Камъкът на сълзите

Двадесет и шеста глава

Кралица Сирила държеше главата си високо изправена. Не искаше да покаже, че грубите пръсти, които се впиваха в ръката й, й причиняват толкова силна болка. Не се съпротивляваше, докато вървяха надолу по мрачния коридор. Това би било израз на слабост и нямаше да помогне в случая. Искаше да върви сама, както винаги изпълнена с достойнство. Тя беше Кралицата на Галеа. Щеше да понесе всичко с гордо вдигната глава. Нямаше да им покаже, че се страхува. Нямаше никакво значение какво ще стане с нея. Онова, от което я болеше най-много, беше случилото се с народа на Галеа.

И мисълта за другото, което щеше да се случи.

Близо сто войници бяха избити пред очите й. Нима можеше да предположи, че ще ги нападнат точно тук, на неутрална земя! Това, че неколцина бяха успели да избягат, не я успокояваше особено. Те сигурно също са били хванати и избити впоследствие. Надяваше се, че между избягалите е и брат й — принц Харолд. Ако се е спасил, той сигурно е успял да намери начин да отмъсти за това ужасно клане.

Грубите пръсти, впити в ръцете й, я блъскаха надолу по осветения с факли коридор. В един миг не издържа и извика от болка, но веднага след това прехапа устни.

— Нима моите хора ви причиниха болка, милейди? — чу се зад гърба й подигравателен глас.

Тя не удостои принц Фирен с отговор.

Спряха и един от стражите се опита да отключи ръждивата ключалка. Когато резето най-накрая поддаде, по каменния коридор отекна остър метален звук. Тежката врата се отвори бавно и със скърцане. Грубите ръце я блъснаха по друг коридор. Чуваше шумоленето на копринените си дрехи и едновременно с това тропането на мъжки ботуши по каменния под. От време на време нагазваха в смрадлива застояла вода. Голите й рамене потреперваха от студ при допира с влажния въздух. Когато си даде сметка къде я водят, сърцето й заби тревожно. Молеше се на добрите духове поне да няма плъхове. Изпитваше ужас от дългите зъби, острите нокти и пронизващите черни очи. Като съвсем малка често сънуваше кошмари, свързани с плъхове, от които крещеше насън. Положи усилия да се успокои и да мисли за други неща. Сети се за странната жена, която наскоро бе поискала да се срещне насаме с нея. Сирила още не можеше да разбере защо се бе съгласила. Сега обаче й се искаше да бе обърнала повече внимание на настоятелните думи на младата жена. Как се казваше? Лейди някоя си. Един бърз поглед към покритите с воал коси беше достатъчен, за да разбере, че тя не е от нейния ранг. Лейди… Бивинвиър. Да, точно така! Лейди Бивинвиър. Лейди Бивинвиър от… някъде си. Не можеше да си спомни от къде. А и не беше толкова важно. По-важно беше онова, което й каза жената. „Напуснете Ейдиндрил, предупреди я тя, напуснете незабавно!“

Но Сирила не го направи. Да напусне по средата на зимата, преди Централният съвет на Средната земя да е изслушал исканията й и да е взел нужните мерки! Тя възнамеряваше да застави Съвета да изпълни дълга си и да спре незабавно престъпленията срещу нейната страна и народ. Градовете бяха разграбени, фермите подпалени, хората избити. Войските на Келтон се готвеха да нападнат всеки момент. Беше въпрос на дни, ако вече не бе станало. И за какво? Това си беше чист пладнешки обир. И то на съюзник? Нечувано нарушение на законите! Дълг на Съвета беше да защитава всички, без значение кой е нападателят. Неговата най-важна задача се състоеше в това да пази хората от чужди набези. Трябваше да се погрижи всички да се вдигнат в помощ на Галеа, да спрат агресията. Галеа не беше слаба страна, но войната с Д’Хара бе изчерпала силите й и тя все още не бе готова за следваща изнурителна война. Келтон си бе спестила усилието да се вдигне срещу Д’Хара и сега разполагаше със свежи сили. Галеа бе платила цената на съпротивата вместо Келтон.

Тя отново си спомни за лейди Бивинвиър, която дойде при нея предната нощ и й каза, че трябва да напусне незабавно страната. Съветът нямало да помогне на Галеа и ако Сирила останела, животът й щял да бъде изложен на голяма опасност. Това бе всичко, което й каза. Кралицата й благодари за загрижеността, но отговори, че няма да избяга от задълженията си към своя народ и ще настоява за помощ пред Съвета. Лейди Бивинвиър, потънала в сълзи, падна на колене, молейки я да се вслуша в думите й. Накрая призна, че е получила видение. Сирила се опита да я накара да й разкаже с подробности видението си, но жената се оправда, че било накъсано, че не си го спомняла в детайли. Но запомнила най-важното — че Кралицата трябва да напусне страната незабавно, иначе ще се случи нещо ужасно.

Макар Сирила да вярваше в силата на магията, много-много не се доверяваше на пророчества и видения. Според нея повечето предсказатели и гадатели бяха шарлатани, които се опитват с красноречие да напълнят кесията си. Тя гледаше да си няма работа с такива хора. Жената бе успяла да я трогне с привидната си искреност, макар Сирила да си даваше сметка, че поведението й би могло да бъде просто добре тренирана поза, целеща да изтръгне пари от нея. Струваше й се странно благосъстоятелна на вид жена като лейди Бивинвиър да се опитва да изкарва пари по такъв начин, но времената бяха трудни и Кралицата знаеше, че ничие богатство не е застраховано от загуба. В крайна сметка нали който иска да открадне злато и стока, ще отиде най-напред при заможния, а не при бедняка. Сирила познаваше доста хора, които се бяха трудили неуморно през целия си живот, а сега, по време на войната с Д’Хара, бяха загубили всичко. Може би и късата коса на лейди Бивинвиър бе резултат именно от такава загуба.

Тя благодари на жената, но й каза, че я чакат важни задачи, които не би могла да отложи. След това пъхна една жълтица в ръката й. В същия миг лейди Бивинвиър запрати монетата надалеч и избухна в плач. Това разтресе Сирила. Никой шарлатанин не би отказал злато. Освен ако, разбира се, не търси нещо друго. Тази жена или говореше истината, или работеше за Келтон и се опитваше да попречи на Сирила да извести Съвета за подготвяното нападение. Каквито и да бяха мотивите й, това нямаше да промени решението на Сирила. Още повече, че тя имаше влияние в Съвета. Галеа беше сред уважаваните страни в Средната земя, тъй като се бе борила храбро срещу войските на Д’Хара. След като Ейдиндрил падна, съветниците, които отказаха да положат клетва за обединението на техните страни с Д’Хара, бяха осъдени на смърт, а на техните места бяха сложени марионетки. Онези, които се съгласиха да сътрудничат на Д’Хара, запазиха местата си. Верният посланик на Галеа в Съвета беше екзекутиран. Как стана така, че войната свърши, това Сирила не можеше да си обясни; на войниците на Д’Хара бе съобщено, че Мрачният Рал е мъртъв и че всички военни действия са приключени. На трона се бил възкачил нов Господар Рал. Някои войскови части бяха отзовани, на други беше заповядано да помагат на хората от току-що завладените земи. Сирила подозираше, че Мрачният Рал е бил убит.

Каквото и да се бе случило, нещата се развиваха добре за нея. Съветът отново се управляваше от жители на Средната земя. Онези, които се бяха съгласили да сътрудничат на Д’Хара, както и назначените отвън марионетки, бяха арестувани. Говореше се, че всичко ще си дойде на местата, че ще се възстанови редът отпреди нахлуването. Кралица Сирила таеше надежда, че Съветът няма да откаже помощ на Галеа.

Още повече, че тя имаше съюзник в Съвета — най-могъщият от всички възможни: Майката Изповедник. Макар Калан да беше нейна полусестра, не това бе причината за добрите им отношения. Сирила винаги се бе обявявала за суверенитет на отделните страни в Средната земя, без да пренебрегва необходимостта от мир помежду им. Майката Изповедник уважаваше тази твърда нейна позиция и това я караше да се отнася със Сирила като със съюзник и приятел. Калан никога не бе показвала някакво специално отношение или пристрастие към Сирила. Така и трябваше да бъде: проявата на подобни чувства би отслабила авторитета на Майката Изповедник, което от своя страна би могло да доведе до разклащане на отношенията в Съвета, а оттам би се превърнало и в заплаха за общия мир. Сирила уважаваше Калан, защото тя бе успяла да постави идеята за обединението на Средната земя над всякакви политически игри. Тези игри така или иначе винаги се оказваха бездънно блато: ако човек ги играе честно, в крайна сметка успява да изплува на повърхността, разчита ли на нечия подкрепа, потъва заедно с онзи, на чийто гръб се е опрял.

Сирила винаги се бе гордяла тайно със своята полусестра. Калан беше дванадесет години по-млада от нея, умна, силна и, независимо от младостта си, притежаваше качества на добър водач. Макар да имаха кръвна връзка помежду си, двете никога не бяха говорили за това. Калан беше Изповедник, в нея имаше магия. Тя не бе просто сестра, в чиито жили тече кръвта на общия им баща. Тя беше Изповедник. Нещо повече: тя беше Майката Изповедник на Средната земя. А това означаваше, че кръвта на Изповедник в жилите й е по-силна от всичко останало. И въпреки това, тъй като нямаше свое семейство освен брат си Харолд, Сирила неведнъж си бе мечтала да вземе в прегръдките си малката Калан, своята невръстна сестричка, да й разкаже за нещата, които ги свързват. Но това беше невъзможно. Сирила беше Кралица на Галеа, Калан — Майка Изповедник; две жени, съвсем чужди една на друга, свързани единствено от бащината кръв и взаимното уважение. Сърцето трябваше да отстъпи пред дълга. Семейството на Сирила бе Галеа; на Калан — Изповедниците.

Макар мнозина да мразеха майката на Калан за това, че е избрала за свой другар бащата на Сирила, Кралицата не споделяше чувствата им. Майка й, Кралица Бернадин, беше говорила неведнъж на нея и брат й Харолд за необходимостта от Изповедници, колко е важно в жилите на Изповедниците да тече силна кръв, която да подхранва магията им. Беше им обяснила, че това се прави в името на една велика кауза — общия мир в Средната земя. Майка й никога не бе говорила с горчивина за това, че е загубила съпруга си, че той е бил избран за другар на Изповедник. Вместо това се бе постарала да внуши на Сирила и Харолд, че за тях е голяма чест да имат обща кръв с един Изповедник. Независимо от общественото мнение. Да, Сирила се гордееше с Калан. И в същото време беше предпазлива. Изповедниците си оставаха загадка за нея. Обучението им започваше от самото им рождение. Обучаваха ги други Изповедници, а също и магьосници. Тяхната магия, тяхната сила бе нещо, с което те се раждаха и в известен смисъл му оставаха робини до края на дните си. По някакъв начин и при нея беше така; тя бе Кралица, без да го е желала. Макар да не притежаваше магия, разбираше бремето на онова, с което се ражда човек. От появяването им на бял свят до завършването на обучението им Изповедниците живееха изолирани от околния свят, като същински послушници. Говореше се, че трябва да спазват сурова дисциплина. Макар Сирила да знаеше, че те също имат чувства като всеки друг, тях ги обучаваха да таят всичко в себе си, да не го показват пред никого. Животът им бе посветен на дълга и магията им. Не разполагаха със свобода дори в избора си на другар — той се диктуваше пак от дълга, а не от чувствата им. Сирила винаги бе искала да може да дари сестра си поне с искрица любов. Вероятно тайничко копнееше за взаимност, проявена от страна на Калан. Но това беше невъзможно. Може би Калан я обичаше, макар и от разстояние, също както и Сирила обичаше сестра си. Може би Калан се гордееше с нея по някакъв свой си начин. Сирила винаги се бе надявала да е така.

Онова, което й причиняваше силна болка, беше, че макар и двете да служеха на Средната земя, хората я обичаха като Кралица, задето изпълнява дълга към народа си, но от Калан, която също бе вярна на своя, се страхуваха. Нещо повече — мразеха я. Толкова й се искаше Калан да вкуси от това чувство, да разбере какво значи да бъдеш обичан от народа си; беше толкова приятно и силно, че донякъде изкупваше всичко друго. Но един Изповедник никога не би могъл да изпита подобно нещо. Може би, мислеше си тя, точно поради тази причина ги учеха да потискат чувствата и нуждите си.

Калан също се беше опитала да я предупреди за опасността, идваща от Келтон. Беше по времето на летния фестивал преди няколко години, първото лято след смъртта на майката на Сирила. Първото лято след възкачването й на трона. Същото, в което Калан бе провъзгласена за Майка Изповедник. Фактът, че това стана, когато тя бе толкова млада, говореше както за силата, така и за характера й. А може би беше отговор на някаква необходимост. Тъй като изборът на Майка Изповедник се правеше тайно, Сирила не беше много наясно как се осъществява приемствеността при Изповедниците. Знаеше обаче, че изборът за този пост е далеч от всякаква враждебност или съперничество, че определящият фактор е единствено силата на Изповедниците и често именно това натежава над възрастта и обучението. За хората от Средната земя възрастта нямаше значение. Те се страхуваха от Изповедниците по принцип, независимо от това на колко са години. А от Майката Изповедник изпитваха направо ужас. Всички знаеха, че тя е най-могъщата сред всички Изповедници. За разлика от повечето хора обаче, Сирила знаеше, че сама по себе си тази сила не е нещо, от което човек би трябвало да се страхува; че Калан винаги се е държала честно; че онова, което винаги я е ръководило в действията й, е общият мир.

През онзи ден из улиците на Ебинисия, престолния град на Галеа, цареше празнична атмосфера. Дори последният коняр бе добре дошъл на която и да е трапеза, в която и да е игра, сред акробатите, музикантите, жонгльорите. Кралица Сирила ръководеше състезанията и раздаваше награди на победителите. Тя никога не беше виждала толкова много усмихнати лица и толкова щастливи хора. Самата тя за пръв път в живота си беше толкова доволна, опиянена от щастието на своя народ и поласкана от любовта на хората към нея. Вечерта в двореца беше кралският бал. Голямата зала бе препълнена със стотици гости. Гледката беше невероятно красива — всички тези хора, облечени в най-скъпите си празнични дрехи. Върху дългите маси грижливо бяха подредени отбрани храни и напитки. Нищо не липсваше. Това бе най-важният ден от годината. Имаше защо да бъде доволна. Беше време на мир и успехи за Галеа, на възход и надежда за нов живот и изобилие.

Изведнъж музиката спря. Хората в залата утихнаха, настъпи мъртвешка тишина. През високата врата тържествено влезе Майката Изповедник, следвана по петите от своя магьосник, чиято сребриста роба се вееше зад гърба му. Белите одежди на Калан осветиха цялата зала, сякаш бе изгряла луна сред множество звезди. Модните пъстри дрехи на всички наоколо й се сториха направо жалки. Всеки свеждаше глава с приближаването на Майката Изповедник. Сирила и съветниците й чакаха на своята маса, вдигнали в ръце кристални чаши, в които искреше ароматно вино. Калан прекоси утихналата зала, съпроводена от погледите на всички гости, и застана пред Кралицата, свеждайки леко глава. Лицето й беше като от мрамор. Не дочака церемониалния отговор на поздрава си и каза:

— Кралице Сирила, има ли сред твоите съветници мъж на име Дрефан Трос?

Сирила посочи един от съветниците си.

— Ето го.

Безизразните очи на Калан се спряха върху Дрефан.

— Ще говоря с вас насаме.

— Дрефан Трос е мой доверен съветник — прекъсна я Сирила. Всъщност той беше повече от това. Беше човек, към когото тя бе доста привързана, дори можеше да се каже, че май започваше да се влюбва в него. — Можеш да говориш с него в мое присъствие. — Тя нямаше представа за какво става въпрос, но предпочиташе да е наблизо. Знаеше, че един Изповедник никога не би прекъснал банкет току-така. Значи явно имаше някакъв проблем. — Нито му е времето, нито му е мястото за сериозни разговори, Майко Изповедник, но ако това наистина не може да почака, тогава по-добре да приключим тук, пред очите на всички.

Сирила се надяваше по този начин да накара Калан да отложи разговора за по-подходящ момент. Без да променя изражението на каменното си лице, Майката Изповедник за миг се замисли. Магьосникът зад гърба й бе всичко друго, но не и спокоен. Всъщност изглеждаше направо разтревожен. Понечи да прошепне нещо в ухото на Калан, но тя му направи знак с ръка да замълчи още преди да е проговорил.

— Както желаеш! Съжалявам, Кралице Сирила, но работата наистина е неотложна. — Тя се обърна към Дрефан. — Току-що приех изповедта на един убиец. Призна ми, че е съучастник на човек, който подготвя атентат тук, в двореца. Целта била убийство. Посочи теб като негов инициатор. Желаната жертва — Кралица Сирила.

Хората, които бяха достатъчно близо, за да чуят казаното от Калан, зашушукаха смутено. Лицето на Дрефан стана моравочервено. Скоро шепотът замря в тревожна тишина. Сирила почти не разбра какво последва. Всичко свърши за секунда. Както си стоеше на мястото с ръка, пъхната в дълбокия джоб на златистата тъмносиня дреха, в следващия миг Дрефан застана срещу Майката Изповедник с насочен към нея нож. Без да трепне, тя просто протегна ръка и го хвана за китката. В същия момент във въздуха се усети страхотен удар — гръмотевица без гръм. Една кана се пръсна на масата и по пода плисна червено вино. Сирила потръпна от внезапната болка, преминала през цялото й тяло. Ножът изтрака на пода. Очите на Дрефан се разшириха, челюстта му увисна.

— Господарке — предано зашепна той.

Сирила се вцепени. За пръв път виждаше как Изповедник използва силата си. Досега беше наясно само с последствията от прилагането й. Малцина бяха присъствали на подобно нещо. Магията остана да трепти във въздуха още известно време. Тълпата се сгъсти около тях. Един строг, предупредителен поглед, хвърлен от магьосника, накара всички да отстъпят и охлади любопитството им. Калан изглеждаше на края на силите си, но гласът й не показа никаква слабост.

— Имал си намерение да убиеш Кралицата?!

— Да, господарке — каза той разпалено и облиза устни.

— Кога щеше да го направиш?

— Тази нощ. В суматохата, която щеше да настане, докато гостите си тръгват.

Дрефан явно изпитваше нечовешка болка. Очите му се наляха със сълзи, които закапаха по бузите му.

— Моля те, господарке, заповядай ми нещо! Кажи ми какво е желанието ти! Остави ме да изпълня заповедите ти.

Сирила не можеше да повярва на очите си. Това, което се разиграваше в момента, се бе случило и с баща й. По същия начин той е бил взет за другар на Изповедник. Първо баща й, а сега и мъжът, който й беше толкова скъп.

— Мълчи и чакай! — заповяда му Калан. С ръце, отпуснати покрай тялото, тя се обърна към Сирила. В очите й този път имаше тъга. — Прости ми, че смутих празненството ти, Кралице, но се страхувах от последствията. Не можех да си позволя да отлагам това.

Лицето на Сирила пламна, тя се изправи срещу Дрефан. Той не сваляше възторжените си очи от Калан.

— Кой ти заповяда това, Дрефан? Кой ти нареди да ме убиеш?

Той не показа с нищо, че чува думите й.

— Няма да ти отговори, Кралице Сирила — каза Калан. — Ще го направи само ако аз го попитам.

— Тогава попитай го!

— Това не е препоръчително — прошепна магьосникът.

Сирила се почувства като глупачка. Всички знаеха за чувствата й към Дрефан. А сега всички видяха, че се е оставила да я изиграят. Щеше да се помни винаги. От всички.

— Нямам нужда от съветите ти! — сряза го Калан и като се обърна към Кралицата, каза меко:

— Сирила, имаме основание да мислим, че той е предпазван от някакво заклинание. Когато зададох на съучастника му този въпрос, той умря, преди да успее да ми отговори. Да се надяваме, че ще мога да измъкна повече от този тук. Има начини, които биха могли да заобиколят заклинанието. Ако ми позволиш да го отведа някъде, където можем да бъдем сами, бих могла да опитам.

В очите на Сирила се появиха сълзи от гняв.

— А аз му се доверявах! Допуснах го толкова близо до себе си! Той ме предаде! Предаде мен, а не теб! Трябва да знам кой го е изпратил. Искам да го чуя от неговата уста. Това е моето кралство, моят дом! Попитай го!

Калан се изправи, лицето й отново се превърна в каменна маска.

— Както желаеш! — След това се обърна към Дрефан. — По собствена воля ли искаше да убиеш Кралицата?

Той само кършеше пръсти в тревожно очакване на възможност да достави удоволствие на Майката Изповедник.

— Не, господарке, бях изпратен!

Лицето на Калан стана още по-безизразно, ако това изобщо бе възможно.

— Кой те изпрати?

Той повдигна ръка във въздуха, устата му понечи да каже нещо. Единственото, което се чу, бе някакво гъргорене, след това бликна кръв и мъжът се строполи на земята.

— Така си и мислех! Също като другия — измърмори под носа си магьосникът.

Калан вдигна ножа и го подаде на Сирила с дръжката напред.

— Подозираме, че става въпрос за мощен заговор. Дали този мъж е бил част от него — това не знам. Сигурна съм обаче, че е изпратен от Келтон.

— Келтон, не мога да повярвам!

Калан посочи с глава ножа, който току-що беше подала на Сирила.

— Това е келтонски нож.

— Много хора носят оръжия, изработени в Келтон. Те са едни от най-добрите. Това едва ли е достатъчно доказателство за подобно тежко обвинение.

Калан стоеше напълно неподвижна. Сирила беше твърде развълнувана, за да се замисли какви чувства се крият зад зелените очи насреща й. Гласът на Майката Изповедник бе равен и безстрастен:

— Баща ми ме е учил, че Келтонците нападат само по две причини. Първо, от завист и, второ, когато са изкушени от слабостта на противника. Казваше още, че и в двата случая най-напред се опитват да убият най-силните, възможно най-високопоставените сред враговете си. В момента Галеа е по-силна откогато и да било и този летен фестивал го показва. Ти си причината за тяхната завист и символът на чуждата сила. Баща ми все повтаряше, че човек трябва да държи Келтонците винаги под око, че никога не бива да се обръща с гръб към тях. Ако отблъснеш първия им удар, това само изостря апетита им. И тогава те се свиват някъде и чакат — чакат момента, когато ще проявиш слабост. За да нападнат отново.

Измамата на Дрефан беше вбесила Сирила дотам, че тя вече не можеше да се владее. Думите се изляха от устата й почти без да ги чува.

— Не бих могла да знам какво е казал баща ни. Никога не съм имала възможността да бъда учена от него. Беше ни отнет от Изповедник.

Лицето на Калан се промени. Изповедническото спокойствие и хлад бяха изместени от лишен от време поглед, от искрена добронамереност, която някак не пасваше на годините й.

— Може би, Кралице Сирила, добрите духове са решили да ти спестят онова, на което той би могъл да те научи и наместо това са избрали да научи мен. Бъди благодарна, че са се отнесли към теб толкова благосклонно. Съмнявам се, че неговите уроци биха те направили особено щастлива. Поне мен не успяха. Освен може би тази вечер, давайки ми възможност да ти спася живота. Моля те, не се огорчавай. Остани в мир със себе си и се наслаждавай на онова, което имаш — любовта на своя народ. Това е твоето семейство.

Калан се накани да си върви, но Сирила нежно я хвана за ръката и я дръпна настрани, докато неколцина от присъстващите се заеха да изнасят тялото на Дрефан от залата.

— Прости ми, Калан. — Пръстите й си играеха с панделката, която украсяваше талията й. — Беше грешка да насочвам към теб гнева, предназначен за Дрефан.

— Разбирам, Сирила. На твое място сигурно бих реагирала по същия начин. В очите ти прочетох чувствата ти към Дрефан. Не очаквам да се радваш на онова, което направих току-що. Прости ми, че донесох мъка в твоя дом в деня, в който би трябвало сърцето ти да е изпълнено с най-светла радост. Но се притеснявах, че всяко забавяне би могло да се окаже фатално.

Калан беше накарала Сирила да се почувства като по-малката сестра. Кралицата погледна красивата млада жена, която стоеше величествено пред нея. Калан беше на възраст да си избере съпруг. Може би вече дори го бе направила. Та тя познаваше толкова много хора! Майка й трябва да е била на същите години, когато отне бащата на Сирила за себе си. Толкова млада!

Докато потъваше в дълбоките зелени очи на сестра си, Сирила започна да се успокоява, гневът й към Дрефан постепенно се уталожи. Тази млада жена, нейната сестра, й беше спасила живота. Калан е знаела, че няма да получи благодарност, че с действията си най-вероятно ще изплаши Кралицата, че е възможно дори да предизвика омразата й. Толкова млада! Сирила се изчерви от срам заради собствения си егоизъм. За пръв път се усмихна на Калан.

— Сигурно Уиборн не ти е преподавал само страшни неща.

— Единственото, на което искаше да ме научи, бе да убивам. Кого, кога, как да убия. Бъди благодарна, че не си слушала уроците му и че никога не си имала нужда от тях. При мен е по-различно. И се страхувам, че това е още началото, че тепърва ще ми се налага да използвам онова, на което ме е научил.

Сирила се намръщи. Та нали Калан е Изповедник, а не убийца.

— Защо говориш такива неща?

— Ние сме убедени, че разкрихме заговор. Но няма да кажа нищо повече, докато не разбера какво се крие в основата му и докато не намеря доказателства. Имам предчувствие, че всичко това ще предизвика буря, каквато не сме виждали никога преди.

Сирила докосна сестра си по бузата. Нещо, което си позволяваше за пръв път.

— Калан, моля те, остани. Нека прекараме заедно останалата част от вечерта.

Калан отново сложи непроницаемата си маска на Изповедник.

— Не мога. Моето присъствие само ще убие празничното настроение на хората. Благодаря ти за предложението, но е по-добре да те оставя да споделиш без мен радостта на хората. Аз само ще разваля всичко.

— Глупости, нищо няма да развалиш!

— Повече от всичко на света ми се иска да си права, но знам, че не си. Помни какво казваше баща ни: винаги дръж под око Келтонците. Трябва да тръгвам. Назрява някакъв проблем и трябва да се погрижа Изповедниците да разберат за какво точно се касае. Преди да се върна в Ейдиндрил, ще посетя Келтон, за да проверя някои мои подозрения. Ще ги предупредя това, което стана, да не се повтаря. Ще уведомя Съвета за днешните ти неприятности. Всички трябва да внимават с Келтон. Когато научат за това в Ейдиндрил, сигурна съм, че нещата ще се променят.

— Благодаря ти, Майко Изповедник — каза простичко Кралицата и с това даде израз на дълбокото си уважение към сестра си. Очите на Сирила дълго следваха Калан и магьосника. Може би това бе най-съкровеният разговор, който някога беше имала със своята полусестра. Летният фестивал не й донесе много радост, след като Калан си тръгна. Толкова млада и в същото време толкова възрастна!

Предишния ден, когато трябваше да се яви пред Съвета, Сирила с изненада установи, че той не е председателстван от Майката Изповедник. Никой не знаеше къде е тя. Би трябвало да се очаква да отсъства по време на падането на Ейдиндрил; често й се налагаше да отсъства в изпълнение на изповедническите си задължения и сега вероятно правеше всичко, което е по силите й, за да спре нападението на Д’Хара. Всички Изповедници воюваха ожесточено с ордите на Д’Хара. Сирила беше сигурна, че Калан е сред най-ревностните бойци срещу нападателя и че ще използва, когато е необходимо, уроците на баща им. Но това, че тя не се върна в Ейдиндрил, след като Д’Хара се оттегли, беше обезпокоително. Може би не й беше стигнало времето. Сирила се страхуваше да не би Калан да е била убита от четворка. Д’Хара беше осъдила всички Изповедници на смърт и ги преследваше безмилостно. Галеа беше предложила убежище на Изповедниците, но въпреки всичко четворките все успяваха да ги открият и се разправяха с тях жестоко и безмилостно. Още по-лошо — освен Майката Изповедник на събранието на Съвета не присъстваше и магьосник. По цялото тяло на Сирила пробягаха ледени тръпки, когато установи и тази втора липса. Тя усети как отсъствието на Изповедника и магьосника създава истински вакуум. По-късно, когато видя кой ще ръководи заседанието, я обзе силна тревога. На председателския стол седеше Великият принц Фирен, владетелят на Келтон. Този, за когото бе дошла да търси наказание, същият той щеше да взема решения по исканията й. Беше потресена да го види на стола, където обикновено седеше Майката Изповедник. По всичко личеше, че това събрание на Съвета няма да протече както би трябвало.

Въпреки това реши да не се впечатлява от присъствието му и постави твърдо исканията си пред останалата част от Съвета. В отговор принц Фирен стана и я обвини в предателство срещу Средната земя. С нечувана наглост той й приписа вината за неща, извършени от самия него. Не се посвени да стигне още по-далеч — да заяви пред Съвета, че Келтон не е извършвал никакво нападение, а просто се е самозащитавал срещу нападението на съседите си. В своята реч той не пропусна да изтъкне злото, което причиняват жените във властта. Съветът беше съгласен с всяка негова дума. Изобщо не позволиха на Кралица Сирила да представи доказателствата си. Тя стоеше зашеметена и безмълвна. След като Съветът изслуша обвиненията на Фирен, веднага я обяви за виновна и я осъди на смърт чрез обезглавяване.

Къде беше Калан? Къде бяха магьосниците?

Видението на лейди Бивинвиър се оказа истина. Сирила трябваше да се вслуша в думите й и да вземе предпазни мерки. Предупреждението на Калан също се оказа истина — първия път Келтон бяха нападнали от завист, а сега, година по-късно, направиха втори удар.

Гвардията на Галеа беше строена в огромния двор, готова незабавно да ескортира Сирила до двореца. Тя трябваше да мобилизира защитниците на страната си, преди да са пристигнали войниците, които се очакваше да изпрати Съветът за нея. Но вече беше късно. При прочитането на присъдата до ушите й достигнаха ужасните звуци на битка. Битка, помисли си тя горчиво. Не беше битка, а клане. Нейният ескадрон чакаше в двора без оръжията си, в знак на уважение и почит към своята Кралица. Открит жест на несъгласие с волята на Съвета на Средната земя. Кралица Сирила застана до прозореца с двама войници от двете й страни. Потрепери от ужас при гледката на клането. Неколцина от нейните войници се хвърлиха храбро в ръкопашен бой, но нямаха никакъв шанс. Срещу всеки от тях имаше по петима. Тя не можеше да разбере дали в хаоса някой е успял да избяга. Надяваше се да е така. Молеше се и Харолд да е сред спасилите се. Белият сняг, който покриваше земята, се обагри в червено. Беше ужасена от това масово избиване на хора. Единствената проява на милосърдие беше бързината, с която убиваха.

Накараха я да падне на колене пред Съвета. Принц Фирен намота дългата й коса на китката си и я отряза със собствения си меч. Тя остана коленичила в тишината с гордо изправена глава в чест на своя народ, в чест на мъжете, които видя да умират. Отрязаха косите й къси като на кухненска прислужница.

Само преди час се бе надявала, че краят на изпитанията за нейния народ наближава. Сега знаеше със сигурност, че трудностите едва започват.

Силните пръсти, които стискаха ръцете й, я блъснаха през малка желязна врата. Тя простена от болка. На отсрещната страна на коридора беше опряна грубо изработена подвижна стълба. Стражът, който носеше ключовете, отново се замъчи с ръждясала ключалка. Започна да псува и проклина отдавна неизползвания механизъм. Той, както и останалите около нея, приличаха на Келтонци. Не видя нито един от войниците на Ейдиндрил. Повечето, тя бе сигурна в това, бяха избити при превземането на Ейдиндрил от Д’Хара. Накрая ключалката щракна и зад вратата зейна мрачна дупка. Сирила се държеше на краката си само защото силните ръце, вкопчени в нея, не я пускаха. Щяха да я затворят тук, в тази влажна тъмна дупка. При плъховете. Щеше й се да може да стои сама на краката си. Та нали е Кралица! Но пулсът й не можеше да се успокои.

— Как смееш да хвърляш една дама в дупка, пълна с плъхове?

Принц Фирен се доближи до черната паст. Постави едната си ръка на хълбока, а с другата взе факла от стената.

— Плъхове ли? Това ли те притеснява, милейди? Плъховете? — Той се усмихна подигравателно. Беше прекалено млад, за да е толкова безочлив. Ако ръцете й бяха свободни, щеше да го зашлеви през лицето. — Позволи ми да осъществя страховете ти, Кралице Сирила!

Той хвърли факлата в мрака. Докато падаше, тя освети няколко лица. Нечий едър юмрук успя да я хване. В ямата имаше неколцина мъже. Може би около десет. Принц Фирен се облегна на вратата и гласът му отекна в мрака.

— Кралицата се страхува, че долу можело да има плъхове!

— Плъхове ли? — излая един глас от дупката. — Тук няма никакви плъхове. Вече. Изядохме ги всичките.

Ръката на принца, изящна, с бели къдрици, надиплени около китката, все още бе отпусната край хълбока. В гласа му прозвучаха нотки на престорена загриженост.

— Видя ли? Мъжете казаха, че няма плъхове. Надявам се, че това те успокоява, милейди!

Тя се взря в дупката, осветена слабо от факлата, след това стрелна с очи Фирен.

— Кои са тези мъже?

— Неколцина убийци и изнасилвачи, които очакват обезглавяването си също като теб. Истински подли животни всъщност. Както можеш да очакваш, нямах достатъчно време, за да се запозная с присъдите им. Страхувам се, че докато си в дупката, те ще имат възможност да се възползват от теб.

До ушите й долетя зловещ хилеж.

— Сигурен съм, че присъствието на една Кралица сред тях ще подобри настроението им.

Сирила с усилие накара думите да излязат от устата й.

— Искам отделна килия!

Смехът му внезапно секна.

— Искаш! Ти искаш? — Той я удари през лицето. — Вече нищо не можеш да искаш! Ти си една най-обикновена престъпница, отвратителна убийца на моя народ! Ти беше обвинена и осъдена!

Лицето й пламна от плесницата му.

— Не можеш да ме оставиш тук с тези мъже! — Едва доловимият й шепот беше изпълнен с ужас. Тя знаеше че няма надежда за спасение, но все пак думите се изплъзнаха от устата й.

Фирен се загърна грижливо с пелерината си и се изправи, напълно спокоен. Гласът му прозвуча остър като бръснач.

— Хей, вие, няма да обезчестите една дама, нали?

Откъм ямата се чу смях.

— Не, разбира се! Никой от нас не иска да го обезглавят два пъти!

— Ще се отнасяте ли с нея както подобава? — В гласа му прозвуча заплаха. Сирила усети, че в ъгълчето на устата й потече гореща, солена кръв.

— Фирен, не можеш да постъпиш така с мен! Ще поискам незабавно да бъдеш обезглавен!

— Пак започваш с това „искам“! Защо мислиш, че няма да го направя? — Той отново посегна да я удари, но после се отказа и лицето му се озари от престорена усмивка. — Виждаш ли? Първо твърдеше, че си невинна и че не трябва да бъдеш екзекутирана, но явно вече си размислила. След няколко дни с тях там долу сама ще молиш да бъдеш обезглавена. Горещо ще желаеш да ти бъде дадена възможност да признаеш предателството си, преди всички те да са дошли да присъстват на екзекуцията ти. Освен това си имам и друга работа. Нямам време за глупости точно сега. Ще бъдеш обезглавена, когато преценя, че съм достатъчно свободен.

Тя започваше да разбира с нарастващ ужас онова, което я очакваше в ямата. Очите й се напълниха със сълзи.

— Моля те, не ми причинявай това! Умолявам те!

Принц Фирен приглади къдриците на бялото си жабо и проговори с мазен глас.

— Опитах се да улесня нещата за теб, Сирила, защото си жена. Ножът на Дрефан беше много бърз. Нямаше да страдаш дълго. Не бих проявил милост към мъж, но към теб се опитах да бъда човечен. Ти не поиска да опростим нещата. Допусна Майката Изповедник да се намеси. Допусна още една жена да нарушава властта на мъжете. Жените не могат да управляват. Те преследват целите си по неправилен начин. Никога няма да бъдат допуснати до командването на армии, никога няма да се месят в делата на народите. Нещата трябва да се вършат както трябва и от когото трябва. Дрефан умря, защото се опитваше да направи всичко по лесния начин. Но сега ще е по-различно.

Той кимна на мъжа до себе си, който спусна подвижната стълба в ямата. Яките ръце я блъснаха към ръба. Един от войниците извади меча си, за да не реши някой от ямата да изпълзи нагоре по стълбата. Сирила разбра, че всичко е свършено. Въпреки че осъзнаваше глупостта на постъпката си, тя успя да овладее паниката си и извика яростно:

— Аз съм Кралица, дама. Няма да позволя да ме унижават, като ме принуждават да пълзя надолу по някаква си разнебитена стълба.

Принц Фирен изслуша смешните й протести, след което направи знак на войника да издърпа обратно стълбата.

Поклони се подигравателно към нея.

— Както желаете, милейди!

Изправи се, леко кимайки с глава към мъжете, които още стискаха ръцете й. Те я пуснаха. Преди да е успяла да си поеме дълбоко въздух, усети силен удар между гърдите си. Изгуби равновесие. В следващия миг вече летеше надолу. В черната бездна. Очакваше всеки миг да падне върху каменния под и да умре. Пред очите й светкавично премина цялата слава на досегашния й живот. Нима бе заслужила да умре по този начин? Защо? Черепът й щеше да се размаже на пода като яйце, паднало на пода. Но нечии ръце я хванаха. Усети как цялото й тяло е опасано с ръце. Навсякъде. И особено по най-съкровените места. Очите й се обърнаха да потърсят светлината, процеждаща се някъде горе през вратата, но тя изчезна. Чу се трясък.

Лица. Навсякъде около нея имаше лица. Тя едва ги виждаше при слабата светлина на мъждукащата факла.

Мръсни, брадясали лица!

Грозни, потни, порочни лица. Върху нея се плъзгаха лукави черни очи. Гладни усмивки разкриваха прогнили остри зъби. Толкова много зъби! Гърлото й пресъхна, дробовете й не можеха да поемат нито глътка въздух. В съзнанието й се появяваха накъсани безполезни картини.

Проснаха я на пода. Камъните бяха студени и неравни под гърба й. Отвсякъде над нея долиташе грухтене. Мъжете се блъскаха върху й. Тя се опитваше да се бори, но те бяха приковали към земята ръцете и краката й. Груби ръце раздираха изящните й дрехи и се впиваха жадно в блесналата под тях бяла плът.

И тогава Сирила направи нещо, което не беше правила от ранното си детство.

Започна да пищи.