Камъкът на сълзите

Четиридесет и пета глава

Калан безуспешно се опитваше да си поеме дъх под тежестта на огромните мъже, които я притискаха към земята. От очите й потекоха сълзи. Прииждаха все нови и нови мъже и се хвърляха отгоре й. Имаше чувството, че всеки момент ще я разкъсат на парчета. В лицето я лъхна пиянски дъх. Не виждаше почти нищо. Всичко около нея беше черно. Преглътна кръв. Собствената си кръв.

Някъде в далечината се чу нещо като гръм. Отначало го почувства с гърба си, долепен до земята, но след миг звукът се усили, стана по-остър. Чуха се крясъци. Някои от войниците, лежащи върху й, вдигнаха очи. Тежестта сякаш поолекна и тя успя да си поеме дъх. Най-сладката глътка въздух през целия й живот.

Когато огромният мъжага, който пръв я повали на земята, вдигна глава по посока на шума и отклони свирепия си поглед от лицето й, тя видя, че през едното му око минава зловещ белег, който се спуска надолу към бузата. Самото око липсваше. Успя някак си да освободи лявата си ръка и го сграбчи за гърлото. Чу се звън на метал. Тя внезапно осъзна, че онова, което чува, не е гръм, а тропот на копита. От мъглата изскочиха Брин и Питър, яхнали Дейзи и Пип. Те препускаха с всичка сила през насъбралите се вражески войници, като ги посичаха с опънатата помежду им верига. Носеха се към нея със страхотна скорост и поваляха всичко по пътя си. Мъжете, които я притискаха към земята, ококориха очи, изпълнени с див ужас. Тя стисна с всичка сила гърлото на едноокия.

Миг по-късно освободи силата си.

Магията й се вряза в него.

Ризниците на вражеските войници затрепериха под натиска на гръмотевицата без гръм.

Внезапният удар накара всички да отскочат назад. Закрещяха от болка — бяха се оказали прекалено близо до нея в мига, в който освободи магията си. Снегът наоколо се разтопи, образувайки кръг празно пространство. Ник, който стоеше плътно до нея, също потръпна от болка. В ужаса си животното ритна с крак един мъж, намиращ се в непосредствена близост до лявото й ухо. Чу се пукане на кости. По лявата й буза плисна гореща кръв.

Единственото око на мъжа, надвесен над нея, се впи с копнеж в лицето й:

— Господарке — прошепна той, — заповядай ми нещо!

— Защитавай ме — изкрещя тя.

Едноокият запълни пространството пред нея с огромното си тяло. Изпод ръцете му във всички посоки се разхвърчаха изплашени мъже. Той ги блъскаше и подхвърляше като малки деца. Това й даде възможност да освободи ръката, в която държеше меча си. Замахна към мъжа от дясната си страна и лицето му плувна в кръв. Ръцете й бяха свободни, тя скочи на крака. Веригата, опъната между Дейзи и Пип, почти я застигаше.

— Помогни ми да яхна коня си!

Едноокият я повдигна с лекота и я настани на седлото. Но от другата й страна се протегна нечия мръсна ръка. Стиснала меча си, тя се наведе напред и замахна. Стоманеното острие отнесе половината от лицето на нападателя и се спря в рамото му. Той се строполи на земята, облян в кръв. Калан опъна юздите. Едноокият удари с юмрук гърдите си.

— Върви, господарке! Бягай! Орск ще те защитава!

— Тръгвам! Тичай, Орск! Не им се давай!

Вражеските войници не успяха да я последват. Чакаше ги по-неотложна задача — да се спасяват от Орск и веригата. Калан пришпори Ник и препусна в галоп. Брин и Питър летяха след нея. Разпозна пътеката, по която бяха избягали стотината оцелели Галеанци и пое по нея през долината, потънала в мъгла, оставяйки мъжете от Ордена да се осъзнаят. Отне им няколко секунди. Веднага след това се спуснаха след нея. Имаше повече от достатъчно оцелели. Хиляди.

Питър откачи веригата, която беше изпочупила хиляди крака и вратове. Тя заподскача зад коня на Брин, който я придърпа към себе си и я вдигна, след което я уви около юздата на Дейзи. Докато препускаше в нощта, й се стори, че чува зад гърба си отдалечаващ се зловещ смях. Потръпна при мисълта за целувката, която бе поставил Мрачният Рал на врата й. Отново почувства голотата си.

Макар мъглата да бе леденостудена, тя бе плувнала в пот. От разкъсаната й устна течеше кръв.

— Не се надявах вече да ви видя живи — изкрещя тя през тропота на конските копита.

Брин и Питър, сгушени в твърде големите за ръста им шинели, се засмяха в мрака.

— Нали ти казахме, че ще се справим!

Тя се усмихна за пръв път тази нощ.

— Вие двамата сте истинско чудо!

Изведнъж мярна пред себе си отдалечаващите се силуети на коне. Посочи натам.

— Това са вашите хора. Желая ви успех!

Те й махнаха и се втурнаха да догонят другарите си. Тя продължи напред сама и след известно време настигна пешаците. Отначало видя само един войник. На крака му зееше огромна рана и бе изостанал от другарите си. Калан знаеше, че трябва да го изостави. Знаеше, че трябва. Вражеските орди бяха по петите й. Когато се изравни с него, той извърна глава към нея, едва пристъпвайки в снега. Беше наясно, че тя трябва да го изостави. Такива бяха заповедите. Нейните заповеди. Или вървиш с останалите, или оставаш сам. Никакви изключения. Докато го изпреварваше, тя се наведе напред и протегна ръка към него. Китките им се вкопчиха една в друга и тя го изтегли зад себе си.

— Дръж се, войнико!

Той се опита да запази равновесие на гърба на тичащия кон, без да я докосва.

— Но… къде?

— Хвани ме през кръста! Сложи ръцете си на кръста ми!

Той все още не смееше да протегне ръце.

— Никога ли не си слагал ръцете си около кръста на жена?

— Да, но… беше облечена — прошепна той.

— Хвани се или ще паднеш, а втори път няма да се върна за теб!

Войникът я стисна здраво през кръста, като не смееше да помести ръцете си. Калан го потупа успокоително.

— Когато се хвалиш пред другарите си, не разкрасявай истината!

Двамата се засмяха едновременно. Бяха притиснати един до друг и Калан усещаше как по крака й се стича кръвта от раната му. Вече чуваше наближаващите вражески войници.

Той губеше много кръв. От изтощение главата му клюмна на рамото й. Ако не пристегнеха с нещо раната, щеше да умре от загуба на кръв. Но тя беше гола и нямаше с какво да го превърже. Дори и да имаха време да спрат.

— Притисни раната с едната си ръка — изкрещя му тя. — Натискай колкото можеш. С другата се дръж здраво за мен. Не искам да те загубя по пътя!

Войникът се опита да направи каквото му каза. Успяха да настигнат другите войници. Всички бяха премръзнали и изморени. Мъжете от Ордена бяха съвсем близо. Калан се обърна да погледне през рамо и ги видя. Бяха хиляди.

— Тичайте, тичайте с всички сили или ще ни хванат!

Пред тях изведнъж изникна скала, цялата обрасла в храсти и зеленина, прораснали от пукнатините и процепите. Мъжете се втурнаха в тесния проход, сякаш животът им зависеше от това. И наистина беше така. Щом започнаха да се изкачват нагоре по теснината, тя удари три пъти с меча си по камъка, давайки сигнал за действие. Един мъж пред нея се извърна и изкрещя:

— Още не сме стигнали! Твърде рано е! Ще попаднем в капана заедно с враговете!

— Тогава най-добре тичайте по-бързо! Ако чакаме твърде дълго, те също ще успеят да преминат!

Тя удари по скалата още три пъти и металният звук прокънтя в студения въздух. Надяваше се да успеят. Тук, разбира се, нямаше как да отрепетират ситуацията. Мъжете се катереха нагоре по пътеката. Копитата на Ник се подхлъзваха тук-там по заледената земя.

Отначало само го почувства — някъде дълбоко в гърдите си, твърде мощно, за да не му обърне внимание. Плъзна поглед нагоре по потъналата в мъгла стена, която се губеше някъде в тъмното. Макар още да не виждаше нищо, го чувстваше безпогрешно. Надяваше се онзи мъж, който й каза, че е твърде рано, да се лъже. Долови бойни викове зад гърба си и разбра, че нямат друг избор.

И тогава го чу: зловещ тътен, сякаш самата земя щеше да се сгромоляса. Трошене на дървета. Околните хълмове се затресоха от страхотния тътен. Цялата земя трепереше.

— Тичайте! Не можете ли да тичате по-бързо! Да не искате да бъдете погребани живи? Тичайте!

Знаеше, че не могат по-бързо, но от гърба на коня всичко й изглеждаше твърде бавно. Ужасяващо бавно.

Над главите им зловещият тътен се усилваше, започнаха да се свличат огромни снежни маси. Беше приятно изненадана да установи, че войниците горе на скалата бяха успели да предизвикат лавина веднага след като получиха сигнала. Но в същото време я ужасяваше мисълта, че може би бе подала командата твърде рано.

Буца мокър сняг се стовари върху лицето й. Друга уцели рамото й. Между дърветата отгоре затанцуваха камъни. Облак снежинки препречи погледа й. Тътенът бе станал оглушителен.

Преминаха през плътна бяла завеса от сняг. Сякаш бяха пресекли буен водопад. Едно огромно дърво се стовари на пътеката отзад и отскочи високо нагоре. Измъкнаха се на косъм.

Войниците от Императорския орден нямаха този късмет. Падащият сняг, влачещ със себе си с дървета и камъни, връхлетя върху им с огромна сила. Ледената бяла смърт ги прегърна. Във въздуха отекнаха предсмъртните им викове. Лавината ги бе погребала живи.

Калан се огледа с облекчение. Вече никой не ги преследваше. Проходът се беше превърнал в гробница.

Изморените войници забавиха ход. Бяха премръзнали. Единствено движението можеше да ги спаси от бялата смърт. Краката им, увити в бели парцали, нямаше как да се стоплят. Бяха направили всичко, което бе по силите им. Подариха на Средната земя най-доброто от себе си. Мнозина дори живота си.

Калан едва се държеше на седлото. В нея се бяха натрупали умората от битката, ужасът от преживяното и изтощението от използването на Изповедническата сила. Скоро, много скоро щеше да има възможност да си почине. Потупа ръката на войника, който все още я стискаше през кръста.

— Успяхме, войниче, спасени сме!

— Да, Майко Изповедник — едва прошепна той. — Много съжалявам!

— За какво?

— Успях да убия само седемнадесет. Съжалявам, бях си обещал, че ще са двадесет. А успях само седемнадесет — промърмори той.

— Познавам мъже с опит във войната, които не са убили и половината от твоите седемнадесет във всичките си битки. Гордея се с теб, войниче! Цялата Средна земя се гордее с теб! Това е единственото чувство, което би трябвало да изпитваш!

Момчето промърмори нещо, което Калан не успя да разбере. Отново го потупа по ръката.

— Скоро ще намерим помощ. Дръж се! Всичко ще бъде наред.

Той не отговори. Калан се обърна и видя зад себе си пустата бяла пътека. Само тишината отекваше в ушите й. Някъде в далечината се чу вълчи вой.

След известно време се изкачиха на невисокото плато, където се намираше временният лагер. Първите пристигнали вече бяха завити с одеяла и трепереха край огньовете, опитвайки се да стоплят краката си. Някои се обличаха под одеялата. Имаше войници, които посрещаха новодошлите и ги завиваха, други се заемаха с ранените. Повечето от тях бяха започнали да усещат болката едва сега, когато ужасът от битката и цялото напрежение от преживяното бяха утихнали. Калан усети пулсиране в устната си.

Недалеч забеляза Приндин и Тосидин, които се суетяха около огньовете и посрещаха новодошлите. Щом я видяха на гърба на коня, и двамата въздъхнаха с облекчение и на лицата им грейнаха еднаквите им усмивки.

При нея дотича капитан Райан, облечен в униформа на войник от Д’Хара и с бяла превръзка на лявата ръка. Няколко войници се завтекоха да хванат коня й, докато други се опитваха да свалят ранения си другар, чието безжизнено тяло бе увиснало зад нея. Приндин също дойде да я посрещне и й подаде бялата пелерина. Той застана до коня, разтворил дрехата й, за да я наметне. Цял грееше в усмивка. Тя бавно протегна ръка, без да помръдва от седлото.

— Погледите върху тялото ми стигнат за цял живот оттук нататък. Хвърли я горе!

Приндин сви рамене и й подаде пелерината. Тосидин перна брат си по тила. Над насъбраните мъже се възцари пълна тишина. Всички смутено извърнаха очи, докато тя се замяташе и завързваше дрехата си. Щом се смъкна на земята, установи, че едва се държи на краката си. Подпря се на меча. Спря за миг, за да се посъвземе. Всичко се въртеше пред очите й. Погледна мъжа, който лежеше в снега пред краката й.

— Никой ли няма да му помогне? Не стойте така, помогнете му!

Никой не помръдна.

— Казах, помогнете му!

Капитан Райан се приближи и затвори очите на войника.

— Съжалявам, Майко Изповедник, той е мъртъв.

Ръцете й се свиха в юмруци.

— Не е мъртъв! Говорих с него преди малко!

Никой не помръдна. Тя сложи ръце върху гърдите му.

— Не е мъртъв! Не е мъртъв!

Всички бяха извърнали глави. Никой не каза нито дума. Накрая тя огледа мъжете, които стояха с наведени глави около малкия огън. Отпусна ръка.

— Той уби седемнадесет души — каза тя на капитан Райан. — Уби седемнадесет от техните — извика по-високо, за да я чуят всички.

Капитан Райан кимна.

— Добре се е справил. Ние всички се гордеем с него.

Калан изгледа лицата около себе си.

— Простете ми. Всички вие, моля ви, простете ми. Справихте се невероятно! — Гневът й изведнъж се бе стопил. — Толкова се гордея с вас! За мен и за цялата Средна земя вие сте истински герои.

Мъжете малко се поободриха. Някои от тях се върнаха към храната си, други започнаха да раздават канчета и да сипват горещ боб на пристигналите по-късно. Подаваха си комати хляб.

— Къде е Чандален? — попита тя, докато обуваше ботушите си, които Тосидин й подаде.

— Отиде със стрелците. Вероятно точно в този момент обсипва врага със стрели — отвърна капитан Райан и изчака двамата братя да се отдалечат, след което прошепна: — Радвам се, че тези тримата са на наша страна. Трябваше да ги видиш какво направиха със съгледвачите им. Особено Приндин. Беше като самата смърт. Беше зловещо. Докато разбереш къде са ръцете му, жертвата вече не помръдва. Не съм виждал подобно нещо никога през живота си.

— Трябва да ги видиш как се справят в откритото поле на дневна светлина. — Калан го изгледа от главата до петите. — Много елегантно, страшно ти отива!

Той сви рамене.

— Чудя се как носят толкова тежки униформи през цялото време. — Пръстите му докоснаха дебелата кожа. — Все пак добре, че беше на гърба ми.

— Как мина всичко? Колко мъже загуби?

— Унищожихме почти всички по пътя си. С тези униформи не ни се наложи да се бием много. Загубихме само неколцина. — Той погледна през рамо. — Изглежда, при теб е било най-трудно. Опитах се горе-долу да броя войниците, които влизат в лагера. Загубили сме около четиристотин от хилядата мъже, които тръгнаха с теб.

Калан плъзна поглед покрай него, към мъжете около огньовете.

— За малко да загинем всички — тя отново погледна капитана. — Но наистина могат да се гордеят със себе си. Всички, също и момчетата с конете.

Той потърка превързаната си ръка.

— Доколкото мога да преценя от разговорите си с някои от тях, се падат по не по-малко от десет убити на човек. А някои са успели да унищожат по много повече. Доста народ падна под ножа!

Калан преглътна с усилие.

— Но и от нашите също.

— Те спазваха ли заповедите ми? — попита той. — Пазеха ли те от неприятности?

— Държаха враговете толкова далеч от мен, че дори не разбрах как изглеждат. Страхувам се, че не успях да увенчая меча ти с много повече слава, макар наистина да бе успокоение за мен, че го имам в ръката си. Моля се поне да се радваш, че съм го носила по време на битка.

Той се намръщи и леко наклони глава, опитвайки се да огледа лицето й по-добре на светлината на огъня.

— Устната ти май е срязана. — Той хвърли поглед и на Ник, когото няколко войници отвеждаха настрани. — Конят ти е целият потънал в кръв. Ти също.

Това беше обвинение, а не въпрос. Калан не отмести очи от огъня.

— Един пиян хвърли нещо по мен. А кръвта е от ранения, когото доведох с коня си — Очите й се плъзнаха по младите лица, събрани около огньовете. — Ще ми се да бях направила поне половината от онова, което свършиха тези момчета. Бяха прекрасни!

Той изпухтя подозрително, после въздъхна:

— Камък ми падна от сърцето, като те видях!

— Всичко друго наред ли е? Стрелците, кавалерията? Трябва да извлечем всичко възможно от благоприятната ситуация — сега са пияни или се чувстват зле от отровата. Трябва да се възползваме максимално и от подходящите атмосферни условия. Не бива да ги оставяме на мира нито за момент! Трябва да ги връхлита удар след удар. Никой да не се задържа в лагера им. Светкавични атаки, всеки път от различно място.

— Всеки си знае работата и търпеливо си чака реда. Стрелците скоро ще свършат, после идва ред на кавалерията, после на копиеносците. Готови сме и да пресрещнем техните съгледвачи, когато ги изпратят насам. Нашите ще спят на смени, а отсега нататък Императорският орден няма да заспи.

— Добре. Тези тук се нуждаят от почивка. Но утре сутрин отново е техен ред. — Тя вдигна пръст към капитана. — Помни най-важното. — Калан си спомни една мисъл на баща си: — „Оръжието, което завладява ума най-безотказно, е ужасът и насилието.“ Не го забравяй. Това е средството, което те използват и което е време да обърнем срещу тях.

Приндин се върна при тях.

— Майко Изповедник, докато те чакахме, двамата с брат ми ти направихме заслон. Там са дрехите ти, има и топла вода, ако искаш да се изкъпеш.

Тя не им каза колко силно копнее да измие от себе отвратителната воня на войната.

— Благодаря ти, Приндин.

Той вдигна ръка и й посочи малка полянка в единия край на платото. Братята й бяха построили просторен заслон от елови клони, покрит със сняг. Тя се пъхна през ниския отвор и попадна в огряно от свещи помещение. Заснеженият под също бе покрит с клони, от които се разнасяше прекрасен боров аромат. Върху горещите камъни в средата току-що бе поставена кофа с гореща вода. Тя допря премръзналите си пръсти до камъните, за да ги стопли. Братята й бяха приготвили топло и уютно местенце за през нощта. Тяхната грижовност почти я разплака. Раницата й също беше тук. Дрехите бяха грижливо сгънати. Тя свали от врата си огърлицата, която й бе подарила Ейди — онази с кръглата кост. Това беше единственото нещо, което носеше със себе си в битката. Тя я притисна до бузата си за миг, след което я потопи в горещата вода, за да я измие. Напомни й за другата, която майка й й бе подарила.

Потопи цялата си глава в кофата и изми косата си. След това грижливо изкъпа и цялото си тяло. Макар да успя само да се изтърка с гъбата, я обзе приятното усещане, че е измила кръвта и следите от стотиците ръце по себе си. Трябваше да си наложи да мисли за други неща, докато се къпе, за да не й прилошее. Извика в съзнанието си спомена за Ричард, за неговата момчешка усмивка, която винаги я караше да се смее, за сивите му очи, които сякаш я пронизваха. Когато привърши с банята, легна и разпръсна косата си да съхне върху горещите камъни. Толкова много й се спеше. Все още не беше възстановила силата си, изразходвана заради едноокия мъж, Орск. Чувстваше празнотата в стомаха си — там, където бе мястото на силата й. Този път явно щеше да й отнеме повече време да я възстанови. Докато не се наспеше хубаво, замаяното й състояние и слабостта й нямаше да изчезнат.

Копнееше да легне под завивките си и да заспи. Толкова отдавна не бе имала пълноценен сън и така й се искаше! Но не можеше. Не още.

Тя пъхна огърлицата през главата си, след което внимателно се облече. Извади от раницата си някакъв мехлем и намаза разцепената си устна. Когато го пусна обратно в раницата, видя костения нож, който й бе дал Чандален. Завърза го под мишницата си.

Беше толкова изморена, че едва успя да се вдигне на крака. Но трябваше да свърши още нещо, преди да заспи. Трябваше да отиде при войниците си. Не можеше да допусне да си помислят, че не е плътно до тях. Те й бяха предложили живота си. Най-малкото, което можеше да направи, бе да им покаже благодарността си от името на цялата Средна земя.

Чиста, разпуснала блестящата си черна коса и облечена в топлите си дрехи, тя излезе от заслона и закрачи между огньовете. Заслушваше се с интерес в цветущите истории на някои от войниците и в пестеливите, кратки изречения, изречени от други. Отговаряше на всеки, който искаше да я попита нещо, усмихваше се окуражително и непрекъснато повтаряше колко се гордее с всеки от тях. Приклякваше край ранените, проверяваше дали им е достатъчно топло, докосваше с длан страните им, за да ги успокои, и им пожелаваше бързо оздравяване. С облекчение установи, че вече не трепват от докосването й.

Край един огън, заобиколен от десетима войници, потънали в мълчание, видя момче, което цяло се тресеше. Едва ли от студ.

— Как си? Стопли ли се вече?

Появяването й сякаш го ободри.

— Да, Майко Изповедник. — Зъбите му тракаха. — Никога не съм си представял, че ще стане така. — Той се опита да се съвземе и посочи другарите си. — Това са приятелите ми. Шестима не се завърнаха.

Тя задържа едната си ръка под пелерината, а с другата погали войника по челото.

— Съжалявам, и аз страдам за тях. Дойдох, за да кажа на всички ви, че наистина се гордея с вас. Вие наистина сте смели войници.

Той нервно се засмя.

— Ако не беше ти, всички да сме мъртви. Бяха ни притиснали, още малко, и щяха да ни смажат. И точно тогава се появи ти и съвсем сама се изправи срещу врага. Те насочиха вниманието си към теб и докато все още бяха объркани, ние контраатакувахме. Ти ни спаси живота.

Тя поклати глава.

— Де да бях убила и половината от онези, които видях да убиваш ти.

Мъжете наоколо закимаха в знак на съгласие. Той избърса лицето си с треперещи пръсти.

— Благодаря ти, Майко Изповедник. Но ако не беше направила това, всички щяхме да сме мъртви. — Той й се усмихна. — Ако имам възможност, бих избрал да се бия до теб вместо до самия принц Харолд.

— Добра е с меча, нали?

Тя трепна от гласа зад себе си. Зад нея стоеше капитан Райан.

— Мисля, че би могла да ни научи на това-онова. Няма да повярвате какво…

Калан го тупна по рамото.

— Успя ли да хапнеш нещо?

Той й посочи канчето с боб на огъня.

— Искаш ли да хапнеш с нас, Майко Изповедник?

Стомахът й отново се сви.

— Хапнете си вие! Имате нужда от сили. Благодаря ви за предложението, но трябва първо да видя и другите.

Капитан Райан я последва.

— Аз пък си мислех, че мечът ще ти създаде проблеми. Момчетата, които оправяха коня ти, ми казаха, че открили по седлото, пък и на други места, части от китки и всякакви крайници.

Калан се усмихна на мъжете, които минаха покрай тях. Те вдигнаха ръце за поздрав.

— Да не би да си забравил кой е баща ми. Той ме е учил да въртя меча.

— Майко Изповедник, това не означава…

— Лейтенант Слоун е мъртъв!

Той млъкна за миг.

— Знам, казаха ми. — Той сложи ръка върху нейната. — Не изглеждаш особено добре. Даже бих казал, онези от Ордена, дето се бяха натровили с ром и бира, имаха доста по-свеж вид от теб!

— Просто имам нужда от сън — Калан не му каза, че отново й се бе наложило да използва силата си. — Изморена съм до смърт.

Когато тръгна към импровизираната си къща, Тосидин й предложи паница боб. Тя вдигна ръка към устата си. Дори само при мисълта за храна й се повдигаше. Затвори очи. Тосидин разбра и махна паницата от погледа й. Приндин я хвана за ръката.

— Майко Изповедник, трябва да хапнеш нещо, но май повече се нуждаеш от почивка.

Тя кимна.

— Направих ти малко чай, мисля, че ще ти се отрази добре. — Той посочи с ръка към къщата. — Вътре е.

— Да, чаят може би ще поуспокои стомаха ми. — Тя погледна капитана. — Събуди ме сутринта преди следващата атака. Трябва да бъда с тях.

— Ако си отпочинала както трябва и…

Тя го прекъсна с поглед.

— Да, Майко Изповедник. Ще те събудя.

Когато влезе в заслона, Калан пийна от горещия чай и потрепери. Зави й се свят. Успя да поеме едва няколко глътки и се отпусна в импровизираното легло. Ще се почувствам по-добре, щом отпочина достатъчно, опита се да убеди сама себе си. Най-после усети как силата й се възвръща и гърдите й се изпълниха с познатото чувство. Зави се плътно с кожената наметка. Замисли се за хилядите неща, за които трябваше да се погрижи. Тревожеше се за войниците, които сега атакуваха, и за онези, чийто ред идваше утре сутринта. Сърцето й се свиваше за всеки един от тях. Бяха толкова млади. Тревожеше се за онова, което започна тази нощ. Война! Но нали не тя я бе предизвикала. Тя просто отказа да обрече тези няколко хиляди млади невинни хора на сигурна смърт. Нямаше друг избор. Като Майка Изповедник носеше отговорността за хората в Средната земя. Ако не бяха спрели Императорския орден, досега да са измрели още хиляди. И още толкова живи щяха да бъдат превърнати в роби.

Отново се сети за младите жени от двореца в Ебинисия. Лицата им за пореден път изплуваха пред очите й. Толкова много й се искаше да отмъсти за тях. Нямаше да остави на мира Императорския орден, без да са си платили всичко. Утре сутринта още веднъж щеше да поведе своите войници срещу врага. Така щеше да отмъсти за момичетата и за всички останали.

Ако не бяха се опитали да спрат Императорския орден, още много невинни хора щяха да бъдат подложени на клане. Магията, независимо добра или лоша, заедно с всички нейни създания щяха да изчезнат завинаги.

У Ричард имаше магия.

Мисълта й отлетя към Ричард. И тогава се разплака. От очите й закапаха сълзи, изпълнени с надежда, че може би той не я мрази заради онова, което тя му причини. Молеше се да е разбрал защо тя трябваше да го направи, да й е простил. Тя би направила всичко за него, за да го спаси, за да запази живота му. Сълзите й капеха, но трябваше да се успокои. За пръв път през този ден мисълта й беше заета с нещо друго освен с кръв, убийства и битки.

Изведнъж се замисли за други неща извън Ордена. За неща, които също бяха много важни. За Мрачния Рал. За онзи, който беляза Ричард. Сестрите на светлината взеха Ричард при себе си. За да му помогне, трябва да стигне до Ейдиндрил и да намери Зед, който знае…

Ричард трябва да спре Пазителя.

Калан се намръщи в мрака, сгушена в кожената си наметка. Воалът към отвъдния свят все още не е възстановен. А тя губи ценно време да се бие с ордите на Д’Хара.

В главата й зазвуча отново смехът на Мрачния Рал.

Докосна врата си и напипа разкъсаната кожа. Изглежда, е било истина. Изправи се. Какво да прави? Трябва да помогне да бъде попречено на Пазителя. Шота беше казала, че воалът е разкъсан. Същото твърдяха и Мрачният Рал и Дена. Дена беше заела мястото на Ричард до Пазителя, за да може той да живее и да възстанови воала към отвъдния свят.

Трябва да отиде при Зед. Не бива да стои повече тук и да си играе на войник!

Но след като Императорският орден още не е спрян…

Но след като воалът е разкъсан…

Трябва да стигне до Ейдиндрил. Трябва да намери Зед. Тези мъже могат да се бият и без нея. Нали това им е работата. Тя е Майката Изповедник. Не може повече да рискува живота си, когато Средната земя — светът на живите — е в опасност. Затова Мрачният Рал се беше присмял на нейната лудост.

Калан отпи глътка чай и хвана чашата с две ръце, за да усети топлината в пръстите си. Тя беше вождът на Средната земя и трябваше да действа именно като вожд. Допи чая си, от горчивия вкус смръщи чело.

Беше точно това — вожд на Средната земя. Трябва да стигне до Ейдиндрил, да събере Съвета и да изпрати силите му срещу насилниците. Без нея няма да обърнат внимание на заплахата и всичко ще е загубено.

Освен това Ричард също разчита на нея, за да намери помощ. Само тя може да повика Зед. Без нея Ричард и всички живи са загубени.

Нищо чудно, че Мрачният Рал й се присмива. Беше допуснала врага да победи здравия й разум. Забрави дълга си и даде на Пазителя време да изпълни плановете си.

Но сега разбра какво трябва да направи.

Галеанските войници вече знаеха достатъчно, за да продължат сами войната. Това, което направи, беше правилно, но вече е време да ги остави да си вършат работата. А тя да се заеме със своята.

Трябва да стигне до Ейдиндрил. Реши. Въпреки че Ричард не беше с нея физически, той й помогна да открие истината в цялата бъркотия, да намери правилния път, по който трябва да се тръгне, и да види по-ясно дълга си.

Погледна чашата си — беше празна. Главата й се замая. Очите й не можеха да стоят повече отворени. Беше толкова изморена.

Отпусна се назад и се запита къде ли е сега Ричард. Може би Сестрите го учат как да управлява дарбата си. Помоли се на добрите духове да му помогнат да разбере колко много го обича.

Ръцете й изведнъж натежаха, тя се отпусна съвсем и чашата се изтърколи настрани.

Заспа мъртвешки. Без сънища.