Камъкът на сълзите

Четиридесет и девета глава

Ричард и Сестра Вирна седяха изправени на седлата си — две дълги, тънки сенки — и гледаха надолу от билото на високия хълм. Някои от по-ниските възвишения бяха голи, само тук-там между тях се виждаха дървета, други бяха потънали в зеленина. Огромният град, проснат в краката им, бе потънал в жълтеникава мъгла, която претопяваше всички цветове в една монотонна, бозава смес. Далечните покриви, покрити с керемиди или плочи, проблясваха на светлината на отиващия си ден като слънчеви зайчета в езеро.

Ричард никога не беше виждал толкова много сгради, подредени толкова добре. Към покрайнините ставаха все по-малки, а близките до Двореца изглеждаха величествени със своите високи фасади. Лекият ветрец донасяше до ушите им шума на хилядите коне и каруци, на безбройното човешко множество. Между сградите криволичеше река, която разделяше града на две, като едната половина беше два пъти по-голяма от другата. По устието на величествената река, по продължение на двата й бряга, бяха разположени кейовете. Реката буквално гъмжеше от лодки и плавателни съдове от всякакви размери. Белите им платна изпълваха въздуха. Някои от тях, доколкото Ричард можеше да види, имаха по три мачти. Той никога не си бе представял, че е възможно да съществуват толкова огромни лодки.

Въпреки че не беше тук по своя воля, той установи, че градът, с всичките тези хора и гледки, го е пленил. Никога не беше виждал подобно място. Човек сигурно можеше да се разхожда с дни и пак да не успее да види всичко.

Отвъд се простираше морето, чиято гладка повърхност хвърляше безброй отражения и златисти отблясъци. То свършваше на хоризонта като отрязано с нож.

Почти в центъра на града, на самостоятелен остров се извисяваше огромният Дворец. Залязващото слънце обливаше в злато внушителната му осанка. Крепостни стени, насипи, кули, засечки и покриви — всички огромни и впечатляващи — се свързваха в една обща структура, която ограждаше лабиринт от поляни, дървета и езерца. Сякаш Дворецът простираше каменните си ръце, опитвайки се да обгърне целия остров, върху който бе разположен.

От това разстояние, с тънките си като конец улици, спускащи се към града, и с мостовете, прехвърлящи реката, Дворецът приличаше на паяк, разположил се в средата на паяжината си.

— Дворецът на пророците — каза Сестра Вирна.

— Затворът — каза Ричард, без да я погледне.

Тя преглътна коментара му и продължи:

— Градът се казва Танимура, а реката, която минава през него, е Керн. Дворецът е построен върху остров Халсбант.

— Халсбант — наежи се той, — това да не е някаква злобна шега?

— Какво искаш да кажеш? Халсбант означава ли нещо?

Ричард повдигна вежда.

— Така се нарича яката, с която хвърлят в атака ловните ястреби.

Тя сви рамене в смисъл, че й е все едно.

— Във всяко нещо търсиш скрит смисъл.

— Така ли? Ще видим!

Сестрата подкара коня си надолу по хълма и смени темата на разговора.

— От много години не съм се връщала в къщи, но всичко си изглежда постарому.

Двамата мъже от Бака Бан Мана, които бяха с тях през последните два дена, за да ги изведат през блатистите непроходими гори, си бяха тръгнали тази сутрин, щом Сестра Вирна най-после се оказа в позната територия. Въпреки че никога не губеше чувството си за посока, Ричард си даде сметка, че по тези места човек наистина лесно може да се загуби. Самият той обаче не се чувстваше като у дома си в пустош като тази и бе много по-вероятно да се изгуби сред морето от къщи, ширнало се в краката му, отколкото в гъстата гора.

През двата дни, които прекараха заедно, мъжете от Бака Бан Мана не приказваха много. Макар да бяха истински майстори на меча, не по-лоши от всеки от онези тридесет, с които Ричард се бе бил, те изпитваха страхопочитание към него. Наложи се да им изкрещи наистина страшно, за да спрат да му се кланят непрекъснато. При все това никакви викове и крясъци не можеха да ги накарат да не се обръщат към него с „Кахарин“.

Една вечер, преди да отиде да заеме обичайния си пост, Сестра Вирна с тих глас му каза, че съжалява, задето се е наложило да убие онези тридесет души. Малко изненадан от нейната откровеност и от очевидната липса на подтекст в думите й, той й благодари за проявеното съчувствие.

Ричард огледа плодородните хълмове и долини.

— Защо тези земи са незасети? Тук живеят толкова много хора, че сигурно винаги има нужда от повече храна.

Сестра Вирна вдигна ръка и посочи земите от другата страна на града.

— Фермите са от другата страна на реката. Тук не е сигурно нито за хората, нито за животните. Бака Бан Мана винаги са били огромна заплаха.

— Искаш да кажеш, че не обработват тези земи, защото се страхуват от Бака Бан Мана?

Тя погледна наляво.

— Виждаш ли тази тъмна гора? — Тя го изчака да погледне към гъсталака, покриващ съседната долина. Виждаха се огромни, стари, чепати дървета, съвсем близо едно до друго, покрити с увивни растения и мъх, които хвърляха дебели, мрачни сенки. — Тя продължава още десетки километри навътре към града. Наричат това място Блатистите гори. Стой далеч от него. Всеки, който остане там след залез-слънце, умира. Мнозина, засели храна там, са намерили смъртта си още преди залеза. Това е място на зла магия.

Докато яздеха, той бе обърнал глава към Блатистите гори. Почувства неясно влечение към това мрачно място, което напълно отговаряше на настроението му. Нещо неудържимо го теглеше натам като към роден дом. С мъка откъсна очи.

Отблизо улиците на Танимура не изглеждаха толкова чисти и подредени, както отдалеч. В покрайнините на града цареше бъркотия и мизерия. Мъже бутаха или дърпаха талиги, натоварени с чували ориз, килими, дърва за огрев, кожи, боклук. Беше пълно с амбулантни търговци, които продаваха всичко — от плодове и зеленчуци и парчета месо, опечено на грил върху малки димящи каменни огнища, до билки, обувки и мъниста. Добре че беше ароматът на печено, та да притъпява отвратителната воня, идваща откъм работилниците за щавене на кожи и кланиците.

Мъже, облечени в мръсни дрипави дрехи, крещяха въодушевено или избухваха внезапно в смях, увлечени в игри на карти и зарове. Страничните улички бяха задръстени от хора и порутени тенекиени колиби. Между тях се гонеха и се плискаха в калните локви мърляви голи деца. Наведени над кофи жени перяха дрехи и бъбреха помежду си.

Сестра Вирна измърмори, че не си спомня подобна мизерия и толкова бездомни, дрипави хора. Ричард си помисли, че въпреки условията за живот всички те изглеждат по-щастливи, отколкото би трябвало.

Макар отдавна да не бе спала под покрив и да изглеждаше малко мръсна и прашна, в сравнение с тях Сестрата имаше излъчване на кралица. Всички, покрай които минаваха по-наблизо, се покланяха пред нея, а тя отвръщаше с благословията на Създателя.

Сградите — едни покрити с олющена мазилка, други с потъмняло с годините дърво — бяха също толкова претъпкани, колкото и улиците. Почти от всеки балкон висеше разноцветно пране. Само тук-там се виждаше по някоя саксия с цветя или билки. От странноприемниците и хановете се носеше шум и смехове. Пред прага на една месарница бяха изложени покрити с мухи парчета месо. В други магазини се продаваше риба, семена и какво ли още не.

Колкото по-навътре отиваха, толкова по-чист ставаше градът. Главният път се разшири, дори страничните улички станаха по-просторни. Вече не се виждаха колиби, опрени в сградите. Магазините имаха по-големи витрини с шарени кепенци, по-приличен вид, на доста места се предлагаха цветни, местно тъкани килими.

Щом от двете страни на широкия път се появиха дървета, сградите станаха още по-големи. Странноприемниците изглеждаха чисти и спретнати, на прага пред тях стояха облечени в червено портиери.

Върху каменния мост над Керн мъже палеха фенерите, окачени на високи стълбове, за да осветяват пътя в сгъстяващия се мрак. В тъмната вода под моста се виждаха рибари в малки лодки, които също бяха запалили фенерите си. От двете страни на реката патрулираха войници, облечени в красиви униформи с бели ризи, поръбени със златна нишка, и червени туники. В ръцете им стърчаха копия.

Когато копитата на трите коня удариха по калдъръма, Сестра Вирна най-после проговори.

— Днес е голям ден в Двореца. Пристига нов, който притежава дарбата. — Тя го погледна косо. — Това е рядко и радостно събитие. Ще се радват да те видят, Ричард, моля те, помни това. За тях е много голямо събитие. Макар ти да не изпитваш същото, знай, че сърцата им ще бъдат изпълнени с топлота. Биха искали да се чувстваш добре дошъл тук.

Ричард не беше съвсем сигурен в това.

— Какво искаш да кажеш?

— Каквото вече ти казах. Те ще се зарадват.

— Това, което ми каза, може да бъде изтълкувано и по друг начин — че би искала да не ги ужасявам още с пристигането си.

— Не съм казвала подобно нещо. — Тя хвърли намръщен поглед към войниците, които пазеха моста. След малко отново се извърна към Ричард. — Просто те моля да разбереш, че тези жени са посветили целия си живот единствено и само на това.

Ричард гледаше право пред себе си, докато минаха покрай още войници в червени туники.

— Един мъдър човек, човек, когото много обичам, веднъж ми каза, че ние всички можем да бъдем само това, което сме. Нито повече, нито по-малко. — Погледът му се плъзна нагоре по крепостната стена, забеляза войниците, застанали на върха, и въоръжението им. — Аз съм онзи, който носи смърт, и нямам за какво да живея.

— Това не е истина, Ричард — каза тя меко. — Ти си млад и има много неща, заради които си заслужава да живееш. Животът е пред теб. Макар да си нарекъл сам себе си „онзи, който носи смърт“, с очите си се убедих, че единственото, което искаш, е да спрат всички убийства. Понякога не ме слушаш и влошаваш нещата, но то е от незнание, а не от лошо сърце.

— След като ненавиждаш лъжата, Сестро, сигурен съм, че не би искала да се преструвам на някой, който не мисля, че съм.

Тя въздъхна и двамата минаха през голямата порта на дебелата външна стена. Конските копита отекнаха в огромно, сводесто пространство. Отвъд него пътят продължаваше между ниски, кичести дървета. Прозорците на сградите, покрай които минаваха, светеха с мека жълта светлина. Много от тях бяха свързани с покрити колонади или помежду им се образуваха зали, покрити вместо с покриви с решетки. Далечната страна на поляната, която се простираше зад постройките, беше изпъстрена с пейки, облегнати на стена, украсена с дялани фигури на коне.

Минаха през боядисана в бяло порта и се озоваха пред конюшните. В тревата около тях пасяха коне. Спретнати момчета в черни сака и жълтеникави панталони дойдоха да вземат конете им, докато двамата със Сестра Вирна слизаха от седлата. Ричард почеса Бони по врата и започна да сваля багажа си.

Сестрата приглади дългата си пола за езда и пелерината си. Пооправи и къдравата си коса.

— Не е нужно да го правиш, Ричард, ще се погрижат за това.

— Никой няма да пипа вещите ми! — каза той.

Вирна го изгледа и поклати глава, после нареди на момчето да вземе нещата й от коня. То й се поклони и метна през юздата на Джесъп дълго въже. Дръпна силно. Джесъп спря на място. Момчето замахна с камшик и го стовари върху гърба на коня.

— Мърдай, тъпо животно!

Джесъп се опита да дръпне главата. Следващото нещо, което Ричард видя, беше как момчето излита във въздуха през пътеката, блъсва се в една дървена ограда и пада на земята. Над него се бе надвесила ядосаната Сестра.

— Да не си посмял да удариш коня ми! Какво ти става? Как би ти се харесало аз да те плясна така?

Шашнато, момчето разтърси глава.

— Ако някога чуя, че отново си се опитвал да удряш някой кон, ще те изхвърля оттук, след като напердаша добре със същия камшик хърбавия ти задник.

Момчето ококори очи, кимна бързо и измърмори нещо за извинение. Сестра Вирна го изгледа яростно, след което се обърна и подсвирна на Джесъп. Когато той дотърча до нея, тя го погали под брадичката, за да го успокои. Вкара го в конюшната и се увери, че има достатъчно вода и сено. Ричард се постара Сестрата да не забележи усмивката му.

Докато вървяха през двора, тя му каза:

— Помни едно, Ричард: тук няма нито една Сестра, нито една послушница дори, която да не може да те просне по тоя начин със своя Хан, докато в същото време се прозява.

Вътре в просторна, облицована в дърво зала с дълги синьо-жълти пътеки, проснати под дървени масички, чакаха три жени. Щом видяха Сестра Вирна, те подскочиха от нетърпение. Тя беше с цяла глава по-ниска от Ричард, никоя от другите три не я достигаше по ръст. Те пригладиха дългите си пастелени поли и белите си жакети.

— Сестро Вирна! — извика едната от тях и се устреми напред. — О, скъпа Сестро Вирна, толкова се радвам да те видя най-после!

По розовите им лица потекоха по една-две сълзи. Усмивките им сякаш щяха да експлодират на устните им. И трите изглеждаха доста по-млади от Сестра Вирна. Тя се вгледа в огромните влажни очи и нежно погали подсмърчащото лице пред себе си.

— Сестра Фийби. — Докосна ръката на втората: — И Сестра Амелия, и Сестра Джанет. Толкова се радвам да ви видя отново. Наистина мина много време.

Трите се изкикотиха от удоволствие, най-сетне дошли на себе си. Сестра Фийби се огледа, търсейки с очи нещо зад Ричард.

— Къде е той? Защо не го въведе вътре с теб?

Сестра Вирна вдигна ръка и посочи Ричард.

— Това е той. Ричард, това са мои приятелки. Сестра Фийби, Сестра Амелия и Сестра Джанет.

Усмивките се превърнаха в зяпнали от удивление усти. Трите запримигаха срещу възрастта и ръста му. Известно време го гледаха с широко отворени очи, а след това една през друга заобясняваха колко се радват да го видят. После откъснаха очите си от него и отново се обърнаха към Сестра Вирна.

— Повече от половината Дворец ви очаква — каза Сестра Фийби. — Всички изгарят от нетърпение, след като разбрахме, че пристигате днес.

Сестра Амелия приглади назад къдравата си коса, която едва докосваше раменете й.

— Откакто тръгна да търсиш Ричард, в Двореца не е доведен нито един нов. През всичките тези години нито един. Всички са толкова нетърпеливи да го видят. Струва ми се, чака ги голяма изненада — каза тя и се изчерви, поглеждайки го косо. — Особено някои от по-младите Сестри. Приятна изненада, бих казала. И още как, та той е голям мъж!

Ричард си спомни как веднъж, когато беше малък, се бе оказал затворен у дома, защото навън се изливаше страхотен дъжд. Майка му имаше няколко приятелки, които идваха да й помагат да шие юргани и да си приказват, за да минава по-бързо времето. Докато те седяха на пода и шиеха, а той си играеше, го обсъждаха, сякаш не беше в стаята при тях. Говореха колко е пораснал, майка му им казваше колко яде, как вече може да чете. Почувствал същото неудобство, Ричард намести раницата на рамото си.

Сестра Фийби извърна глава към него и лицето й засия. Протегна ръка и докосна неговата.

— Виж какви сме невъзпитани! Не трябваше да говорим за теб така, все едно те няма. Добре дошъл, Ричард! Добре дошъл в Двореца на пророците.

Ричард мълчаливо гледаше трите Сестри. Сестра Амелия се изхили и се обърна към Сестра Вирна.

— Той май не е от приказливите!

— Напротив — каза Сестра Вирна и добави едва чуто: — Благодаря на Създателя, че засега си мълчи.

— Е, добре — каза Сестра Фийби бодро, — да вървим!

Сестра Вирна се намръщи.

— Сестро Фийби, какви са тези войници в странни униформи, които видяхме на моста и пред Двореца?

Сестра Фийби смръщи чело замислено и след миг повдигна вежда.

— О, за тях ли питаш… — Тя махна с ръка. — Преди няколко години правителството беше свалено. Сигурно ти вече си била заминала. Старият свят пак си има ново правителство. Вече имаме император вместо всичките онези крале. — Тя погледна Сестра Джанет. — Как се наричаха те?

Сестра Джанет вдигна поглед към тавана и се замисли.

— А, да — каза тя. — Императорски орден.

— А ти си съвсем права, Сестро Фийби, имат император. — Тя кимна. — Императорски орден, управляван от император.

Сестра Фийби поклати глава.

— Какви глупости. Правителствата идват и си отиват, а Дворецът на пророците остава. Ръката на Създателя ни пази. Да вървим при другите.

Ричард и Сестра Вирна последваха другите три през богато украсени коридори и зали. Доколкото Ричард можеше да прецени, намираха се в негостоприемна територия. Заплахата винаги караше магията на меча да избухва в него, за да го защити. Той допусна в себе си мъничка част от нея, оставяйки гнева си да къкри лекичко. От време на време Сестра Вирна му хвърляше по някой поглед, сякаш да види колко е ядосан.

Най-накрая стигнаха до дебела орехова врата, която водеше в просторна зала. Трябваше да минат под нисък таван и между цял ред колони с позлатени капители, за да се окажат в огромна зала с купол, изрисуван с хора в роби, наобиколили излъчваща светлина фигура. В кръглата зала имаше два реда балкони с гравирани каменни перила. Над горния се виждаше витраж, през който влизаше слаба светлина. Подът бе покрит с малки плочки от светло и тъмно дърво, подредени зигзагообразно. Под красивия купол отекваше шумът от стотици човешки гласове.

Жените стояха събрани на групи. Отделени от тях, на втория балкон бяха скупчени неколцина мъже и момчета. Жените, Сестри на светлината, както предположи Ричард, бяха облечени с най-новите си дрехи. Разноцветни, те не приличаха на униформи. Момчетата и мъжете носеха, според представите на Ричард, дрехи на владетели и принцове. Когато трите Сестри, Ричард и Сестра Вирна влязоха, за миг всички млъкнаха, но веднага след това бурни приветствени викове разкъсаха кратката тишина.

Сестра Фийби направи няколко стъпки към центъра на залата и вдигна ръка за мълчание. Приветствията стихнаха.

— Сестри — каза тя, — моля, поздравете Сестра Вирна със завръщането й у дома.

Под високия купол отново отекнаха поздравления.

— Разрешете ми да ви представя нашия нов ученик, нашето най-ново дете на Създателя, нашето най-ново задължение. — Тя се обърна и вдигна ръка, за да покани Ричард напред.

Той направи три стъпки към нея, Сестра Вирна веднага го последва. Сестра Фийби се наведе към него и прошепна:

— Ричард…? Има ли още нещо към името ти?

Ричард се поколеба за миг.

— Сайфър.

Тя се обърна към тълпата.

— Моля, поздравете Ричард Сайфър с идването му в Двореца на пророците.

Чуха се бурни ръкопляскания и възгласи. Всички лица бяха обърнати към Ричард. Някои от жените пристъпиха напред, за да могат да го видят по-добре. Бяха на най-различна възраст. От баби до съвсем малки момиченца. Косите, очите и дрехите им също бяха различни. Забеляза една жена, която стоеше близо до него. Имаше топла усмивка върху тънките си червени устни и много особени светлосини очи с лилави отблясъци. Тя го гледаше като много стара приятелка, все едно че се обичат и не са се виждали от дълги години. Поздрави го с ентусиазъм.

Когато поздравленията утихнаха, до Ричард се приближи млада жена с дреха в същия син цвят като сватбената рокля на Калан. Беше с кръгла яка, украсена с фини бели дантели. Жената беше около пет години по-млада от Ричард, с красиви кестеняви коси и огромни кафяви очи. Доближи се, протегна изящната си ръка и го погали по бузата.

— Господ чу молбите ми — прошепна тя на себе си. Изведнъж дръпна ръка и се изчерви. — Аз съм… аз съм… — заекна момичето. Само след миг се окопити, лицето й отново стана гладко и спокойно. Скръсти ръце пред гърдите си и все едно че нищо не е станало, се обърна към Сестра Вирна.

— Аз съм Паша Маес, послушница Трета степен. Аз съм следващата, която ще бъде удостоена със звание. Мое е задължението да обучавам Ричард.

Сестра Вирна й се усмихна.

— Помня те, Паша. Радвам се, че си работила упорито. И че предавам Ричард в добри ръце. Дано Създателят се грижи за вас.

Паша се усмихна гордо и след това се обърна към Ричард.

— Щастлива съм да се запозная с теб, млади момко. Казвам се Паша. Ти си определен за мен. Ще ти помагам да учиш, ще ти помагам с всичко, с което мога. Аз съм много добър помощник. За всякакви проблеми и въпроси можеш да се обръщаш към мен и аз ще направя всичко, за да ти помогна. Имаш вид на талантливо момче и аз съм сигурна, че ще се разбираме много добре. — Тя се усмихна пак и продължи: — Първо, Ричард, не позволяваме момчетата да носят оръжие тук, в Двореца на пророците. — Паша протегна ръце с обърнати нагоре длани. — Аз ще взема меча ти.

Яростта на магията започна да се надига в гърдите му.

— Можеш да го вземеш, отстъпвам го на драго сърце, но само през трупа ми.

Очите на Паша погледнаха особено Сестра Вирна. Сестра Вирна направи бавно предупредително движение с глава. Паша се обърна пак към Ричард и смръщеното й лице грейна в усмивка.

— Добре, добре, за това ще поговорим по-късно. — Тя сбърчи чело. — Но ще трябва да се научиш на обноски, млади момко.

Гласът на Ричард прозвуча така, че лицето на Паша промени цвета си.

— Коя от тези жени е Прелатът?

Паша се изсмя.

— Прелатът не е тук. Тя е прекалено заета, за да…

— Заведи ме при нея.

— Не можеш да ходиш при Прелата, когато си поискаш. Тя ще те повика, щом има някаква причина да разговаря с теб. Не мога да повярвам, че Сестра Вирна не ти е казала, че нашите момчета…

Ричард сложи ръката си върху рамото й. Стотици чифтове очи ги наблюдаваха.

— Имам нещо да й кажа.

В съзнанието му изплуваха едновременно две неща. Едното беше „Приключенията на Бони Дей“, книгата, която беше получил от баща си, а другото — магията на меча, заедно с цялото познание за духовете, с които беше танцувал. Заедно, двете му внушаваха едно и също нещо.

„Когато си сам срещу огромно множество, когато положението изглежда безизходно, нямаш друга възможност — атакувай пръв.“

Той знаеше за какво служи яката. Беше напълно безпомощен. Нямаше никакъв изход. Пръстите му докоснаха Рада’Хан.

— Докато ме караш да нося тази яка и ме държиш в плен, аз съм твой затворник. Това ни прави врагове. Ние сме във война. Сестра Вирна ми каза, че тук ще ме научите да управлявам дарбата си и когато изуча всичко, което е необходимо, ще бъда свободен. Докато ти спазваш тази уговорка, ще имаме временно примирие. Но при няколко условия. — Ричард повдигна кожената пръчка на врата си, Агиела. Отвъд магията на меча, Агиелът му причиняваше само лека болка. — И преди съм носил яка. Жената, която сложи тази яка на врата ми, ми причини много болка, за да ме накаже, да ме обучи, да ме подчини на волята си. Това е единствената цел на всяка яка. Човек слага яка около врата на животно. На враг.

Направих на онази жена същото предложение, което ще направя и на теб. Исках да ме пусне. Тя не го направи. Бях принуден да я убия.

Никоя от вас не може и да се надява да е толкова добра, че да е достойна да оближе дори обувките й. Тя правеше всичко онова с мен, защото е била измъчвана и пречупена, била е доведена до такава лудост, че да я накарат да използва яка, за да причинява болка на други хора. Правеше го противно на природата си. А вие — той огледа безбройните очи около себе си — го правите, защото смятате, че това е ваше право. Превръщате хората в роби заради вашия Създател. Аз не го познавам. Но знам, че единственият извън този свят, който е способен да иска от вас подобно нещо, е Пазителят.

Тълпата ахна.

— Доколкото мога да преценя, вие със същия успех бихте могли да сте последователи на Пазителя. Ако използваш тази яка, за да ми причиняваш болка, ще прекратя примирието. Мислиш, че държиш в ръката си веригата, но ти обещавам, че ако се стигне до прекратяване на примирието, ще установиш, че онова, което държиш, всъщност е било светкавица.

В залата настъпи мъртвешка тишина. Ричард нави левия си ръкав. Изтегли Меча на истината. Характерният звън на стомана изпълни притихналата зала.

— Бака Бан Мана са на моя страна. Те приеха да живеят в мир с всички народи отсега нататък. Всеки, който вдигне оръжие срещу тях, ще отговаря пред мен. Ако не приемете това и не оставите Бака Бан Мана да живеят в мир, край на примирието. — Той посочи меча.

— Сестра Вирна ме направи свой пленник. Аз се борих с нея на всяка крачка от нашето пътуване. Тя направи всичко възможно, за да ме доведе дотук. Единственото, което не направи, бе да ме убие и да ме доведе на гърба на коня си. Макар тя също да е мой враг, съм й задължен. Ако някой се опита да й причини нещо лошо заради мен, ще го убия. И край на примирието.

С крайчеца на окото си Ричард видя, че Сестра Вирна затвори очи. Ръцете й покриха пребледнялото лице. Тълпата ахна, щом Ричард прокара острието на меча по вътрешната страна на ръката си. Обърна го и потопи и другия му край, докато кръвта закапа от върха. След това вдигна меча във въздуха.

— Давам ви кървава клетва! Ако нараните Бака Бан Мана, Сестра Вирна или мен, слагам край на примирието и ви обещавам война. А случи ли се това, ще направя всичко възможно, за да унищожа Двореца на пророците!

От горния балкон, където Ричард не виждаше добре, над тълпата се извиси нечий подигравателен глас:

— Сам ли ще го направиш, а?

— Не ви карам да ми вярвате. Аз съм затворник. Нямам за какво да живея. Аз съм плътта на едно пророчество. Аз съм онзи, който носи смърт.

В тишината не последва отговор. Ричард прибра меча в ножницата. След това разтвори ръце в изящен поклон. Изправи се усмихнат.

— А сега, след като се разбираме взаимно, след като приехме примирието, вие, дами, можете да се заемете отново с празненството си по случай моето залавяне.

Той се обърна с гръб към изумената тълпа. Сестра Вирна стоеше с наведена глава, а устните на Паша бяха посинели от стискане. Пред Ричард мина жена със сурово изражение на лицето и застана пред Сестра Вирна. Изчака я да вдигне глава и да се изправи.

— Сестро Вирна. Ти очевидно не притежаваш нито таланта, нито уменията да бъдеш Сестра на светлината. Ти се провали. От този момент нататък си понижена в послушница Първа степен. Ще служиш като послушница, докато Създателят реши, че имаш правото да носиш името Сестра на светлината.

Сестра Вирна вдигна брадичката си.

— Да, Сестро Марен.

— Послушниците не разговарят със Сестрите без разрешение. Не съм ти разрешила да говориш! — Тя направи знак с ръка. — Отнемете й дакра.

Сестра Вирна протегна ръка и в дланта й се появи сребърният нож.

— От утре ще работиш в кухнята. Ще миеш чинии, докато реша, че можеш да правиш нещо, което да отговаря на твоите възможности. Разбра ли?

— Да, Сестро Марен, разбрах.

Сестра Марен застана пред Ричард и му се усмихна.

— Надявам се, че това не е повод да се наруши примирието ти.

В залата не се чуваше нито звук. Ричард погледна Сестра Вирна, но тя не вдигна очи. Паша изведнъж застана между тях.

— Вирна вече няма нищо общо с теб. Ръката ти кърви. След като отговарям за теб, ще се заема с раната ти. Има голямо пиршество в чест на твоето пристигане. Може би ще се почувстваш по-добре в голямата трапезария. Всеки ще иска да те поздрави лично. — Тя размаха пръст пред него. — Надявам се, че ще се държиш добре, млади момко!

След като прибра меча в ножницата, голяма част от яростта му утихна. Голяма част, но не цялата.

— Не съм гладен. Заведи ме в килията ми, дете.

Тя впи юмруците си в синята си дреха. Изгледа го мрачно.

— Много добре. Така да бъде. Ще си легнеш без вечеря като наказано дете. — Тя се извърна на пети. — Последвай ме!