Камъкът на сълзите

Шестдесет и пета глава

Ричард чакаше търпеливо, седнал на земята с кръстосани крака и поставил меча напряко върху коленете си. Беше наметнал пелерината на сбърза, за да не могат Паша или Сестра Вирна да го открият. Не искаше никоя от двете да разбере, че слънцето е залязло върху него в Блатистите гори. И двете със сигурност щяха да тръгнат да го търсят, ако разберат какво се готви да направи.

Беше открил малка полянка, достатъчно висока, за да бъде суха, и бе седнал да чака от момента, в който слънцето бе тръгнало да залязва. През преплетените клони над главата си виждаше кръглата луна и прецени, че вече се е издигнала на две педи в небето. Нямаше представа какво може да се случи на човек, ако слънцето залезе върху му в Блатистите гори, но засега всичко беше както всеки друг път, когато бе идвал по тези места нощем.

Отговори на сигнала на Лилиана и тя се появи иззад един стар дъб. Имаше вид на човек, който познава гората. В погледа й не прочете никакъв страх или колебание. Тя седна до него и кръстоса крака.

— Взех го. Взех предмета, който ще ти помогне.

Ричард се усмихна с облекчение.

— Благодаря ти, Лилиана.

Тя го измъкна от пелерината си. На бледата лунна светлина Ричард видя малка фигурка на мъж, който държи нещо бистро като стъкло.

— Какво е това?

— Кристалът, по-точно бистрата му част ей тук, има силата да увеличава дарбата. Ако ти притежаваш Субстрактивна магия, няма да мога да сваля яката ти, тъй като аз владея само Адитивна. Ще държиш това в скута си. Когато свържем съзнанията си, ще ти помогне да увеличиш силата си, за да мога да я използвам и да прекъсна енергията, която те държи свързан с яката.

— Добре. Да започваме.

Тя сложи фигурката настрани.

— Не и преди да съм ти казала всичко.

Той се загледа в бледите й сини очи с тъмни лилави пламъчета в тях.

— Добре, слушам те.

— Причината, поради която не можеш да свалиш яката, е, че нямаш достатъчно голям опит в използването на дарбата. Не знаеш как да управляваш силата си. С кристала ще преодолеем този проблем. Надявам се.

— Опитваш се да ме предупредиш за нещо ли?

Тя кимна.

— Не знаеш как да контролираш потока на силата, така че ще бъдеш оставен на милостта на помощта. Но тази помощ не познава болката. Тя прави онова, което трябва. От което имам нужда.

— Тоест искаш да ми кажеш, че може да боли. Аз издържам на болка. Да започваме.

— Не „може“. — Тя вдигна пръст във въздуха. — Ричард, това е опасно. Наистина ще боли. Ще се чувстваш така, сякаш мозъкът ти е разкъсан на парчета. Знам, че искаш да го направиш, но не искам да те заблуждавам. Може дори да си помислиш, че умираш.

По врата му потече струйка пот.

— Трябва да го направя.

— Аз ще управлявам моя Хан, за да се опитам да строша веригата. Фигурката ще започне да извлича сила от теб, осигурявайки ми всичко необходимо, за да преодолея твоята Рада’Хан. Ще боли.

— Лилиана, ще понеса всичко. Трябва да го направим.

— Чуй ме, Ричард. Знам, че го искаш, но все пак ме чуй. Ще започна да източвам дарбата ти, за да мога да махна яката. Съзнанието ти ще помисли, че се опитвам да изтръгна самия живот от теб. Безсъзнателно може да се опиташ да се възпротивиш, да поискаш да ми попречиш да изтегля дарбата ти, живота ти. Ще трябва да понесеш чувството, че някой те убива. Ще трябва да издържиш дотогава, докато яката не бъде счупена. Ако се опиташ да прекъснеш нещата, докато моята сила е у теб, ще трябва…

— Искаш да кажеш, че ако не мога да издържам повече и поискам да спра, няма да мога. Опитам ли се да го направя, ще умра.

— Да. Не бива да се съпротивляваш. Направиш ли го, ще умреш. — Лицето й бе по-сериозно отвсякога. — Трябва да ми се довериш и да не се опитваш да спреш онова, което правя, защото в противен случай ще умреш. А това означава, че и Калан ще умре. Сигурен ли си, че можеш да го направиш?

— Лилиана, бих направил всичко, бих изтърпял всичко, за да спася Калан. Имам ти доверие. Оставям живота си в ръцете ти.

Тя кимна и сложи статуйката в скута му. Дълго го гледа в очите, а после целуна върха на пръста си и го допря до бузата му.

— Тогава да вървим заедно към бездната. Благодаря ти, Ричард, за доверието. Никога няма да узнаеш какво означава това за мен.

— Нито пък ти, Лилиана. Какво трябва да направя?

— Същото, което винаги сме правили. Опитай се да докоснеш своя Хан и остави другото на мен. — Тя се раздвижи и опря коленете си в неговите. Хванаха се за ръце и ги отпуснаха върху притиснатите си колене. Поеха въздух и затвориха очи.

Първото усещане беше съвсем познато — дълбоко успокоение, дошло с образа на Меча на истината. Отначало болката бе като неприятно изтръпване. Постепенно започна да дълбае по-надълбоко и се установи в основата на гръбнака му. Усещането бе като от разтегнат мускул. Тръгна нагоре по гръбначния стълб.

Изведнъж избухна и обзе цялото му тяло. Нещо като болката, причинявана от Агиел — изгаряща и проникваща до мозъка на костите. Дена го бе научила да издържа на болка. Мислено й благодари. Може би това щеше да е решаващо, за да понесе изпитанието, да спаси Калан.

Дъхът му спря. Гърбът му се изви. По лицето му изби студена пот. Дробовете му изгаряха за глътка въздух. С неимоверно усилие успя да вдиша.

Разкъсваща болка прониза съзнанието му и го захвърли в лишено от време поле на непоносима, безкрайна агония. С мъка успя да задържи меча в съзнанието си. По лицето му потекоха сълзи. Трябваше да издържи.

Сякаш всеки нерв в тялото му гореше. Имаше чувството, че очите му ще изхвръкнат от орбитите си. Че сърцето му ще се пръсне. Трепереше с всеки нов пристъп на болката. Мъчението беше отвъд всяка поносимост.

Само миг по-късно се убеди, че онова, което е почувствал до момента, е било само началото. Не можеше нито да изкрещи, нито да си поеме дъх, нито да помръдне. Сякаш изтръгнаха душата му. Беше точно както го бе предупредила Лилиана — като че ли изтръгваха самия му живот. Обзе го паника, че това ще го убие. Почувства как грозните ръце на смъртта се протягат към празнотата, зейнала на мястото на душата му. Нещо дълбоко в него се опита да му подскаже, че не би трябвало да е така. Обзе го ужас.

Най-много от всичко на света му се прииска да закрещи. Сякаш това щеше да му помогне. Но от устата му не излизаше никакъв звук. Мускулите му бяха започнали да губят жизнеността си заедно с всичко останало в него. Не можеше нито да диша, нито да повдигне глава.

„Моля те, Лилиана, побързай! Моля те!“

Полагаше неимоверни усилия да не се съпротивлява. Молеше се да не се изкуши да й противодейства. Трябваше да стигне до Калан. Тя имаше нужда от него.

Изведнъж установи, че очите му са отворени. Видя статуйката в скута си. Главата му бе увиснала надолу. Кристалът бе започнал да свети в убито оранжево. Нещо се опита да му подскаже, че това сигурно означава, че нещата вървят. Главата му сякаш се разпадаше на парчета. Очакваше да види кръв, но само оранжевата светлина стана по-ярка.

„Моля те, Лилиана, побързай.“

Потъна в тъмнина. Дори непоносимата болка започна да му се струва далечна. Усети как животът се изплъзва от ръцете му. Усети как върху него се излива празнота, каквато никога не си бе представял, че съществува.

Отслабващите му възприятия изведнъж усетиха присъствие.

Сбърз.

Близо. Безпокойството му нарасна. Бяха няколко. Заобикаляха го.

След това, сякаш отдалеч, чу гласа на Лилиана.

— Потърпете, животинките ми. Когато свърша, ще можете да вземете, каквото е останало. Сега потърпете!

Виждаше сбързовете в съзнанието си, както винаги преди. Когато Лилиана им заговори, те се отдръпнаха.

Защо ли тя им говореше така? И защо те се подчиниха на командата й? Какво ли имаше предвид тя? Може би от болката той започваше да губи разсъдъка си и всичко бе просто плод на въображението му?

Усети присъствие зад гърба си. Не беше сбърз. Нещо по-страшно. По-жестоко от десет сбърза. Почувства отвратителния му дъх във врата си.

Лилиана изсъска зловещо:

— Казах да чакате!

Нещото се отдръпна, но не чак дотам, докъдето се бяха отдалечили сбързовете.

Какво ли искаше да каже с това, че ще остави и за тях? Той умира — ето какво иска да каже! Усещаше го. Умираше.

Не. Лилиана му каза, че може да си помисли точно това. Ставаше така, както тя бе предвидила, че ще стане. Това е всичко. Трябваше да бъде силен. Заради Калан. Но почти не му бяха останали сили. Умираше. Знаеше го. От статуйката в скута му струеше ярка портокалова светлина.

Отново усети горещия дъх във врата си. Чу дебело ръмжене. Отчаяно копнееше да се отдалечи от това същество. Заплашителният глас на Лилиана отново достигна до него:

— Потърпи още малко! След миг приключвам и тогава трупът му е за теб! Потърпи!

В същия миг нещо дълбоко вътре в него му подсказа, че не се ли опита да се спаси сега, повече възможности няма да има. Трябваше да го направи веднага. Решението да действа бе отчаяно.

Дълбоко отвътре, от дъното на душата си, от дъното на съществото си, събра воля за действие. С невероятно, нечовешко усилие извика обратно силата си, живота си, себе си.

Чу се страхотен трясък и въздухът наоколо завибрира. Ричард и Лилиана отхвръкнаха настрани. Той се приземи по гръб в единия край на поляната, тя в другия. В средата остана Мечът на истината. Сбързовете и другото същество потънаха обратно в тъмнината.

Ричард едва си поемаше дъх. Изправи се и седна. Поклати глава. В средата на поляната, близо до меча, лежеше статуйката. Портокаловата светлина я нямаше.

Лилиана се вдигна без усилие и заплува във въздуха. Сякаш невидима сила я бе изправила на крака. Зад гърба си Ричард усети присъствието на отвратителното същество. Лилиана му се усмихна зловещо. Ричард не можеше да повярва, че тя е способна на толкова жестока усмивка. Целият настръхна.

— О, Ричард, бях толкова близо. Никога досега не ми се бе случвало подобно нещо. Нямаш представа какво притежаваш! Невероятно е! Но скоро ще бъде мое.

Ричард хвърли поглед в двете посоки, опитвайки се да прецени накъде да се опита да избяга. Почувства се като истински глупак и в същото време върху плещите му се стовари усещането за огромна загуба.

— Лилиана, аз имах доверие в теб. Мислех, че изпитваш чувства към мен.

Тя повдигна вежда.

— Наистина ли? — Усмивката се върна на устните й. — Може и да изпитвам. Може би точно затова исках да го направим по лесния начин. Сега ще се наложи да пробваме и трудния.

Ричард примигна.

— Какъв труден начин?

— Куилионът беше лесният. Вече съм изсмуквала дарбата на доста мъже. Но ти се възпротиви там, където те не успяваха. Сега ще се наложи да те одера жив, за да ти взема дарбата. Първо ще трябва да ти отнема силата. След това, докато те одирам, ще лежиш неподвижен.

Тя протегна ръка. Иззад стария дъб долетя меч, който плавно се отпусна в ръката й. Тя се спусна с крясък към Ричард. Мечът й проблесна на лунната светлина.

Без да се замисли, той също вдигна ръка, призовавайки меча и магията си. Отговорът дойде светкавично. Яростта обзе цялото му тяло. Докато Лилиана замахваше, той усети как Мечът на истината пада в ръката му. Мечът, магията, духовете вече бяха с него. Той вдигна оръжието си и парира удара й.

Като в сън се запита защо ли мечът му не се удря в нейния. Нямаше време за мислене. В следващия момент вече се носеше напред. Започна танцът със смъртта.

Той отблъскваше ударите й, тя неговите. Избягваше атаките, които можеха да го наранят, тя също. Тя се въртеше като вятър, отместваше се в последния миг. Ричард имаше чувството, че се бори със сянка. Никое човешко същество не би могло да се движи по този начин. Дори той самият.

Зад гърба си усети присъствие. Довери се на меча и се обърна, острието се завъртя със скоростта на светлината. За миг видя зъби и ужасяващи очи, после мечът удари в нещо, което се разпадна.

Усети приближаването на нейното острие, извъртя се отново и посрещна удара й. Нощта оживяваше отново и отново от звънтенето на стомана върху стомана.

Ричард осъзна, че оръжието й е достоен противник на Меча на истината. Освен това Лилиана можеше да контролира магия, за която той само смътно се досещаше. Не му се наложи да чака дълго, за да се убеди в това.

Докато двамата хвърчаха из поляната, обзети от нечовешка ярост, Лилиана отскочи назад и запрати към него светкавица. Той се наведе в последния момент и светкавицата се вряза в едно дърво. Дънерът се взриви. Заваля дъжд от трески. Някои от по-големите клони се стовариха върху Ричард. Той залитна и падна на земята.

Лилиана разсече с лекота клони, дебели колкото ръката му, и си проправи път към него. Той успя да се изправи. Продължиха битката сред дърветата.

Без да спират да си нанасят удари, започнаха да се спускат по стръмен хълм. Тя се биеше бясно, но без стил. Той нямаше представа защо му хрумна това. Сигурно духовете му го бяха подсказали.

Начинът, по който използваше меча си — като се завърташе и нанасяше удари, — я оставяше незащитена за част от секундата, през което време той можеше да контраатакува. Възползва се от това и проби защитата й, но тъкмо преди да нанесе решаващия удар, тя се изплъзна от острието му. Нещо я защитаваше. Използваше магия, която той не разбираше.

Ричард беше изтощен и единствено магията на меча го караше да продължава. Лилиана дори не се бе задъхала.

— Не можеш да ме победиш, Ричард. Мой си.

— Защо го правиш? Последната битка няма да е ваша!

— Аз ще си получа наградата!

Той се пъхна зад едно дърво миг преди острието й да се стовари върху него. Разхвърчаха се трески.

— Ако помогнете на Пазителя да избяга, той ще погълне целия живот.

— Така ли мислиш? Грешиш. Той ще възнагради онези, които му служат. Ще ми даде неща, които Създателят никога не би ми дал.

Ричард се опита да я намушка, но острието му се плъзна встрани.

— Той ви лъже!

Нейното острие профуча покрай лицето му. Спокойните й, премерени атаки бяха безмилостни.

— Ние имаме споразумение. Скрепено с моята клетва.

— И ти вярваш, че той ще удържи на думата си?

— Тръгни с нас, Ричард, и ще ти покажа славата, очакваща онези, които му служат. Можеш да живееш вечно!

Ричард скочи върху един камък.

— Никога!

Тя го погледна хладно.

— Мислех, че ще ми достави удоволствие, но започвам да губя търпение. — Лилиана вдигна ръка. От пръстите й изскочиха виещи се светкавици, които не приличаха на нищо, което той бе виждал до момента.

Бяха черни.

Вместо сноп светлина и топлина видя пред себе си неописуема празнота, черна като нощния камък, като кутиите на Орден, като вечната смърт. Мъглявата, осветена от луната гора изглеждаше като слънчев ден в сравнение с тази светкавица.

Ричард разбра — това бе Субстрактивна магия.

Лилиана запрати светкавицата към камъка, на който бе стъпил Ричард. Тя с лекота разряза масивната структура на две, като по средата се образува празно пространство. Горната половина, върху която бе стъпил Ричард, се стовари върху долната.

Дърветата зад него, дори някои от доста отдалечените, бяха повалени по същия начин. Ричард загуби равновесие и падна, затъркаля се надолу по хълма, но успя да се задържи и се обърна по гръб.

Лилиана беше до него и държеше меча си с две ръце. По погледа й разбра, че се готви да отсече краката му. Вцепени се, когато видя, че мечът й се спуска надолу. Това, което беше използвал досега в боя, се бе оказало недостатъчно. Трябваше да направи нещо друго, иначе щеше да умре. Острието на меча проблесна на лунната светлина. Той освободи онова, което беше вътре в него, дарбата си. Трябваше да измисли нещо. Това беше единствената му възможност. Откри центъра на равновесието в себе си и го призова.

Видя Меча на истината да се издига нагоре, стискайки го здраво с ръце. От усилието кокалчетата му побеляха. Мечът засия с матова бяла светлина.

С всички сили насочи острието към Лилиана. Мечът я разсече, тя се подпря на своето оръжие и това я задържа изправена още миг. Устата й увисна, мечът падна настрани в тревата. Бледосините й очи се вдигнаха към него.

— Прощавам ти, Лилиана — прошепна Ричард.

Ръцете й започнаха да треперят, очите й се изпълниха с ужас. Опита се да каже нещо, но от устата й излезе само кърваво балонче.

Чу се ужасен трясък, но вместо светкавици всичко потъна в непрогледен черен мрак. Някаква сила във въздуха накара сърцето му да спре. Когато мракът се вдигна, лунната светлина му се видя ослепителна. Лилиана беше мъртва. Ричард знаеше, че Пазителят я е прибрал при себе си.

Преди беше призовавал бялата магия на меча, знаейки добре какво означава тя. Сега послуша Натан и позволи на инстинкта и дарбата си да я повикат. Изненада се, че не го направи съзнателно. Нещо вътре в него му подсказа, че трябва да направи точно това, за да се пребори с омразата, изпълваща сърцето на Лилиана. Остана изумен от случилото се. Погледна тялото на Лилиана и издърпа меча си от него.

Беше й повярвал. Беше й се доверил почти изцяло.

Изведнъж осъзна, че се бе върнал на изходна позиция — яката все още бе около врата му и той нямаше никаква представа как да я махне от там. С яката или без нея, трябваше да преодолее бариерата, която го задържаше тук. Реши да отиде до Двореца да си прибере нещата и след това да търси начин да премине през невидимите стени.

Докато избърсваше меча си в дрехите й, си припомни как го бе видял в средата на поляната, на доста голямо разстояние от себе си. И как бе успял да го извика при себе си заедно с магията. Нямаше представа как го направи. Мечът се бе издигнал във въздуха и бе паднал в ръката му.

Остави го на земята и опита да го направи отново. Гневът и яростта изпълниха тялото му както винаги. Протегна ръка и пожела острието да дойде при него. То не помръдна от земята. Колкото и да опитваше, нищо не се получаваше.

Озадачен, върна меча в ножницата. Вдигна от земята меча на Лилиана и строши острието в коляното си. Когато го захвърли встрани, нещо бяло в края на поляната привлече вниманието му.

Беше горната половина на разложен труп, от който бяха останали единствено бели кости. Помисли си, че е възможно животните да са изяли останалото, но скоро откри и краката, захвърлени на известно разстояние. Около тях се виждаха останки от рокля, същата като тази върху горната половина на трупа.

Ричард коленичи и огледа горната част на разложеното тяло. Не беше докосвано от животни. Не се виждаше никаква следа от зъб. Беше си така, както бе паднало.

Смръщи чело. След малко установи, че краката са били отсечени. Никога не бе виждал натрошени по този начин кости. Като че ли жената е била все още жива, когато е станало всичко.

Отново коленичи. Гледаше и се чудеше. Явно не бе умряла от естествена смърт. Някой я беше убил. Някой, когото той познаваше. Магия.

— Кой направи това с теб? — прошепна Ричард към тялото.

Изведнъж костта на едната ръка бавно се вдигна във въздуха. Пръстите се разтвориха. На земята падна фина верижка.

Ричард замръзна на място с настръхнала коса. Внимателно вдигна верижката. На нея бе окачено нещо. Вдигна го към себе си и на лунната светлина видя златен символ — „Дж“.

— Джедидайа — прошепна той, без да знае какво му подсказа да го направи.