Камъкът на сълзите

Петдесет и първа глава

Нощта явно не бе прогонила хората от улиците на Танимура. Малките огньове, на които печеха месо на грил, още горяха, а търговията кипеше с пълна сила. Тук-там към Ричард се провикваха мъже, за да го поканят да поиграе с тях на зарове. Щом забележеха яката му, хората го затрупваха с предложения да купува какво ли не — от храна до огърлици от мидени черупки за дамата на сърцето си. Ричард им обясняваше, че няма пари, а те се смееха и го успокояваха — Дворецът плащал всичко. Той свиваше рамене и отминаваше.

Жени в прозрачни пъстри дрехи се притискаха към него и заливайки се от смях, се опитваха уж да го прегърнат, а всъщност гледаха да бръкнат в джобовете му. Правеха му такива предложения, че не можеше да повярва на ушите си. Опита се да избута жените от себе си. Не се получи. Когато ги погледна яростно, те сами се махнаха.

С облекчение остави зад гърба си града, светлините на факлите, горящите по улиците огньове, миризмите и шума. Почувства се по-добре, когато излезе под открито небе, огрян само от светлината на луната. Непрекъснато чувстваше яката около врата си и се чудеше какво ли ще стане, ако се отдалечи прекалено много, макар от онова, което му каза Паша, да знаеше, че би трябвало да може да отиде много по-далеч, отколкото възнамеряваше. Все пак се тревожеше да не би тя да греши, притесняваше се, че веригата изведнъж може да се скъси.

Най-сетне стигна до място, което го удовлетворяваше. Огледа тревистата ливада, от която в далечината се виждаше градът. Малко по-встрани под лунната светлина се очертаваха високите тъмни силуети на дърветата. Между тях бе тъмно като в рог.

Ричард остана известно време загледан в страховитата тъмнина. Обзе го неясно, изгарящо желание да потъне в нея. Нещо в него копнееше да го направи, да призове магията. Нещо в него страстно желаеше да предизвика яростта, да я остави да вилнее. Почувства, че трябва да се освободи от тягостното чувство, че е нечий затворник, да излее гнева си, страха от неизвестността, болката за Калан. Трябваше да го направи. Като човек, който удря с юмрук по стената в пристъп на гняв. Тези гори по някакъв начин му обещаваха успокоение.

Най-накрая успя да извърне поглед от тях и се зае да събира дърва за огън. С ножа си начупи съчки и ги подреди на купчина. След като се разпалиха добре, прибави отгоре и по-дебели клони. Огънят тръгна и той сложи отгоре канче, наля малко вода, а след малко прибави ориз и зеленчуци. Докато чакаше яденето да заври, дояде парче хляб, останало му отпреди. После сви колене ги обгърна с двете си ръце. Очите му не можеха да се откъснат от мрака на Блатистите гори. От другата страна в далечината проблясваха светлините на града. Небето над него беше като балдахин от звезди. Гледаше нагоре в очакване над главата му да се появи познатият силует.

След известно време чу зад себе си тъп звук. Две космати лапи го прегърнаха и го прекатуриха на земята. Той се засмя. Грач също изгъргори с клокочещия си смях, опитвайки се да го обгърне с крака, ръце и крила. Ричард започна да го гъделичка между ребрата, а Грач се смееше дълбоко и гърлено. Схватката завърши с това, че малкият змей възседна противника си и го прегърна плътно. Ричард отвърна на прегръдката му.

— Грааач ооичч Рааач ааарг.

Ричард го притисна още по-силно до себе си.

— И аз те обичам, Грач.

Зверчето вдигна сбръчкания си нос към него. Святкащите му зелени очи го погледнаха, чу се гърлен смях. Ричард сбърчи нос.

— Грач, смърдиш ужасно! — Той се изправи, все още без да го изпуска от ръцете си. — Успя ли да си уловиш нещо за ядене?

Грач кимна ентусиазирано.

— Толкова се гордея с теб! И при това без мухи-кръвопийци. Какво хвана?

Грач килна глава настрани. Косматите му уши се насочиха напред.

— Костенурка ли? — попита Ричард. Грач се изкикоти и поклати глава. — Елен? — Чу се съжалително скимтене. — Заек? — Змеят подскочи и тръсна глава, явно доволен от играта.

— Предавам се. Какво яде?

Грач покри очи с лапи и погледна тайничко изпод тях.

— Енот? Хванал си енот?

Грач кимна, ухили се зъбато, след което се изпъчи и се удари в гърдите.

Ричард го потупа по главата.

— Браво на теб! Браво, Грач!

Малкият змей отново се изкикоти гърлено и бутна Ричард, за да се поборят още малко. Ричард въздъхна с облекчение при мисълта, че приятелят му най-сетне се е научил сам да се грижи за храната си. Накара го да седне, докато той провери дали оризът е готов. Махна канчето от огъня.

— Ще хапнеш ли заедно с мен?

Грач внимателно се наведе напред и подуши храната. Знаеше, че е горещо. Вече се беше парил и беше много внимателен, когато Ричард готвеше нещо. Сбърчи нос. Изскимтя и извърна рамене. Ричард разбра, че не е във възторг от видяното, но след като няма друго, би опитал и от това. Сипа му малко в една паница.

— Духай! Горещо е.

Грач приближи паницата до лицето си и изви устни. Духна малко въздух в яденето си. Ричард загреба, докато гледаше как змеят се опитва да яде направо от паницата. Накрая Грач се излегна по гръб и хванал съда между двете си лапи, изля съдържанието му в устата си. Унищожи го на три глътки. След това се изправи и плесна с криле. Приближи се. С умолително скимтене протегна паницата си към Ричард, който му показа празното канче.

— Няма повече.

Ушите на Грач увиснаха. Той закачи нокът на ръба на паницата на Ричард и го побутна. Ричард дръпна паницата си и му обърна гръб.

— А, не, това си е моята вечеря.

Грач се примири и застана кротко до приятеля си, докато той приключи с вечерята си. Когато Ричард сви колене и ги обгърна с ръце, Грач се наведе напред и се опита да направи същото. Ричард извади кичура коса от джоба си. Завъртя го в ръка и го огледа на лунната светлина. Грач протегна лапа напред. Ричард го възпря с лакът.

— Не — каза той тихо. — Можеш да го докоснеш, но много внимателно.

Грач се протегна внимателно, бавно и нежно докосна с нокът кичура. Вдигна зелените си очи. Погали с нокът косата на Ричард. След това го докосна по бузата, където се бе изтърколила една сълза. Ричард подсмъркна и преглътна. Прибра кичура обратно в джоба си. Грач прегърна приятеля си с гигантската си лапа и склони глава на рамото му. Ричард също го прегърна и двамата останаха така известно време, загледани в нощта. Накрая, решил, че е време да поспи, Ричард откри едно местенце, обрасло с гъста трева, и си постла одеялото. Легна, а до него се сгуши Грач. Двамата заспаха моментално.

Когато се събуди, луната почти бе залязла. Седна и се протегна. Грач повтори движенията му. Ричард разтърка очи. Най-много след час-два щеше да се зазори. Беше време.

Изправи се, а Грач застана до него.

— Искам да ме чуеш, Грач, трябва да ти кажа нещо важно. Слушаш ли ме?

Грач кимна и го погледна сериозно. Ричард му посочи града.

— Виждаш ли това място с всичките огньове и светлини? Известно време ще живея там. — Той се потупа по гърдите и пак му посочи града. — Ще бъда там. Но не искам да идваш при мен. Трябва да стоиш далеч. За теб там е опасно. Ще стоиш далеч!

Грач не откъсваше поглед от лицето му.

— Аз ще идвам да те виждам, разбра ли?

Грач се замисли за миг, после кимна.

— Ще стоиш далеч от града. Виждаш ли онази река там долу? Знаеш какво е река, показвал съм ти вода. Ще стоиш от тази страна на водата. От тази страна. Разбра ли?

Ричард не искаше Грач да ходи на лов във фермите от другата страна на реката. Това със сигурност щеше да му донесе неприятности. Грач гледаше ту лицето на Ричард, ту града. Издаде звук, идващ дълбоко от гърлото му, за да покаже, че е разбрал.

— И, Грач, ако видиш хора — Ричард отново се удари в гърдите и показа към града, — такива като мен, недей да ги ядеш! — Той размаха пръст пред лицето на зверчето. — Хората не са храна. Не яж хора, разбра ли?

Грач изръмжа доста разочаровано и после кимна. Ричард сложи ръка на раменете му и го обърна с лице към Блатистите гори.

— А сега ме слушай внимателно. Много е важно. Виждаш ли онова място там, горите?

Чу се ниско, заплашително ръмжене. Устните на змея се разтегнаха и под тях лъснаха огромните му зъби. Зелените му очи заблестяха още по-силно.

— Стой далеч от горите! Не искам да ходиш там! Наистина, Грач. Стой далеч от горите!

Змеят погледна натам, все още ръмжейки. Ричард го сграбчи за козината и го разтърси.

— Стой далеч! Разбра ли?

Грач го погледна косо и накрая кимна.

— Налага се да отида там, но ти не бива да ме следваш. За теб е опасно.

Грач нададе жален вой и го дръпна назад.

— Не се притеснявай за мен. Аз имам меча си. Нали го помниш? Той ще ме защитава. Но ти не бива да идваш с мен.

Ричард се надяваше да е прав за меча. Сестра Вирна му беше казала, че в Блатистите гори върлува зла магия. Но нямаше избор. Това беше единственият план, който можа да измисли.

Прегърна силно змея.

— Бъди добро момче. Иди да си уловиш нещо за ядене. Ще дойда скоро да те видя и тогава ще се борим. Нали?

Грач грейна в усмивка, когато чу да се споменава за борба. С надежда побутна Ричард по ръката.

— Не сега, Грач. Трябва да свърша една работа. Но ще се върна някоя друга вечер и тогава ще се борим.

Ушите на малкия змей отново увиснаха. Дългите му ръце обвиха Ричард и го притиснаха в продължителна прегръдка. Ричард си събра нещата и като махна за довиждане, тръгна. Грач гледа след него, докато тъмната гора го погълна.

Вървя близо час. За да осъществи плана си, бе нужно да навлезе дълбоко в гората. От дърветата като ръце се протягаха клони, обрасли с мъх и увивни растения. Чуваха се звуци — гърлено щракане и дълги, плътни подсвирквания. Когато приближеше до някоя локва, се чуваше как в нея скачат разни неща.

Затоплен и задъхан от бързия ход, той стигна до малка полянка, достатъчно нависоко, за да бъде суха и достатъчно открита, за да може да вижда част от звездите. Наоколо нямаше камък или пън, на който да се седне, така че просто събра малко трева и се отпусна на купчината с кръстосани крака. Раницата беше отстрани до него. Затвори очи и въздъхна дълбоко. Замисли се за дома си и за Еленовата гора. Толкова му се искаше отново да се върне там. Сети се за приятелите си, които му липсваха — за Чейс, за Зед. През всичките тези години, докато растеше край Зед, Ричард дори за миг не бе предполагал, че може да му е дядо. Но знаеше, че му е приятел и че се обичат. Сигурно това бе по-важно. Пък и какво ли би било по-различно, ако знаеше? Ричард не би могъл да го обича повече, а Зед нямаше да му е по-голям приятел.

Толкова отдавна не беше виждал Зед. Срещна го в Народния двореца в Д’Хара, но тогава не им остана много време да разговарят. Ричард не биваше да заминава толкова бързо. Така му се искаше да поговори със Зед точно сега, да потърси от него помощ и съвет. Нямаше представа дали Калан е тръгнала да го търси. Защо да го прави? Нали се отърва от него, постигна онова, което искаше.

С цялото си сърце се молеше това да не е истина.

Липсваше му усмивката й, зелените й очи, мекият й глас, интелигентността и находчивостта й, докосването й. Тя накара светът да оживее за него. Би дал живота си, без да се замисли, само да можеше да я подържи в ръцете си за няколко минути.

Но тя знаеше какво представлява той и го пропъди надалеч.

Той я освободи от себе си.

Така беше най-добре. Той не я заслужаваше.

Преди да разбере какво става, Ричард се потопи в себе си и се опита да стигне до покоя, до своя Хан, както го бе учила Сестра Вирна. Докато беше с нея, се бе упражнявал почти всеки ден. И макар никога да не бе почувствал своя Хан, каквото и да представлява той, винаги му бе доставяло удоволствие да го търси. Действаше му отпускащо, даряваше го с покой. Сега също му стана приятно. Остави съзнанието си да се потопи в това място на покой, позволи на грижите да изплуват навън. Както винаги, си представи Меча на истината да се носи в пространството пред вътрешния му поглед. Видя всеки негов детайл, почувства го. Издърпа го, без да отваря очи. Не беше съвсем сигурен защо го прави, но по някакъв начин усещаше, че точно това трябва да направи. Нощният въздух се изпълни с характерния звън на метал, който обяви, че мечът е дошъл в Блатистите гори.

Сложи го напряко върху коленете си. Магията затанцува заедно с него в това място на покоя. Ако нещо се случи, той щеше да е готов.

А сега трябваше да чака. Щеше да отнеме доста време, бе сигурен в това, но тя щеше да дойде.

Когато разбере къде е той, щеше да дойде.

Докато седеше така — безмълвен и притихнал, нощта около него възвърна обичайния си ритъм. Ричард се бе съсредоточил върху мислената картина на меча и почти не обръщаше внимание на цвърченето и щракането на горските насекоми, на плътното крякане на жабите, на шумоленето на мишките и птичките между дърветата и по сухите клони, покриващи земята. От време на време във въздуха прелетяваше прилеп. Чу се крясък на бухал, уловил вечерята си.

Изведнъж, докато седеше така в мъглата на полусънното си състояние и си представяше меча, нощта утихна.

В съзнанието си видя тъмната сянка зад гърба си.

Само с едно плавно движение стана и се завъртя, острието на меча изсвистя във въздуха. Сянката отскочи, и щом мечът мина покрай нея, отново се хвърли напред. Ричард се зарадва, че е пропуснал, че няма да свърши само за миг, че ще може да потанцува с духовете, да освободи яростта си.

Тя се движеше във въздуха като призрак, тъмна като смъртта и също толкова бърза.

Духовете танцуваха около поляната, мечът проблясваше на отслабващата лунна светлина, острието разсичаше въздуха, покрай Ричард профучаваха острите като бръснач нокти на тъмната сянка. Той се остави да потъне в магията на меча, в яростта му, в собствената си ярост. Остави гнева си да се слее с този на магията и се впусна в танца на смъртта. Двамата се завъртяха из поляната като листа по време на вихрушка, единият — избягвайки острието, другият — острите нокти. Хвърляха се напред и се снишаваха към земята, използвайки прикритието на дърветата. Ричард остави духовете на меча да танцуват с него. Потопи се в майсторството на магията, остави се да прави онова, което му диктуват духовете, и гледаше почти като страничен наблюдател как те го завъртат насам-натам, карат го да заляга по земята, да се завърта наляво, после надясно, да подскача и да се хвърля напред.

Копнееше да научи танца.

„Научете ме!“

Подобно на спомен, в главата му изплува познанието и насърчавано от собствената му воля, се свърза с него.

Ричард се превърна не в човек, който използва меча, магията, духовете, а в такъв, който ги владее. В техен господар. Острието, магията, духовете и човекът бяха едно.

Тъмната сянка се спусна.

Сега. Острието я разсече с мощен удар. По околните дървета плисна кръв. Във въздуха отекна смъртен вик. После настъпи тишина.

Ричард стоеше и едва си поемаше дъх. И почти съжаляваше, че всичко свърши. Почти.

Беше танцувал с духовете на мъртвите, с магията и по този начин бе открил онова, което търсеше — да се освободи не само от чувството си на безпомощно объркване, но и от тъмните страсти, скрити дълбоко в него. Страсти, които не разбираше.

Слънцето беше изгряло преди повече от два часа, когато я чу да идва. Промъкваше се през гъсталака, пуфтейки ядосано срещу драките, които се закачаха за дрехата й. Докато се изкачваше нагоре по хълма, под краката й се трошаха съчки. Махна един трън, забил се в полата й, и стъпи пред него на поляната. Ричард стоеше с кръстосани крака, затворил очи, мечът лежеше върху коленете му. Тя едва си поемаше дъх.

— Ричард!

— Добро утро, Паша! — Той отвори очите си. — Прекрасен ден, нали?

Беше прихванала дългата си кафява пола с ръце. Бялата й блуза беше плувнала в пот. Косите й също блестяха от влага. Отметна от лицето си няколко паднали кичура.

— Веднага трябва да се махнеш от тук. Ричард, това са Блатистите гори.

— Знам. Сестра Вирна ми каза. Интересно местенце.

Тя го изгледа страшно.

— Ричард, това място е опасно! Какво правиш тук?

Той се усмихна.

— Чакам те!

Тя огледа дърветата и тъмните сенки под тях.

— Тук мирише ужасно — измърмори тя. След това клекна край него и му се усмихна, както човек се усмихва на дете или на луд. — Ричард, добре се позабавлява, поразходи се. А сега дай ръка и да се прибираме!

— Няма да си тръгна, докато Вирна не бъде възстановена като Сестра.

Паша скочи на крака.

— Какво?!

Ричард взе дръжката на меча си в ръка и също се изправи.

— Няма да си тръгна, докато Вирна не получи отново своя ранг на Сестра, както преди. Дворецът трябва да избере кое е по-важно — моят живот или Сестра Вирна да остане послушница.

Паша зейна от изненада.

— Но единствената, която може да снеме наказанието от нея, е Сестра Марен.

— Знам — той докосна носа й с пръсти. — Ето защо сега ще отидеш при Сестра Марен и ще й кажеш, че трябва лично да дойде тук и да ми се закълне тържествено, че Вирна отново е Сестра. И че се съгласява с моите условия.

— Не говориш сериозно. Сестра Марен никога няма да го направи.

— Няма да стана оттук, докато не го направи.

— Ричард, ще се върнем в Двореца и ще видим дали Сестра Марен би искала да обсъди с нас този въпрос. Но не можеш да останеш тук. Не си струва да умреш за това!

Той я погледна хладно.

— Според мен си струва.

Тя облиза изпръхналите си устни.

— Ричард, ти нямаш представа какво правиш. Това място е изключително опасно. Аз отговарям за теб, не мога да допусна да останеш тук. Ако не искаш да дойдеш с мен, ще се наложи да използвам яката, за да те накарам да го сториш. А знам, че не искаш да го правя.

Усмивката на Ричард се отрази в острието на меча.

— Сестра Вирна е наказана заради отношенията си с мен. Ще направя всичко възможно, за да възстановя нейния ранг. Не мога да допусна това наказание да лежи върху нея. Ще направя всичко, което е по силите ми, дори ако трябва, ще умра тук. Ако използваш яката, за да ме нараниш или да ме накараш да си тръгна оттук, ще се боря с теб с всички сили. Не знам кой ще победи, но единият от нас ще умре. Ако си ти, това означава, че войната ще започне. Ако съм аз, твоите опити да станеш Сестра се обезсмислят, а Сестра Вирна си остава послушница. Ще дам от себе си всичко, на което съм способен.

— Ти искаш да умреш? Заради това?

— Да. Смятам, че е много важно. Не мога да допусна Сестра Вирна да бъде наказана заради мен. Няма да е справедливо.

Паша сви вежди.

— Но… Сестра Марен е Господарката на послушниците. Аз съм послушница. Не мога да отида при нея и да й кажа да възстанови ранга на Вирна. Ще ме одере жива.

— Аз причиних тази неприятност. Ти си най-обикновен куриер. Ако те накаже, няма да се примиря, както не се примирявам с наказанието на Сестра Вирна. Ако Сестра Марен иска война, ще я има. Ако иска да запази моето примирие, ще трябва да дойде при мен и да приеме условията ми.

Паша не отместваше очи от него.

— Ричард, ако си още тук, когато слънцето залезе, ще умреш.

— Тогава те съветвам да побързаш.

Тя се обърна и посочи към града.

— Но… аз трябва да се върна обратно, а вървях с часове, за да стигна дотук. После трябва да намеря Сестра Марен и да я убедя, че наистина мислиш, каквото говориш. Дори и да успея, ще ни чака дълъг път.

— Трябваше да дойдеш на кон.

— Когато тръгнах след теб, не мислех нито за коне, нито за нищо. Просто знаех, че си в опасност, и тръгнах, за да те намеря.

Той я изгледа с равен поглед.

— Значи си направила грешка, Паша. Трябва да мислиш, преди да действаш. Може би следващия път първо ще помислиш.

Паша сложи ръка на гърдите си и си пое въздух.

— Ричард… едва ли ще има време да…

— Тогава ще е най-добре да побързаш, ако не искаш новият ти ученик да бъде тук по залез-слънце.

Очите й се навлажниха от объркване и притеснение.

— Ричард, моля те. Ти не разбираш. Това не е игра. Това място наистина е опасно.

Той се извърна леко и посочи с меча си.

— Да, знам.

Паша се озърна между сенките и ахна. Направи няколко колебливи крачки към дърветата. Ричард не я последва. Знаеше какво има там. Двете половини на същество, дошло от истински кошмар, вътрешностите на което се валяха по земята. Зловещата му глава, прилична на човешка, но сплескана така, че да изглежда повече като на змия или гущер, беше олицетворение на злото. Бе покрита с дебела лигава черна кожа и свързана с люспестото тяло с дълъг сбръчкан врат. Самото тяло също приличаше на човешко. Цялото същество изглеждаше като че бе направено да се движи със страхотна скорост и естествена, бърза грациозност. Бе наметнато с дълга до петите черна пелерина. Онова, което Ричард беше взел за нокти, всъщност бяха стоманените остриета на ножове.

Паша стоеше изумена. Ричард се доближи до нея и се вгледа в разполовеното тяло. Каквото и да беше това, то кървеше като много други същества и смърдеше като развалена риба под ярко слънце. Паша се разтрепери.

— Създателю — прошепна тя. — Това е сбърз. — Тя отстъпи назад. — Какво му се е случило?

— Какво му се е случило ли? Убих го, това му се е случило. Що за същество е този сбърз?

Паша спря върху Ричард огромните си кафяви очи.

— Какво искаш да кажеш с това „убих го“. Не можеш да убиеш сбърз, никой никога не е убивал сбърз. — Лицето й изразяваше цялото смайване на света.

— Е, пред теб стои един, който е успял.

— Убил си го през нощта, нали?

— Да — намръщи се Ричард. — Откъде знаеш?

— От тази страна на Блатистите гори много рядко се появява сбърз, но в Двореца има доклади от последните няколко хиляди години. Писани са от хора, живели достатъчно дълго след сблъсъка с него, за да кажат какво са видели. Това същество винаги приема цвета на средата около него. В един от докладите се казва, че един сбърз изскочил от тинята и бил с цвят на тиня. Друг бил златистожълт, защото се появил заедно със залеза. През нощта е черен, защото това е цветът на нощта. Смята се, че тези същества имат магически способности, щом приемат цвета на това, което е около тях. След като е черен, значи си го убил през нощта.

Ричард я хвана за ръката и я дръпна настрани. Тя беше смаяна от видяното. Цялата трепереше.

— Паша, какво представляват тези същества?

— Нещо, което живее в Блатистите гори. Не знам точно какво. Чувала съм, че по време на войната, която е разделила Новия от Стария свят, магьосниците създали цели армии от тях. Някои вярват, че са изпратени от Безименния. Но Блатистите гори са техният дом, както и на много други същества. Ето защо никой не живее от тази страна на реката. Понякога те излизат от гората и преследват хора. Никога не изяждат жертвите си, убиват само заради удоволствието от убиването. Сбързът изкормва жертвите си. Имало е случаи хора да живеят достатъчно дълго след това, за да могат да разкажат какво им се е случило, така научаваме някои неща за тях.

— Кога са се появили в Блатистите гори?

— Доколкото знам, заедно с Двореца на пророците, преди около три хиляди години. — Тя прилепи юмруци до полата си. — И през цялото това време никой никога не е убивал сбърз. Всички жертви твърдят, че изобщо не са го забелязали, преди да ги нападне. Някои от тях са били Сестри, други магьосници, но техният Хан не ги е предупредил за опасност. Казват, че нападението е светкавично, жертвите забравят, че са родени с дарбата. Как си могъл да го убиеш?

Ричард си припомни, че видя приближаването му в съзнанието си. Хвана Паша за ръката.

— Може би просто съм късметлия, все някой е трябвало да го направи някога, рано или късно. А може просто да не е толкова умен, за колкото го мислите.

— Ричард, моля те, ела с мен. Не това е начинът да наложиш волята си на Двореца. Това може да те убие.

— Не искам да налагам нищо, просто поемам отговорността за действията си. Моя грешка е, че Сестра Вирна беше понижена. Трябва да я поправя. Винаги се боря за онова, което е правилно. Не го ли правя, съм нищо.

— Ричард, ако слънцето залезе и ти си в Блатистите гори…

— Губиш ценно време, Паша!