Камъкът на сълзите

Шестнадесета глава

Калан седеше гола в кръг с осем голи мъже. От лявата й страна беше Ричард, изрисуван целият с черна и бяла кал, с изключение на малко бяло петно в средата на гърдите. Тя и старейшините изглеждаха по същия начин. На слабата светлина, идваща от малък огън зад нея, Калан виждаше плетеницата от линии и кръгове, разпрострени диагонално по лицето му. Рисунките върху телата и лицата на всички бяха съвсем еднакви — те трябваше да позволят на духовете на предците да ги видят. Запита се дали тя му изглежда толкова дивашки, колкото той на нея. Непознатият остър мирис, който се носеше от огъня, дразнеше носа й. Никой от старейшините не почесваше носа си; всички седяха и гледаха с празни погледи, шепнейки свещените думи на предците.

Вратата сама се затвори и Калан подскочи.

Пилето вдигна очи.

— Отсега, докато свършим, никой не може да излиза и никой не може да влиза. Вратата е залостена от духовете.

На Калан не й се нравеше това, че — както бе казал Ричард — всичко може да е капан. Тя стисна ръката му още по-силно. Той й отвърна със същото. Добре че поне съм с него, помисли си Калан. Надяваше се да може да го защити. Надяваше се, че ако се наложи, ще може да извика светкавиците. Пилето извади една жаба и подаде плетената кошница на следващия старейшина. Калан се взираше в черепите, подредени един до друг в средата на стаята. Всеки старейшина разтриваше с жабата неизрисуваното петно в средата на гърдите си, след това отмяташе назад глава и произнасяше някакви думи. Без да я поглежда, Савидлин й подаде кошницата. Затворила очи, тя бръкна вътре и хвана ритащата и врещяща жаба на духовете. Влажната, грапава кожа я погнуси. Тя преглътна, призова силата си на Изповедник, потърка жабата между гърдите си и подаде кошницата на Ричард. Тръпки преминаха по тялото й. Пусна жабата и стисна ръката на Ричард, стените започнаха да се люлеят сред дима и горещината. Опитваше се да запомни всяка от картините в къщата на духовете. Те се разпръскваха, струваше й се, че се върти около черепите. Нещо меко я погали. Светлината танцуваше върху черепите в центъра и озаряваше очите й. Отнякъде достигнаха удари на барабани. Острият мирис от огъня пълнеше дробовете й. Светлината в средата на стаята я привличаше към себе си, към копринената празнота, която ги обграждаше. Изведнъж около тях се появиха безплътни фигури. Калан усети как една ефирна ръка докосва рамото й. Ръка на дух.

Пилето говореше с чужд глас. От устата му звучаха гласовете на предците — далечни мъртви гласове.

— Кой поиска това Съвещание?

Калан погледна към Ричард и прошепна:

— Искат да знаят кой ги е извикал.

Той кимна.

— Аз. Аз поисках Съвещанието.

Всички духове се събраха в центъра на стаята.

— Кажи името си.

Ехото от гласовете я накара да усети непознати болезнени тръпки по ръцете си.

— Твоето пълно и истинско име. Ако си сигурен, че искаш това Съвещание независимо от опасността, след името кажи молбата си. Вече си предупреден.

Ричард следеше превода й.

— Ричард, моля те.

— Трябва.

Той погледна към духовете в центъра и си пое дълбоко въздух.

— Аз съм Ричард… — той преглътна и затвори за миг очи. — Аз съм Ричард Рал и това Съвещание се свиква по моя молба.

— Така да бъде — долетя едва доловим шепот.

Вратата на къщата на духовете се отвори с трясък.

Калан подскочи. Усети, че ръката на Ричард също потрепна. На прага зееше черна дупка, врязана в меката светлина около тях. Старейшините вдигнаха очи. Изглеждаха изплашени. Гласовете прозвучаха отново, но този път не откъм старейшините, а от центъра, от самите духове. Звукът беше още по-болезнен.

— Всички, освен този, който вика духовете на предците, могат да си вървят. Вървете си, докато все още имате възможност. Това е нашето предупреждение. Онзи, който остане с пожелалия тази среща, рискува да загуби душата си навеки. — Всички духове се извърнаха към Ричард като един. Гласовете им изсъскаха: — Ти не можеш да си тръгнеш.

Изплашените очи на старейшините проблясваха от един към друг, докато Калан превеждаше на Ричард. Тя знаеше, че никога досега не се бе случвало подобно нещо.

— Всички вън! — прошепна Ричард. — Накарай всички да излязат! Не искам никой да пострада.

Калан погледна тревожните очи на Пилето.

— Моля ви, всички, вървете си. Докато имате тази възможност. Не искаме никой от вас да пострада.

Старейшините гледаха Пилето. Той спря за миг очи върху нея, после погледна Ричард.

— Не мога да ти предложа закрилата си, дете. Такова нещо не се е случвало никога преди. Нямам представа какво означава.

Калан кимна.

— Разбирам. А сега вървете, преди да е станало твърде късно.

Савидлин я докосна по рамото, после старейшините бавно тръгнаха през вратата към черната бездна. Тя остана в тишината с Ричард и с духовете.

— Калан, искам и ти да излезеш. Върви. Веднага. — Гласът му беше спокоен, почти студен. В очите му проблясваше страх. И магия.

Тя погледна лицето му, загледано в духовете.

— Не — прошепна тя и също погледна центъра на стаята. — Няма да те изоставя. За нищо на света. Макар все още да не сме свързани с клетва, сърцата ни са се разбрали чрез моята магия. Ние сме едно цяло. Каквото се случи на единия, ще се случи и на другия. Оставам.

Ричард не я погледна. Очите му останаха втренчени в духовете, които блуждаеха в средата на стаята около черепите. Тя си помисли, че той вероятно ще я сгълчи и ще настоява да излезе. Не го направи. Гласът му прозвуча меко и внимателно.

— Благодаря ти, Калан Амнел. Обичам те. Тогава нека бъдем заедно.

Вратата се затвори с трясък.

Тя подскочи и от гърлото й се изтръгна слаб звук, който не успя да сподави в себе си. Чуваше ударите на сърцето си. Опита се да успокои дишането си, но не успя. Вместо това преглътна.

Духовете избледняха.

— Онова, което искаш, Ричард Рал, не зависи от нас. Не можем да останем. Съжаляваме.

Очертанията им сякаш се стопиха във въздуха. Светлината, която беше дошла заедно с тях, изчезна и двамата останаха в пълна тъмнина. Чуваше се само слабото пращене на огъня някъде отзад. Накъсаното дишане на Ричард, нейното собствено накъсано дишане. И нищо друго. Ръката му намери нейната. Двамата седяха в мрака, долепени един до друг, сами, голи. Калан тъкмо вече си мислеше, по-скоро се надяваше, че нищо няма да се случи, когато изведнъж осъзна, че пред нея започва да се появява слаба светлина. Светлина, която постепенно започва да искри.

Зелена светлина.

Завеса от зелена светлина, каквато бе виждала на едно-единствено място.

Отвъдният свят.

Дишането й съвсем секна. Зелената светлина ставаше все по-ярка. Заедно с това започнаха да се чуват далечни стонове.

Изведнъж въздухът се разцепи от оглушителен гръм — внезапен, силен, болезнен. Земята се разтресе. От центъра на зелената светлина изплува бяло сияние, което постепенно започна да добива форма. Въздухът заседна в гърлото й. Гърбът й настръхна.

Бялото сияние направи крачка напред. Тя едва усещаше болезнената сила, с която Ричард стиска ръката й. Калан беше виждала тази бяла роба, дългите руси коси и болезнената красота на лицето, което застана пред тях с ужасяващата си усмивка.

— Нека ни пазят добрите духове — прошепна тя.

Беше Мрачният Рал.

Двамата с Ричард се изправиха едновременно на крака. Блестящите сини очи не ги изпускаха. Спокойно, без да бърза, Мрачният Рал вдигна ръка и облиза върховете на пръстите си.

— Благодаря ти, Ричард, че ме извика обратно. — Жестоката му усмивка стана по-широка. — Много разумно от твоя страна.

— Не съм… те викал — прошепна Ричард.

Мрачният Рал се изсмя тихичко.

— Отново грешиш. Напротив — извика ме. Поиска това Съвещание. Съвещание на духовете на предците. А твоят предтеча съм аз. Само ти би могъл да ме извикаш в света на живите, да ме изведеш през воала. Само ти.

— Отричам се от теб.

— Отричай се колкото си искаш. — Той вдигна ръце нагоре, извън кръга бяла светлина около себе си. — И въпреки това аз съм тук.

— Но аз те убих.

Високата фигура в бяло се разтресе от смях.

— Уби ме? Да, така е. И използва магия, за да ме изпратиш на друго място. Място, където съм добре познат. Място, където имам… приятели. А сега ме извика обратно. Отново чрез магия. Не само ме повика, Ричард, но и разкъса още повече воала, за да го направиш. — Той бавно поклати глава. — Няма ли край глупостта ти?

Мрачният Рал сякаш се носеше, но същевременно и вървеше към Ричард, който пусна ръката на Калан и отстъпи назад. Тя не можа да помръдне от мястото си, за да го последва.

Очите на Ричард бяха широко отворени.

— Аз те убих! Победих те! Спечелих! Ти загуби!

Русата глава кимна бавно.

— Ти спечели една малка битка във вечната война, като използва дарбата си и Първото правило на магьосника. Но в невежеството си наруши Второто правило на магьосника и така загуби всичко. — Той отново се усмихна. — Какъв срам. Нима никой не ти е казал? Магията е нещо опасно. Можех да те науча на това. Можех да споделя цялото знание с теб. — Той сви рамене. — Но вече това няма значение. Ти ми помогна да спечеля дори без да се наложи да те убеждавам да го правиш. Не бих могъл да се гордея повече с теб.

— Какво е Второто правило на магьосника? Какво съм направил?

Веждите на Рал се повдигнаха и той направи още една крачка напред.

— Е, Ричард, нима не го знаеш? Би трябвало — прошепна той. — Днес разкъса воала за втори път. С което дупката стана още по-голяма. И ме извика през нея, за да мога да го разкъсам докрай и да освободя Пазителя. — Подигравателната усмивка отново озари лицето му. — Направи го съвсем сам! — Той отново се изсмя. — Сине, никога не се захващай с неща, които не разбираш.

— Какво искаш!

Рал се приближи.

— Теб, сине, теб. — Ръката му се протегна към Ричард. — Ти ме изпрати в другия свят, а сега е време аз да ти върна жеста и да направя същото. Ще те изпратя в отвъдния свят. Ти принадлежиш на Пазителя. Той те иска. Негов си.

Без да го съзнава какво прави, Калан вдигна юмрук. Кон Дар възпламени дълбините на цялото й същество. Гневът избухна в нея и от юмрука й излетяха сини светкавици. Черната бездна около тях се разкъса от яростна светлина и се чу трясък, от който всичко се разлюля. Къщата на духовете отново се появи, осветена от синята светкавица, насочена към Мрачния Рал.

Без каквото и да било усилие той вдигна ръка и отклони удара. Светкавицата се разцепи на две. Едната й половина излетя пред покрива и се загуби в черното небе. Посипа се дъжд от искри. Другата половина се удари в земята, вдигайки облак прах.

Очите на Мрачния Рал срещнаха нейните. Погледът му проникна дълбоко в душата й. Той се усмихна с най-злата усмивка, която някога бе виждала. Цялото й тяло се сгърчи от болка, до последната фибра. Опита се да призове отново силата си, но не се получи. Мрачният Рал беше направил нещо. Тя опита отново, но не можа дори да се помръдне. Ричард също изглеждаше като вкаменен.

Целият й свят се сриваше с шеметна бързина. „Ричард — крещеше тя мислено, — моят Ричард. О, милостиви духове, не позволявайте това да се случи.“

С изпълнени с ярост очи, Ричард успя да направи крачка напред, но Мрачният Рал сложи ръка върху лявата му страна, точно над сърцето, и отново го вкамени.

— Белязвам те, Ричард. За Пазителя. Със знака на Пазителя. Ти си негов.

Ричард отметна глава назад. Викът му разцепи въздуха и изпълни сърцето и душата й с безнадеждността му. Калан почувства, че умира хиляди пъти в този един-единствен миг.

Когато Мрачният Рал допря ръка до гърдите на Ричард, изпод пръстите му се изви струйка дим. Калан с ужас усети миризмата на изгорена плът. Мрачният Рал дръпна ръката си.

— Цената на невежеството, Ричард. Ти си белязан. Сега принадлежиш на Пазителя. Сега и завинаги. Пътешествието започва.

Ричард се строполи на земята като марионетка с отрязани конци. Калан не можеше да разбере дали е в безсъзнание, или е мъртъв. Нещо я повдигна, но не бяха краката й. Бяха конците, дърпани от Мрачния Рал.

Той я придърпа към себе си. Надвеси се над нея, обливайки я с ослепителна светлина. Тя искаше да не го гледа, да затвори очи, но не можеше.

Накрая успя да възвърне гласа си.

— Убий и мен — прошепна. — Изпрати ме там, където изпрати него. Моля те!

Обляната му в светлина ръка се плъзна към нея. Нечовешка болка прониза сърцето й и тя сякаш остана напълно безчувствена. Той разтвори пръсти. Докосна я и в същия миг през нея преминаха едновременно огън и лед.

Ръката му се отдръпна.

— Не. — Лицето на Мрачния Рал се разтегна в безжалостна усмивка. — Не. Това би било прекалено лесно. По-добре той да вижда какво ще се случи с теб. По-добре да вижда и да не може нищо да направи. — За пръв път усмивката му разкри и зъби. — По-добре да го оставим да страда. — Погледът му беше толкова силен, че тя се почувства напълно безпомощна. Ричард бе наследил този ужасяващ поглед. — Ти ще живееш. Засега. Съвсем скоро ще се гърчиш в непозната болка — на границата между живота и смъртта — прошепна той с добре премерен шепот. — А той ще гледа. Завинаги. И аз ще гледам. Завинаги. И Пазителят. Завинаги.

— Моля те — изкрещя тя през сълзи, — изпрати ме при него.

Пръстите му се забиха в тялото й. Болката я накара да потрепери.

— След като го обичаш толкова много, ще получиш подарък от мен. — Той се обърна и прокара ръка по въздуха в посока към Ричард. Страшните сини очи се спряха отново на нея. — Ще го оставя да поживее още малко. Достатъчно, за да видиш как белегът на Пазителя извлича живота от него, как излиза душата му. Времето е нищо. Пазителят така или иначе ще го има. Дарявам те с тази искрица от време, в замяна на което вечно ще гледаш как любимият ти умира.

Мрачният Рал се наведе към нея. Калан се опита да отстъпи назад, но не можа. Устните му я целунаха по бузата. Тя безмълвно изкрещя в себе си. Почувства се така, сякаш я бе изнасилил. Искрящите му пръсти отметнаха косата й назад. Той долепи устни до ухото й.

— Наслаждавай се на моя подарък — прошепна й той любовно. — Ще мине време и ти също ще си моя. Завинаги. Между живота и смъртта. Завинаги. Искам да ти разкажа колко много ще страдаш, но се страхувам, че няма да ме разбереш. Много скоро ще ти покажа. — Той тихичко се изсмя в ухото й. — След като разкъсам напълно воала и освободя Пазителя.

Докато стоеше така, напълно безпомощна, Калан усети още една целувка. Този път по врата. Ужасът от виденията, пронизали съзнанието й в същия миг, я изпълниха с чувства, по-ужасяващи от всички, които тя някога бе смятала за възможни да изпита човек.

— Това беше само за вкус. Довиждане засега, Майко Изповедник.

Щом той се отдалечи от нея, Калан отново можеше да се движи. Опита се отчаяно да призове силата си, но не успя. Тихичко проплака и тялото й се разтресе, докато наблюдаваше как фигурата на Мрачния Рал се отдалечава бавно през вратата на къщата на духовете и изчезва.

Тя рухна на пода и се сгърчи в агония. Задъхвайки се в конвулсии, запълзя в прахта към Ричард.

Той лежеше на една страна в другия край на стаята. Обърна го по гръб. Ръката му се отпусна безчувствена. Главата му клюмна на една страна. Беше мъртвешки блед. На гърдите му имаше прогорена следа от ръка — знакът на Пазителя. Обгорялата кожа кървеше. Животът и душата му бавно изтичаха.

Тя се строполи отгоре му, притисна го силно до себе си и зарида неудържимо.

Стисна ръката си в юмрук и допря лицето си в студената му буза.

— Моля те, Ричард — крещеше тя, — моля те, не ме оставяй. Ще направя всичко за теб. По-добре аз да умра вместо теб. Не умирай! Не ме оставяй! Моля те, Ричард! Не умирай!

Тя се отпусна безпомощно. Без него светът й бе пуст. Умиращ. Не можеше да направи нищо друго, освен да стои до него и да повтаря през плач колко го обича. Той умираше, а тя не можеше да направи нищо, за да го спаси. Усещаше как дишането му отслабва с всеки изминал миг.

Искаше й се да умре заедно с него, но смъртта нямаше да я постигне. Загуби чувството си за време. Не знаеше дали са минали няколко минути или няколко часа. Не можеше да разбере кое е действителност и кое не. Всичко й се струваше един ужасен кошмар. Галеше лицето му с треперещи пръсти. Кожата му бе леденостудена.

— Ти сигурно си Калан.

Тя се извърна и седна изправена, когато чу зад себе си един женски глас. Вратата на къщата на духовете беше отново затворена. В мрака се появи бяло видение, което се приближи до нея. Беше дух на жена, кръстосала ръце пред себе си. Жена, която й се усмихваше приветливо. Имаше красива коса, почти като тази на Калан. Беше я сплела на дебела плитка.

— Коя си ти?

Очертанието се свлече надолу и приседна срещу Калан. Духът нямаше дрехи и Калан го забеляза, но забрави, че самата тя е без дрехи. Жената гледаше към Ричард. Върху чертите на лицето й се изписа страдание. Обърна се към Калан.

— Аз съм Дена.

Изненадана да чуе това име и уплашена от близостта на жената до Ричард, Калан инстинктивно сви юмруци. В ръцете й напираше светкавица. Преди Калан да я освободи, Дена проговори отново.

— Той умира. Нуждае се от нас. И от двете ни.

Калан се поколеба.

— Нима можеш да му помогнеш?

— Може би заедно ще успеем. Стига да го обичаш достатъчно.

В очите на Калан проблясна надежда.

— Бих направила всичко. Всичко!

Дена кимна.

— Надявам се!

Дена погледна отново Ричард и нежно го погали по гърдите. Калан едва се стърпя да освободи силата си. Не можеше да бъде сигурна дали Дена се опитва да му причини зло или да му помогне. Беше отчаяна, но не си позволи да загуби искрицата надежда. Това бе последният й шанс да го спаси. Той си пое дълбоко въздух. Сърцето на Калан подскочи.

Дена отдръпна ръката си и се усмихна.

— Той все още е с теб.

Калан сведе юмрука си и с пръстите на другата ръка изтри сълзите от бузата си. Не й харесваше замечтаното изражение на лицето на Дена, когато гледаше Ричард. Ни най-малко.

— Как дойде тук? Не е възможно Ричард да те е извикал; ти не си негов предтеча.

Дена се обърна. Замечтаната й усмивка се стопи.

— Не бих могла да ти го обясня съвсем точно, но ще се опитам да го кажа така, че да разбереш. Намирах се на едно място, потънало в тъмнина и спокойствие. Щом Мрачният Рал премина през него, спокойствието ми се наруши. Той не би трябвало да може да направи подобно нещо. Колкото повече той се приближаваше, толкова по-ясно усещах, че Ричард го е извикал по някакъв начин и му е дал възможност да напусне мястото си, там, където бе затворен от воала, и да дойде тук. Познавам добре Мрачния Рал и реших да го последвам. Сама никога не бих могла да премина през собствения си воал, но като се прикачих към него, успях да го направя и да дойда благодарение на него. Дойдох, защото можех да предположа какво ще стори Мрачният Рал на Ричард. Не знам как да ти го обясня по-добре.

Калан кимна. Тя вече не виждаше пред себе си дух, а жената, която бе избрала Ричард за свой другар. Силата кипеше в гърдите й. Тя я овладяваше с усилие, опитвайки се да убеди самата себе си, че само така може да помогне на Ричард; трябваше да позволи на Дена да му помогне, ако това изобщо беше възможно. Калан й бе казала, че е готова да направи всичко, и това беше самата истина. Дори ако това нещо бе да се въздържи и да не убие някой, който вече бе мъртъв. Някой, който би убивала хиляди пъти и после още хиляди.

— Можеш ли да му помогнеш? Можеш ли да го спасиш?

— Той е белязан със знака на Пазителя! Този знак закарва онзи, който го носи, право при Пазителя. Ако обаче друг докосне знака, той отива при Пазителя вместо белязания. На негово място. Тогава Ричард ще бъде спасен. Ще живее.

В този миг Калан разбра какво трябва да направи. Без никакво колебание тя се наведе над Ричард с протегната напред ръка.

— В такъв случай аз ще бъда белязаната. Ще отида вместо него, за да оживее той.

Тя разпери пръсти, за да прилепне ръката й по-добре към знака. Оставаше й още милиметър, преди да го докосне.

— Калан, не го прави.

Тя погледна Дена през рамо.

— Защо? Щом това ще го спаси, аз искам да отида вместо него.

— Знам, че си готова да го направиш, но не е толкова лесно. Първо трябва да си поговорим. Няма да е лесно и за двете ни. Ако искаме наистина да му помогнем, и двете ще почувстваме болка.

Калан неохотно дръпна ръката си и седна, кимайки с глава. Беше готова да се съгласи на всичко, да плати всякаква цена, дори да говори с тази… жена. Отпусна ръка върху Ричард, за да се чувства достатъчно близо до него, и погледна Дена.

— Откъде знаеш коя съм?

Дена се усмихна, почти се засмя.

— Да познаваш Ричард означава да познаваш и Калан.

— Разказвал ти е за мен?

Усмивката на Дена угасна.

— В известен смисъл. Чувала съм името ти безброй пъти. Когато го измъчвах, той крещеше името ти до припадък. Никога ничие друго. Нито на майка си, нито на баща си. Само твоето. Измъчвах го, докато забравеше собственото си име, но твоето не забрави нито веднъж. Бях сигурна, че ще намери начин да бъде с теб, независимо от силата ти на Изповедник — тя отново се усмихна. — Мисля, че Ричард е способен да намери начин да накара слънцето да изгрее посред нощ.

— Защо ми казваш всичко това?

— Защото ще те помоля да му помогнеш и искам да разбереш точно колко ще го нараниш, преди да се съгласиш да го направиш. Трябва да разбереш какво трябва да направиш, за да го спасиш. Нямам намерение да ти въртя номера. Искам да си наясно с онова, което правиш. Само така ще разбереш как можеш да му помогнеш. Не го ли разбереш, има голяма вероятност да се провалиш. Този знак не е единствената опасност, която го грози. В него има лудост, която ще го убие толкова сигурно, колкото и знакът на Пазителя.

— Ричард сигурно е най-разумният човек, когото познавам. Не мисля, че страда от лудост. Знакът е първата ни грижа за него.

— Той е белязан и по друг начин — притежава дарбата. Знам го от мига, в който дойде, за да ме убие. Виждам го и сега, виждам аурата му. Знам, че това го убива, знам, че дните му са преброени. Не зная точно колко време му остава, но със сигурност не е много. Не можем да си позволим да го спасим от Пазителя, без да помислим, че така или иначе ще умре от дарбата си.

Калан кимна и избърса носа си в опакото на ръката си.

— Сестрите на светлината казаха, че могат да го спасят. Казаха, че трябва да носи една яка и щял да се спаси сам. Ричард не иска да я сложи. Каза какво си му причинила и защо не иска да носи яка. Но той не е луд. В края на краищата ще разбере какво трябва да се направи и ще го направи. Той си е такъв. Накрая винаги прозира истината.

Дена поклати глава.

— Това, което ти е казал, е само мъничка частичка от цялото. Не можеш дори да си представиш колко още не ти е казал. Познавам лудостта му. Той няма никога да ти каже останалото. Аз трябва да го направя.

Гневът на Калан избухна.

— Не мисля, че ще е много умно от твоя страна да го правиш. Щом е преценил, че не трябва да ми казва нещо, значи е по-добре да не го знам.

— Напротив, трябва да го знаеш. Ако искаш да му помогнеш, трябва да можеш да го разбираш. В някои отношения аз го познавам по-добре от теб. Аз го докарвах до ръба на лудостта, понякога и отвъд него. Виждах го загубен в бездната на безумието. Стоях там и го държах на ръба.

Погледът на Калан блесна. Тя разпозна погледа, с който Дена гледаше Ричард. Не й вярваше.

— Ти го обичаш.

Дена я погледна.

— Той обича теб. Използвах любовта му, за да му причиня болка. Извеждах го на прага на смъртта и го държах там, на самия ръб. И други са извеждали хора на ръба между живота и смъртта, и то по-бързо от мен, но едва ли са успявали да ги задържат там. Те винаги избързваха или пък правеха малко повече от необходимото и убиваха питомците си, довършвайки ги, преди да са могли да изстискат от тях най-съвършената болка, която води след себе си най-жестоката лудост. Мрачният Рал избра мен, защото имам таланта да ги държа живи и да им причинявам точно такава болка, която постепенно да увеличавам и увеличавам. Самият Рал ме научи на това.

Понякога съм седяла часове наред, знаейки, че ако го докосна само един-единствен път с Агиел, това ще бъде твърде много; че ще го убие. Докато седях и го чаках да се възстанови достатъчно, за да мога да продължа нататък, той шептеше името ти. Отново и отново. Часове наред. Дори не осъзнаваше, че го прави. Ти беше нишката, която го свързваше с живота. И в същото време същата тази нишка ми позволяваше да му причинявам допълнително болка. Да го приближавам все повече до смъртта, все по-дълбоко в лудостта. Използвах любовта му към теб, за да го накажа толкова, колкото никой никога не бе успял да издържи.

Докато седях и слушах как повтаря името ти, си пожелах веднъж, поне веднъж да изрече моето име. Не го направи никога. Това ме предизвикваше да му причинявам болка повече от всичко друго.

По лицето на Калан се изтърколиха сълзи.

— Моля те, Дена, не мога да слушам повече. Не мога да го понеса. Да разбера, че аз съм била причината да му сториш всичко това.

— Трябва да ме изслушаш. Още дори не съм започнала да ти разказвам онова, което трябва да чуеш, ако искаш да му помогнеш. Трябва да разбереш как използвах магия срещу него; защо мрази магията с цялата си същност. Аз го разбирам, защото онова, което причиних на Ричард, преди това го бях изтърпяла от ръката на Мрачния Рал.

Докато Калан седеше в мрака трепереща, впила празен поглед в нищото, почти изпаднала в транс, Дена започна да й разказва какво е правила с Ричард. Как е използвала Агиел. Описваше с подробности всяко докосване, всичко, което Агиел можеше да причини. Калан помнеше прекрасно болката, която бе изпитала от докосването му до дланта си, влудяващата болка. Разбра, че онова, което е изпитала, е най-малкото, на което Агиел е способен.

Зарева с глас, когато Дена й разказа как е увесвала Ричард на халки за гредата с вдигната нагоре глава и как го е карала да не помръдва, докато вкарва Агиел в ухото му. Как дори най-лекото потръпване е щяло да му нанесе непоправими вътрешни рани. Как е бил способен да го направи единствено заради любовта си към Калан. Тя потрепери, когато чу ужасяващото описание на онова, което Агиел му е причинил, какво му е причинила магията. Нямаше сили да погледне Дена, която продължаваше да говори. Не можеше да срещне очите й. А това беше само началото.

Тя притисна стомаха си и допря трепереща ръка до устните си, за да не повърне, докато Дена й описваше едно след друго нечовешките мъчения. Калан не можеше да спре да плаче. Затвори здраво очи.

Слушаше и се молеше на добрите духове Дена да не разкаже единственото нещо, което знаеше, че няма да има сили да понесе. Но Дена продължаваше да разказва. За това какво правят Морещиците с другарите си, защо другарите им не живеят дълго. Спираше се на всеки интимен детайл. Описа й как с Ричард е правила неща, които не си е позволявала с никой друг свой другар.

С последен крясък Калан се извърна назад, направи няколко стъпки и започна да повръща. Държеше се с една ръка за корема, с другата се опитваше да се подпира, за да не се строполи на земята, като продължаваше да ридае неудържимо. Ръцете на Дена държаха косата й назад, докато Калан изпразваше съдържанието на стомаха си в прахта. Продължи да повръща, докато стомахът й пресъхна напълно.

Усети горещите ръце на Дена върху гърба си. Прииска й се да предизвика светкавиците, но й бе твърде зле, за да може да събере силата си. Разкъсваше се между желанието да се хвърли върху Ричард и да започне да го прегръща и да разпори корема на тази жена с Кон Дар, Кървавата ярост.

Докато повръщаше и плачеше, едва поемайки си дъх, Калан успя да промълви:

— Махни… си ръцете… от мен.

Ръката, която придържаше тежката й коса, се дръпна надолу. Стомахът й се сгърчи в сухи конвулсии.

— Колко пъти си му причинявала това?

— Достатъчно. Няма значение.

Калан се обърна и с ярост закрещя, стиснала юмруците си.

— Колко пъти?

Гласът на Дена стана мек и спокоен.

— Съжалявам, Калан. Не знам. Не съм ги броила. Но той беше с мен много дълго време. Много по-дълго, отколкото всеки мой другар. Правех го всяка нощ. Никой друг не би устоял, защото никой не притежава силата на Ричард, силата на неговата любов към теб. Друг на негово място би умрял още първия път. Ричард се бори срещу мен много дълго. Казах ти — достатъчно пъти. Това е всичко. Достатъчно.

— Достатъчно? Достатъчно за какво?

— Достатъчно, за да подлудя част от него.

— Той не е луд! Не е! Не е!

Дена гледаше как Калан се олюлява от болка и гняв.

— Калан, чуй ме. Всеки друг би бил свършен от това, което аз направих. Ричард се запази, защото умее да раздвоява съзнанието си. Той затвори най-важното от себе си там, където аз не мога да стигна, където магията не може да стигне. Използва дарбата си и го направи. Запази същността си непокътната и позволи на лудостта да проникне в най-тъмните ъгълчета на съзнанието му. Използвах магия, за да го държа в плен на лудостта. Той не можеше да се защитава срещу всичко, което му причинявах. Казах ти какво съм направила, за да осъзнаеш истината за неговата лудост. Той пожертва много от себе си, за да спаси останалото само за теб. Направих с него всичко, което беше правено с мен.

Калан взе ръката на Ричард в своята и я притисна до сърцето си.

— Как си могла да вършиш подобни неща? — ридаеше тя. — О, бедни мой Ричард. Как си могла? Как си могла изобщо да го направиш?

— Всеки от нас носи малко лудост в себе си. Някои повече от другите. Но никой не е живял в такъв мрак, в какъвто съм живяла аз.

— Тогава как си могла? Как си могла, след като знаеш какво е?

Дена я гледаше изпод вежди

— Ти също си правила ужасни неща. Използвала си силата си, за да причиняваш злини на хората!

— Но те бяха виновни в ужасни престъпления.

— Всички ли? — попита тя бавно. — До един?

— Не — прошепна Калан. — Но аз не го правех, защото ми доставя удоволствие. Така трябваше. Това ми е работата. Това е, което съм, заради което съществувам.

— Значи все пак си го направила. А какво ще кажеш за Демин Нас?

Думите се врязаха в сърцето й. Тя се отнесе в спомена, в сладкия спомен за това как бе кастрирала този звяр. Тя залитна напред и и зарида.

— О, милостиви духове, нима не съм по-добра от теб?

— Ние всички правим онова, което трябва, независимо от причините. — Ефирните й пръсти повдигнаха брадичката на Калан. — Не ти казах всичко това, за да ти причиня болка, Калан. Разказът ми причинява много повече болка, отколкото си мислиш. Направих го, за да спася Ричард. Той не трябва да умре, преди да е изтекло времето му, а и Пазителят не бива да излезе на свобода.

Калан притискаше ръката на Ричард до гърдите си.

— Съжалявам, Дена, но не мога да ти простя. Знам, че Ричард може… но аз не мога. Мразя те.

— Не съм и очаквала да ми простиш. Искам от теб само да разбереш истината за това, което ти казах, истината за лудостта на Ричард.

— Защо? С каква цел?

— За да разбереш онова, което трябва да направиш. Същността на тази лудост е в слагането на яката. Тя символизира всичко, което съм му сторила. В неговото съзнание магията означава лудост, мъчение. Мисълта за яка около врата му кара лудостта да излезе от най-тъмните ъгълчета на съзнанието му, предизвиква най-дълбоките му страхове. Той не преувеличава, като казва, че по-скоро би умрял, отколкото да сложи отново яка около врата си. Няма да го направи, дори това да е цената на спасението му. Но ако не го направи, ще умре. Има само едно нещо в света, което може да го накара да сложи яката.

Калан вдигна глава. Очите й бяха празни.

— Искаш от мен да го накарам да сложи яката около врата си? — Тя потръпна от ужас. — Искаш да му причиня това? След всичко, което ми разказа.

Дена кимна.

— Ще го направи, ако ти му кажеш. Иначе няма да я сложи, независимо от всичко. Никога!

Отпуснатата ръка на Ричард се изплъзна от треперещите пръсти на Калан. Тя покри устата си с ръка. Дена беше права! След всичко чуто вече бе убедена, че е така.

Сега знаеше какво вижда в очите на Ричард, когато Сестрите държат пред него яката. Сигурно така изглежда лудостта. Ричард никога не би сложил сам яката около врата си. Никога. Сега вече го знаеше. Със сигурност.

От гърлото й излезе сподавен вик.

— Ако сложа яката около врата му, той ще си помисли, че съм го предала. В лудостта си ще помисли, че искам да му сторя зло. — Прониза я остра болка. Тя отново заплака. — Ще ме намрази.

Гласът на Дена дойде до нея като въздишка.

— Съжалявам, Калан. Може би наистина ще те намрази. Не можем да сме сигурни, но е възможно да го възприеме именно по този начин. Не знам до каква степен ще го обземе лудостта, когато разбере, че трябва да сложи яката; когато ти му кажеш, че трябва да го направи. Но той те обича повече, отколкото обича себе си, и не би я носил по никаква друга причина.

— Дена, не знам дали ще мога да го направя. Не след това, което ми каза.

— Длъжна си. В противен случай ще умре. Ако го обичаш достатъчно, трябва да го направиш. Трябва да си достатъчно силна в своята любов, за да го накараш, след като знаеш колко болка ще му причиниш. Трябва да действаш така, както действах аз, да го изплашиш достатъчно, за да направи онова, което искаш от него. Трябва да предизвикаш лудостта му в пълната й сила, за да го накараш да направи онова, което направи някога при мен, когато изпълняваше всяка моя заповед. Възможно е да изгубиш любовта му. Възможно е да те намрази завинаги. Но ако наистина го обичаш, ще разбереш, че ти си единствената, която може да му помогне, единствената, която може да го спаси.

В отчаянието си Калан се хващаше и за сламки.

— Но на сутринта ние щяхме да отидем при Зед, магьосника, който може би щеше да му помогне да овладее магията. Ричард мислеше, че Зед ще знае какво да прави, че ще може да му помогне.

— Това може и да е вярно. Съжалявам, Калан, не знам какво да ти кажа. Може да е прав. Но знам, че Сестрите на светлината имат силата да го спасят. Ако дойдат и той им откаже и третия път, ще загуби завинаги възможността да се възползва от помощта им. А ако този магьосник не успее да му помогне, Ричард ще умре. Остава му съвсем малко, може би броени дни. Разбираш ли какво означава това, Калан? Той не просто ще умре. Той ще принадлежи на Пазителя, всички ще принадлежат на Пазителя. Ричард е единственият, който може да възстанови воала.

— Как? Знаеш ли как би могъл да го направи?

— Съжалявам, не знам. Знам само, че в момента се опитват да увеличат дупката от тази страна. Ето защо Пазителят има агенти в света на живите. Затова и Мрачният Рал дойде тук. Ричард е единственият, който може да ги спре, и същевременно единственият, който има силата да възстанови целостта на воала. Ако пак върне Сестрите и магьосникът не успее да му помогне, тогава ще умре съвсем скоро и все едно се е оставил на Пазителя да го прибере при себе си чрез знака. Ако може да се добере до магьосника, преди да са се върнали Сестрите за трети път, вероятно ще разбере дали може да му се помогне без да… без яката. Но ако те дойдат, преди да е стигнал при Зед, трябва да имам твоето обещание, че ще направиш всичко, за да го спасиш.

— Има време. Сестрите ще се върнат най-скоро след няколко дни. Ще успеем да стигнем до Зед! Има време!

— Надявам се, че си права. Наистина. Сигурна съм, че няма да ми повярваш, но аз не искам Ричард никога повече да носи яка, не искам никога повече да се среща с лудостта. Но ако не успеете да стигнете до Зед, тогава трябва да ми обещаеш, че няма да му позволиш да пропусне последния си шанс и да откаже предложението на Сестрите.

От пламтящите очи на Калан потекоха сълзи. Ричард ще я намрази, ако го накара да сложи яката. Знаеше го. Ще си помисли, че го е предала.

— Ами знакът? Той все още е белязан.

Дена дълго я гледа. Гласът й прозвуча толкова тихо, че Калан едва я чу.

— Аз ще махна знака. Ще отида при Пазителя вместо него. — Една блестяща сълза се изтърколи по бузата й. — Но ще го направя единствено, ще пожертвам душата си само ако съм сигурна, че това му дава шанс.

Калан я погледна с невярващи очи.

— Ще направиш това за него? — прошепна тя. — Защо?

— Защото след всичко, което му причиних, той се погрижи за моята болка. Ричард е единственият човек, който се опита да облекчи болката ми. Когато Мрачният Рал ме нарани жестоко, Ричард плака и приготви отвара, с която да уталожи болката, макар че аз никога не се вслушах в молбите му да престана да го измъчвам. Никога. И след всичко, което ти разказах, че съм му причинила, той ми прости. Разбра какво съм преживяла. Взе моя Агиел, окачи го около врата си и обеща да ме помни, да помни, че аз не бях просто Морещица, че някога съм била просто Дена. — Още една блестяща сълза тръгна надолу. — И защото го обичам. Дори в смъртта си. Обичам го. Макар да знам, че любовта ми никога няма да бъде споделена, все пак го обичам.

Калан погледна Ричард, който лежеше по гръб в безсъзнание, безпомощен, със знака на Пазителя, черен и кървящ върху гърдите му. Черното и бялото от рисунките го правеха да изглежда като дивак, но той не беше дивак; той беше най-милият човек, когото познаваше. Разбра, че ще направи всичко, за да го спаси. Всичко.

— Ще го направя — прошепна тя. — Обещавам. Ако не намерим Зед, преди Сестрите да се върнат, ще го убедя да сложи яката, независимо какво ще стане след това. Дори ако заради това ме намрази. Дори ако ме убие.

Дена протегна напред ръката си

— С клетва между живите и мъртвите да направим каквото трябва, за да го спасим!

Калан погледна към протегнатата напред ръка.

— И все пак аз не бих могла да ти простя. Няма да ти простя.

Ръката й остана протегната напред в очакване.

— Единственото опрощение, от което имах нужда, ти вече го направи.

Калан погледа ръката още известно време, след което я пое в своята.

— Тогава нека се закълнем да спасим онзи, когото обичаме.

Те стиснаха ръцете си в мълчание. Дена дръпна своята.

— Той не разполага с много време. Трябва да стане веднага.

Калан кимна.

— Когато го направя, ще трябва да извикаш помощ. Махна ли белега, ще се отвори страшна рана.

Калан кимна.

— Тук има лечителка. Тя ще му помогне.

Очите на Дена бяха пълни с топлота.

— Благодаря ти, Калан, че го обичаш достатъчно, за да му помогнеш. Дано добрите духове бъдат с вас двамата. — Тя се усмихна леко и страшно. — Там, където отивам, няма да видя нито един добър дух, няма да мога да ви изпратя никого на помощ.

Калан докосна мълчаливо ръката й, изпращайки й безмълвна молитва за сила.

Дена я докосна по бузата в отговор, след това коленичи край Ричард. Ръката й се доближи до знака, покри го и потъна в него. Гърдите на Ричард се повдигнаха.

Дена се сгърчи от болка. Отметна глава назад и нададе писък, който прониза Калан. След това просто изчезна.

Ричард простена. Калан се бе надвесила над него и го милваше. Задъхваше се от плач.

— Калан — едва изрече той, — Калан, какво стана? Боли! Толкова боли…

— Само недей да ставаш, любов моя. Всичко е наред. Ти си на сигурно място, аз съм тук. Ще ти помогна.

Той кимна, а Калан изхвърча през отворената врата. Старейшините седяха в малък кръг в мрака, точно пред къщата. Очакваха я с нетърпение.

— Помогнете ми! — извика тя. — Трябва да го занесем при Нисел! Няма време да я водим тук!