Камъкът на сълзите

Дванадесета глава

През високата трева надникна нечия петниста сива глава. Каквото и да бе, съществото не блестеше с ръст. Калан се запита възможно ли е да е друг смехавец. Щом си го помисли, вдигна лъка и опъна тетивата. Трескаво се питаше дали ще улучи, ако се наложи да стреля; ако той се хвърли срещу тях. Всъщност, даде си сметка миг по-късно, една стрела не би могла да му навреди по никакъв начин. В главата й веднага изникна следващият въпрос — ще може ли отново да предизвика светкавиците.

Ричард я спря с ръка.

— Чакай!

От тревата пред тях изникна приведена плешива фигура с дълги ръце и огромни стъпала, облечена само в панталони с презрамки. В готовия за стрелба лък се втренчиха чифт мигащи жълти очи.

Лицето се разцепи на две, по средата се видяха редица остри зъби.

— Красива дама!

Беше Самюъл, компаньонът на вещицата Шота.

— Самюъл! — изръмжа Ричард. — Какво правиш тук?

Отвратителното същество изсъска и се протегна към меча.

— Давай!

Ричард размаха заплашително меча и Самюъл, озъбен, дръпна ръката си. Ричард опря меча в пепелявия му сбръчкан врат.

— Попитах те какво правиш тук?

Отвратителните очи се вгледаха в него.

— Господарка търси теб!

— Можеш да си вървиш. Ние няма да дойдем с теб в Агаден.

Самюъл изгледа Ричард с жълтото си око.

— Господарка не в Агаден — той се извъртя и посочи с пръсти селото на Калните. — Господарка чака там. Там, дето хората заедно. — Самюъл изгледа Ричард. — Каза идваш. Иначе избие всички, а Самюъл ги сготви със зеленчуци. — Той отново се изхили.

Ричард стисна зъби.

— Ако тя нарани някого…

— Каза няма, ако ти отидеш при нея.

— Какво иска?

— Теб!

— Какво иска от мен?

— Господарка не каза на Самюъл. Каза само да намеря.

Калан отпусна тетивата на лъка.

— Ричард, Шота каза, че ще те убие, ако отново се появиш пред очите й.

Той погледна Самюъл.

— Не. Каза че ще ме убие, ако се върна в Агаден. Но сега тя не е там…

— Но…

— Ако не отида, ще започне да убива хора. Вярвам, не се съмняваш в това?

— Да, знам, но може да убие и теб.

Той измърмори нещо и след това се усмихна.

— Да ме убие! Не мисля. Тя ме харесва. Аз й спасих живота.

Тя настръхна. Шота се опита да го отвлече, това не биваше да се повтаря. А и заедно със Сестрите на светлината тази вещица бе последният човек, когото Калан би искала да види някога отново.

— Не ми харесва тая работа!

Ричард я стрелна с поглед.

— Ако имаш по-добра идея, можеш да я споделиш.

Калан въздъхна ядосано.

— Мисля, че нямаме друг избор. Но да му мисли, ако пак реши да ти се умилква.

Ричард я погледна и после се обърна към компаньона на вещицата.

— Тръгвай пред нас, Самюъл, и не забравяй кой носи меча. Помниш ли какво ти казах последния път — аз ще те сготвя със зеленчуци, ако направиш нещо нередно.

За миг Самюъл заби поглед в острието на меча и без да каже нито дума повече, се обърна и тръгна, като често поглеждаше през рамо, за да се убеди, че го следват. Ричард все още стискаше меча в ръката си, а лъкът бе преметнат на рамото му. Той тръгна между Калан и Самюъл. Гневът от магията на меча светеше в очите му. Самюъл тичаше през тревата и от време на време се обръщаше, за да изсъска нещо към тях. Калан следваше Ричард по петите.

— Ще съм доволна, ако Шота не пуска пак змии върху мен. Този път няма да й позволя! — натъртено каза тя. — Наистина!

— Все едно имаме избор… — измърмори тихичко Ричард.

Когато стигнаха до селото, вече беше тъмно. Дойдоха от източния край, но веднага забелязаха, че всички са се събрали в южния и ловците, въоръжени до зъби, са наобиколили останалите в плътен обръч. Калан знаеше, че Калните се боят до смърт от вещицата. Те не споменаваха дори името й на глас. Всъщност кой ли не се страхуваше от вещицата, дори и самата Калан. Последния път, когато се видяха, Шота поиска да я убие, но Ричард изпълни всичките й желания и я спаси. Калан обаче не мислеше, че този път Ричард ще има право на желания.

Самюъл ги поведе през тясната пътека към къщата на духовете. Вървеше така, сякаш бе прекарал целия си живот в това село. Хилеше се с неприятния си смях, подскачаше и от време на време ги поглеждаше през рамо. Когато усмивката му показваше прекалено много мръсни зъби, Ричард го мушваше в гърба с меча. Самюъл изсъскваше, а жълтите му очи хвърляха гневни пламъчета. След малко компаньонът вдигна ръцете си с дълги криви пръсти, за да посочи към къщата на духовете.

— Красива дама чака тук. С мен. Господарка иска само Търсач.

— Ричард, идвам с теб! — каза Калан твърдо.

Той я погледна първо, а после извика на Самюъл.

— Отвори вратата!

Една голяма силна ръка отвори вратата навътре. Чифт жълти очи засвяткаха злобно. Ричард държеше меча пред себе си, недвусмислено показвайки на Самюъл, че ще влезнат и двамата. Вратата се затвори със скърцане зад тях. Отвън остана недоволната физиономия на компаньона.

В центъра на стаята се издигаше висок, елегантен трон. Светлината на факлите танцуваше върху издяланите от злато лозови листа. Виждаха се множество фигури на змии, котки и други животни. Драпиран балдахин с тежък червен брокат, украсен със златни пискюли, се спускаше над трона, към който водеха три мраморни стъпала. Всичко беше масивно и тежко. Плътно червено кадифе покриваше седалката, гърба и облегалките за ръцете. Калан не можеше да си представи, че това нещо е минало през вратата. Тя се питаше колко ли мъже са го пренесли с пот на челото дотук.

Шота ги очакваше, седнала царствено в пищния трон. Неподвижните й бадемови очи се впиха в Ричард. Тя примигна, наведе се назад върху червеното кадифе и преметна крак връз крак. Ръцете й бяха отпуснати върху златните фигурки на страничните облегалки. Дългите й лакирани нокти потропваха. Пищната й кестенява коса падаше като водопад по раменете й.

Премести лишения си от възраст поглед върху Калан. Опита се да я парализира с очи. Една змия на червени, бели и черни ивици бе провиснала от балдахина и съскаше срещу Калан. След това падна в скута на Шота и се сви на кравай.

Това бе недвусмислен знак за Калан, че не е поканена и следователно може да очаква всичко. Калан потръпна вътрешно, но се постара да не й проличи. След един миг, който изглеждаше като вечност, и след като вещицата се убеди, че посланието й е прието, Шота обърна немигащите си очи към Ричард.

— Свали меча, Ричард — гласът й бе мек като кадифе.

Калан си помисли, че не е честно жена, надарена с такава красота, да притежава освен това и глас, който можеше да разтопи буца масло. Или всяко мъжко сърце.

— Заради впечатлението, което създаде у мен, когато се разделихме предния път, реших, че ще се опиташ да ме убиеш — отвърна Ричард с абсолютно безстрастен и равен глас.

— Ако наистина реша да те убия, мое скъпо момче — а аз мога да го направя, — твоят меч изобщо няма да ти помогне.

Ричард извика и хвърли меча, който сякаш внезапно се превърна в горещ въглен. След миг мечът плавно се върна обратно в ръката му.

— А сега го махни! — този път гласът й бе малко по-остър.

Ричард я изгледа сърдито изпод вежди, но прибра меча.

Плътните й устни се разтеглиха в самодоволна усмивка. Тя вдигна змията от скута си и я захвърли настрани. Без да сваля очи от Ричард, стана от трона и се наведе напред достатъчно, за да позволи на бюста си да блесне под дълбоко изрязаната пищна сива рокля. За Калан остана истинска загадка как бюстът й остана в деколтето. Измежду гърдите й изпадна шишенце с тапичка, закачено на изящна сребърна верижка.

Лицето на Калан пламна, когато Шота грациозно слезе по мраморните стъпала, без да отделя очите си от Ричард. Изящните й дрехи се развяха, като че ли в стаята се бе появил лек ветрец. Всъщност в къщата на духовете въздухът на помръдваше.

Този плат, помисли си Калан, определено е прекалено тънък за рокля. Тя се запита как ли би й стояла и се изчерви, представяйки си се в нея. Веднъж стъпила на земята, Шота се обърна и отвори малкото шишенце. Тронът се разлюля, сякаш го подеха горещи вълни. Изведнъж той се превърна в сив дим, който се завъртя в кръг, и завъртайки се на спирала, се прибра в малкото шишенце. Шота затвори капачето и пъхна шишенцето обратно между гърдите си. Калан въздъхна дълбоко и шумно.

Погледът на Шота се отдели от очите на Ричард и се плъзна към разкопчаната му риза. В него се четеше закачливост или може би доволство. Лицето на Ричард почервеня. Усмивката на Шота стана още по-широка.

— Какво очарователно неблагоприличие. — Тя прокара дълъг лакиран нокът от гърдите към пъпа му и лекичко го потупа по корема. — Закопчай си ризата, Ричард, иначе мога да забравя защо съм тук.

Лицето му стана аленочервено. Калан демонстративно се приближи до него, докато той се закопчаваше.

— Шота — започна Ричард, напъхвайки ризата си в панталона. — Искам да ти благодаря. Може би не си даваш сметка, но ти наистина помогна. Помогна ми да открия нещо много важно.

— Такова бе намерението ми — да ти помогна.

— Не, ти не ме разбра. Исках да кажа, че ми помогна да разбера какво трябва да направя, за да бъда с Калан. Как да я обичам — той се усмихна. — Ние ще се женим.

Настъпи ледено мълчание.

— Това е самата истина — каза Калан и вирна брадичката си. — Ние се обичаме… и вече знаем как да бъдем заедно… Завинаги — Калан мразеше начина, по който Шота я караше да дава обяснения, начина по който тя слушаше обясненията й.

Силният поглед на Шота се плъзна към Калан, а усмивката й се изпари, което накара Калан да преглътне с усилие.

— Ах, вие, невежи деца! — прошепна тя и бавно поклати глава. — Глупави, невежи деца!

Лицето на Ричард пламна.

— Може и да сме невежи, но не сме деца. И освен това се обичаме. И скоро ще се женим. Мислех, че ще се зарадваш, Шота, тъй като и ти имаш пръст в цялата работа!

— Това, което ти казах, скъпо момче, бе, че е необходимо да я убиеш.

— Но всичко вече свърши — възпротиви се Калан. — Проблемът беше решен. Сега вече всичко е наред между нас. Всичко.

Калан извика, внезапно установила, че краката й се отделят от земята. Двамата с Ричард бяха издигнати във въздуха и запратени в стената. Ударът й отне въздуха. Пред очите й затанцуваха звездички. Тя сведе очи надолу, за да прочисти погледа си. Двамата бяха прилепени към кирпичената стена на повече от метър над земята. Тя едва дишаше. Можеше да движи единствено главата си. Дори дрехите й бяха залепнали за стената. Пелерината й се бе разперила, сякаш е простряна на пода. Ричард също бе напълно безпомощен. Двамата се опитваха да се помръднат, разтърсваха глави, но напразно — бяха като заковани.

Шота ги наблюдаваше с очи, в които играеха заплашителни пламъчета. Спря срещу Калан.

— Не е трябвало да те убива и сега всичко е наред, така ли, Майко Изповедник?

— Да! — Калан се опита да прикрие безпомощността в гласа си.

— Идвало ли ти е наум, Майко Изповедник, че в това, което казвам, има частица истина?

— Да, но имаше всички…

— Мислила ли си, Майко Изповедник, че вероятно има някаква причина, поради която Изповедниците не трябва да обичат другарите си? И че вероятно има и още някаква причина, щом съм му казала да те убие?

Калан не можа да отговори. В главата й се блъскаха налудничави мисли.

— Какво искаш да кажеш? — попита Ричард.

Шота не го погледна.

— Кажи, Майко Изповедник!

Устата на Калан беше съвсем пресъхнала, преди да проговори, трябваше да преглътне на два пъти.

— Какво искаш да кажеш? Каква причина?

— Била ли си с този мъж, когото обичаш, направихте ли го вече, Майко Изповедник?

Този път Калан стана аленочервена.

— Що за въпрос, как можеш да ме питаш такива неща?

— Отговори на въпроса ми, Майко Изповедник — изсъска Шота. — Иначе още сега ще одера кожата ти и ще си ушия нещо елегантно от нея. Всъщност и бездруго може би ще го направя. По-добре не си и помисляй да ме лъжеш!

— Аз, ние… не! Но това не е твоя работа.

Шота се приближи още повече. От погледа й Калан вътрешно изкрещя.

— По-добре си помисли добре, преди да го направите, Майко Изповедник!

— Какво искаш да кажеш? — прошепна Калан с празен поглед.

Шота скръсти ръце пред гърдите си. Гласът й остана заплашителен.

— Изповедниците не трябва да обичат другарите си, защото ако им се роди син, жената Изповедник трябва да накара мъжа си да убие бебето. Той винаги е подвластен на нейната сила и изпълнява всичките й желания. Без да задава въпроси.

— Но…

Шота пристъпи още по-близко, от очите й излизаха искри.

— Ако ти го обичаш, как би поискала от него подобно нещо? Как ще помолиш Ричард да убие своя син? Мислиш ли, че той би го направил? Мислиш ли? Можеш ли да убиеш сина на мъжа, когото обичаш? Можеш ли, Майко Изповедник?

Думите на Шота пронизаха сърцето на Калан и тя едва можа да прошепне:

— Не.

Надеждите и мечтите й рухнаха в един миг. В радостта си, че ще бъде с Ричард, тя не бе и помислила за бъдещето, за последствията от връзката им. За деца. Беше мислила единствено за това, че ще бъдат завинаги заедно. Гласът на Шота премина в крясък.

— И значи какво, Майко Изповедник? Ще отгледаш сина си? И ще дариш на света един мъж Изповедник? Мъж Изповедник! — Тя отпусна ръце, побелелите й от стискането кокалчета се притиснаха в хълбоците й. — Отново ще върнеш света към смутните времена! Към смутните времена! Заради собствения си егоизъм! Защото си решила, че обичаш този мъж! Мислила ли си някога за това, невежо дете!

В гърлото на Калан беше заседнала буца, която щеше да я задуши всеки миг. Искаше й се да избяга от Шота, но не можеше да помръдне.

— Не всички мъже Изповедници са зли!

— Почти всички са! Почти всички! — Тя посочи с пръст към Ричард, без да го погледне. — Ще рискуваш ли бъдещето на целия свят, само защото обичаш този мъж? Нима ще обречеш всички на вечни мъки, защото ще пожелаеш синът на този мъж да живее?

— Шота — гласът на Ричард беше изненадващо спокоен, — повечето Изповедници имат дъщери. Ти се тревожиш предварително за нещо, което може би няма да се случи. Може би ние изобщо няма да имаме деца. Не всяка двойка има свои деца. Твоите страхове се разпростират върху твърде неясни неща. — Той изведнъж се плъзна надолу по стената и стъпи на пода. В своя гняв Шота го сграбчи за ризата. Блъсна го към стената с такава сила, че го остави без дъх.

— Мислиш ли, че съм толкова глупава като теб? Аз познавам хода на времето. Аз съм вещица! Казах ти и преди — аз знам, че ще се случат определени събития и знам какво трябва да се направи, за да не се случат. Ако легнеш с тази жена, тя ще роди син! Тя е Изповедник. Всеки Изповедник ражда Изповедник! Винаги! Ако я дариш с дете, то ще бъде момче! — Тя отново го блъсна в стената. Калан чу как главата му изтрака глухо. Поведението на Шота беше страшно, сякаш не можеше да се овладее. Преди Калан я познаваше като страшна, но в същото време интелигентна и разсъдлива. Поне до известна степен. Сега обаче изглеждаше различна. Неуравновесена.

Ричард не се опита да махне ръцете й от себе си, но Калан долови гнева в гласа му.

— Шота…

Тя го прилепи към стената с нов удар.

— Дръж си езика зад зъбите, иначе ще го отрежа.

Разгневяха ли се, двамата придобиваха много общи черти.

— Ти сгреши, Шота. Сгреши! Събитията в потока на времето могат да се развият по множество различни начини. Ако последния път те бях послушал и бях убил Калан, както ти искаше от мен, Мрачният Рал щеше да ни управлява и досега. Аз го победих, защото не послушах глупавия ти съвет. Победих го с помощта на Калан. Ако бях те послушал, щяхме да загубим! — Той вирна глава нагоре. — Ако си дошла да ни заплашваш с нещо, което евентуално би могло да се случи някога в бъдещето, само си губиш времето! Не те послушах миналия път, няма да го направя и сега. Няма да се откажа от нея, никога. Никога!

Шота го изгледа за миг, после бавно пусна ризата му.

— Не съм дошла тук, за да ви заплашвам с неща, които „евентуално“ ще се случат — прошепна тя. — Нито пък за да споря с теб да не правиш деца на Изповедник, Ричард Рал!

Ричард подскочи ужасен.

— Аз не съм…

— Дойдох тук, защото може да ми се прииска да те убия заради онова, което направи, Ричард Рал. Това, че вие двамата, невежи деца, искате да си направите деца, е само косъм от гърба на истинското чудовище, което вече създадохте!

— Защо ме наричаш така? — прошепна Ричард.

Шота погледна пребледнялото му лице.

— Защото това е твоето име.

— Аз съм Ричард Сайфър. Синът на Джордж Сайфър.

— Ти си отгледан от човек на име Сайфър. Но си син на Мрачния Рал. Той изнасили майка ти.

Лицето на Ричард пребледня като платно. Сърцето на Калан се сви от болка. Сега вече разбра; знаеше, че това, което казва вещицата, е истина. Тя самата го бе видяла у Ричард; бе видяла в него лицето на баща му — на Мрачния Рал. Направи отчаян опит да се изтръгне от стената, да отиде при него. Не помръдна нито с милиметър.

Ричард тръсна глава.

— Не. Това не е истина. Това е невъзможно!

— Истина е — настоя Шота. — Ти си син на Мрачния Рал. Зедикус Зу’л Зорандер е твой дядо.

— Зед? — прошепна той. — Зед е мой дядо? — Раменете му се изправиха. — Мрачният Рал… Не, не може да е той. Това не е истина!

Той се обърна и погледна Калан. По лицето й позна, че е знаела, че вярва на думите на Шота. Обърна се отново към вещицата.

— Зед щеше да ми каже. Сигурен съм! Не ти вярвам!

— Хич не ме е грижа — каза тя с безстрастен глас. — Изобщо не ме интересува какво вярваш и какво не. Аз просто знам истината — гневът й избухна отново с пълна сила. — А истината е, че ти си копелето на едно копеле, чийто баща също е копеле. И всеки един от тези копелета притежава дарбата. Още по-лошо — Зед притежава дарбата. Ти също. Но при двама ви тя се е предавала по различна кръвна линия. — Тя се вгледа в широко отворените му очи. — Ти си изключително опасен, Ричард Рал. Ти притежаваш дарбата. Макар че в твоя случай съм по-склонна да я нарека проклятие.

— Тук съм напълно съгласен с теб — прошепна Ричард.

— Ти знаеш, че притежаваш дарбата! И няма да спориш с мен за това.

Ричард можа само да кимне с глава.

— За всичко останало хич не ме е грижа. Ти си син на Мрачния Рал и по другата линия, внук на Зедикус Зу’л Зорандер. Той е баща на твоята майка. Ако не искаш да приемеш тази истина, това не ме засяга. Вярвай в каквото си щеш. Самозаблуждавай се колкото можеш! Не съм била толкова път, за да споря с теб за родословното ти дърво.

Ричард се олюля назад, докато се облегна в стената. Прокара пръсти през косата си.

— Върви си, Шота. Моля те, върви си! — Гласът му бе лишен от последната искрица живот. — Не искам да чуя нито дума повече от устата ти. Просто си върви. Остави ме на мира.

— Разочарована съм от теб, Ричард.

— Не ме интересува.

— Не съм предполагала, че си толкова глупав.

— Не ме интересува.

— Мислех, че Джордж Сайфър означава нещо за теб. Мислех, че имаш чувство за достойнство.

Ричард вдигна глава.

— Какво искаш да кажеш?

— Джордж Сайфър те отгледа. Даде ти името си, своята любов. Напътстваше те, грижеше се за теб. Той те направи човек. А сега си готов да забравиш всичко това, само защото някога някой е изнасилил майка ти. Това ли е важното за теб?

В очите на Ричард пламнаха искри. Ръцете му се устремиха нагоре. Калан помисли, че ще удуши Шота на мига. Но той изведнъж спря и отпусна ръце.

— Но… ако Мрачният Рал ми е баща…

Шота вдигна ръце високо над главата си.

— Какво? Ще станеш като него ли? Ще започнеш да служиш на злото, защото изведнъж си разбрал кой си? Страхуваш се, че ще започнеш да убиваш невинни хора само защото си научил кой е истинският ти баща? Ще забравиш всичко, на което те е научил Джордж Сайфър, само защото истинското ти име е Рал? А наричаш себе си Търсач! Разочароваш ме, Ричард. Мислех, че ти си си ти. А не някакво бледо отражение на предците си.

Той сведе поглед, а Шота продължи да го гледа намръщено, без да каже нито дума повече. Ричард пое дълбоко въздух и едва прошепна:

— Съжалявам, Шота. Благодаря ти, че не ми позволи да бъда още по-глупав, отколкото съм. — Очите му бяха пълни със сълзи, когато се обърна към Калан.

— Моля те, Шота, пусни я на земята!

Калан усети силен натиск върху себе си и бавно се спусна надолу. Краката й усетиха твърда земя. Погледът на Шота я прикова на място, макар да изпитваше силно желание да се доближи до Ричард. Тя заби поглед в земята.

Шота пъхна пръсти под брадата на Ричард и повдигна главата му.

— Можеш да си доволен поне, че баща ти не беше грозен. Имате общи черти в погледа, в характера. А и дарбата.

Ричард извъртя глава встрани.

— Дарбата! Не искам никаква дарба. Не желая да имам нищо общо с това. Не ме интересува дарбата на Мрачния Рал! Мразя я, мразя магията!

— Но дарбата е наследство и от Зед — каза Шота изненадващо съчувствено. — Наследил си я от двата си рода. Понякога дарбата не се предава от баща на син. Може да бъдат прескочени поколения наред. Понякога обаче става обратното. Ти си я получил и по двете линии. При теб тя има повече от едно измерение. Комбинацията в случая е изключително опасна.

— Наследява се. Като всяко друго уродство.

Шота подигравателно погали лицето му с дългите си пръсти.

— Спомни си това, преди да легнеш с тази жена. По наследство от Калан момчето ще бъде Изповедник, а по наследство от теб ще получи дарбата. Можеш ли да предвидиш опасностите, които ще произтекат от това? Можеш ли да си представиш Изповедник, който има и магическа дарба. Изповедник мъж! Съмнявам се. Трябваше да я убиеш, когато ти казах, невежо дете, преди да решиш, че я обичаш. Трябваше да я убиеш!

Ричард я изгледа сърдито.

— Наслушах се вече. Не желая да чуя нито дума повече. Вече ти казах, благодарение на Калан победих Мрачния Рал. Ако я бях убил, нямаше да успеем. Надявам се, няма да използваш целия си престой тук, за да ми повтаряш тези безсмислици.

— Не — каза Шота. — Всичко казано дотук е без значение. Не затова съм тук. Дойдох заради онова, което си направил, а не заради другото, което би могъл да направиш някой ден. Направеното вече е много по-страшно от всичко, което бихте могли да сторите с тази жена занапред.

Ричард свъси вежди.

— Аз попречих на Мрачния Рал да управлява света, като го убих. Нищо лошо не съм направил!

Тя бавно поклати глава.

— Магията на Орден го уби. Казах ти и преди: той не бива да отваря нито една от кутиите. Ти не го уби. Просто го остави да отвори една от кутиите на Орден. Магията на Орден го уби! А трябваше да го убиеш, преди да я е отворил.

— Не можех! Това беше единствената възможност. А и каква е разликата? Та нали е мъртъв!

— По-добре да го беше оставил да победи, отколкото да му позволяваш да отвори грешната кутия.

— Ти си луда! Кое би могло да бъде по-страшно от това Мрачният Рал да овладее магията на Орден и да управлява света?

Тя повдигна вежди.

— Пазителят! — прошепна. — По-добре да беше оставил Мрачният Рал да ни управлява, дори да ни измъчва до смърт, отколкото да стане онова, което ти допусна да се случи!

— За какво говориш?

— Пазителят на отвъдния свят живее в своето царство. Светът на живите е отделен от света на мъртвите с воал, който спира него и чудовищните му слуги на прага на света на живите. Разделя живите от мъртвите. Заради онова, което ти направи, воалът се разкъса! Някои от убийците на Пазителя са вече тук!

— Смехавците… — прошепна Ричард.

Шота кимна с глава.

— Да. Освободени от магията на Орден, те са успели да се промъкнат през воала. Ако той се разкъса съвсем, Пазителят ще може да действа свободно. Не можеш дори да си представиш какво означава това. — Шота взе Агиела му в ръка. — Всичко, което ти е било причинено с това, ще прилича на нежна любовна милувка в сравнение с онова, което той ще направи. На всички. По-добре Мрачният Рал да бе победил, отколкото да се случи това. Ти обрече всички на вечни мъки. — Тя стисна Агиел в юмрука си. — Би трябвало да те убия заради всичко това. Да те накарам да страдаш неизмеримо. Знаеш ли колко силно желае Пазителят да има подръка някой, който притежава дарбата. Колко се нуждае от поне един такъв човек? А също и от вещица?

Калан видя, че от очите на Шота потекоха сълзи. Калан в един миг осъзна нещо, от което я побиха ледени тръпки — Шота не бе ядосана. Тя просто се страхуваше.

Ето защо беше дошла: не заради Калан, не защото двамата с Ричард може един ден да имат дете. Беше тук, защото е изплашена до смърт. Мисълта, че една вещица като Шота може да изпитва такъв страх, й се стори по-ужасна от всичко на света.

Ричард погледна Шота с широко отворени очи.

— Но… сигурно има някакъв начин да му попречим! Сигурно можем да направим нещо!

— Ние ли? — изписка тя и заби нокти в гърдите му. — Не ние, а ти, само ти, Ричард Рал! Единствено ти можеш да го направиш!

— Аз ли? Защо пък аз?

— Не знам — изкрещя му тя през стиснати зъби. — Но единствен ти притежаваш необходимата сила. — Тя стовари юмрука си в гърдите му. — Ти! — Шота продължи да го удря. — Само ти имаш шанс! Не знам защо, но е така. Никой друг не може да поправи разкъсания воал. — Крясъкът й премина в плач. — Само ти, глупаво, невежо, неразумно дете!

Калан беше парализирана от силата на онова, което се разиграваше пред очите й. Това че Пазителят, е на свобода, бе вън от всякакъв разум. Мъртвите в света на живите — Калан трудно би могла да си представи какво значи това, но страхът на Шота бе красноречив.

— Шота… Та аз не знам нищо за това, нямам представа как…

Шота не спираше да го удря и да плаче.

— Трябва! Трябва да намериш начин! Изобщо нямаш представа какво ще направи Пазителят с мен, вещицата! Ако не искаш да го направиш заради мен, направи го заради себе си! С теб не би бил по-милостив. Ако и за себе си не мислиш, направи го заради Калан! Той ще я обрече на вечни мъки само и единствено защото ти я обичаш. Ще го направи само за да бъде по-тежко за теб. Всички ще останем завинаги приклещени между живота и смъртта, гърчейки се в невъобразими мъки. — Тя вече ридаеше неудържимо. — Той ще изтръгне душите ни… ще ги вземе при себе си завинаги.

Тя отново го удари по гърдите. Той протегна ръце и я придърпа към себе си, опитвайки се да я успокои.

— Завинаги, Ричард! Ще се превърнем в същества, лишени от души, обречени на вечност. Вечност, изпълнена с мъчения. Но ти си толкова глупав, че не можеш да го разбереш. Не можеш да си представиш ужаса, който ще последва, когато това стане.

Калан застана до Ричард и отпусна ръка на рамото му. Тя не изпита чувство на ревност, когато той прегърна вещицата. Беше очевидно, че Шота не е на себе си от ужас. Калан не можеше да сподели напълно страховете й, защото не знаеше всичко, което знае вещицата. Макар поведението й да бе по-красноречиво от всякакви думи.

— В Агаден се появиха смехавци! — проплака тя.

Ричард я погледна.

— Смехавци? В Агаден?

— Смехавци и един магьосник. Ужасно противен. Самюъл и аз избягахме, спасявайки единствено собствените си кожи.

— Магьосник ли? — Ричард я хвана за раменете и я отдели от себе си. — Какво искаш да кажеш, какъв магьосник? Няма повече магьосници!

— Има един — в Агаден. В този момент той е там заедно със смехавците. В дома ми. В моя дом!

Калан не се сдържа и попита:

— Шота, сигурна ли си, че е магьосник? Може би е някой, който се преструва на магьосник. Вече няма нито един магьосник. Освен Зед. Всички са мъртви.

Шота се намръщи през сълзи.

— Нима мислиш, че някой може да излъже, когато става въпрос за магия? Мога да позная един магьосник, още повече, когато той притежава дарбата. Разпознавам магьосническия огън. Този притежава дарбата и е млад. Нямам представа откъде се е появил, не знам защо никой нищо не е чувал за него. Но той дойде заедно със смехавците. Това може да означава само едно нещо — че се е продал на Пазителя. Той работи за Пазителя, опитва се да доразкъса воала. Което от своя страна означава, че Пазителят има агенти тук, в света на живите. Мрачният Рал сигурно е бил един от тях. И точно затова е могъл да използва Субстрактивната магия — Шота се обърна към Ричард. — Това, че Пазителят използва магьосник, означава, че магьосникът може да му помогне да разкъса воала докрай. Ти притежаваш дарбата. Ти си магьосник. Глупав, но все пак магьосник. Не знам защо, но ти си единственият, който има шанс да затвори вратата.

Ричард избърса една сълза от бузата й.

— Какво ще правиш сега?

Огънят отново пламна в очите й. Тя стисна зъби.

— Ще се върна в Агаден! Ще се боря за дома си!

— Но нали те те прогониха оттам?

— Свариха ме неподготвена! — остро отвърна тя. — Дойдох тук само за да ти кажа колко си глупав. И че трябва да направиш нещо. Да възстановиш воала, иначе всички ние… — Шота се обърна с гръб към тях. — Връщам се в Агаден. Пазителят ще загуби агента си. Имам намерение да му отнема дарбата. Знаеш ли как се вади магия от магьосник?

— Не — Ричард очевидно се заинтригува. — Нямах представа, че е възможно.

— О, и още как! — Тя повдигна вежда. — Трябва просто да му одереш кожата и цялата магия ще изтече от него. Ще го хвана, ще го одера жив — до последния сантиметър, — а после ще я използвам, за да си претапицирам трона. Ще си седя най-спокойно на трона, върху неговата кожа и ще го гледам как умира в краката ми, как магията му изтича.

— Шота, имам нужда от помощта ти. Та аз не знам нищо за всичко това!

Тя го погледна и стисна юмруци.

— Не знам нищо, което би могло да ти е от полза.

— Това означава, че знаеш нещо, но то не би ми било от полза, така ли?

Тя кимна. Ричард въздъхна.

— И какво е то?

Тя скръсти ръце пред стомаха си. Очите й отново се навлажниха.

— Ще бъдеш хванат в капана на времето — не ме питай какво означава това, защото не знам. Няма да успееш да поправиш разкъсания воал, ако не успееш да се измъкнеш от капана. Той ще те държи заключен някъде далеч. Ако не успееш да избягаш, Пазителят ще дойде в света на живите. Не научиш ли нещо за дарбата си, нищо няма да направиш.

Ричард се отдалечи в единия ъгъл на стаята. Стоеше с гръб към тях, подпрял едната си ръка на хълбока. Другата прекара през гъстата си коса. Калан не смееше да погледне Шота. Нямаше никакво желание да застава очи в очи с вещицата, когато не й се налагаше.

— Има ли още нещо? — Той я погледна през рамо. — Още нещо, което можеш да ми кажеш?

— Не. Можеш да ми вярваш. Ако имаше такова нещо, бих била повече от щастлива да ти го кажа. Нямам никакво желание да заставам пред погледа на Пазителя!

Ричард се обърна към нея.

— Получавам главоболия. Ужасни главоболия.

Шота кимна.

— Дарбата!

— Дойдоха три жени. Представиха се като Сестрите на светлината. Казаха, че трябвало да отида с тях, за да ме научат да използвам дарбата си. Иначе главоболията щели да ме убият. Знаеш ли нещо по този въпрос?

— Аз съм вещица, не знам много за магьосниците. А Сестрите на светлината са свързани именно с магьосниците. Те ги обучават. Знам само толкова. Дори не знам къде живеят. Появяват се веднъж на много години, само когато открият родения с дарбата.

— Какво ще стане, ако не отида с тях? Наистина ли ще умра, както те твърдят?

— Ако не се научиш да контролираш дарбата си, главоболията ще те убият. Това го знам със сигурност.

— Но единствено те ли могат да ме научат на това?

Шота сви рамене.

— Това не мога да ти кажа. Пак ти повтарям — със сигурност знам, че трябва да се научиш да контролираш дарбата си, в противен случай няма да можеш да се измъкнеш от капана, а това означава, че няма да успееш да възстановиш воала. А може и да умреш от главоболието много преди това.

— Искаш да кажеш, че е по-добре да се съглася те да ме обучават.

— Не съм казала такова нещо. Твърдя само, че трябва да се научиш да контролираш дарбата си. Може би съществува и друг начин.

— Какъв?

— Не знам, Ричард. Казах „може би“. Не съм сигурна. Съжалявам, тук не мога да ти помогна. Просто не знам. Само един глупак може да дава съвети за неща, които изобщо не разбира. Не мога да те посъветвам нищо по този въпрос!

— Шота — примоли се Ричард, — аз съм загубен. Не знам какво да правя. Не разбирам нищо нито от дарбата, нито от Сестрите, нито от Пазителя! Ако има още нещо, което знаеш, моля те, помогни ми!

— Казах ти всичко, Ричард. Объркана съм също като теб. Дори по-лошо. Не мога да променя по никакъв начин онова, което предстои да се случи. Ти имаш поне тази възможност. Макар и неясна, далечна, несигурна. — Очите й заблестяха. — Страхувам се, че твърде скоро ще ми се наложи да погледна в безжизнените очи на Пазителя. Завинаги. Откакто научих всичко това, загубих съня си. Ако знаех нещо повече, щях да ти помогна. Просто не знам нищо за света на мъртвите. Никой жив не е попадал там, за да знае.

Ричард бе забил поглед в земята.

— Шота — прошепна той, — нямам ни най-малка представа какво трябва да се направи. Страх ме е! Много ме е страх!

Тя кимна.

— И мен. — Тя протегна ръка и докосна лицето му. — Довиждане, Ричард Рал. Не се бори срещу това, което си. Използвай го. — После се обърна към Калан: — Не знам дали ти можеш да му помогнеш, но съм сигурна, че ако има начин, ще направиш всичко възможно.

Калан кимна.

— Така е, Шота, ще го направя. И се надявам да си върнеш дома.

Вещицата й се усмихна леко.

— Благодаря ти, Майко Изповедник!

Тя се обърна и се плъзна през вратата, изящната й рокля се развя зад гърба й. Самюъл чакаше пред вратата. Жълтите му очи искряха. Шота спря на прага и изпъна тяло.

— Ричард, ако успееш да затвориш воала и ме спасиш от Пазителя, и спасиш всички от Пазителя, ще ти бъда благодарна завинаги.

— Благодаря ти.

Тя все още стоеше с гръб към тях.

— Но знай това: ако дариш Майката Изповедник с дете, то ще бъде момче. Ще бъде Изповедник. Никой от двама ви няма да има сили да го убие, макар да знаете последствията. — Тя се замисли за миг. — Майка ми е живяла в смутните времена — Гласът й беше леденостуден. — Аз имам силата. И ще я използвам. Помнете ми думата. Искам да знаете, че в това не влагам нищо лично.

Вратата изскърца след нея. Къщата на духовете изведнъж опустя. Настъпи мъртвешка тишина.

Калан стоеше, загубила ума и дума. Погледна надолу към ръцете си. Те трепереха. Прииска й се Ричард да я прегърне, но той не го направи. Гледаше към вратата с бяло като платно лице.

— Не вярвам — прошепна той, без да отделя поглед от вратата. — Как е възможно да се случва всичко това? Да не би да сънувам?

Краката на Калан се подкосиха.

— Ричард, какво ще правим?

Той се обърна към нея с насълзени очи.

— Това сигурно е някакъв кошмар.

— Ако е кошмар, значи сънуваме заедно. Ричард, какво ще правим?

— Защо всеки пита мен? Защо всички винаги ме питат? Защо всички си мислят, че аз съм единственият, който знае отговора?

Калан стоеше неподвижно, опитвайки се да измисли нещо. Очевидно не се получаваше.

— Защото си Ричард. Търсачът.

— Но аз не знам нищо за отвъдния свят, за Пазителя. За света на мъртвите.

— Шота каза, че никой от живите не знае!

Ричард постепенно се съвземаше. Той рязко я сграбчи за рамото.

— Ами тогава да попитаме мъртвите!

— Какво?

— Духовете на предците. Да говорим с тях! Мога да поискам свикване на Съвещание и да им задам няколко въпроса. Да го направим. Може би те ще знаят някакъв начин да възстановим воала. А може дори да ми подскажат как да спра главоболията и да се науча да управлявам дарбата си. — Той я хвана за ръката. — Хайде!

Калан дори се усмихна. Той наистина беше Търсач. Ричард я поведе бързо през тесните улички, от време на време, когато виждаха по-добре, дори тичаха. Луната бе скрита зад облаци и между къщите бе съвсем тъмно. Въздухът беше леденостуден и очите й се насълзиха.

На поляната обаче беше съвсем светло. Беше пълно с хора с факли в ръце. Между тях сновяха неспокойни ловците, които все още не знаеха, че вещицата си е отишла. Цялото село чакаше смълчано. Шестимата старейшини и Пилето ги посрещнаха притеснени. Чандален остана на мястото си.

— Всичко е наред — увери ги Калан. — Вещицата си отиде.

Чу се обща въздишка на облекчение.

Чандален заби върха на копието си в земята.

— Пак създаваш неприятности!

Ричард не му обърна внимание и я накара да превежда. Погледът му обиколи старейшините и се спря на Пилето.

— Уважаеми старейшини, вещицата не беше дошла тук, за да причини зло някому. Беше тук, за да ме предупреди за голяма опасност.

— Така твърдиш ти! — троснато каза Чандален. — Откъде можем да бъдем сигурни, че говориш истината!

Калан усети какви усилия полага Ричард да остане спокоен.

— Мислиш ли, че ако е имала намерение да те изпрати в света на духовете, щеше да си все още жив?

Чандален му отговори само с гневен поглед.

Пилето го погледна така, че ловецът като че подскочи. След това се обърна към Ричард.

— Каква опасност?

— Каза, че има опасност мъртвите да напуснат своя свят и да дойдат сред живите.

— Те не могат да направят това. Двата свята са разделени с воал.

— Ти знаеш за съществуването на воала?

— Да, всяко ниво от света на мъртвите — отвъдния свят, както вие го наричате — е обгърнато с воал. Когато свикаме Съвещание, ние призоваваме духовете на нашите предци да ни посетят и тогава те могат да преминат за малко през воала.

Ричард се вгледа внимателно в Пилето.

— Какво друго можеш да ми кажеш за воала?

Той сви рамене.

— Нищо. Знаем само онова, което са ни разказали духовете на предците: че могат да преминават през воала, когато ги призовем, и че през останалото време той ги задържа в другия свят. От тях знаем, че съществуват различни нива в отвъдния свят и че те живеят на най-високото ниво. Затова могат да ни посещават. Там техните духове са заключени завинаги.

Ричард изгледа един по един старейшините.

— Воалът е разкъсан и ако не бъде възстановен, светът на мъртвите ще погълне всички ни.

От множеството се чуха възгласи на изненада и страх, понесе се шепот. Погледът на Ричард се спря отново върху Пилето.

— Моля те, почитаеми старейшино, искам Съвещание. Трябва ми помощта на духовете на предците ни. Трябва да намеря начин да възстановя воала, преди Пазителят да е излязъл. Може би духовете на предците ще могат да ни помогнат. Искам да знам дали ще го направят.

Чандален стисна копието си.

— Лъжи. Разправяш ни лъжите на вещицата. Няма да викаме духовете на свещените си прадеди заради една вещица и нейните лъжливи думи! Нашите мъртви ще се разгневят на подобно безочие.

Ричард го изгледа продължително.

— Ще ги призовем не защото вещицата го иска. Това Съвещание ще помогне на мен. А аз принадлежа към народа на Калните. Искам помощ, за да мога да спася народа ни от гибел.

— Ти ни носиш смърт! Чужденци! Ти доведе вещицата! Искаш да помогнеш единствено на себе си. Как е станало така, че воалът се е разкъсал?

Ричард разкопча ръкава си и вдигна ръка. След това бавно вдигна Меча на истината. Задържа погледа на Чандален и прокара острието през ръката си, потапяйки и двете страни на острието в кръвта си. После заби острието в земята и се подпря с две ръце на дръжката.

— Калан, искам да преведеш нещо. Но без да изпускаш нито дума.

Ричард все още гледаше Чандален. Гласът му беше спокоен, равен, но очите му гледаха страшно.

— Чандален, ако си отвориш устата още един-единствен път, било то само за да изразиш съгласието си или да ми помогнеш, ще те убия. След като чух някои от нещата, които ми каза вещицата, изпаднах в настроение да убивам. Още само един-едничък повод от твоя страна, и си мъртъв.

Старейшините отвориха широко очи. Чандален понечи да каже нещо, но като видя лицето на Ричард, стисна устни и отпусна ръце. Очите му бяха свирепи, но не колкото на Ричард. Заби поглед в земята. Ричард пак заговори на Пилето.

— Уважаеми старейшино, познаваш ме добре. Знаеш, че никога няма да направя нещо, което да нарани нашите хора. Нямаше да искам това, ако не беше важно или ако имах някакъв друг изход. Моля те, нека свикаме Съвещание, за да мога да попитам предците как да спася народа си.

Пилето се обърна към другите старейшини. Те закимаха един след друг. Калан знаеше, че ще го направят; беше просто ритуал. Савидлин беше техен приятел, а останалите вече се бяха сблъсквали с Ричард и едва ли щяха да се осмелят да се изправят насреща му. Крайното решение трябваше да вземе Пилето. След като и последният старейшина кимна с глава, Пилето се обърна към Ричард.

— Тази работа не ми харесва. Не ми се ще да призовавам духовете на предците, за да ги разпитвам за техния свят. Това може би няма да им хареса. Може би ще ги ядоса. Може дори да откажат. — Той погледна Ричард. — Но аз познавам сърцето ти. Знам, че си закрилник на нашия народ и не би искал подобно нещо, ако имаше избор. — Той сложи ръка върху рамото на Ричард. — Съгласен съм!

Калан въздъхна с облекчение. Ричард кимна в знак на благодарност. Калан знаеше, че той не гори от желание да се срещне отново с духовете на предците. Последния път срещата им бе направо трагична.

Изведнъж от небето се спусна сянка. Калан разпери ръце, за да се защити. Нещо удари Ричард по главата и той отскочи назад. Хората се разкрещяха от ужас. Между Ричард и Пилето тупна една черна фигура. Ричард се изправи, държейки се за главата. От челото му течеше кръв. Пилето се наведе над тъмното петно на земята. Когато се изправи, държеше в ръцете си мъртва сова с отпусната настрани глава и отпуснати крила. Старейшините се спогледаха. Чандален се намръщи още повече, но не каза нищо. Ричард погледна кръвта по пръстите си.

— Какво, по дяволите, означава това? От какво ли е умряла?

Пилето поглади перата на мъртвата птица.

— Птиците живеят във въздуха, това е различно ниво от нашето. Те могат да живеят и на нашето, и на своето, като прехождат от едното в другото. Птиците са тясно свързани със света на духовете. С духовете. Совите повече от всички останали птици. Те виждат нощем, когато ние сме слепи, точно както сме слепи и за света на духовете. Аз съм духовен водач на своя народ. Само Човекът-Пиле може да стане духовен водач, защото той разбира от тези неща.

Пилето повдигна птицата.

— Това е предупреждение. Никога досега не съм виждал предупреждение, донесено от сова. Тя е пожертвала живота си, за да те предупреди. Ричард, моля те, помисли още веднъж. Наистина ли искаш да свикаме Съвещание? Това предупреждение означава, че срещата ще бъде опасна. Толкова опасна, че духовете ни изпращат знак.

Ричард погледна лицето на Пилето, след това се вгледа в мъртвата сова. Протегна ръка и я погали по крилото. Всички бяха притихнали.

— Опасна за мен или за старейшините?

— За теб, ти искаш Съвещанието. Совата донесе съобщението за теб. Знакът беше изпратен до теб. — Пилето го погледна. — Това е кърваво съобщение. Едно от най-страшните. По-страшно от него е единствено съобщение, донесено от гарван. То би означавало сигурна смърт!

Ричард махна ръката си от птицата и избърса пръстите си в ризата. След това я погледна.

— Нямам избор — прошепна той. — Ако не направя нещо, воалът ще бъде разкъсан докрай и Пазителят ще излезе. Всички ние, целият ни народ, ще бъдем погълнати в света на мъртвите. Трябва да разбера как да поправя воала. Трябва поне да опитам.

Пилето кимна.

— Както искаш. Подготовката ще ни отнеме три дни.

Ричард го погледна.

— Преди стана за два дни. Всяка минута е ценна.

Старейшината въздъхна дълбоко и каза:

— Два дни.

— Благодаря ти, уважаеми старейшино.

В същия миг Ричард се обърна към Калан. Гласът му трепереше от болка:

— Калан, моля те, намери Нисел и я доведи при мен. Отивам в къщата на духовете. Помоли я да донесе нещо наистина силно!

Калан го стисна за ръката.

— Разбира се. Веднага се връщам!

Ричард кимна. Измъкна меча от земята и потъна в тъмнината.