Камъкът на сълзите

Двадесет и седма глава

Напълно неподвижна, Калан не сваляше очи от разпрострелия се в краката й град. Единствено пръстите на ръката й си играеха с гладката кръгла кост на врата й. Околните скалисти зъбери сякаш нежно бяха прегърнали сградите, разположени надлъж и нашир из просторната долина. Вътре в крепостните стени се виждаха полегатите покриви, над които се извисяваха високите кули на двореца, разположен в северната част на града. Въпреки стотиците комини само тук-там се виждаше по някоя тънка струйка дим. Тя не забеляза никакво движение. Правият като стрела южен път, който водеше към главната порта, по-малкият, в който се събираха множество второстепенни пътища от и към по-неофициалните порти, другите, които опасваха стените отвън и тръгваха на север — всички бяха пусти. Хълмистата местност бе покрита с дебело бяло зимно одеяло. Лекият полъх на вятъра освободи един клон наблизо от тежкото бреме на снега и под него се завихри искрящ бял облак. Той погали и наметалото й от козина на бял вълк, чиято яка я погъделичка по бузата, без тя изобщо да обърне внимание на докосването. Наметалото й бе ушито от Приндин и Тосидин, за да я топли по време на пътешествието им на североизток, по време на лютите зимни бури, които вилнееха по тези земи. Вълците се страхуваха от хората и рядко се показваха пред очите им, така че Калан почти не познаваше навиците им. Стрелите на двамата братя бяха намерили целта си там, където тя виждаше само бяла празнота. Ако не беше видяла как стреля Ричард, сигурно би си помислила, че подобно нещо е невъзможно. Братята наистина бяха отлични стрелци, почти колкото него.

Всъщност нямаше причина да изпитва каквито и да е лоши чувства към вълците, макар дълбоко в сърцето й винаги да се бе таила необяснима враждебност. Откакто Ричард й бе разказал за строгите закони на вълчата глутница, отношението й определено се бе променило. Тя се възпротиви срещу това братята да убиват вълци, за да й направят топла дреха, но те бяха непреклонни, казаха, че наистина се налага. И в крайна сметка тя трябваше да се примири. Противно й беше да гледа как двамата одират животните, как отдолу се показват червените им мускули, белите кости и сухожилия. Стори й се, че в един миг е видяла същността на живота, на битието, толкова фино, изпълнено с енергия и дух, а в следващия всичко се бе превърнало в мъртва плът. Докато братята продължаваха да вършат тази отвратителна работа, тя не можеше да мисли за друго освен за Брофи — мъжа, когото някога бе докоснала със силата си, за да докаже, че е невинен. За да го освободи от изповедническата й магия, нейният магьосник Гилер го бе превърнал във вълк и така Брофи започна нов живот.

Калан си помисли колко ли ще тъгуват семействата на тези два вълка, които никога няма да се завърнат при тях. Също както беше страдала вълчицата на Брофи, когато той бе убит.

Калан бе видяла толкова много убийства! Беше изморена до сълзи, особено като си помислеше, че нещата явно ще продължават в същия дух, че на убийствата никога няма да се сложи край. Добре, че поне тримата мъже не бяха проявили никаква гордост или радост за това, че успяха да убият превъзходните животни, и бяха казали молитва към духовете на техните братя вълци, както ги наричаха.

— Не би трябвало да го правим — измърмори Чандален.

Беше се подпрял на копието си и я наблюдаваше. Калан усещаше погледа му, но не откъсваше очи от смълчания град в краката й, от нереално спокойната гледка. Гласът му не беше остър както обикновено. Това издаваше възхищението му пред град с размерите на Ебинисия.

Никога преди не беше напускал земите на Калните и не беше виждал толкова много и толкова високи постройки. Когато градът се откри пред тях, кафявите му очи застинаха върху него в тихо изумление, което не можеше да скрие. За пръв път от началото на пътешествието им в гласа му прозвучаха по-меки нотки. Целият му живот беше преминал в родното село и не можеше да повярва, че всичко това е направено от човешки ръце, а не с магия. Стана й тъжно за него и за двамата братя, задето това пътуване щеше да разруши простичките им представи за света наоколо. Преди края на пътуването те щяха да се сблъскат с още толкова много неща, щяха да останат изумени още много пъти.

— Чандален, положих много усилия, за да ви науча да говорите моя език. Използвах всяка свободна минута. Там, където отиваме, никой няма да говори вашия. Направих го за ваше добро. Можете да си мислите каквото си искате — че съм зла или пък че искам да ви се наложа. Каквото и да си мислите, правя го единствено за ваша сигурност. Така че ще се наложи да говорите на езика, на който ви научих.

Гласът му отново стана остър, но в очите му все още се четеше изненадата от това, че за пръв път през живота си вижда толкова голям град. А тази гледка беше толкова далеч от онова, което му предстоеше да види. В погледа му тя като че ли прочете и още нещо, което не бе забелязвала никога преди: страх.

— Задачата ми е да те заведа в Ейдиндрил, а не в този град. Няма да губим време тук.

Тя усети по тона му, че тайната му мисъл всъщност е, че такъв голям град може да им донесе единствено неприятности.

Примижавайки срещу ослепително белия сняг, тя забеляза двете фигури далеч под тях, които се изкачваха нагоре по склона. Ръката й пусна кръглата кост.

— Аз съм Майката Изповедник. Мой дълг е да защитавам всички народи в Средната земя така, както защитавах Калните.

— Ти не помагаш на моя народ, ти ни носиш само неприятности. — Този път недоволството му прозвуча по-скоро по навик, отколкото като искрено предизвикателство.

Тя му отвърна с тих, отегчен глас:

— Стига вече, Чандален!

За щастие той се отказа от по-нататъшен спор и насочи гнева си другаде.

— Приндин и Тосидин не бива да се изкачват по хълма така открито. Винаги съм се опитвал да ги науча да не правят глупости. Ако бяха малки момчета, щях добре да ги напердаша. Всеки може да ги види. А сега би ли се скрила малко, ако обичаш.

Калан се остави той да я заведе към дърветата не защото смяташе, че е необходимо, а за да му покаже, че уважава усилията му да я закриля.

Независимо от неговата неприязън към това принудително пътуване, той изпълняваше съвестно дълга си. Бдеше непрекъснато над нея и докато двамата братя го правеха с усмивка и доверие, той непрекъснато беше намръщен и подозрителен. Тримата я караха да се чувства като скъпоценен чуплив товар, който трябва да бъде пазен през цялото време. Тя знаеше, че братята са искрени. Чандален гледаше на мисията си като на задача, която трябва да се изпълни без оглед на трудностите.

— Трябва бързо да се махаме оттук! — настоя той.

Калан измъкна ръката си изпод наметалото и отметна един дълъг кичур коса от лицето си.

— Мой дълг е да разбера как стоят нещата тук!

— Ти каза, че е твой дълг да стигнеш до Ейдиндрил, както е поискал от теб Ричард Избухливият.

Калан се огледа. След малко тръгна под отрупаните със сняг дървета, без да каже нищо. Ричард й липсваше повече, отколкото можеше да понесе. Всеки път, когато затвореше очи, виждаше лицето му, очите, с които той я погледна, казвайки й, че тя го е предала. Щеше й се да падне на колене и да крещи, за да излее мъката си, която не я напускаше нито за миг. Вик, роден от ужаса на онова, което му бе причинила. Но какво друго можеше да направи? Ако това, което научи, беше вярно, ако воалът към отвъдния свят е разкъсан, а Ричард е единственият на този свят, който би могъл да го възстанови. Само ако яката запази живота му. Тя нямаше друг избор. Какво би могла да направи? Как щеше Ричард да я уважава, ако не изпълнява задълженията си в името на общото благо? Де да можеше той да разбере всичко това! Та тя го обича толкова много! Той трябва да я разбере!

От друга страна, ако всичко това е било лъжа, значи тя напразно е обрекла мъжа, когото обича, на най-страшните му кошмари. Чудеше се дали Ричард още пази кичура коса, който му подари за спомен, дали мисли за нея. Надяваше се, че ще намери в себе си сили, за да я разбере и да й прости. Толкова много й се искаше да му каже, че го обича. Да го прегърне. Но сега трябваше да стигне в Ейдиндрил и да потърси помощ от Зед. А преди това да разбере какво е станало в Ебинисия. В мига, в който си помисли това, се изправи. Тя беше Майката Изповедник. Отначало възнамеряваше да заобиколи Ебинисия, но през последните два дни непрекъснато се натъкваха на замръзнали трупове на жени. Нито един мъж, само жени. Млади и възрастни, деца и старици. Някои полуразсъблечени, други чисто голи. В прегръдката на зимата. Повечето бяха сами, но тук-там се срещаха и групи от по няколко замръзнали заедно — твърде изтощени или твърде изплашени, или твърде объркани, за да са могли да потърсят подслон. Бягали са от Ебинисия не защото са били преследвани, а някак панически, избирайки бялата смърт пред това да останат в града. Повечето бяха изнасилени, преди да се разпръснат нагоре по склоновете на планината. Калан можеше да предположи какво им е било сторено, защо са избрали да постъпят така. Тримата мъже също го знаеха, но никой не каза нищо на глас.

Тя се загърна в наметалото си. Това не беше дело на войниците от Д’Хара. Всички тези жестокости бяха извършени съвсем наскоро. Ордите от Д’Хара отдавна бяха отзовани. Те със сигурност не биха направили подобно нещо, след като им е било казано, че войната е свършила. Не можеше да търпи повече това положение — да не знае какво се е случило с хората от Ебинисия. Преметна лъка си през рамо и тръгна надолу по хълма. Мускулите на краката й бяха достатъчно здрави, за да се справи със снегоходките, които мъжете направиха за нея от върба и вълчи сухожилия. Чандален я последва.

— Не отивай там. Може да е опасна.

— Опасно — поправи го тя и продължи напред. — Ако беше толкова опасно, Приндин и Тосидин нямаше да стоят така на откритото. Можеш да дойдеш с мен или да чакаш тук, но аз все едно ще отида.

Знаейки, че няма да може да я разубеди, той замълча и реши да върви след нея. Яркото зимно слънце не стопляше ни най-малко ледения въздух. В планините Ранг’Шада обикновено имаше постоянни ветрове, но за щастие през този ден те не бяха толкова силни. От няколко дни не бе излизал истински вятър и можеше да се очаква, че времето ще се постопли. Въпреки това с всяко поемане на въздух Калан имаше чувството, че носът й се превръща в бучка лед.

Срещна Приндин и Тосидин някъде на средата на хълма. Те спряха пред нея и се облегнаха на копията си запъхтени, което беше необичайно за тях — рядко нещо можеше да ги измори. Но явно не бяха свикнали с височината. Лицата им бяха бледи, по тях не личеше и следа от ведрите им усмивки.

— Моля те, Майко Изповедник — каза Приндин на пресекулки, — не трябва да ходиш там. Духовете на предците на тези хора са ги изоставили.

Калан откачи кожения мях от кръста си и го измъкна изпод наметалото си, където топлината на тялото й не позволяваше на водата да замръзне. Подаде го на Приндин, преди да го попита каквото и да било. След като той отпи, го попита:

— Какво видяхте? Не сте влизали в града, нали? Казах ви да не минавате отвъд крепостните стени.

Приндин подаде кожения мях на Тосидин, който едва дишаше.

— Не сме. Останахме скрити, както ти ни каза. Не сме влизали вътре, но и нямаше нужда да го правим — той облиза водата от долната си устна. — Видяхме достатъчно и отвън.

След като Тосидин също отпи, Калан взе кожения мях и затегна капачката.

— Видяхте ли някакви хора?

Тосидин хвърли бърз поглед към хълма през рамото си.

— Видяхме много хора.

Приндин избърса носа си с опакото на ръката и погледна първо към брат си, а после към нея.

— Мъртви хора.

— Колко? Умрели от какво?

Тосидин придърпа кожената си пелерина и се загърна чак до носа.

— Умрели в бой. Повечето мъже бяха въоръжени: с мечове, копия и лъкове. Бяха много повече, отколкото мога да преброя. През целия си живот не съм виждал толкова много мъже. Тук сигурно е имало война. Война и избиване на победените.

Калан ги изгледа продължително. В гърлото й се надигаше ужас, който заплашваше да я задуши. Беше се надявала жителите на Ебинисия все някак да са успели да се спасят, да прелетят през стените.

Война. Нима войниците на Д’Хара са направили всичко това след обявяването на края на войната. А може би е някой друг?

Тя най-после успя да събере сили да се помръдне и отново тръгна надолу. Бялото наметало се развя зад гърба й. Сърцето й препускаше лудо от ужас при мисълта какво е сполетяло жителите на града.

— Трябва да разбера какво се е случило!

— Моля те, Майко Изповедник, не отивай. Гледката е страшна! — провикна се след нея Приндин.

Тримата мъже я последваха. Тя направо летеше надолу по хълма.

— И преди съм виждала мъртви хора.

Започнаха да се натъкват на замръзнали трупове много преди да доближат стените на града — явно битката се бе разпростряла на широк периметър. Снегът се стелеше върху телата непрекъснато и някои вече бяха напълно скрити. На едно място от преспата стърчеше ръка, сякаш мъжът се беше опитвал да разрови снега, за да си поеме въздух. Болшинството все още не бяха станали плячка на животни или птици, но съвсем скоро и това щеше да стане. Всички бяха войници от армията на Галеа, замръзнали, както са паднали, с дрехи, пропити от заледена кръв.

На южната страна някога се намираше дъбова порта с кръстосани метални ивици. Сега на мястото й зееше огромна дупка. Бяха останали жалки обгорели останки и разтопено желязо. Тя познаваше само една сила, способна да направи подобно нещо: магьосническия огън. Не можеше да повярва на очите си. Знаеше, че след магьосническия огън остават точно такива следи. Но нали тук отдавна нямаше магьосници! С изключение на Зед и може би Ричард. Но Зед никога не би го направил.

От вътрешната страна на крепостната стена се виждаха огромни заледени купчини обезглавени тела. Главите се въргаляха в безпорядък с изцъклени погледи. Имаше и купчини мечове, щитове и копия, които приличаха на гигантски мъртви таралежи. Всичко говореше за масово убийство, извършено бавно и методично, преднамерено. Всички трупове бяха на войници от армията на Галеа. Докато гледаше в тих ужас натрупаните едни върху други мъртви тела, Калан тихичко каза на тримата мъже, които вървяха зад нея:

— Думата, която не знаете, за да кажете колко са убитите, е „хиляди“. Тук има може би около пет хиляди мъртви мъже.

Приндин бавно заби копието си в снега.

— Не знаех, че има дума, с която могат да се преброят толкова много хора. — Той завъртя острието в снега. — Когато се затопли, тук ще стане страшно.

— И сега си е достатъчно страшно — промърмори на себе си брат му на своя език.

Калан беше наясно, че това е само малка част от избитите. Тя познаваше защитната тактика, която използваха в Ебинисия. Стените не представляваха надеждна защита, както някогашните, които обикаляха града преди много години. С разрастването на града старите здрави и укрепени стени бяха разрушени, а камъните използвани за издигането на нови, опасващи по-голям периметър. Те обаче не бяха толкова стабилни. Представляваха по-скоро символ на мощта и гордостта на престолния град, отколкото негова здрава защита. При атака портите се затваряха, като най-опитните поделения бойци оставаха отвън, за да пресекат опитите на нападателя да стигне до града. Истинската защита на Ебинисия представляваха околните планини, чиито тесни проходи не позволяваха разгърната атака.

По заповед на Мрачния Рал войските на Д’Хара бяха обсаждали града в продължение на два месеца, като през цялото време външните защитници успяваха да държат нападателите в проходите и не им позволяваха да стигнат до крепостните стени. Яростните им опити да ги прогонят накрая успяха. Нашествениците бяха принудени да се отдръпнат и да отидат някъде, където ще могат да възстановят силите си. И да потърсят по-лесна плячка. Макар бойците на Ебинисия да бяха спечелили тази битка, това бе станало с цената на много жертви. Ако Мрачният Рал не беше толкова ангажиран с усилията си да намери кутиите на Орден, сигурно щеше да изпрати подкрепления, с чиято помощ да бъдат надмогнати силите на защитниците в проходите. Тогава той не го направи. Този път някой се беше постарал да поправи грешката от миналото. Обезглавените войници бяха част от този пръв защитен обръч около града. Притиснати към стената, те са били победени и заловени, след което екзекутирани, преди да бъде превзет градът — очевидно като демонстрация за ужасените жители вътре. За да ги стресне, да ги паникьоса и да им покаже, че всяка съпротива е безсмислена. Калан знаеше, че вътре в града ги чакат още по-страшни неща. Мъртвите жени, които бяха срещнали в планината, й подсказваха за какво трябва да се готви. По навик и напълно безсъзнателно тя бе сложила на лицето си ледената маска, която не издаваше никакви чувства — лицето на Изповедник, както я бе учила майка й.

— Приндин, Тосидин, искам двамата да обиколите крепостната стена. Искам да знам всичко, което се е случило тук. Искам да знам кога е станало, откъде са дошли нападателите и накъде са тръгнали, след като така добре са си свършили работата. Двамата с Чандален ще влезем вътре. Когато свършите, елате при нас.

Братята тръгнаха веднага да изпълнят заповедта й. Вървяха с наведени глави, близо един до друг и в същото време сочеха с ръце, разчитайки следите и знаците. За това им бе достатъчно само по един бегъл поглед. Чандален вървеше мълчаливо до нея нащрек и с готов за стрелба лък. Никой от тримата не й възрази. Тя си даваше сметка, че са смаяни от размерите на града, но в същото време по лицата им можеше да прочете, че огромните мащаби на случилото се тук ги е разтърсило още повече. Те уважаваха задълженията й към мъртвите.

Очите на Чандален не се спираха върху разпръснатите навсякъде тела, а се плъзгаха към уличките и площадчетата между малките къщички на фермерите и пастирите, които обработваха земите в непосредствена близост до града. По снега не се виждаха пресни стъпки. Никакво живо същество не беше минавало наскоро оттук.

Калан вървеше напред и избираше пътя, а Чандален я следваше неотлъчно, на една стъпка зад дясното й рамо. Тя също престана да обръща внимание на труповете. Всички бяха умрели по един и същи начин — посечени в жестока битка.

— Тези хора са били победени от много врагове — каза Чандален тихо. — От много хиляди, както каза, че била думата. Не са имали никакъв шанс за победа.

— Защо казваш това?

— Струпали са се между сградите. Така трудно можеш да се биеш, но в затворено пространство като града това е единственият начин. Аз бих постъпил по същия начин, ако трябваше да се изправя пред по-многоброен противник — като попреча на врага да се разгърне и да ме обгради. Същото е и с малките улички. Бих се опитал да им попреча да се разгърнат и бих ги изненадвал от различни места, появявайки се най-неочаквано тук и там. Така ще ги държа в постоянен страх от това, че не знаят къде мога да се окажа в следващия миг. Не бива да допускаш да нападнеш врага от очакваната посока, особено когато той има значително числено превъзходство. Между войниците има и старци, и деца. Старците и децата не биха дошли да се бият редом с Чандален, ако не преценят, че става въпрос за война на живот и смърт срещу много по-многоброен противник. За да се изправят срещу такъв враг, тези мъже явно са били големи смелчаци. Старците и децата не биха се притекли на помощ на такива храбри бойци, освен ако не са видели, че вражеските орди са наистина много по-силни.

Калан знаеше, че Чандален има право. Всеки в града е видял или чул екзекуциите, извършвани извън крепостните стени. Всеки е бил наясно, че загубата е равносилна на сигурна смърт.

Телата бяха изпопадали по земята като тръстики под напора на силен вятър. Когато се изкачиха на хълма, където някога се бяха издигали старите градски стени, труповете станаха много повече. Сигурно бяха паднали, опитвайки се да отблъснат вражеските набези от по-високата си позиция. Не им бе помогнало; бяха ги победили.

Всички мъртви бяха от защитниците на града. Не се виждаше нито един вражески труп. Калан знаеше, че според вярванията на някои народи да оставиш труповете там, където са паднали в бой с врага, вещае лош късмет в бъдещите битки. Нещо повече — така духовете на загиналите врагове остават на разположение на духовете на загиналите защитници. С други думи, ако една армия остави мъртвите си в земите на победените, техните паднали другари ще останат в плен на враговете си. Който и да беше направил това, сигурно е имал същото поверие и войниците са изтеглили своите от бойното поле. Калан познаваше няколко такива народи. В мислите й изпъкваше най-вече един от тях.

Докато заобикаляха една преобърната каруца с дървен материал, Чандален се наведе над остатъците от дървена табела, на която се виждаше знак, изобразяващ растение с големи листа, хаванче и чукало. Вдигна ръка над очите си, за да вижда по-добре, и влезе в просторна дълга сграда, някогашен магазин.

— Какво е това място?

Калан мина покрай него през разбитата каса на вратата.

— Магазин за билки.

На тезгяха в пълен безпорядък бяха разпилени изпочупени буркани, сухи билки. Имаше само два оцелели зеленикави буркана.

— От такива места хората си купуват билки и лекове.

Зад тезгяха се намираше вграден шкаф, заемащ пространството от пода до тавана и почти цялата стена на дължина с множество мънички дървени чекмеджета, потъмнели от докосването на неизброимо число пръсти. Онези от тях, които все още бяха по местата си, бяха разсечени с брадва. Другите, който бяха издърпани от шкафа, бяха стъпкани с крака на пода. Чандален се наведе, издърпа едно след друго няколко чекмеджета в долния край на шкафа, които по чудо бяха останали недокоснати, огледа набързо съдържанието им и след това отново ги затвори.

— Нисел щеше да бъде… как се казва, когато не можеш да повярваш на очите си.

— Удивен — каза Калан.

— Нисел щеше да бъде удивена да види толкова много билки. Това е престъпление, да унищожиш нещо, което помага на хората.

Тя гледаше как Чандален отваря и затваря чекмеджетата.

— Наистина е престъпление — съгласи се.

Той отвори друго чекмедже и ахна. За миг остана наведен, след това почтително извади китка дребни растения, овързани с връв. Мъничките им сухи листенца бяха зеленикаво-кафяви с яркочервени жилки. Чак подсвирна от изненада.

— Еленова квасия! — благоговейно прошепна той.

Щом очите й привикнаха с мрака, Калан се взря в по-отдалечената вътрешна половина на магазина. Не видя трупове. Собственикът сигурно е успял да избяга, преди да го убият, или пък се е притекъл на помощ на защитниците на града.

— Какво е това „еленова квасия“?

Чандален превъртя в ръката си китката, без да сваля от нея немигащи очи.

— Еленовата квасия може да ти спаси живота, ако по грешка си взел отрова „десет стъпки“. Или ако си достатъчно бърз и глътнеш малко от нея, след като те уцели стрела, намазана с такава отрова.

— Как така можеш да вземеш отрова погрешка?

— Отровата „десет стъпки“ се прави от листа на банду, които трябва да се дъвчат дълго време, докато се навлажнят в устата ти, и чак след това се слагат на огъня и се варят, докато станат на гъста каша. Понякога се случва някой по невнимание да глътне малко от влагата на листата или пък да дъвче прекалено дълго. Така отровата може да проникне в тялото му. — Той отвори една малка торбичка от еленова кожа, вързана на колана му и извади малка костена кутийка. Отвори я и показа на Калан съдържанието й — гъста тъмна каша.

— Това е отрова „десет стъпки“, с която мажем стрелите си. Тя се прави точно от банду. Ако глътнеш мъничко от нея, ще ти стане зле. Ако глътнеш малко повече, ще умреш бавно. Ако глътнеш още повече, ще умреш веднага. Но никой не би хапнал от нея, след като е приготвена и сложена в кутийките — Той пусна кутийката обратно в кесията си.

— Значи, ако имаш у себе си еленова квасия, тя ще ти помогне, ако преди това си глътнал банду, докато си правил отровата?

Той кимна.

— Но като те прострелят с отровна стрела „десет стъпки“, няма ли да умреш, преди да си успял да глътнеш от еленовата квасия?

Чандален повъртя билката в ръката си.

— Може би. Понякога се случва ловец да се одраска със собствената си стрела, без да иска. Тогава може да вземе еленова квасия и ще се оправи. Ако си прострелян с отровна стрела, също не е невъзможно да си помогнеш. Отровата „десет стъпки“ действа незабавно само ако те улучат във врата. Тогава няма да имаш време да глътнеш еленова квасия и ще умреш моментално. Но ако си улучен другаде, например в крака, отровата ще подейства чак след известно време, през което можеш да вземеш от билката.

— Но ако Нисел не е наблизо, за да ти я даде? Ако се нараниш сам в полето по време на лов, това означава да умреш.

— Преди всички ловци носеха със себе си по няколко листенца, за да могат да ги използват в случай на необходимост. Ако по стрелата не е останало много отрова, например ако я използваш за втори път, след като си стрелял по дребен дивеч, имаш повече време. Някога, в стари времена, по време на война нашите ловци дъвчели листа от еленова квасия точно преди началото на боя, за да се предпазят от отровните стрели на врага. — Той тъжно поклати глава. — Но тя не се намира лесно. Последния път, когато успяхме да купим количество колкото тая китка, се наложи всеки мъж в селото да изработи по три лъка и по две стиски стрели, а всички жени да направят глинени съдове. Отдавна не съм виждал тая билка. Изчезна. От години. Хората, от които я купувахме, казаха, че вече никъде не се намирала. Откакто я свършихме, загубихме двама мъже. Моите хора биха дали какво ли не, само и само да се сдобият с такова количество от билката.

Калан застана до него и проследи с поглед как той грижливо връща обратно в чекмеджето ценната билка.

— Вземи ги, Чандален, дай ги на твоите хора. Те имат нужда от тях.

Той затвори чекмеджето.

— Не мога. Не е правилно да се вземе нещо от други хора, дори и когато са вече мъртви. Това не принадлежи на моя народ, а на тукашните хора.

Калан се наведе, дръпна чекмеджето и извади малката китка. Огледа пода за нещо, в което би могла да я завие, и намери една платнена торбичка.

— Вземи тази билка. — Тя пъхна торбичката в ръката му. — Аз ще платя за нея и тя ще ти принадлежи съвсем законно. Вземи я. Това е подарък от мен заради неприятностите, които причиних на твоя народ.

Чандален гледаше малката торбичка в ръката си.

— Много е скъпо за подарък. Толкова голям подарък ще означава да сме ти много задължени.

— Това не е подарък, а заплата. За теб, за Приндин и Тосидин. Задето дойдохте с мен. Вие тримата рискувате живота си, за да ме пазите. Съмнявам се, че трудът ви струва по-малко от тази билка. Няма защо да се чувствате задължени!

Той се намръщи и продължи да гледа торбичката още известно време. След това я стисна в ръката си, затегна грижливо кожения ремък около нея и я пъхна в кесията си.

— Тогава я купуваме срещу работа за теб. Няма да си ни длъжна с нищо за това пътуване.

— С нищо — каза тя и сделката беше сключена.

Двамата продължиха по притихналите улици, покрай магазините и странноприемниците в старата градска част. Нямаше нито една здрава врата и прозорец. Парчетата стъкло проблясваха по паважа сякаш сълзи, пролени за мъртвите. Вражеските войници очевидно бяха претърсвали всяка сграда за оцелели.

— Как са могли тези хора да живеят с хиляди на едно място, откъде са намирали земя, за да изхранват семействата си? Не са имали нито достатъчно дивеч, нито пък къде да садят житото си.

Калан се опита да види града през неговите очи. Сигурно градският живот беше голяма загадка за Чандален.

— Не всички тук ходят на лов и обработват земята. Хората тук имат различни занаяти.

— Занаяти ли? Какво е това?

— Това означава, че различните хора се занимават с различни неща. Те умеят да правят едно нещо и използват злато или сребро, за да си купуват онова, от което се нуждаят, без да се налага да правят или отглеждат всичко сами.

— А откъде вземат това злато и сребро?

— Онези, които купуват нещата, изработени от тях, им го дават.

— Добре, а те откъде го вземат? — Чандален я погледна. — Защо не разменят нещата помежду си, много по-просто и лесно е!

— Понякога правят и това. Но ако онзи, който иска нещо от теб, няма какво да даде в замяна, тогава дава златна или сребърна монета — едни такива малки кръгли парченца метал. След това, като събереш достатъчно монети, сам можеш да си купиш, каквото ти трябва, от другите.

— Да купиш ли? — Чандален опита странната дума на върха на езика си и поклати глава недоверчиво. — Защо хората правят това? Защо просто не отидат и не намерят злато и сребро.

— Някои го правят — те са търсачи на злато и сребро. Но това е много тежка работа. Златото трудно се намира и трудно се добива от земята, ето защо го използват за монети — защото рядко се среща. Ако се намираше лесно, като зрънцата пясък например, тогава никой нямаше да го взима в замяна. Ако парите се получаваха или правеха лесно, щяха да са без стойност и тогава тази система на търгуване с пари без стойност щеше да пропадне. Хората щяха да се разорят.

Той спря и се намръщи.

— От какво са направени тези пари? Какво е това злато и сребро, за които говориш?

Тя не спря заедно с него, а продължи напред.

— Злато е… помниш ли огърлицата, която Бантак подариха на Калните, за да покажат, че не искат война? Тази огърлица беше изработена от злато.

Чандален кимна разбиращо. Този път Калан спря.

— Да не би да знаеш откъде Бантак имат толкова много злато?

Чандален плъзна поглед по покритите с плочи покриви.

— Разбира се. Взимат го от нас!

Калан го хвана за ръката, скрита под наметалото му, и го извъртя към себе си.

— Какво искаш да кажеш с това, че го взимат от вас?

Той се стегна при допира на ръката й. Не му харесваше да я усеща върху себе си — все пак беше ръка на Изповедник. Това, че е през дрехите, не беше от особено голямо значение. Ако тя реши да освободи силата си, тънкият слой кожа на наметката му изобщо нямаше да го предпази. Беше се случвало Калан да освобождава силата си дори и през броня. Тя го пусна и Чандален видимо се успокои.

— Чандален, откъде Калните имат толкова много злато?

Той я гледаше като дете, което питат къде е намерило толкова мръсотия, за да се изцапа.

— От дупките в земята. В нашата земя, на север, има скали, където не вирее нищо. Но там има дупки, където е това, което ти наричаш злато. Лошо място. Въздухът е лош. Казват, че ако някой седне на земята и остане така по-дълго време, ще умре. Жълтият метал е скрит в тези дълбоки дупки. Но от него не стават добри оръжия, не може да се използва за нищо. — Той махна с ръка, за да покаже колко безполезно нещо е златото. — Бантак обаче казват, че духовете на предците им обичат да гледат този жълт метал, и затова ние от време на време ги водим в земята си и те ровят в дупките, взимат злато, за да си изработват неща, които духовете на предците им обичат да гледат, когато идват в нашия свят.

— Чандален, кой още знае за тези дупки в земята и за златото в тях?

Той сви рамене.

— Ние не допускаме чужденци в земята си, пък и нали ти казах, че е много меко за оръжие, така че за нас е напълно непотребно. Но на Бантак им харесва и те го разменят с нас доста добре, така че ги оставяме да си взимат колкото си искат. Но те не взимат много, просто защото мястото е лошо! Никой не ходи там освен Бантак, които искат да се харесат на духовете на предците си.

Как да му го обясни! Той не разбира законите на външния свят, живее си затворен в своето село и няма представа за опасността, която ги дебне, ако това се разчуе.

— Чандален, никой ли не използва това злато?

Той се намръщи с досада, тъй като сметна, че вече е обяснил всичко най-подробно.

— Ти го мислиш за непотребно, но други биха убили човек, за да го притежават. Ако хората разберат, че имате злато, ще ви нападнат, за да го вземат. Треската за злато ги подлудява и те са способни на всичко, за да се доберат до златна мина. Ще започнат да избиват народа на Калните.

Чандален самодоволно се изпъчи. Отпусна ръката си от лъка и се удари с юмрук в гърдите.

— Аз и моите хора пазим народа си. Държим чужденците надалеч.

Калан направи широк кръг с ръка, за да му покаже хилядите мъртви около тях.

— Можете ли да ги опазите от толкова много нападатели? От хиляди?

Чандален никога не беше виждал толкова много хора. Знаеше малко за това кой живее извън техните земи.

— Хиляди, които няма да спрат да прииждат, докато не ви изтребят до крак.

Очите му проследиха движението на ръката й. Веждите му се повдигнаха в тревога, която не му беше присъща. Самоувереността му като че ли се изпари, като си спомни камарите мъртви хора около тях.

— Духовете на нашите предци са ни предупредили да не говорим за дупките в земята с лошия въздух. Там ние допускаме само Бантак, никой друг.

— Докато всичко си е постарому — каза тя. — Докато един ден не дойде някой и не го открадне.

— Лошо е да се краде от хората. — Чандален отново опъна тетивата, а Калан въздъхна обезсърчено. — Като изработваме лъкове за размяна, всеки знае кои са направени от Чандален, защото се вижда, че са най-добрите. Ако някой ги открадне, всеки ще разбере откъде ги е взел и ще трябва да ги върне. Може дори неговите хора да го пропъдят от земите си. А тези хора как разбират на кого принадлежат определени пари и дали не са били взети с кражба?

Калан се мъчеше да намери по-лесно обяснение, което Чандален да схване бързо. Добре поне, че това отвличаше мислите й от мъртвите тела наоколо. Тя тръгна отново през снега, като се наложи да стъпи върху врата на един мъж, защото нямаше как да заобиколи трупа — уличката беше станала твърде тясна.

— Трудно. И точно поради тая причина хората пазят парите си. Ако някой се опита да краде, наказанието е строго, за да не опита отново и за да не смеят другите хора да повторят същата грешка.

— Какво е наказанието?

— Ако не са откраднали много и имат късмет, ги заключват в килия, докато семейството им възстанови откраднатото.

— Заключват ли? Какво означава това?

— Ключалката е нещо, с което затваряш вратата така, че да не се отваря лесно. Каменните помещения, където вкарват крадците, имат врата, която те не могат да отворят отвътре. Вратата има ключалка и човек трябва да има ключ за нея, правилния ключ, за да може да я отвори. Едва тогава може да излезе.

Чандален огледа страничната уличка, тръгваща зад ъгъла на една ковашка работилница, и продължи по главната улица.

— По-добре да умра, отколкото да бъда заключен в стая.

— Ако крадецът е откраднал не от когото трябва или пък ако е нямал късмет, точно такава съдба го сполетява.

Чандален измърмори нещо под носа си. Калан не мислеше, че се справя особено успешно с обясненията. Явно цялата система му се струваше напълно неприложима и безполезна.

— При нас нещата са измислени по-добре. Правим каквото си поискаме. Всеки изработва онова, от което има нужда. Не се специализираме в отделни дейности. Търгуваме за съвсем малко неща. При нас е по-добре.

— Вие постъпвате по същия начин, Чандален! Може да не си давате сметка, но го правите.

— Не е вярно. При нас всеки може да прави много неща. Учим децата си да могат да правят всичко сами.

— И при вас има разделение. Ето например ти си ловец. Нещо повече, ти си защитник на своя народ — Калан посочи с ръка наоколо. — Всички тези мъже са били войници. Обучавали са ги как да пазят народа си. И ти си войник също като тях. Силен си, служиш си еднакво добре и с лъка, и с копието, винаги се стремиш да предвиждаш всички възможности за нападение над твоя народ.

Чандален спря и се замисли. Заедно с него спря и скърцането от допира на снегоходките му по земята.

— Но само аз съм такъв, защото съм силен и мъдър. При другите хора от моя народ не е така.

— Напротив, Чандален, при всички е така. Нисел е лечителка, тя се е научила да помага на хората, когато са болни или ранени. През по-голямата част от времето си тя прави точно това. Тя как се изхранва?

— Онези, които лекува, й дават всичко необходимо. Ако пък се случи никой да не се нуждае от помощта й, тогава онези, които имат достатъчно храна, й дават. Защото Нисел трябва винаги да е нахранена, за да може да ни помага.

— Видя ли? Тези, които тя лекува, й плащат с хляб от тава, което е същото като тук, само дето тук хората плащат с пари. Тъй като тя се е научила да върши добре една работа в полза на селото, всички останали й дават по нещо, за да може тя да е при вас, когато има нужда от нея. Тук това се нарича данък. Всеки плаща по малко за общото благо, за да подпомогне издръжката на онези, които работят за всички хора.

— И ти ли така си изкарваш прехраната? Всички хора дават по нещо за теб, също като нас, когато дойде в селото, за да ни създадеш неприятности.

Калан с облекчение отбеляза, че за пръв път в гласа му не прозвучаха нотки на враждебност, когато заговори за това.

— Да.

Чандален оглеждаше счупените прозорците по фасадите на двуетажните сгради, които ставаха все по-големи и богато украсени. Двойните метални врати навсякъде бяха избити от пантите си. Стигнаха до една красива сграда, пред която бяха нахвърлени маси, столове, прибори, съдове, покривки, бродирани с червени рози. Явно последното имаше връзка с името на странноприемницата „Червената роза“. Всичко беше изпотрошено, захвърлено на улицата и покрито със сняг.

През дупката на вратата се виждаше трупът на кухненския помощник, строполил се върху пода. Очите му все още се взираха в тавана и в тях се четеше ужасът от последното нещо, което е видял, преди да умре. Беше на не повече от дванадесет години.

— Но това се отнася само за ловците и за Нисел — продължи Чандален, след като известно време бе мълчал замислено. — Останалите нямат някаква работа, в която единствени са най-добри.

— Всеки има такава работа, Чандален. Жените пекат хляб, мъжете правят оръжия. В природата е същото. Някои растения имат нужда от влага, други от повече суша. Едни животни ядат трева, други — буболечки, трети — други животни. Всяко нещо си има своето място. Жените раждат деца, мъжете… — Калан спря с ръце на кръста и се загледа в купчината трупове пред тях. — А мъжете, изглежда са дошли тук, за да избият всички. Виждаш ли, Чандален, отличителната черта на жените е, че раждат деца, създават живот, а мъжете го отнемат. — Калан притисна юмрук в корема си. Изведнъж й прилоша. Едва се задържа да не припадне, зави й се свят. Чандален я погледна с крайчеца на окото си.

— Пилето би казал да не съдим за всички по онова, което само някои правят. А и жените не могат да създадат живот сами. Мъжете също имат известно участие в това.

Калан глътна малко студен въздух. С усилие успя да продължи пътя си. Чандален тръгна до нея, налагайки малко по-бърза крачка. Тя зави по една улица, осеяна със скъпи магазини. Докато заобикаляше една пряспа, Чандален й посочи нещо с лъка си, очевидно опитвайки се да промени темата на разговора.

— Защо са им тези дървени хора? — попита той.

От една витрина се подаваше обезглавеното тяло на манекен. Беше облечен в изящна синя дреха, обточена с бели мъниста по краищата. Доволна, че й се удава възможност да избяга от мислите си, тя се извърна към витрината и погледна манекена в синята рокля.

— Това е шивачница. Хората, на които принадлежи, шият дрехи. С помощта на тази дървена кукла показват на останалите какво са изработили, така че те да могат да преценят на място колко изящни са дрехите им. Така показват и че се гордеят с труда си. — Калан спря пред широкия прозорец. Всички стъкла бяха изпочупени, а рамките — изкъртени от стената. Остатъците от предишния разкош на сините завеси й напомниха за сватбената й рокля. Усети как кръвта й кипва. Едва се овладя да не заплаче. Чандален се огледа в двете посоки, когато тя протегна ръка и докосна заледения син плат. Погледът й се спря встрани от манекена, вътре в самия магазин, където върху заснежения под падаше ивица слънчева светлина. После се плъзна нагоре към ниския работен тезгях. Ръката й трепна. Към стената бе прикован с копие, забито в гърдите, мъж с оредяваща коса. На тезгяха по лице беше просната жена. Роклята и бельото й бяха вдигнати до кръста и отдолу се виждаше посиняла плът. От гърба й стърчеше шивашка ножица. В далечния ъгъл на магазина имаше още един манекен, облечен в мъжки дрехи. Предната част на тъмната му риза бе пробита от стотици удари с нож. Войниците явно бяха използвали куклата като мишена, докато са чакали реда си за жената на шивача. А когато са се изредили, просто са забили ножицата в гърба й. Калан извърна глава и тръгна да си върви, но пред нея се озова Чандален. Той беше почервенял. В очите му светеше заплаха.

— Не всички мъже са такива. Бих прерязал гърлото на всеки от моите ловци, ако разбера, че е направил подобно нещо.

Калан нямаше какво да му отговори, а и не беше в настроение за разговор. Тя тръгна навън и разтвори наметалото си, защото чувстваше недостиг на въздух. Двамата продължиха мълчаливо, заслушани във вятъра, виещ между пустите сгради. Попаднаха на коне с прерязани гърла, минаха покрай странноприемници и огромни къщи, чиито навеси скриваха фасадите им от ярките лъчи на зимното слънце. Резбованите дървени колони от двете страни на една врата бяха посечени с брадва очевидно безпричинно. Просто за да се унищожи красотата на дома.

На сянка беше още по-студено, но тя не обръщаше внимание на ледения въздух. Минаха покрай вкочанени трупове, проснати по лице, с огромни рани по гърбовете. Покрай преобърнати каруци и мъртви коне и кучета. Безумието на разрушението. Тя беше забила поглед в снега пред себе си. Когато най-после започна да усеща ледения вятър, се загърна. Студът отнемаше от тялото й не само топлината, а и силата й. С някаква зловеща решителност местеше единия си крак пред другия и продължаваше да върви към целта си, надявайки се никога да не я достигне. Потънала в ледената смърт на Ебинисия, се опита да запълни празнотата в себе си с молитва: „Моля ви, добри духове, дарете Ричард с топлина.“