Камъкът на сълзите

Шестдесет и втора глава

Когато тръгна към каменния мост, Ричард беше потънал в себе си. От известно време не излизаше от стаята, отдаден на мислите си. Когато Сестрите идваха да провеждат заниманията си, се стараеше едва-едва. Вече се страхуваше от момента, в който щеше да се научи да докосва своя Хан. Уорън не излизаше от подземията, търсейки усилено информацията, за която бяха говорили. В онова, което Прелатът сподели с Ричард, не можеше да няма частица истина. Защо иначе Пазителят още не е минал през портата? Ако е могъл, е щял да го направи.

Нуждаеше се от разходка. Имаше чувството, че главата му ще се пръсне. Просто искаше да се махне за малко от Двореца. Изведнъж пред него изникна Паша.

— Търсих те.

Той не я погледна, а просто продължи напред.

— Защо?

— Исках да бъда с теб.

— Е, аз отивам да се поразходя на чист въздух.

Тя сви рамене.

— Нямам нищо против една разходка. Може ли да дойда?

Ричард я погледна. Беше с ефирната си кафява рокля с остро деколте. А навън бе кучешки студ. Добре че поне бе взела практична наглед виолетова пелерина. На ушите й се люлееха големи златни обеци. Коланът пасваше на огърлицата й — и двете украшения имаха еднакви златни медальони по средата. Изглеждаше наистина добре, но не бе подходящо облечена за разходка из гората.

— Да не си обула онези безполезни чепици?

Тя вдигна крак да му покаже високите си кожени ботуши.

— Поръчах ги специално, за да мога да се разхождам с теб извън града.

„Специално“, каза си под мустак Ричард. След това си спомни колко я бе засегнал, когато й каза, че синята рокля не й отива. Не искаше да накърнява чувствата й, като я отпрати. Та тя просто се опитваше да му се хареса. Пък и може би едно усмихнато лице наоколо щеше да му се отрази добре.

— Е, хубаво, нямам нищо против да дойдеш с мен, стига само да не си мислиш, че ще те забавлявам с разговор.

Тя се усмихна и го хвана за ръката.

— Ще се радвам просто да повървя до теб.

Ако не друго, присъствието на Паша поне бързо охлади интереса на градските жени към него. По-смелите, които си позволяваха да се приближат прекалено много, си спечелваха гневния й поглед. Онези, които не разбираха от погледи, имаха удоволствието да опитат нещо друго: нейния Хан. Те подскачаха, сякаш прободени от невидима сила, и бързо се изпаряваха.

Ричард вече бе разбрал защо Дворецът произвежда магьосници. Защото се надяваха един ден да се роди някой, който притежава и Субстрактивна, и Адитивна магия.

Вече имаха един.

Двамата вървяха мълчаливо нагоре по хълма, окъпан в златистата светлина на късното следобедно слънце. Сред скалистия пейзаж, обърнат към града, Ричард се почувства по-добре. И макар да знаеше, че това е илюзия, изпита усещане за свобода. Изведнъж му се прииска да не бе взимал Паша със себе си. Не беше виждал Грач от дни. Малкото зверче сигурно вече е пощуряло от притеснение.

Нямаше представа какво ще прави оттук нататък. Не знаеше дали всичко, което му каза Прелатът, е истина и не беше наясно от кое се страхува повече — че е истина, или че е не е.

Паша стисна ръката му така, че го изтръгна от хаотичните му мисли и го накара да спре. Погледът й шареше нервно наоколо. По учестеното й дишане разбра, че е изплашена от нещо.

— Какво има? — попита той.

Погледът й се плъзгаше по околните скали.

— Ричард, там има нещо. Моля те, нека да се връщаме!

Ричард изтегли меча си. Характерният му звън изпълни притихналия следобеден въздух. Не чувстваше никаква опасност, но нейният Хан явно бе усетил нещо, което я беше изплашило.

Паша извика леко. Ричард се извъртя. Иззад една скала се подаде главата на Грач. Паша отстъпи назад.

— Не се плаши, той няма да те нарани!

Грач му се усмихна радостно, показвайки острите си зъби, и се изправи в цял ръст. Беше внушителен.

— Убий го! — изкрещя тя. — Това е див звяр! Убий го!

— Паша, успокой се. Той няма да ти направи нищо.

Тя продължи да отстъпва назад. Грач гледаше ту Ричард, ту нея и не знаеше какво да прави. Ричард се сети, че тя може да реши да използва силата си, за да нарани змея и застана между двамата.

— Ричард, махни се, трябва да го убием! Та това е звяр!

— Той няма да те нарани, Паша. Аз го познавам. Паша…

Тя се обърна и хукна, а виолетовата пелерина се развя зад гърба й. Ричард изохка, гледайки я как лети надолу по хълма. Обърна се към Грач и го сгълча.

— Какво ти става? Защо трябваше да я плашиш така? Защо реши да се показваш пред хората?

Грач увеси уши. Раменете му се отпуснаха виновно, започна да скимти. Когато крилата му затрепериха, Ричард се доближи до него.

— Е, вече е късно да съжаляваш. Ела и ме прегърни.

Грач стоеше, забил поглед в земята.

— Хайде, всичко е наред.

Ричард обви с ръце огромното космато същество. Грач най-сетне се отзова. Разпери криле и обви с тях Ричард, гъргорейки от щастие. В следващия миг събори приятеля си на земята и започна да се боричка с него. Ричард го гъделичка, докато Грач не се разсмя щастливо.

Когато се успокоиха, змеят доближи нокът до джоба, в който Ричард държеше кичура от косата на Калан. Погледна го изпод веждите си, големи колкото остриета на брадви. Ричард изведнъж разбра какво иска да го пита зверчето.

— Не, не, това не е същата жена. Съвсем различна е.

Грач се намръщи. Явно не разбираше. На Ричард не му се обясняваше. Вместо това се отзова на поканата на косматия си приятел да се поборичкат още малко.

Когато се върна в Двореца, вече се смрачаваше. Трябваше да намери Паша и да й обясни, че Грач му е приятел, а не е опасен звяр. Но преди да е открил Паша, Сестра Вирна откри него.

— Да не би да става въпрос за онова бебе, за малкото на змея, което ти казах да убиеш? Да не би да си му позволил да ни последва?

Ричард я изгледа.

— Той беше толкова безпомощен, Сестро. Не мога да убия нещо, което не представлява заплаха за мен. Двамата се сприятелихме.

Тя измърмори нещо и избърса с ръка челото си.

— Звучи толкова абсурдно, че сигурно е вярно. Имал си нужда от приятел, но не си пожелал това да съм аз.

— Сестро Вирна…

— Но защо остави Паша да го види?

— Не съм. Той просто си показа главата иззад една скала. Дори не знаех, че е там. Паша го видя, преди да разбера, че се е появил.

Сестрата въздъхна отчаяно.

— Хората тук се страхуват от дивите зверове. Убиват ги. Паша опищя Двореца, че на хълма има див звяр.

— Ще им обясня. Те ще разберат, че…

— Ричард! Чуй ме!

Той отстъпи крачка назад и зачака тя да продължи.

— В Двореца мислят, че животните, отглеждани като домашни любимци, са пречка за това човек да се научи да използва своя Хан. Смята се, че това отклонява чувствата от човека и ги насочва към съществото, което той отглежда. Според мен е нелепо, но това е друг въпрос.

— И сега какво? Мислиш, че ще ми забранят да го виждам?

Тя сложи ръка на рамото му.

— Не, Ричард, те смятат, че това е див звяр, който може да те нападне. Според тях ти си в опасност. Докато ние с теб седим и си приказваме, Сестрите организират хайка. Възнамеряват да го издебнат и убият. За твое добро.

Ричард хвърли бърз поглед към загриженото й лице и само секунда по-късно вече тичаше презглава. Прекоси светкавично моста и града. Хората изумени го гледаха как лети по улиците. Прескачаше колички, които не се отместваха навреме от пътя му, блъсна една сергия, на която се продаваха амулети. Хората крещяха след него, но той не спираше.

Когато стигна до хълмовете, сърцето му биеше бясно в ушите. На няколко пъти се спъва в камъни и корени, но ставаше веднага и продължаваше напред. Едва си поемаше дъх. Напредваше в тъмнината, скачайки от камък на камък.

Стигна до мястото, където се бяха борили следобеда и едва поемайки си дъх, започна да крещи. Стиснал юмруци, вдигнал нагоре глава, неистово повтаряше името на Грач. Околните скали отнасяха гласа му надалеч. Отговори му единствено тишината.

Изтощен до крайност, Ричард падна на колене. Те скоро щяха да са тук. Сестрите щяха да открият змея със своите Ханове. Грач нямаше да знае намеренията им. Дори да не ги приближи, магията им можеше да го достигне и убие. Те можеха да го повалят от разстояние и да го подпалят.

— Грааач! Грааач!

По небето прелетя тъмна сянка и закри част от звездите. Змеят тупна на земята и прибра криле. Изви глава на една страна и изгъргори нещо.

Ричард го сграбчи за козината.

— Грач, чуй ме, трябва да се махнеш оттук. Не можеш да останеш повече. Те идват да те убият. Трябва да се махнеш!

Грач изскимтя въпросително. Ушите му щръкнаха нагоре. Опита се да прегърне Ричард, но той го отблъсна.

— Бягай! Разбра ме, знам, че ме разбра! Тръгвай! Искам да си вървиш. Те ще се опитат да те убият! Върви си и никога не се връщай.

Ушите на Грач клюмнаха. Той килна главата си на другата страна. Ричард го удари по гърдите и му посочи на север.

— Тръгвай! — отново посочи с ръка. — Върви и никога повече не се връщай по тези места!

Грач отново се опита да го прегърне и Ричард отново го отблъсна. Ушите на Грач клюмнаха още повече.

— Граач оиича Раач аард.

Ричард искаше повече от всичко друго на света да прегърне приятеля си и да му каже, че също го обича. Но не можеше. За да спаси живота му, трябваше да го накара да си отиде завинаги.

— Е, добре, аз пък не те обичам. Върви си и никога не се връщай!

Грач погледна надолу по хълма, по който бе побягнала Паша. После отново се извърна към Ричард. Зелените му очи се навлажниха. Протегна ръка. Ричард отново го отблъсна. Грач остана с вдигнати във въздуха ръце. Ричард си спомни първия път, когато бе прегърнал косматото зверче. Тогава Грач бе съвсем мъничък. А сега вече беше толкова голям. Заедно с него бе пораснала и дружбата, и любовта между двамата.

Той беше единственият му приятел и само Ричард можеше да го спаси. Ако наистина го обичаше, той трябваше да го направи.

— Махни се! Не те искам повече! Не искам никога повече да се връщаш! Ти си само огромна топка косми. Махай се! Ако наистина ме обичаш, ще направиш каквото те помолих!

Ричард искаше да продължи да крещи, но буцата в гърлото заглуши думите му. Той отстъпи назад. Грач сякаш изчезна в студения нощен въздух. Ръцете му за последен път се протегнаха напред. Чу се болезнен, молещ стон.

Ричард направи още една стъпка назад. Грач го последва. Ричард взе един камък от земята и го запрати по зверчето. Камъкът отскочи от широката му гръд.

— Махай се! — изкрещя отново и хвърли още един камък. — Не те искам повече. Махай се! Дори не искам да те виждам!

От зелените очи на Грач потекоха сълзи и покапаха по гърдите му.

— Граач оиича Раач аард!

— Ако наистина ме обичаш, ще го направиш! Бягай!

Звярът погледна надолу по хълма, накъдето бе избягала Паша, обърна се и разпери криле. Хвърли последен поглед през рамо към Ричард и отлетя в нощта.

Когато вече не виждаше тъмната сянка на фона на звездите, нито чуваше плясъка на криле, Ричард се строполи на земята. Единственият му приятел си беше отишъл.

— И аз те обичам, Грач!

Той се отдаде на неудържимия си плач.

— Добри духове, защо ми причинихте това? Той беше всичко за мен. Мразя ви! Всичките ви мразя!

Беше изминал половината път, когато го озари внезапна мисъл. Замръзна на място. Челюстта му се отпусна надолу. В спокойствието на нощта плъзна треперещи пръсти към джоба си.

Недалеч под него проблясваха светлините на града. Покривите лъщяха, облени от лунна светлина. До слуха му достигаха звуците на града.

Извади от джоба си кичура на Калан.

„Ако наистина ме обичаш, беше казала тя, ще го направиш.“ Точно това каза той на Грач преди малко. Изведнъж разбра всичко. Прозрението дойде толкова внезапно, че дъхът му секна.

Калан не го бе пропъдила. Беше спасила живота му. Беше направила за него онова, което той току-що направи за Грач.

При мисълта, че се е съмнявал в нея, го прониза болка, която го повали на колене. Това сигурно е разбило сърцето й. Как е могъл да се съмнява в нея?

Яката. Толкова се страхуваше от яката, че се бе оставил да бъде заслепен от нея. Калан го обича. Не е искала да се отърве от него, а да спаси живота му. Тя го обича.

Той разтвори ръце и извърна лице към небето.

„Тя ме обича!“

Стоеше на колене, загледан в кичура коса, която тя му бе подарила, за да му напомня за любовта й. Никога, през целия си живот, не бе изпитвал такова облекчение. Светът отново оживя за него. Мисълта му трескаво се мяташе от едно нещо към друго. Току-що бе пропъдил Грач и косматият му приятел сигурно си мислеше, че Ричард просто не го иска вече. Това го натъжаваше, но в същото време именно тази случка му помогна да разбере, че Калан го обича. Това го изпълваше с неописуема радост. Накрая той се отдаде на тази радост.

Реши, че един ден Грач щеше да го разбере. Един ден, когато свали яката от врата си, Ричард щеше да намери приятеля си и да го върне при себе си. А дори това да не станеше, утешаваше го мисълта, че на свобода змеят щеше да е много по-щастлив. Той трябваше сам да намери своя път в живота, както бе направил Ричард.

В този момент най-много от всичко на света искаше да прегърне Калан и да й каже колко много я обича. Но не можеше. Беше затворник на Сестрите и трябваше да учи, за да може да свали яката. Да я свали, за да се върне при Калан. Вече не се съмняваше, че тя ще го чака. Беше му казала, че винаги ще го обича.

Когато срещна хайката на Сестрите, Ричард се опита да им обясни, че няма смисъл да продължават и че звярът си е отишъл. Но те не му повярваха и продължиха нагоре по хълма. Все едно. Нали Грач вече го нямаше. Приятелят му бе спасен.

Когато влезе в града, купи от първия уличен търговец една златна огърлица, без изобщо да провери дали е истинска. Не го интересуваше, нали изглеждаше красива. Взе почти на бегом останалата част от пътя до Двореца. Паша го чакаше в коридора пред стаята му.

— Ричард, Ричард! Толкова се тревожех. Знам, че си ми сърдит, но разбери, че…

Той й се усмихна.

— Не съм ти сърдит, Паша. Наистина. Купил съм ти подарък в знак на благодарност!

Тя едва не извика от изненада, когато видя огърлицата.

— За мен ли е! Но защо?

— Защото ми помогна да разбера жената, която ме обича и винаги ме е обичала. Какъв сляп глупак съм бил! Ти ми отвори очите.

Тя го погледна студено.

— Но сега си тук, Ричард. С времето ще я забравиш. Ще разбереш, че аз съм създадена за теб.

Той се усмихна щастливо.

— Паша, съжалявам, нямам нищо против теб. Ти си прекрасна млада жена. Един ден и ти ще си намериш някого. Би могла да имаш всеки мъж, когото пожелаеш. Всички те харесват. Но аз не съм за теб. Може би ако доживея до сто, но не и преди това…

Усмивката се върна на лицето й.

— Тогава ще чакам.

Ричард я целуна по челото и влезе в стаята си. Не мислеше, че ще може да заспи от превъзбуда и щастие, но бе толкова изтощен от цялото тичане, че едва стоеше на краката си. Последната му мисъл, преди да потъне в прегръдките на съня, бе за Калан. Представяше си я толкова ясно, че все едно стоеше пред него. Виждаше особената й усмивка, дълбоките зелени очи, блестящата дълга коса. Заспа най-щастливия си сън от месеци насам.

През следващите няколко дни се чувстваше така, сякаш краката му не докосваха земята. Всички бяха изненадани от доброто му настроение. Отначало го поглеждаха изпод вежди, но постепенно се заразяваха от веселостта му. Някои от Сестрите се заливаха в непринуден смях, когато им казваше, че са красиви като слънчев ден.

Подтикваше Сестрите, които идваха да го обучават, да полагат още повече усилия, за да му помогнат да открие своя Хан. Караше ги да остават с него повече от обикновено. Сестрите Тови и Сесилия преливаха от ентусиазъм, Мериса и Ничи си позволиха по една доволна, но сдържана усмивка, Армина бе предпазлива, но също се радваше, а Лилиана направо сияеше от щастие. Ричард искаше да свали яката и разбра, че това няма да стане, преди да е направил онова, което те искат от него.

Тъй като отдавна не беше виждал Уорън, един ден реши да слезе в подземието и да провери докъде са стигнали проучванията му. Сестра Беки вече я нямаше, а Сестрата, която я заместваше, се изкикоти, когато той й смигна.

Уорън беше приятно изненадан да го види и въодушевен от някои неща, които бе открил. Нямаше търпение да му ги разкаже. Когато вратата на една от вътрешните стаи се затвори плътно зад тях, започна да разгръща трескаво книгите, натрупани на масата.

— Онова, което ми каза, много ми помогна. Ето, виж тук — Уорън посочи някакви думи, които Ричард не можеше да прочете. — Точно както ми каза. Тук се споменава, че дори Камъкът на сълзите да е пренесен в този свят, сам по себе си той не може да освободи Пазителя.

— И какво толкова му е важното?

— Ами това означава, че той е заключен с няколко ключалки. И това, че една от тях е превъртяна, не означава, че той е на свобода. Съществуват редица начини да му се помогне да избяга, редица магически предмети. Но Камъкът на сълзите трябва да бъде използван от някой от този свят, от някой, който притежава едновременно Адитивна и Субстрактивна магия. Само така може да бъде освободен Пазителят. Онези, които притежават само Адитивна магия, могат да причинят вреда, да разкъсат още повече воала. Но не и да го освободят.

— Мисля — продължи Уорън бодро, — че ако сме достатъчно внимателни, дори този черен камък да е пренесен в нашия свят, не ни грози опасност.

— Камъкът не е черен. Никога не съм ти казвал такова нещо. Описах ти само формата и големината му.

Уорън докосна с пръсти горната си устна.

— Не е черен ли? Тогава какъв е на цвят?

— Кехлибарен.

Уорън кръстоса ръце пред гърдите си и въздъхна с облекчение.

— Благодаря на Създателя! — Той подсвирна от щастие. — Това е новината на годината. Кехлибарен означава, че е докоснат от магьосническа сълза. Това отблъсква Пазителя. Това е все едно ние да ядем червясало развалено месо. Неговите пратеници няма да го докоснат!

Усмивката на Ричард се разшири. Сигурно Зед го е направил. Ето защо нещо в Камъка му напомняше за Зед. Това, след вчерашното му откритие за Калан, му дойде твърде много. Не можеше да задържи толкова много щастие в себе си.

— Уорън, имам и друга добра новина. Влюбен съм. Ще се женя.

Уорън отново подсвирна и го погледна с грейнало лице, но изведнъж усмивката му се стопи.

— Не е Паша, нали? Ако е тя, ще те разбера, вие двамата сте прекрасна…

Ричард го бутна по рамото.

— Не, не е Паша. Ще ти разкажа за нея някой друг път. Не исках да те прекъсвам. Какво още имаш да ми казваш?

— Е, добре. — Уорън придърпа друга книга към себе си. — Има няколко ценни сведения за кръглата кост, за която ми говори, и за скрина. Едното е в разклонено пророчество, свързано със зимното слънцестоене, което ще настъпи след няколко седмици. Пророчеството е доста объркано, с много разклонения. Едва напоследък научихме, че пророчеството за онази жена и нейния народ произтича от вярното разклонение…

Уорън продължи да говори за разклонения и пророчества, в които Ричард постепенно се изгуби напълно. Почти единственото нещо, което запомни, бе зимното слънцестоене.

— Какво общо има всичко това със зимното слънцестоене?

Уорън вдигна глава.

— Зимното слънцестоене. Най-краткият ден в годината. Най-краткият ден и най-дългата нощ. Схващаш ли накъде бия?

— Не. Какво общо има това със скрина?

— Най-дългата нощ в годината. Най-дълга нощ, най-много мрак. Нали разбираш, има определени моменти в годината, когато влиянието на Пазителя върху нашия свят е най-силно. Нему принадлежи светът на мрака и когато ние сме в период на най-много тъмнина, воалът е най-уязвим. Тогава той може да причини най-много злини.

— Значи след няколко седмици, в деня на зимното слънцестоене, ще сме в голяма опасност.

Уорън повдигна доволно вежди.

— Да. Но ти ми даде информация за разрешаването на едно предстоящо пророчество, към което можем да прибавим и това, че знаем кое е вярното разклонение. Нали разбираш, с това зимно слънцестоене е свързано едно пророчество за опасността, грозяща света на живите. Пазителят трябва да разполага с много и правилно подредени елементи, за да бъде това вярно разклонение. Като например с отворена порта. Но за това му е необходим агент в този свят. — Уорън се наведе напред със сияещо лице. — А освен това и скрин. Ако разполага с тази кост от скрин, за която ми каза, той може да призове пазача и да го унищожи. И след това да премине през портата.

— Уорън, това звучи доста страховито!

Уорън махна небрежно с ръка.

— О, няма такова нещо. Има много пророчества, които звучат ужасно като това. Но много рядко може да се случи всички елементи да са си по местата. Така че обикновено страховитите пророчества се оказват произтичащи от грешни разклонения, защото…

— Уорън, не се отклонявай!

— А, да. Ами, нали разбираш, ти ми каза, че костената фигурка, която може да извика скрина, е у твоята приятелка. От друга страна, Пазителят се нуждае от агент в този свят, с какъвто не разполага. При положение, че костта на скрина не е у него и че това разклонение, както знаем, е вярното, значи другото е грешно. Така че сме в безопасност!

Някакъв импулс дълбоко в съзнанието на Ричард се опитваше да му каже нещо, но той скоро бе удавен в увереността на Уорън. Ричард се остави да бъде завладян от ентусиазма на приятеля си. Тупна го по гърба.

— Добра работа си свършил, Уорън. Сега вече мога да се съсредоточа върху това да се науча да използвам своя Хан.

Уорън засия.

— Благодаря ти, Ричард. Толкова се радвам, че успя да ми помогнеш! Откакто те познавам, напреднах повече, отколкото изобщо си мислех, че е възможно.

Все още усмихнат, Ричард удивено поклати глава.

— Уорън, никога не съм срещал толкова умен човек, при това толкова млад!

Уорън започна да се смее, сякаш Ричард бе казал най-смешното нещо на света.

— Какво е толкова смешно?

— Ами шегата ти — успя да вметне Уорън през смях, бършейки сълзите от очите си.

— Каква шега?

Смехът на Уорън утихна до приглушено кикотене.

— Ами за мен, дето съм бил млад. Видя ми се страшно смешно.

Ричард задържа любезната усмивка на лицето си.

— Уорън, защо ти се видя толкова смешно?

От смеха на Уорън остана само широка усмивка.

— Защото съм на сто петдесет и седем години.

Ричард настръхна.

— Сега пък ти се шегуваш, нали? Това е шега, Уорън, кажи ми, че е шега!?

Доброто настроение на Уорън се изпари. Той примигна.

— Ричард… ти знаеш, нали? Те би трябвало да са ти казали. Бях сигурен, че са ти казали досега…

Ричард блъсна книгата настрани. Приближи стола си до този на Уорън.

— Какво да са ми казали? Уорън, не ми казвай нещата наполовина. Ти си ми приятел, ако има нещо, трябва да го науча от теб.

Уорън се покашля, след това навлажни устните си с език. Наведе се напред.

— Ричард, съжалявам. Мислех, че знаеш, иначе отдавна да съм ти го казал сам. Наистина.

— Какво да ми кажеш, Уорън?

— За магията. Магията на Двореца на пророците. В нея има елементи както от Адитивната, така и от Субстрактивната магия, които се отнасят по странен начин към външния свят. Това прави времето тук вътре да тече по различен начин.

— Уорън — каза Ричард дрезгаво, — да не би да искаш да ми кажеш, че това се отразява на всички нас? На всички, които носят яка?

— Не… На всички, които живеят в Двореца. Включително и на Сестрите. Върху това място е направено заклинание. Докато Сестрите живеят в Двореца, те остаряват също като нас. Благодарение на това заклинание това става много по-бавно. Времето тук тече по-различно.

— Какво искаш да кажеш с това „по-различно“?

— Заклинанието забавя процесите. За всяка година от нашия живот навън са изминали между десет и петнадесет години.

Ричард завъртя глава.

— Уорън, това не може да бъде истина. Не може!

Той се опитваше да намери някакво доказателство.

— Паша, Паша може би ще…

— Ричард, аз познавам Паша отпреди повече от сто години.

Ричард дръпна назад стола и заби пръсти в косата си.

— Но това е абсурдно. Това е нещо като… Но защо?

Уорън го хвана за ръката и седна до него. Придърпа стола си по-близо до неговия. И заговори с глас, с който обикновено се съобщават лоши новини.

— Обучението на магьосниците продължава много дълго. Според хода на времето на външния свят аз например съм се учил да докосвам своя Хан повече от двадесет години. Но тъй като през това време съм бил тук, в Двореца, ми е отнело две години. Навън са изминали двадесет, а аз съм пораснал само с две. Ако в Двореца не забавят времето, ние всички ще умрем като престарели дядовци още преди да сме се научили как се палят лампите с помощта на Хан. Не съм чувал обучение на магьосник да е продължило по-малко от двеста години. Обикновено отнема около триста, а понякога и повече, близо четиристотин. Магьосниците, които са създали Двореца, са знаели това и така са го отделили от външния свят, където времето има друг ход. Не знам как точно става, знам само, че е истина.

Ричард поклати глава.

— Но… аз искам да махна тази яка. Трябва да отида при Калан. Не мога да чакам толкова дълго, Уорън, помогни ми. Не мога да чакам толкова години.

Уорън заби поглед в пода.

— Съжалявам, Ричард, но не знам как да сваля яката ти, нито пък как могат да се преодолеят бариерите, които ни държат тук. Знам как се чувстваш, въпреки че съм прекарал последните петдесет години почти без да излизам от подземията. Някои от другите момчета не се вълнуват чак толкова от това и казват, че така имат възможност по-дълго да се наслаждават на женска компания.

Ричард бавно се изправи.

— Не мога да повярвам.

Уорън се обърна към него.

— Ричард, моля те, прости ми, че ти казах. Съжалявам. Причиних ти болка. А ти винаги…

Ричард сложи ръка върху рамото на Уорън.

— Ти нямаш вина. Не си го измислил. Само ми каза истината.

Гласът му звучеше, като че ли идваше от дъното на отвъдния свят.

— Благодаря, че ми каза, приятелю.

Когато излезе през вратата, всичките му мечти бяха рухнали. Ако не свалеше веднага яката, всичко щеше да бъде загубено.

Сестра Улиция и Сестра Финела се изправиха веднага щом той влезе в стаята им. Те, както и войниците от охраната пред вратата, се дръпнаха моментално встрани, когато видяха изражението на лицето му. Той премина, без да забави ход, през святкащия въздушен щит. Вратата се отвори пред него, без дори да я е докоснал.

Прелатът седеше на стола си, облегнала ръце върху отрупаната с книги маса. Щом той влезе, очите й се вдигнаха към него. Ричард застана до масата и се наведе напред.

— Трябва да отбележа, Ричард — каза тя с тих глас, — че не съм предупредена за това посещение.

— Защо Сестра Вирна не ми каза?

— Аз й заповядах да не ти казва!

— А защо ти не го направи?

— Защото исках първо да научиш важни за теб неща, за да разбереш по-добре своето значение. Това е основната задача на магьосниците, а и на Прелата също.

Ричард се свлече на колене пред писалището й.

— Ан — прошепна той, — моля те, помогни ми. Трябва да сваля Рада’Хан от врата си. Аз обичам Калан. Имам нужда от нея. Трябва да се върна. Бяхме разделени много дълго. Моля те, Ан, помогни ми.

Тя остана известно време със затворени очи. Когато ги отвори, бяха пълни със съчувствие.

— Казах ти истината, Ричард. Ние не можем да свалим Рада’Хан, докато не се научиш как да си помогнеш сам. А това ще отнеме време.

— Моля те, Ан, помогни ми, няма ли някакъв друг начин?

Тя бавно поклати глава.

— Не, Ричард. С времето ще свикнеш. Всички свикват. За останалите е по-лесно, защото идват тук като момчета и нищо не разбират. Никога не сме го казвали на възрастен човек като теб, който може да направи разликата.

Мислите на Ричард се замъглиха. Сякаш бе попаднал в ужасен сън.

— Но ние ще загубим толкова много време. Тя ще е остаряла. Всички, които познавам, ще са остарели.

Ан приглади назад сивите си коси.

— Ричард, за времето, през което ти живееш тук и те обучават, пра-пра-правнуците на всеки от хората, които познаваш, вече ще са умрели като старци и ще са погребани под земята от десетки години.

Той примигна срещу нея, опитвайки се да проумее думите й, но всичко в главата му се беше объркало. Изведнъж си спомни предупреждението на Шота — капана на времето. Точно този капан е имала предвид.

Почувства се напълно ограбен. Тези хора му бяха отнели всичко, което обичаше. Никога повече нямаше да види Зед, нито Чейс, нито когото и да било друг. Никога повече нямаше да държи Калан в прегръдките си. Никога нямаше да може да й каже, че я обича и че е разбрал жертвата, която тя е направила за него.