Камъкът на сълзите

Тридесет и пета глава

Зед отвори вратата и го блъсна облак дим с миризма на изгоряло. Прозорецът беше отворен и през него нахлуваше леден въздух, а част от дима излизаше навън. Ейди седеше на леглото, дръпнала завивката до врата си, и решеше прошарената си, дълга до раменете коса.

— Какво става? Какво се е случило?

Тя посочи с четката за коса.

— Бъде студено. Исках да запаля огън.

Зед погледна към камината.

— Трябват ти дърва, Ейди. Не можеш да запалиш огън без дърва. Зед очакваше тя да му се намръщи, но вместо това видя срещу себе си чифт тревожни очи.

— Бъде дърва. Използвах магия, за да запаля огън от леглото си. Но вместо това бъде голям облак дим и искри. Отворих прозореца, за да излезе димът. Когато погледнах в огнището, цепениците ги нямаше.

Зед се приближи до нея.

— Нямаше ги, казваш?

Тя кимна и продължи да реши косите си.

— Нещо не е наред. Нещо става с дарбата ми!

Зед я погали по косата.

— Знам. Имах подобен проблем. Сигурно има връзка със заразата. — Той седна на леглото и измъкна четката за коса от ръката й. — Ейди, можеш ли да ми кажеш нещо за тази зараза, за скрина? Трябва да намерим отговор.

— Вече ти казах всичко, което знам. Скринът бъде излязъл от мястото, където се срещат светът на живите и светът на мъртвите.

— Но защо раната ти не иска да зараства? Защо магията ми не може да й въздейства? Защо са изчезнали цепениците, когато си използвала магията си?

— Скринът принадлежи и на двата свята. Нима не виждаш? — Ейди поклати безсилно глава. — Скринът бъде магия. Магия от двата свята, за да може да вилнее из двата свята. Адитивна и Субстрактивна. Ние бъдем докоснати от тази сила. Заразата бъде от Субстрактивната.

— Искаш да кажеш, че според теб заразата, причинена от Субстрактивната магия, разрушава нашата магия? Дарбата ни?

Тя кимна.

— Все едно бъде да изчистиш пепелта от камината с голи ръце и без да ги миеш, да проснеш мокри бели чаршафи да съхнат. Ръцете ти бъдат изцапани от пепелта и петната ще се отбележат и на влажните бели чаршафи. Ще полепнат по тях.

Зед мълчеше и размишляваше.

— Ейди — прошепна той. — Трябва да си измием ръцете. Да премахнем тази зараза.

— Притежаваш таланта да говориш за очевидни неща, старче!

Зед преглътна и смени темата на разговора.

— Ейди, наех карета, която да ни отведе до Никобарезе. Но силите ти отслабват с всяка минута, а аз не съм много по-добре от теб. Едва ли можем да чакаме. Ако има друго решение, ако съществува някой, който живее по-наблизо и може да ни помогне, трябва да ми кажеш.

— Не бъде. Никой друг не бъде от помощ.

— Добре, кажи ми нещо за жената с трите дъщери. Може би тя е трупала познанията си някъде по-наблизо. Може би е възможно да стигнем до такова място.

— Това не бъде от помощ!

— Защо?

Ейди го изгледа за миг, после отвърна поглед.

— Тя учеше със Сестрите на светлината.

Зед скочи на крака.

— Какво! — Той закръстосва нервно между леглото и камината. — По дяволите! По дяволите! Знаех си! Знаех си!

— Зед, тя учеше при тях, за да натрупа познания. Но след това се върна в къщи. Тя не бъде Сестра. Сестрите не бъдат толкова… неразумни… както ти си мислиш.

Зед спря и я изгледа с крайчеца на окото си.

— А ти откъде знаеш това?

Ейди въздъхна примирено.

— Нали помниш… кръглата костена фигурка, дето бъде дадена от жената, преди да умре. Казах ти, че бъде изключително важна вещ. Онази, дето бъде загубена в къщата ми… Жената с дарба, която ми я даде, бъде Сестра на светлината.

— И какво е правила в Новия свят? — попита Зед с равен глас.

— Не тя бъде в Новия свят. Тогава аз бъда в Стария.

Зед се наклони към нея, поставил юмруци на хълбоците си.

— Искаш да ми кажеш, че си минавала през Долината на изгубените? Че си ходила в Стария свят. Та ти си била пълна с какви ли не мънички тайнички!!!

Ейди повдигна едното си рамо.

— Казах ти, че издирвах жени, които притежават дарбата, за да науча от тях каквото мога. Сред тях имаше такива, които живееха в Стария свят. Използвах своята единствена възможност да премина през Долината и да се върна, за да науча онова, което ми беше толкова нужно. — Ейди загърна раменете си с одеялото. — Сестрите, някои от тях, ми казваха малкото, което знаеха. Малко, но доста важно. Те считаха за свой дълг да знаят някои неща за Пазителя, за Безименния, както го наричат, за да могат да запазят душите си от неговите ръце. Не останах дълго при тях в Двореца им. Всъщност те и не биха ми позволили, освен ако не бях пожелала да стана една от тях. Позволиха ми само известно време да уча заедно с тях в подземията им. В Двореца бъдат Сестри, на които не бих позволила да ми приготвят закуската. Но бъдат и такива, от които научих наистина много.

Мърморейки, Зед тръгна отново из стаята.

— Сестрите на светлината са заблудени фанатички. В сравнение с тях мъжете от „Кръвта на братството“ изглеждат най-нормални разумни хора. — Той спря. — А докато беше там, видя ли някое от техните момчета? Разбра ли дали са хванали някой с дарбата?

— Аз бъда там, за да се занимавам със собственото си обучение. А не за да водя теологически спорове със Сестрите. Това не бъде много разумно от моя страна. Те не ми даваха да припаря до преките си задължения. Ако, разбира се, приемем, че такива съществуваха. Бъда сигурна, че дори и да са имали момчета, те бъдат от тяхната страна. Едва ли биха си позволили да нарушат това. Те знаят много добре и се страхуват от онова, което биха направили магьосниците от тая страна, ако разберат, че Сестрите са надхвърлили правомощията си. Позволиха ми да науча колкото мога от тях, пуснаха ме в подземията, но никога не допуснаха да видя някое от момчетата. Нито пък ми казаха дали изобщо имат.

— Разбира се, че нямат! — озъби й се Зед. — И без това вече почти не се раждат хора с дарбата. Твърде много магьосници загинаха във войните. Ние сме изчезващ вид. Като Главен магьосник аз никога не бих отказал да обучавам човек, който притежава дарбата, както е било преди хиляди години. Не би го направил и никой от магьосниците, които съм обучавал. Сестрите на светлината знаят това! Те познават правилата! Не могат да вземат някой с дарба, освен ако всички магьосници са отказали да го обучават! Да нарушат това правило дори само веднъж, това означава смъртна присъда за всяка Сестра, която някога прекоси Долината.

— Те знаят това, Зед. И приемат сериозно заплахата.

— Да, наистина би трябвало да го знаят! Веднъж срещнах една от тях. Още когато бях млад. Изпратих по нея предупреждението си на Прелата. — Зед стисна юмруци и се загледа някъде в далечината. — Методите им са варварски. Те са деца, които учат хирургия. Само да знаех как може да се премине покрай тези Кули! Щях да отида и да направя на пух и прах целия им Дворец!

— Зед, през това време мнозина, родени с дарбата, измряха, защото нямаше кой да ги научи да я контролират. Онези, които притежаваха власт и сила, не искаха да обучават някой, който един ден може да се окаже заплаха за тази сила. Те изоставяха родените с дарбата, допускаха те да умрат от онова, с което са родени, но което не знаят как да контролират. Сестрите не искаха тези изоставени момчета да умрат. Те правеха онова, което мислеха, че е най-доброто за хората.

Зед я изгледа с леден поглед.

— Сестрите на светлината правят само онова, което е най-добро за Сестрите на светлината.

— Може би е така, но те са дали клетва да спазват правилата. Също като теб. Като си обещал да не ги закачат, когато се появят тук.

Той извърна поглед и поклати глава.

— Да допуснат родените с дарба да умрат, и то само заради някакви техни самолюбиви амбиции… Ако родените с дарба наистина се превръщаха в магьосници, Сестрите на светлината нямаше да съществуват. Нямаше да има нужда от тях. — С ботуша си той бутна един въглен обратно в студеното огнище. — Те никога не биха си и помислили да позволят на един магьосник да обучава някоя млада чародейка, родена с дарбата. И въпреки това решават, че могат да учат магьосника как да използва своята.

— Зед, съгласна съм с теб. Но все пак ме чуй. Отдавна приключили войни и вражди не бива да отвличат вниманието ни сега. Воалът е разкъсан. Камъкът на сълзите се е появил в света на живите. За това трябва да мислим. Отидох при тези жени, за да трупам познания. Магията, която научих там, макар и не напълно достатъчна, за да спре разпространението на заразата, поне успя да я позабави. Трябва да намерим начин да спрем процеса, преди да е станало твърде късно.

Той се поуспокои под въздействието на белите й очи.

— Разбира се, че си права, Ейди. Чакат ни неотложни проблеми.

Тя го удостои с една от своите характерни усмивки.

— Радвам се, че бъдеш достатъчно умен да се вслушаш в мъдростта.

Зед усети остра болка в тила и се опита да раздвижи мускулите си.

— Наистина ли предполагаш, че жената с трите дъщери е знаела нещо за заразата? Пътят е прекалено дълъг, за да си позволим разкарването само заради надеждата.

— Тя остана да учи със Сестрите на светлината дълги години. Те я харесаха и искаха да остане при тях, да стане Сестра. Но тя не беше фанатичка като тях и в крайна сметка предпочете да се прибере у дома. Не знам точно колко дълго остана да учи при тях. Каквото и да са знаели Сестрите за заразата, са й го казали, а тя със сигурност го е предала на дъщерите си. И колкото и да не ти харесва, сега те са в Никобарезе.

Зед видя, че Ейди отново дръпна одеялото към раменете си, и затвори прозореца. След това приклекна пред камината, сложи шепа подпалки, над които подреди няколко цепеници, които взе от една кофа встрани до огнището. Тъкмо щеше да използва магия, за да запали огъня, когато размисли и наместо това използва лампата.

— Зед, приятелю мой — каза Ейди с тих, нежен глас. — Не бъда Сестра на светлината. Знам, че този въпрос те гризе отвътре.

Зед наистина се питаше точно това.

— А ако беше — попита той, без да се обърне към нея, — щеше ли да ми кажеш?

Ейди мълчеше. Зед погледна през рамо и видя, че тя се усмихва.

— Сестрите на светлината държат изключително много на честността. Но според тях лъжата в името на Създателя е съвсем в реда на нещата.

Огънят тръгна добре. Зед приседна на леглото до нея, но не отвърна на усмивката й.

— Това не ме утешава особено.

Ейди го потупа по ръката

— Зед, ще бъда честна докрай с теб. Наистина бъда задължена на някои от тях за нещата, които направиха за мен, но се заклевам в душата на моя мъртъв Пел: не бъда Сестра на светлината. Никога не бих ги оставила да затворят момче, което притежава дарбата, и да го държат като пленник стотици години, защото знам, че толкова продължава обучението на магьосниците при тях. Никога не бих допуснала едно момче да бъде взето и обучавано по техните методи. Повярвай ми.

Зед приглаждаше ресните на килима с върха на ботушите си.

— Знам, че не си от тях, скъпа госпожо. Просто се побърквам само като си представя какво правят тези жени с родените с дарба момчета. Докато аз бих могъл да им покажа удоволствието от способностите им. Това е дарба. А те я третират като проклятие.

Тя погали опакото на ръката му с пръст.

— Виждам, че си си купил страхотен бастун.

Зед изсумтя.

— Направо изтръпвам, като си помисля колко ще ми вземе Мастер Хилман за него.

— А осигури ли ни транспорт?

Зед кимна.

— Един мъж на име Ахерн ще ни закара. По-добре се опитай да поспиш малко. Ще дойде да ни вземе три часа преди зазоряване.

Зед я погледна с усмивка.

— Ейди, докато стигнем в Никобарезе и се оправим, мисля, че е по-добре да бъдем много внимателни с използването на магията. И двамата. За да нямаме нови неприятности!

— Тук на сигурно място ли сме?

Една нежна ръка се протегна от мъглявината и я погали успокоително по бузата.

„На сигурно място си, Рейчъл. И двамата сте на сигурно място. Сега и завинаги. В безопасност сте.“

Тя се усмихна. Чувстваше се в безопасност. Повече от всякога. Не така, както се чувстваше обикновено с Чейс, а така, както се бе чувствала единствено в прегръдките на майка си. Никога преди не си бе спомняла майка си. Но сега си я спомни съвсем ясно. Спомни си нежните ръце, които я притискаха с любов към гърдите. Ужасният страх, който изпитваше непрекъснато, откакто се опитваха да догонят Ричард, започна да изчезва. Непосилната тревога за това дали ще успеят да го настигнат или не. Ужасът на хората, които се бяха опитали да ги спрат, битките, които беше водил Чейс, страшната гледка на кръвта, която беше видяла с очите си, цялата тази кръв… всичко започна да изчезва. Докато стоеше на брега на искрящото езеро, ръцете отново се протегнаха към нея. Заедно с тях усети как някой й се усмихва нежно и успокоително. Ръцете й помогнаха да разкопчае мръсната си, потна рокля и да я съблече. Потръпна при допира на плата до одрасканото по рамото й. Беше станало, когато един мъж, който ги преследваше, я бе ударил. Усмихнатото лице посърна, щом видя раната на рамото й. Нежен глас зашепна успокоителни думи. Светлите ръце я погалиха по рамото, а щом се отделиха от нея, раната я нямаше. Болката също.

„По-добре ли е така?“

Рейчъл кимна.

— Да, чудесно е. Благодаря ти!

Ръцете свалиха обувките и чорапите й. Тя седна на топлата скала и потопи крачета в топлата вода. Колко хубаво е да се изкъпеш, да се отървеш от прахта и потта! Ръцете отново се протегнаха и се опитаха да свалят огърлицата от врата й. Но веднага след това се отдръпнаха.

„Не можем да махнем това нещо. Трябва да ни помогнеш.“

През приятната топлина и сигурността на прекрасната земя наоколо, през удобството и спокойствието, които беше открила, през желанието й да направи онова, което нежният глас й нашепваше, тя чу още един. Гласа на Зед, който й припомняше, че не бива да дава Камъка на никого, по никаква причина. Че е изключително важно да го пази като очите си. Каквото и да стане. Тя вдигна поглед от водните кръгове, които правеше с краката си.

— Не знам как се сваля! Не може ли да остане така?

Усмивките се появиха отново, още по-нежни.

„Разбира се, че може, Рейчъл, щом така желаеш. Щом това ще те направи щастлива.“

— Искам да остане така. Това ще ме направи щастлива.

„Тогава нека бъде така. Сега и завинаги, ако пожелаеш.“

Тя се усмихна на сигурността и спокойствието и потъна в топлата вода. Беше толкова хубаво. Рееше се бавно. Чувстваше, че всичките й мъки падат заедно с прахта от телцето й. От време на време сигурността и спокойствието й се сменяха от чувство на тревога и неясен страх, но радостното усещане надделяваше и се засилваше все повече. Тя протегна ръце в чистата топла златиста вода и заплува към другия край на езерото, където си спомни, че бе останал Чейс. Откри го, потънал във водата почти до шията. Беше затворил очи и на лицето му грееше щастлива усмивка.

— Татко?

— Да, дъще — прошепна Чейс, без да отваря очи.

Рейчъл заплува около него. Той вдигна ръка и тя се гмурна под нея. Чудесно бе да чувства ръката му около раменете си. Това я успокояваше още повече.

— Татко, трябва ли някога да напуснем това място?

— Не, казаха, че можем да останем завинаги.

Детето се сгуши в Чейс.

— Толкова съм щастлива.

Тя заспа. Никога не бе спала по-пълноценно и дълбоко. Беше спокойна и защитена, не знаеше колко дълго бе спала. Когато се облече, дрехите й бяха чисти и изглеждаха като нови. Дрехите на Чейс също светеха от чистота. Затанцува в кръг с другите деца, чиито гласове и смехове огласяха всичко наоколо. Тя също започна да се смее, щастлива както никога преди. Когато огладняха, двамата с Чейс седнаха на тревата и се нахраниха до насита с всякакви вкусотии. Около тях продължаваха да се носят лъчезарните топли лица. Когато се измори, отново заспа — най-безгрижния сън през живота й. Най-после беше намерила спокойствие. Щом й се доиграеше, при нея идваха куп деца. Деца, които я обичаха. Всички я обичаха. И тя обичаше всички. Понякога се разхождаше сама. Слънцето просветваше през високите дървета. Вятърът полюшваше тревата по зелените поляни. Понякога се разхождаше с Чейс, който държеше ръката й. Толкова се радваше, че го вижда спокоен. Повече нямаше да се бие с никого. Той също беше на сигурно място. Казваше й, че най-после е намерил спокойствие. Понякога, докато се разхождаха, той й показваше горите, където според думите му бил израснал. Където си бил играл, когато бил колкото нея. Тя блажено се усмихваше на спокойствието в очите му. Обичаше го и мисълта, че и той, както и тя, най-после е намерил покой, я изпълваше с неизмеримо щастие.

Вдигна очи и тънките й устни се разтегнаха в лека усмивка. Не беше чула нито звук и нямаше нужда да се взира в тъмнината. Знаеше, че той е там, от другата страна на вратата. Знаеше откога е там.

Все още с кръстосани крака, тя леко се издигна с помощта на въздушна възглавница и се понесе над сламения под.

Прекършените ръце на момчето се олюляха покрай тялото му. Безжизнено, то се отпусна върху ръката й. В другата тя стискаше статуйката. Тя отпусна крака и докосна пода. Тялото на момчето се плъзна надолу и главата му се удари в пода с глух шум. След това изтропаха и безжизнените му ръце и крака. Дрехите му бяха мръсни. Отвратена, тя избърса ръце в полите си.

— Защо не влезеш, Джедидайа? — гласът й отекна в каменните стени. — Знам, че си тук, няма смисъл да се криеш. — Тежката врата бавно се открехна и една тъмна фигура се плъзна в стаята, осветена само от една-единствена свещ. Той спря и мълчаливо се загледа в очите й, в които портокаловата светлина бе започнала да избледнява, докато станат много светлосини с виолетови отблясъци.

Погледът му се спря върху статуйката в ръката й.

— Собственичката й ме изпрати да намеря това. Иска си я обратно.

Леката усмивка се появи отново.

— Нима? — Тя сви рамене. — Е, аз и бездруго свърших с нея. — Подаде му я. — Засега.

Лицето на Джедидайа беше напълно безизразно. Пое статуйката.

— Не й харесва да „вземаш на заем“ нещата й.

Тя прекара пръст по бузата му.

— Не на нея служа. Всъщност изобщо не ме интересува какво й харесва и какво не.

— Би било по-мъдро от твоя страна да те интересува малко повече.

Усмивката й стана още по-широка.

— Така ли? Бих могла да я посъветвам същото. — Тя се извърна и посочи с ръка мъртвото тяло на пода. — Той притежаваше дарбата. — Строгите й очи се върнаха върху него, усмивката й изчезна, сякаш никога през живота й подобно нещо не бе докосвало устните й. Гласът й се превърна в отровен съсък. — Вече е моя!

По безизразното му лице се появи лека сянка на изненада.

— Да не мислиш, че вече ми е нужна онази церемония, Джедидайа? Онзи ритуал в Блатистите гори? — Тя бавно поклати глава. — Нищо подобно. Необходимо е само първия път, защото ние сме жени, а женският Хан не може да погълне мъжкия. — Гласът й се превърна в шепот. — Но само първия път. Сега, когато притежавам дарбата на един мъж, мога да приемам и на други без ритуала. — Лицето й беше съвсем близо до неговото. — Ти също, Джедидайа — каза тя. — С куилиона ти също можеш да го направиш. Ще те науча как става. Тооолкова е лесно. Аз просто му показах някои общи положения, за да се опитам да го накарам да види своя Хан — шепнеше в ухото му тя. — Но той не знаеше как да управлява дарбата си. Създадох празно пространство в куилиона. — Тя се отдръпна назад, за да погледне в очите му. — То изсмука живота от него. Изсмука дарбата му. Сега тя е моя. — Тя погледна към пода. — Не си спомням да съм го виждала преди. — Сестрата продължи да шепне на милиметри от ухото му: — Не си играй с мен, Джедидайа. Онова, което наистина искаш да разбереш, е къде съм го открила и ако притежава дарбата, защо Сестрите не са го намерили преди мен.

Той сви небрежно рамене.

— Ако е имал дарбата, защо не е с яка?

Тя килна главата си встрани.

— Защото още е твърде малък. Неговият Хан е прекалено слаб, за да бъде усетен от другите Сестри. — Тя килна глава на другата страна. — Но не и за мен. — Докосна носа си до неговия.

— Той беше тук, в града. Под носа им. Може би резултат от флирта на някое от твоите непослушни момчета.

— Много хитро. Спестява доклади и досадни въпроси.

Тя хвърли поглед към тялото на пода.

— Бъди добро момче и ме отърви от него. Намерих го в една съборетина край реката. Живееше в пълна мизерия. Отнеси го обратно там. Никой няма да заподозре нещо.

Той повдигна вежда.

— Искаш да почиствам след теб, така ли?

Тя прокара пръст по врата му, след това го плъзна по неговия Рада’Хан.

— Правиш сериозна грешка, Джедидайа, ако ме мислиш за обикновена Сестра. Сега имам мъжка дарба, точно като теб. И знам как да я използвам. Няма да повярваш колко много се увеличава силата ти, когато си погълнал чужд Хан.

— Изглежда, всичко си пресметнала. Всеки умен човек би внимавал с теб.

Тя го потупа по бузата.

— Умно момче си, Джедидайа. — Тя смръщи чело и плъзна ръце към кръста му. — Знаеш ли, Джедидайа, може да се мислиш за могъщ с дарбата си, но няма да е зле да имаш едно наум оттук нататък. Никой досега не те е предизвиквал да покажеш уменията си, да докажеш, че заслужаваш мястото си сред магьосниците тук. Но вече е на път нов. Скоро ще пристигне. Такъв като него не си виждал досега. Страхувам се, че може да не бъдеш повече гордостта на Двореца.

Изражението на лицето му не се промени, само бузите му пламнаха.

— Нали каза, че си съгласна да ми покажеш как става.

Тя пак прекара пръст по лицето му.

— Аха, аха. Но този тук е мой. Можеш да си избереш друг. Всяка дарба може да увеличи силата ти, но този е мой.

Джедидайа вдигна статуйката до лицето й.

— Тя може би ще има нещо предвид. Прави си собствени планове. За него.

Сестрата се усмихна с крайчеца на устата си.

— Знам. А ти ще се грижиш да съм добре информирана относно плановете й.

Джедидайа повдигна вежда.

— Нима имаш планове за мен?

Усмивката се разля по устните й.

— Много специални планове. — Ръцете й се плъзнаха по-надолу към бедрата му, усещайки силата на мускулестото му тяло под робата. — Ти можеш да използваш добре ръцете си. Да правиш разни неща. От метал. Има нещо, което искам да направиш за мен. Нещо, в което има и магия. Чувам, че това е един от талантите ти, свързани с дарбата.

— Искаш някакво украшение, някакъв амулет от злато или сребро?

— Не, скъпо момче. Нещо, което трябва да бъде изработено от стомана. Ще трябва да събереш стоманата от сто остриета на мечове. На специални мечове. Които ще си набавиш от оръжейната: от старите, от онези, които са били използвани преди много време. Които са пронизвали плът по време на битки.

Джедидайа повдигна вежда.

— И какво искаш да ти бъде изработено?

Тя плъзна ръце по вътрешната страна на бедрата му.

— Ще говорим за това по-късно. — Усмихна се на това колко бързо отвърна той на докосването й.

— Сигурно си самотен, откакто Маргарет замина надалеч. Много самотен. Мисля, че имаш нужда от приятел, който да те разбира. Знаеш ли, Джедидайа, че мъжкият Хан ми помогна да разбирам по-добре мъжете? Сега те виждам в нова светлина. Мисля, че ще бъдем много специални приятели. Като специален приятел ще получиш награда, преди да си изпълнил задачата си. — Тя насочи магията си към него и я фокусира там, където беше необходимо. Усмивката й стана още по-широка, а главата й се отпусна назад.

Той затвори очи и простена. След малко се чу тежкото му дишане. Плъзна ръце по гърба й. Притисна я към тялото си и впи устните си в отворената й уста. Тя блъсна мъртвото тяло, за да не им пречи, и се излегна върху покрития със слама под.