Да играеш с огъня

7. Нежелани посетители

Кино „Хибърниън“ бе като старец, прегърбено и посивяло, притиснато между по-високи, широки и добре изглеждащи сгради. Фасадата му, остатък от отминала епоха, се разпадаше, а от името липсваха няколко букви. Преди петдесет години дъблинчани се бяха тълпели в това кино. Самият Скълдъгъри го бе посетил за пръв път за прожекцията на „Висше общество“ и оттогава си бе паднал безвъзвратно по Грейс Кели.

Той паркира Бентлито в една задна алейка и Валкирия го последва в киното. Килимите по пода заглушаваха стъпките им. Подминаваха постерите на неизвестни филми зад помътняло стъкло. Зрители не бяха стъпвали тук десетилетия.

Както обикновено, нямаше никакви шумове, бе съвсем празно. Вървяха към екрана между редове седалки. Пред него бе спусната тежка, плесенясала червена завеса. Тя постепенно се отвори и екранът грейна, започна да излъчва някакви стари черно-бели кадри. Тухлена стена, а в нея — отворена врата. От тонколоните се чуваха звуците на град през нощта. Двамата детективи стъпиха на малката платформа, доближиха образа на вратата, а сенките им паднаха върху него. След това преминаха през екрана.

Заизкачваха стълбите от другата страна и постепенно изкуствена светлина замени сумрака. Стигнаха до най-горния етаж, където нямаше и помен от признаци, че са в старо кино. Вътрешността му бе заменена от лъскави коридори и лаборатории. Собственикът на „Хибърниън“ бе прекарал дълго време в поправки и промени, докато превърне сградата в института по магически науки, за който винаги бе мечтал. Поради деликатната същност на работа, извършвана от различните отдели — медицинския, чисто новата Морга, Отдела по теоретична магия, нямаше прозорци, а температурата бе внимателно контролирана.

Макар да споделяше института само с двамата си помощници, собственикът все още предпочиташе да работи в най-малката и тъмна лаборатория, където и го откриха.

Професор Кенспекъл Граус се озърна объркано, когато Скълдъгъри го повика. Той бе дребен и застаряващ, с буйна бяла коса и малко търпение.

— Пак вие. — Гласът му не преливаше от топлота и гостоприемство. — Какво сега?

— Имаме нещо за вас, професоре. — Скълдъгъри извади спринцовката на Дъск. — Чудехме се дали бихте имал време да анализирате съдържанието.

— О, сякаш си нямам достатъчно друга работа — изпуфтя Кенспекъл. — Валкирия, не съм те виждал от седмици. Нали не се буташ в неприятности?

— Ами, по-скоро обратното — призна момичето.

— Не че съм очаквал друго — отвърна професорът и въздъхна раздразнено. При все липсващите си обноски и странно поведение, той си имаше слабост и това бе Валкирия. — Та, в какво те е забъркал пак?

— В нищо не съм я забъркал — опита се да се оправдае Скълдъгъри.

Валкирия се усмихна.

— Ръкопашни схватки, отвличане, още ръкопашни схватки. Работа, както обикновено. Знаеш как е.

Телефонът на Скълдъгъри иззвъня и той се дръпна настрани, за да говори. Гласът на Кенспекъл веднага омекна:

— Как е рамото? Като миналия месец?

— Много по-добре — рече Валкирия. — Вече и синината изчезна.

— Използвах нова рецепта. — Кенспекъл кимаше доволно. — Съставките на тази не се намират толкова лесно, но трябва да съм сигурен, че за любимите ми пациенти лечебният процес е колкото е възможно по-безболезнен.

— Аз съм от любимите пациенти? — ухили се още по-широко Валкирия.

— Пф. Ти си единственият. — Стефани се разсмя.

— Партньорът ти определено не е. — Скълдъгъри пак се присъедини към тях. — Дай да видя тая спринцовка. Къде я намерихте?

— Падна от джоба на един вампир.

Кенспекъл вдигна спринцовката срещу светлината, заразглежда течността в нея.

— Изумителни създания, вампирите. Два съвсем отделни слоя епидермис. Горният се регенерира, когато слънцето изгрее. Човеци денем, малко по-бързи и силни, ала смъртни. Но нощем…

— Знаем какви са нощем — каза Валкирия.

— М? О, да, разбира се. Имаш опит от първа ръка, нали? Как ли си го получила? А, сещам се. — Той хвърли кос поглед на Скълдъгъри. — Някой без абсолютно никакво чувство за отговорност те е поставил на пътя на някой вампир, който почти те е убил.

— За мен ли става въпрос? — невинно попита Скълдъгъри.

Кенспекъл се начумери и върна вниманието си върху спринцовката.

— И преди съм виждал това, но само веднъж. Рядка комбинация от бучиниш и самакитка. Потиска чудовището у вампира нощем.

— Има смисъл — промълви Скълдъгъри. — Дъск не би вършил работа на Венгос, ако губи контрол след всеки залез.

Кенспекъл поотхлаби вратовръзката си и разкопча най-горното копче на ризата си.

— Едно време се сблъсках с вампир, едвам се отървах. Затова нося това навсякъде. — Показа им стъкленица, висяща от врата му.

— Светена вода? — попита несигурно Валкирия.

— Светена? Не, не, не. Морска.

— М… ясно… — бавно рече момичето.

— Светената вода не работи — обясни Кенспекъл. — А колове в сърцето няма да ги убият. Обезглавяването помага, но пък то помага в повечето случаи, ще се съгласиш. Вампирската легенда, която обаче е вярна, е тази за течащата вода.

— Окей, това май е единствената, за която никога не съм чувала.

Скълдъгъри се намеси.

— Разказват, че вампирите не могат да прекосят течаща вода. Например не биха могли да минат по мост над река. Всъщност си пресичат мостове без никакво усилие, но истината в легендата идва от солената вода.

— Вампирите са изключително алергични към нея — каза Кенспекъл. — Ако бъде погълната, ще причини оток на гърлото му и ще го задуши. Затова винаги си нося малко.

— Но не би ли трябвало да я погълнат, преди да им подейства? — попита Валкирия.

— Еми, да…

— А как ще накараш вампир да глътне солена вода, преди да те убие?

Кенспекъл замига на парцали.

— Няма значение — побърза да каже Валкирия. — Сигурно ще намериш начин. Например, ъм, да я плиснеш в устата му, преди да те ухапе.

Кенспекъл увеси нос и Валкирия се почувства страшно виновна.

— Оставете ме насаме — скръбно пророни той.

— Съжалявам… — започна Валкирия, но той вдигна ръка.

— Няма нужда. Аз съм медицински и научен гений, но очевидно не и тактически. И като се сетя, че през последните сто и осемдесет години не съм се страхувал от вампири заради тая глупава стъкленица. Идиот.

Кенспекъл ги остави с тътрещи се стъпки, а Скълдъгъри тупна Валкирия по рамото.

— Поздравления. Току-що върна тристагодишната му невроза. Свършихме си работата тук.

Чувствайки се като гъска, Валкирия последва детектива по обратния път. Подминаха двамата асистенти, Стентор и Сивет, които се боричкаха в една от празните стаи. Валкирия вече не броеше колко пъти е била тук и подобни гледки вече не я изненадваха. Асистентите им махнаха и пак се сборичкаха.

Първо Валкирия, а след това и Скълдъгъри премина през екрана, който угасна миг по-късно. Когато слязоха от платформата, завесата се затвори.

— Кой беше на телефона? — попита момичето, опитвайки се да забрави какво бе сторила на Кенспекъл.

— Върховният маг. Пак ни проверява. Нетърпението му да открие барона го прави доста… сприхав.

— Винаги е такъв.

— Явно е решил да покорява нови висоти.

— Ще ми се Мериторий да беше жив. Беше добър Върховен маг. Гилд е като… политик, все едно постоянно търси как да угоди на този или онзи.

Излязоха от киното на слънце. През целия път до Бентлито Скълдъгъри не продума.

— Трябва да срещнем Танит в библиотеката, така че ще те оставя там и ще се видим по-късно, става ли?

— Къде отиваш?

— Никъде. Имам… неща за вършене.

— Защо се запъна?

— Моля?

— Запъна се. Имаш… неща за вършене. Защо се запъна?

— Без причина, просто…

— Наумил си си нещо.

— Не…

— Тогава защо се запъна?

— Качвай се. — Тя се качи. И той се качи. — Колан.

— Защо се запъна?

Главата му увисна на гръбначния стълб.

— Защото съм си наумил нещо.

— И защо не мога да дойда с теб?

— Защото е нещо потайно.

— Обещаваш ли да ми кажеш по-късно?

— Да.

— Ами, добре тогава. Да тръгваме.

По стълбите към библиотеката на Чайна Сороуз Валкирия подмина мъж без сянка. Когато изкачи стълбището, Чайна тъкмо прекосяваше коридора от библиотеката към апартамента си.

— Валкирия, колко се радвам да те видя пак толкова скоро. — Носеше светлозелена пола, а сакото й бе по-наситенозелено от хиляда натрошени смарагди. Огърлицата й бе невероятна.

— Това е прекрасно — каза Валкирия.

— Нали? Струваше животите на двама чудесни мъже. От време на време им отдавам почит като я нося. Понякога пък я нося, защото си отива с тази пола. Ще влезеш ли?

— Разбира се. — Двете влязоха в апартамента на Чайна, а Валкирия затвори вратата зад себе си. Никога не би си го признала, но обожаваше жилището на магьосницата. Килимът бе богат, сложно изтъкан, цялата обстановка бе елегантна и непретрупана, а през прозорците Дъблин изглеждаше по-красив и романтичен, отколкото някога е бил.

— Нещо ново? — попита Чайна, докато преглеждаше купчина писма.

— Не особено. Нападнаха ме по-рано днес.

— О?

— Вампир и слугите му.

— Не ги понасям тия твари. Ухапят ли те, две нощи си безмозъчен роб и ако не те излекуват дотогава, на третата ставаш като тях. Толкова ужасно състояние. Научи ли му името, по някаква случайност?

— Дъск.

— Да, познавам Дъск. Злопаметен е. Един мой сътрудник му пресече пътя веднъж. Отне му години, но Дъск накрая го откри и му причини една никак небърза смърт. Много кръв, писъци и… — Тя се поопомни и се усмихна. — Извини ме. Признавам си, напоследък съм в много лошо настроение. Заради цялата тази работа с Гротескния всичко, за което съм работила толкова много — библиотеката ми, колекцията ми, влиянието ми — може да изчезне за миг.

— Както и целия останал свят — припомни й Валкирия.

— Да. Това също би било неприятно. — Чайна остави писмата. — Видя ли го вече? Барона?

— Не, още не.

Чайна се настани на пищната, но тапицирана с вкус кушетка.

— Необичаен мъж. Обича да се мисли за директен. Нищо подобно. Приличат си с Нефариан Серпин по чувството си за превъзходство над останалите, но докато Серпин беше независим и обслужваше собствените си интереси, баронът изпълняваше дълга си със себеотрицание и сляпа отдаденост. Венгос иска да довърши започнатото от Серпин. За него завръщането на Безликите винаги е било единственото важно нещо на този свят.

— Сякаш добре го познаваш.

— О, да. Скълдъгъри не ти ли каза? И аз почитах Безликите едно време.

Кръвта се дръпна от лицето на Валкирия.

— Какво?!

— Явно не ти е казал — усмихна се Чайна. — Семейството ни почиташе тъмните богове. Брат ми рано-рано отхвърли доктрините на Безликите, но на мен ми отне по-дълго. Докато още ги почитах обаче, се присъединих към група единомислещи, от които част бе и баронът. Помниш ли, когато ти казах, че няма нищо по-опасно от фанатика? Бяхме опасни дори по стандартите на фанатиците.

— Аз… не знаех това.

— Бях млада, глупава и арогантна — сви рамене Чайна. — Промених се. Вече не съм глупава.

Валкирия се насили да се усмихне.

— А сега — продължи магьосницата, — се чудиш отново, дали може да ми вярваш. Все пак, какво ти каза Скълдъгъри преди първата ни среща?

— Каза… да не ти вярвам.

— Защото не съм достойна за нещо подобно, Валкирия. Бих поставила тези до себе си в опасност за моя собствена изгода. Не съм добър човек, скъпа. Не съм… от добрите.

— Защо тогава той още разчита на теб?

— Защото самият той е преминал през промени и не е двуличник. Няма да ме обвинява за миналото, стига да не се превърна пак в онази, която бях. Войната с Меволент промени всички воюващи. Всички видяхме у себе си неща, които бе по-добре да не виждаме.

— Какво видя Скълдъгъри?

— Ярост. Семейството му бе убито пред очите му и когато той се върна от мъртвите, яростта му се върна с него. За повечето хора е невъзможно да поддържат подобен гняв задълго. Скълдъгъри, верен на себе си, е изключението.

— И какво стана?

— Той изчезна. Ако искаш мнението ми, мисля, че видя на какво е способен и осъзна, че има само два избора — да позволи на яростта му да го погълне или да се бори с нея. Затова си тръгна. Нямаше го пет години. Когато се върна, гневът му още бе там, но имаше и нещо друго — някакво разбиране. Нова цел. Отново можеше да се шегува, което бе добре дошло, защото е един от твърде малкото мъже, които умеят да ме разсмиват. Скоро научихме, че лорд Вайл е бил сразен, а после самият Скълдъгъри надви Венгос. Плановете на Меволент започнаха да се разпадат.

— Къде е бил? През петте години?

— Не зная. Всички мислехме, че е мъртъв. Отново мъртъв, имам предвид. Но се върна, точно когато имахме нужда от него. За това може да разчиташ на него — спасението в последния момент. Доста е добър в това.

Някой почука. Двете се изправиха, а от коридора отвън се дочу първо приглушен глас, след това силно тупване.

— Тичай в спалнята — каза Чайна. — Не ми спори. Върви в спалнята и затвори вратата.

Валкирия стори, както й бе наредено, но остави вратата открехната, колкото да вижда. Чайна вдигна телефона, но точно тогава вратата се отвори с трясък и през нея влетя слабият мъж с папионката, който се строполи и не помръдна.

След него влезе друг мъж, на около петдесет, сивокос, с къса брада. Дрехите му бяха тъмни и смътно войнишки, ботушите му лъщяха. На колана му висеше сабя.

— Здравей, Чайна. Радвам се да те видя.

— Барон Венгос. — Чайна остави телефона. — Ще ми се да можех да отвърна същото. Защо си тук?

— Значи не знаеш?

— Ако желаеш да върнеш закъсняла книга, библиотеката е отсреща. Глобата ще е сурова, но справедлива.

— Тук съм за теб, Чайна. След няколко часа ще имам бронята на лорд Вайл и последната липсваща съставка ще е на ръка разстояние. Време е да свалиш тази маска и да приключиш с представленията. Да заемеш мястото си.

— Мястото ми е тук.

— И двамата знаем, че не е вярно. Никога не си могла да обърнеш гръб на Безликите, също като мен. Виждал съм отдадеността ти.

— Отдадеността ми, както я наричаш, си отиде.

Венгос поклати глава.

— Заклела си се във вярност на тъмните богове. Не можеш просто да промениш решението си.

— Боя се, че мога, и го направих.

През открехнатата врата Валкирия видя как гневът обзема изражението на барона.

— Ти си техен слуга. — Гласът му стана нисък и заплашителен. — Ако ти не спазиш обета си пред тях, аз ще го направя вместо теб. Ти ще си там, когато Безликите се върнат, дори за да си първият предател, когото ще убият.

Той посегна към нея, а Чайна постави дясната си длан на корема си и направи движение с лявата. Всички мебели в стаята се изстреляха към Венгос.

Валкирия зяпна, а маси, столове и библиотеки се строшиха у Венгос със страшна сила. Той се олюля и падна с окървавено лице. Чайна потупа корема си два пъти и пак направи жест. Мебелите и Венгос се плъзнаха по пода и се удариха в стените. Чайна потрети жеста и мебелите оформиха широк кръг около барона.

— Ти няма да ме заплашваш в собствения ми дом — каза Чайна през зъби и отново прати мебелите към него.

Само че Венгос реагира бързо и се хвърли напред, а очите му проблеснаха в жълто. Носещата се към него маса внезапно избухна в хиляди трески и той премина през тях, докато останалите мебели се блъснаха едни в други зад него. Удари я в слънчевия сплит и Чайна полетя назад. Гърбът й срещна стената и тя падна на коляно.

Валкирия стисна вратата, готова да я отвори, но Чайна вдигна поглед към Венгос и присви очи.

— Когато изрека това, кръгът ще те затвори, съдбата ти ще запечата.

Венгос пак посегна, но ръката му удари невидима преграда. Опита да отстъпи, но само след няколко крачки отново не може да продължи. В шарките на килима бе скрита окръжност.

— Умно момиче…

— Не помисли, че ще се погрижа за сигурността на дома си?

— Много, много умно. — Очите му пак проблеснаха.

— Това няма да ти помогне, скъпи бароне. Моята сила е в символите. Твоята е другаде — не можеш да пробиеш този щит. Не можеш да ме нараниш. Но аз теб мога.

Венгос пак погледна надолу, видя допълнителните символи, изписани около кръга, които сега пулсираха в синьо. От носа му закапа кръв.

— Чайна. — Той с мъка пазеше тона си равен. — Не искаш да го правиш.

— С кого си се съюзил? Кой заповяда освобождаването ти? Кой стои зад всичко това?

Той избухна в лаещ смях, прекъснат от болката.

— Избрала си… погрешната страна, жено. Ще ми се да… ще ми се да можех да те оставя жива, за да съжаляваш…

Венгос се строполи.

— Да имах времето да те накарам да се молиш… да ме умоляваш. Щях да те накарам… да крещиш…

— Както и да е. — Чайна отиде до телефона. — Явно ще трябва да извикам професионалистите.

— Чайна…

— Да, скъпи бароне?

— Не си… не си мислеше, че ще е толкова лесно, нали?

Дъск влезе. Последва го непознат мъж с руса коса, кафяв костюм, бяла риза и тъмни очила. Каубойските му ботуши бяха захабени, като усмивката му. Килимът в краката му се разплете и скъса и той потъна в пода. Чайна се хвърли към телефона, но Дъск я изпревари и я избута назад.

Ръката на непознатия изскочи през пода до Венгос, сграбчи го и го издърпа на долния етаж. Символите изпулсираха още веднъж и угаснаха.

Миг по-късно Венгос и непознатият пристъпиха от стената до Чайна.

— Някога бе толкова по-гостоприемна — каза Венгос. Очите му блеснаха и Чайна се олюля. Дъск я закрепи на крака.

— Не й позволявай да докосва нищо. Има символи навсякъде. Някои са невидими. Някои са дори татуирани по нея. Не й позволявай да докосва нищо.

Дъск я сграбчи за китките и ги изви зад гърба й.

Венгос извади кърпичка и избърса кръвта си.

— Очаквах повече от теб, Чайна. Когато ни напусна, помислих, че ще се върнеш. Никой не можеше да стори това, което стори ти, и да си тръгне. Не мислех, че е възможно.

Тя прикова погледа му със своя, направи гримаса на болка.

— Намерих си други занимания. И ти можеш. Например да колекционираш марки.

Дъск изви ръцете й и тя изпъшка. Онзи със слънчевите очила прихна.

— Бих могъл да съм милостив, дори боговете ми да не са. — Венгос прибра кърпичката. — Момичето, Чайна. Валкирия Каин. Кажи ми къде е и ще те оставя жива.

— Скълдъгъри не го е грижа за нея — процеди през зъби Чайна. — Тя му е хоби, нищо повече. Няма да се добереш до него така.

— Милостта ми си има срок на годност. Кажи ми къде е или ще те измъчвам, докато не ме замолиш да ми кажеш.

— Добре. Добре, ще ти кажа. — Чайна кимна към спалнята. — Ето там.

Валкирия изстина, но Венгос само поклати тъжно глава.

— Чайна, не харесвам тази ти страна — тези шегички.

— Твърде много време съм прекарала край Скълдъгъри. Неговите шеги ги помниш, нали, бароне? Какво друго помниш? Как те арестува?

— Помня как почти го убих.

— Почти не беше достатъчно. — Чайна дори успя да се усмихне. — Той идва за теб. Надявам се да съм там, когато те хване.

Дъск пак изви китките и тя извика от болка.

— Кажи ми къде е момичето — каза Венгос, — или ще ти строша ръцете.

— Ето ме.

Валкирия изрита вратата, а в ръцете й се разгоряха огнени кълба.