те пленили много от тях и ги изнасилили. — Той пак погледна към вратата. — Също както тези жени тук. Разбираш ли? Били изнасилвани от много мъже един след друг и накрая убити. Тогава Калните не били толкова добри воини, каквито сме ние сега, какъвто съм аз. — Той отново си пое въздух, изпъчи гърди и след малко изпусна въздуха от дробовете си. — Дотогава никога не ни се било налагало да се бием. Нашият народ не искал да води войни. Всички смятали, че това е лошо. Но Джакопо направили така, че да поискаме да се бием. Сред отвлечените жени била и баба ми, жената на моя дядо, майката на моя баща. Дядо ми дал клетва да изпрати всички Джакопо в света на духовете. Събрал мъжете, чиито майки, съпруги и дъщери били отвлечени, и… — Той избърса челото си, сякаш се потеше.

Калан сложи ръка на рамото му. Той за пръв път не се стегна.

— Разбирам те, Чандален.

— Дядо ми поискал да се свика Съвещание с духовете на предците, което се състояло незабавно. Той ридал пред тях за жена си и ги помолил да го научат как да спре Джакопо. Духовете му казали, че трябва първо да спре да плаче. Докато битката приключи.

Калан придърпа кожената яка около врата си.

— И моят баща казваше нещо подобно. Според него не бива да се проливат сълзи за онези, които вече са в земята, преди да си отмъстил на хората, които са ги вкарали там. После винаги ще имаш достатъчно време за сълзи.

Чандален я погледна одобрително.

— Баща ти е бил мъдър човек!

Калан го изчака да събере мислите си и да продължи.

— Духовете на предците навестявали дядо ми всяка нощ. Казвали му какво да прави, учели го да убива. Съветвали го как да обучи хората си. Научили го да маже с кал лицето си и да лепи по себе си трева и клонки, за да е незабележим. Нашите мъже станали като сенки. Джакопо не можели да ги видят дори от най-близко разстояние. Дядо и неговите мъже започнали своята война с Джакопо. Война, която се водела не по правилата на Джакопо, а такава, на каквато духовете научили Калните. Джакопо нападали денем, защото били многобройни и не се страхували от нашия народ. Духовете казали на дядо, че не бива да се бием с тях по техните правила, а да ги накараме да се страхуват от нас нощем, в пустите тревисти полета, да започнат да се стряскат при всеки писък на птица, крякане на жаба или цвъртене на буболечка.

Срещу всеки от Калните имало по петима от Джакопо. Те затова и не се страхували от нас, защото били пет пъти повече. Калните започнали да избиват Джакопо, докато онези били на лов или обработвали нивите си, или се грижели за животните си, или пък спели. Който и да е Джакопо. Всички Джакопо. Не се опитвали да се бият с тях. Направо ги убивали. Докато не останал нито един Джакопо. Всички отишли в света на духовете.

Калан за миг се запита дали са избивали и деца, но веднага след това сама си отговори. Та нали този народ вече не съществуваше. В главата й изникна нещо друго, на което я беше учил баща й: ако си принуден да започнеш война, твой дълг е да не проявяваш никаква милост. Към теб със сигурност никой няма да е милостив, а направиш ли го, ще се превърнеш във враг на своя народ, не по-малък от нападателя. Защото твоите братя ще трябва да платят грешката ти с живота си.

— Разбирам те, Чандален. Твоите хора са направили единственото, което са могли. Дядо ти е направил необходимото, за да защити народа си. Моят баща също ми е казвал, че ако ти обявят война, трябва да направиш така, че за онзи, който те е нападнал, войната да стане най-ужасният кошмар. Иначе победата ще бъде за неприятеля.

— Вижда се, че баща ти е познавал духовете на предците. Добре е направил, че ти е предал техните уроци — в гласа му прозвуча известна топлота. — Но аз знам, че тези уроци са трудни за прилагане и могат да те накарат да станеш прекалено корав с хората.

— Това е самата истина, знам го прекрасно. Твоят дядо, Чандален, е гордост за народа на Калните. Сигурна съм, че след като всичко е свършило, той е пролял много сълзи за загиналите.

Чандален отвърза кожения ремък от врата си и отметна назад наметалото, оставяйки го да се свлече на пода. Беше облечен в тежка кожена туника от еленова кожа и панталон от същия плат. Под двете му мишници, завързан със стегнато изплетено конопено въже, висеше по един костен нож. Остриетата и на двата бяха добре заточени, а дръжките обвити плътно със същото конопено въже за по-добро захващане. Накрая завършваха с черни пера.

Чандален потупа единия нож.

— Този е от дядо ми. — След това докосна и другия. — А този от баща ми. Някой ден, когато имам силен син, той ще носи моя нож и ножа на баща ми, а ножът на дядо ми ще бъде заровен в земята, за да намери покой.

Когато видя тези ножове за пръв път, Калан си помисли, че са ритуални. Сега я озари ужасяващото прозрение, че не са. Бяха истински оръжия: оръжия на духовете.

— Какви са тези пера?

Той погали перата на ножа под дясното си рамо.

— Пилето ми ги даде. От гарван са.

За Калните гарванът беше сред най-могъщите духове. Образът му се свързваше със смъртта. Докато си мислеше колко тъжно е да носиш със себе си ножове, направени от костите на своя баща и дядо, тя осъзна, че всъщност това е голяма чест за Чандален. Затова не каза нищо — не искаше да накърнява вярванията му.

— За мен е чест, Чандален, че си извикал със себе си духовете на предците си, за да ме пазят.

Чандален не изглеждаше доволен.

— Пилето каза, че ти принадлежиш към народа на Калните и че аз трябва да те защитавам. Затова ги взех със себе си. Това е мой дълг. — Той отново прокара пръсти по ножа на дядо си. — Дядо ми учеше баща ми и чичо ми Тофалар, мъжа, когото ти уби, да бъдат защитници на нашия народ. — Докосна другия нож. — Баща ми предаде знанието на мен! Аз ще науча своя бъдещ син и един ден той ще носи със себе си моя дух, за да защитава с него народа ни така, както го защитавам аз. От времето, когато избихме Джакопо, не допускаме много чужденци в земите си. Духовете на предците ни учат, че да поканиш чужденец в къщата си, е все едно да поискаш среща със самата смърт. Духовете казват истината! Ти доведе Ричард Избухливия в селото ни, а заради него дойде Мрачният Рал и изби толкова много от нашите.

Най-накрая го каза! Задължението на Чандален беше да защитава своя народ и след като бяха избити толкова много, а той не беше успял да направи нищо, се чувстваше виновен.

— Духовете на предците ни помогнаха да спасим народа на Калните, Чандален, и толкова други народи. Те разбраха, че Ричард е искрен, че рискува живота си, също като теб, за да спаси онези, които не желаят да водят войни.

— Когато Мрачният Рал дойде в селото и започна да избива нашите хора, Ричард Избухливият беше в къщата на духовете и не се притече на помощ! Не пожела да се бие. Допусна смъртта на много хора.

— Искаш ли да знаеш защо? — Калан изчака отговора му, но след като той не каза нищо, продължи: — Духовете му казаха, че ако излезе да се бие с Мрачния Рал, това ще означава, че се съобразява с неговите правила, че Мрачният Рал диктува условията. В този случай Ричард щеше да умре и по този начин нямаше да може да помогне на никого повече. Духовете му казаха, че ако иска да победи Мрачния Рал и да спаси останалите хора от народа на Калните, не трябва да се бие по правилата на врага си, а трябва да изчака момента, в който ще може да наложи своите. Същото, което са казали и на дядо ти.

Чандален я погледна недоверчиво.

— Така казва той.

— Аз бях там, Чандален. Чух думите им. Ричард искаше да се бие. Той дори зарида от отчаяние, когато духовете му казаха да не отива. Точно в този момент не можеше да се попречи с нищо на Мрачния Рал. Ричард не беше виновен. Нито пък вие. Нямаше как да го спрете. Нито вие, нито Ричард. Ако беше опитал, щеше да загине. Мрачният Рал щеше да спечели.

Чандален се наведе към нея.

— Ако не го беше довела в селото ни, това нямаше да се случи. Мрачният Рал нямаше да дойде да го търси при нас.

Калан се стегна.

— Чандален, знаеш ли с какво се занимавам? Каква е моята мисия?

— Да. Както и всички други Изповедници, ти караш хората да се страхуват от теб. И понеже ги е страх, правят всичко, което им кажеш!

— Донякъде си прав! Аз стоя начело на Съвета на Средната земя. Представлявам всички народи и защитавам правата им. Давам възможност на по-малките, като този на Калните, да живеят според собствените си разбирания!

— Ние можем сами да се грижим за себе си!

Калан кимна тъжно.

— Така ли мислиш? Ти сам каза, че срещу всеки един от Калните е имало по петима от Джакопо. Твоят дядо е бил смел и е умеел да побеждава врагове, които са го превъзхождали числено. Но ти сам виждаш, че срещу всеки мъж, жена или дете от Калните тук лежат стотици мъртви войници. А това е само в един град от тази огромна страна. Те са били победени с лекота. Сто смели бойци за всеки от Калните. Сам виждаш, че са се били наистина храбро. Какви, мислиш, са шансовете на Калните срещу армия, която може така лесно да се справи с всички тези войници, които лежат мъртви тук. Какви са шансовете ви срещу наполовина по-малка армия?

Чандален пристъпи от крак на крак, без да каже нищо.

— Има страни, Чандален, които нямат глас в Съвета. Като Калните и Бантак например. Те нямат свой представител там. По-големите страни като тази или като другата, която я е победила, са много по-могъщи, макар да са под игото на Мрачния Рал. Аз съм онази, която представлява пред Съвета страните без глас. Аз защитавам желанието ви да бъдете оставени на спокойствие, да не допускате чужденци в земите си. Без моето присъствие там, което ги плаши, без да им казвам какво да правят, силните ще завладеят вашия народ. Нали видя през какви земи минахме. По-голямата част от почвите са необработваеми. По-силните с радост биха ви завладели, за да присвоят земите ви и да ги обработват, да отглеждат животни. Свещените ви тревисти полета ще бъдат изгорени начаса, а на тяхно място ще бъде посадено зърно, което след това ще бъде разменено за злато. Независимо от цялата си смелост и сила, ти не би могъл да защитиш своя народ. Чужденците ще те превъзхождат по сила и численост. Ще завладеят земята ти. Това, че си смел и силен, не означава, че можеш да победиш всеки враг! Тези войници тук също са били смели и силни и стотици пъти по-многобройни от вас. Но сам виждаш какво е останало от тях. А това е само един град. Има много по-големи от него. Да бъдеш смел, не означава да си неразумен. Чандален, ти видя какво е станало тук. Колко време, мислиш, би могъл да издържиш срещу армията, която е извършила това? Дори и по петима наведнъж да убива всеки от твоите хора, те дори няма да ви забележат. Ще изчезнете като Джакопо! До последния човек! — Калан вдигна ръка към гърдите си. — Аз съм тази, която ги спира. Те не се плашат от вас, но се страхуват от мен. В Средната земя все още се срещат честни народи. Такива, които винаги са готови да грабнат оръжието в защита на по-слабите. Тези мъртви войничета тук са от тях. Те са сред онези, които винаги са заставали зад мен в Съвета, когато съм се опитвала да убедя останалите, че никоя страна няма право да напада друга, за да заграбва земите й. Аз оглавявам Съвета на Средната земя и обединявам страните, които искат мир. Под моя команда те биха тръгнали да се бият срещу всеки, който пожелае война. Да, аз карам хората да се страхуват от мен, но за да ми се подчиняват, а не защото се стремя към слава и власт. Властта ми е необходима само за да пазя независимостта на народите в Средната земя. А това означава и на народа на Калните. Тези войници са се били храбро, но не са успели да помогнат на народа си. Искали са да живеят според собствените си закони. Дали са живота си за всеки от нас, за теб, за твоите права. А ти никога нямаше да го знаеш, ако не бяхме дошли тук. — Калан се загърна плътно с кожената наметка. — Допреди Мрачния Рал да заплаши с унищожение всички хора на тази земя, на теб никога не ти се е налагало да се биеш в защита на друг народ. Двамата с Ричард дойдохме при Калните, за да търсим помощ. Духовете на предците прозряха истинността на намеренията ни и ни помогнаха, за да можем ние от своя страна да помогнем за оцеляването на народа на Калните и на всички останали народи. За пръв път се наложи Калните да пролеят кръв в името на общото благо на Средната земя. Духовете на твоите предци разбраха това и решиха да ни помогнат. Всички в Средната земя трябва да са благодарни на Калните за голямата жертва, но вие от своя страна също би трябвало да изпитвате благодарност към останалите. Ричард Избухливият изложи живота си на риск заради твоя народ. В битката той загуби близки хора, също както и ти. Изживя страдания, които ти никога няма да можеш да проумееш. Не можеш да си представиш какво му причини Мрачният Рал, преди Ричард да успее да го убие. — Калан се бе разпалила от собствените си думи. Стоеше срещу него и му хвърляше гневни погледи, а от устата й излизаха горещи облачета дим. — Карам хората да се страхуват от мен, за да можете вие да продължавате да проявявате спокойствието и твърдоглавието си. Двамата с Ричард се борихме за свободата на всички народи, включително и на Калните. Въпреки че вие ни отказвахте помощта си, въпреки че никога няма да получим нито една благодарствена дума.

Настъпи пълна тишина.

Чандален тръгна бавно към стълбището, плъзгайки скришом ръка по гладкия парапет. Тя гледаше облачетата дим, излизащи от устата му. След малко той проговори бавно:

— Ти ме мислиш за твърдоглав. Аз също те мисля за твърдоглава. Може би бащите ни е трябвало да ни научат, наред с всичко останало, че понякога хората постъпват по определен начин не защото са твърдоглави, а защото ги е страх за онези, които трябва да защитават. Може би е време да погледнем един на друг не като груби, безчувствени създания, а като хора, които правят най-доброто, на което са способни, за да запазят народите си.

На устните на Калан най-неочаквано се появи усмивка.

— Може би Чандален не е толкова непрозорлив, за колкото го мислех. Обещавам за себе си да се опитам да гледам с по-добри очи. Да те видя като онзи мъж на честта, който си.

Той кимна, след това на неговите устни също се появи усмивка.

— Май излиза, че Ричард Избухливият не е чак такъв глупак. — Той стисна перилото и надникна към долния етаж. — Веднъж ми каза, че ако някога му се наложи да избира човек, до когото да застане в бой, би избрал Чандален.

— Така е — тихо каза тя. — Ричард не е глупав.

— Освен това той пожертва себе си като твой другар. Спаси мъжете ни от участта да бъдат избрани. Иначе със сигурност ти би избрала някой от тях за свой другар, тъй като нашите мъже са силни. — В гласа му прозвуча гордост. — Може би щеше да избереш мен, за да имаш най-силния баща за децата си. Но Ричард ме спаси!

Калан не можа да сдържи усмивката си, докато той тръгваше нагоре по стълбата.

— Съжалявам, ако мислиш, че да бъдеш мой другар е толкова тежко бреме!

Чандален се доближи до нея. За миг остана неподвижен, вгледа се в очите й, а после започна да отвързва каишката от дясното си рамо, за да освободи костения нож. Подаде й го.

— За дядо би било чест да се грижи за теб. Да пази един от своите хора, един от Калните.

Той отметна наметалото й назад, над лявото рамо.

— Чандален, не мога да приема това. То принадлежи на духа на твоя дядо.

Той не обърна внимание на думите й, а завърза каишката за ръката й.

— С мен е духът на моя баща и аз съм достатъчно силен. Ти се бориш, за да защитаваш моя народ. Дядо би поискал да бъде с теб в твоята борба. Това ще бъде чест за него!

Калан повдигна ръка, за да може той да завърже добре каишката.

— За мен е чест духът на дядо ти да бъде винаги с мен!

— Това е добре. Отсега нататък ще е твой дълг да се бориш, както се е борил дядо ми, за да защитаваш нашия народ. — Той вдигна дясната си ръка и я сложи върху ножа. — Закълни се, че ще изпълняваш своя дълг!

— Аз вече съм положила клетва да защитавам Калните и другите народи от Средната земя. Винаги съм се борила и ще продължавам да се боря за всички вас!

Той стисна ръката й върху ножа.

— Закълни се пред Чандален!

Тя дълго се взира в сериозното му лице.

— Имаш моята дума, Чандален. Кълна се пред теб!

Той се усмихна, отпускайки наметалото над рамото й.

— Чандален ще благодари на Ричард Избухливия, когато го види отново, защото ме спаси от това да бъда избран за другар на Майката Изповедник. Желая му щастие, той също се бори за Калните, както Пилето ни каза!

Калан се загърна.

— Облечи се, не бих искала да замръзнеш. Все пак трябва да ме заведеш до Ейдиндрил.

Той кимна и леко усмихнат, вдигна пелерината и я метна върху раменете си. Щом погледна към вратата, от усмивката му не остана и следа.

— Някой е бил тук, след това.

Калан се намръщи.

— Какво те кара да мислиш така?

— Ти защо затвори вратата, след като излезе от стаята?

— От уважение към мъртвите!

— Когато дойдохме, вратите бяха затворени. Изнасилвачите на жени не уважават жертвите си. Те не биха затворили вратите! По-скоро биха предпочели всеки да види какво се направили. Някой друг е бил тук след тях и е затворил вратите. Човек, който изпитва уважение към мъртвите!

Калан също погледна към вратата.

— Сигурно си прав. — Тя поклати глава. — Онези, които са направили всичко това, наистина не биха затворили вратите.

Чандален се наведе над парапета и погледна надолу към празното стълбище.

— Защо искаше да дойдем тук?

— Защото трябва да знам какво се е случило с тези хора!

— Ти познаваш тези чужденци, нали? Затова сме в тази къща.

Калан погледна към стъпалата, които водеха към горния етаж.

— Защото трябва да разбера дали Кралицата също е била убита!

Той я погледна през рамо.

— Тя означава ли нещо за теб?

Калан усети учестеното биене на сърцето си.

— Да. Помниш ли двете статуи близо до вратата, през която дойдохме?

— На мъж и жена, нали?

Тя кимна.

— Жената е нейната майка. Моята майка беше Изповедник. Мъжът е баща на Кралицата. Казва се Крал Уиборн. Той беше и мой баща.

Чандален повдигна вежди.

— Ти си сестра на тази Кралица?

— Половин сестра. — Калан събра смелост и отново вдигна поглед към стълбището. — Нека видим дали е тук, а след това ще продължим пътя си към Ейдиндрил.

Сърцето й щеше да се пръсне, когато застана пред вратата на кралските апартаменти. Не можеше да си наложи да я отвори. Дори през вратата се усещаше някаква ужасна миризма, но Калан не можеше да я усети.

— Искаш ли да погледна вместо теб?

— Не — каза тя. — Трябва да се убедя с очите си.

Тя хвана дръжката. Вратата беше заключена, но ключът беше в ключалката. Беше замръзнал.

— Това е ключалка, за която ти говорих преди — обясни тя на Чандален. — А това се нарича ключ — Тя се опита с трепереща ръка да го превърти. — С ключа можеш да отключиш вратата и после да я отвориш!

Някой грижливо беше заключил вратата от уважение към Кралицата. Прозорците не бяха изпочупени, мебелите също. В стаята беше студено, както в целия дворец, но от отвратителната миризма едва се дишаше. Целият хол беше заринат в човешки екскременти. Двамата не можеха да повярват на очите си. Всичко беше пропито с жълта, замръзнала урина — килимите, покривките на масите, фината синя дамаска на столовете. Някой се беше изходил дори в камината. Скриха носове в кожените яки на пелерините си и продължиха към следващата заключена врата. Спалнята на кралицата изглеждаше още по-ужасно. Всеки сантиметър беше превърнат в най-долнопробен клозет. В най-ужасно състояние беше леглото. То направо преливаше от изпражнения. Изцапани бяха дори изящните цветни фигури по стените. Ако не беше толкова студено, зловонието изобщо нямаше да им позволи да припарят в стаята. Но заради студа можеше да се издържи няколко минути.

За щастие поне нямаше трупове. Кралицата я нямаше.

Калан се опита да си представи кой би могъл да направи всичко това. Само един народ би могъл да си го позволи. Онези, които някога бяха на върха.

— Келтонците — изсъска тя на себе си.

Чандален беше смаян от видяното.

— Защо са го направили? Та те не са деца, за да не знаят какво вършат.

Калан хвърли още един поглед и тръгна да излиза. Заключи внимателно вратата, след което си пое дълбоко въздух.

— Това е съобщение. Направено е нарочно, за да показва на всеки, който би влязъл тук, неуважението към обитателите на двореца. Презрението. Опитвали са се да унижат своя неприятел по всякакъв начин, с каквото им е дошло на ум.

— Добре поне, че твоята полусестра не е тук.

Калан се зави с кожената наметка. Заслиза по стълбите, след като хвърли един последен поглед към затворените врати на втория етаж. Чандален я проследи с поглед, след което също се извърна за последно към редицата от врати.

— Да вървим, трябва да намерим Тосидин и Приндин — наруши тишината тя.

На лицето му бе изписан гняв.

— Нима това не те вбесява?

Едва тогава Калан осъзна, че отдавна е сложила на лицето си маската на Изповедник.

— Точно сега не би било от полза за никого да показвам чувствата си. Когато му дойде времето, че разбереш съвсем ясно колко съм била ядосана.