Да играеш с огъня

27. Възходът на Гротескния

Валкирия отвори рязко очи. Това писък ли беше? Седна в леглото и погледна напред към коридора. Светлините примигваха. Някой тичаше. След това — нищо. Имаше нещо нередно. Много нередно.

Стана, а крайниците й запротестираха, болката в ръката й веднага се обади. С бързи боси стъпки се отправи към гардероба, където бързо обу чорапите и ботушите си. Тъкмо докато навличаше палтото си в мрака, чу някой да крещи за помощ. После чу глух тропот и крясъците секнаха.

Валкирия подаде глава през вратата, погледна към моргата и видя някаква фигура да се движи през сумрачния коридор като марионетка с наполовина отрязани конци. Движенията отпървом бяха резки, неестествени и некоординирани, но пред очите на момичето създанието като че ли постепенно привикваше с тялото си. То пристъпи под една лампа.

Гротескния. Той бе жив.

Бинтовете, толкова стари, че биха се превърнали в прах само от докосването на въздуха, се бяха разплели, а под тях плътта бе цялата в белези и шевове. Гръдният кош изглеждаше като някога отварян, така че сега всяко ребро бе пробило кожата.

Върху лявата китка имаше нещо като огромен цирей, а под нея — дебел слой плът. Мускулите на огромната дясна ръка се преплитаха по невъзможен начин, чак до масивната длан, чиито пръсти завършваха с орлоподобни нокти. Бинтовете покриваха лицето изцяло, не се виждаха никакви очи. Тук-таме по тялото бе избила черна кръв.

Защо нямаше тревога? Гротескния кръстосваше коридорите на болницата, но никой не вдигаше тревога. Валкирия грабна един стол и се качи на него. Щракна с пръсти, но нищо не се случи. Тя присви очи, съсредоточи се и пак щракна, докато не произведе искра. Вдигна длан към противопожарната аларма на тавана. Пръскачките се включиха и алармата прониза тишината.

Покрай вратата й притичаха Секачи. Едва когато се приближиха до Гротескния Валкирия осъзна колко е огромен. Извисяваше се над най-високия от пазачите. Те бяха тренирани да се справят със сериозни, магически заплахи, но никога не бяха се сблъсквали с нещо подобно.

Гротескния отби нехайно удара на първия и го сграбчи за гърлото. Вдигна го високо и заби втория в стената с другата си ръка. Третият успя да замахне с косата си, но Гротескния замахна с тялото на другаря му. Чу се хрущене.

Три секунди. Гротескния бе убил трима Секачи за три секунди.

Валкирия се върна във вътрешността на стаята си. Пръскачката я мокреше. Можеше да избяга. Да излезе, да се втурне надясно по коридора към Зоната за проучвания и да стигне до стълбището. Щеше да премине през екрана и да изскочи от киното преди Гротескния да я види. Още бе бавен, не би могъл да я настигне дори да я видеше. Можеше да го направи. Защо тогава не тичаше?

Валкирия заотстъпва. Сянката на стената в коридора растеше. Създанието приближаваше стаята й. Момичето не чувстваше краката си стабилни, а ръката още я болеше. Страхът се мяташе в стомаха й като прегазено животно. Понеже нямаше къде повече да отстъпи, тя се притисна към стената. Мракът в нея не изглеждаше достатъчно мрачен, за да я скрие. То щеше да я види. Не, нямаше нужда да я види. Нямаше очи.

И след това вече бе твърде късно, Гротескния прекосяваше прага, а от него се стичаше вода. От него се носеше миризма на плесен и формалдехид. Тя задържа дъха си и не помръдна.

Гротескния спря. Валкирия се приготви. Ако се обърнеше, щеше да се втурне към него, да му даде всичко, на което е способна, щеше да запрати достатъчно огнени кълба, за да подпали бинтовете. Като че ли това щеше да го спре. Да я спаси.

Гротескния помръдна с глава, но не към нея. Изглеждаше вслушан в нещо различно от алармата. Движението й напомни на радар, който чудовището можеше да използва, за да я усети, но който не бе употребяван от много, много дълго.

Мускулите й омекнаха, а през ума й премина режещ студ. Ужасът я ограбваше от цялата й сила. Мисълта, че няма да може да помръдне, се намести в ума й, разрасна се, загни там. Наученото от нея не значеше нищо. Уменията, силите, магията — срещу Гротескния биха били по-безполезни от мъртвите Секачи. По-незначителни, от каквато и да е заплаха. По-дребни от насекомо.

Само че то се раздвижи — не към нея. Направи една крачка, втора, трета и скоро вече не се виждаше, тътреше се обратно по коридора. Сълзите на Валкирия се смесиха с водата по лицето й. Тя примигна яростно няколко пъти. Нямаше да умре. Не и днес.

Тя се оттласна от стената, възстанови равновесието си. Изчака няколко момента и зашляпа тихо към вратата. Отвори вратата и подаде пак глава, за да се огледа. Пръсти стиснаха гърлото й. Бе извлечена в коридора, давеща се за глътка въздух.

Гротескния бе обърнал безоко лице към нея. Ръцете й стискаха по един пръст, опитваха се да отворят хвата на чудовището.

Нещо, по-малко от насекомо.

Тя зарита създанието. Заблъска с юмруци по предмишницата му. Нямаше никакво значение. Сърцето й туптеше оглушително в ушите й. Не можеше да диша. Трябваше. Не можеше. Щеше да умре.

Щракна с пръсти, предизвика пламък, притисна ръка към бинтовете. Те се подпалиха мигновено и мигновено угаснаха. Триковете свършиха. Всичко свършваше.

Зад Гротескния нещо се движеше. Някой — Скълдъгъри и Танит тичаха зад гърба му. Той нямаше нужда да се обръща. Когато бяха достатъчно близо, лявата му ръка се изметна назад. Скълдъгъри се приведе под юмрука, а Танит се качи на тавана и поряза чудовището с меча си. Валкирия запада, а Скълдъгъри я подхвана и продължи да тича. Танит се присъедини към тях.

Гротескния заразглежда ранената си ръка с нещо като любопитство. Раната се затвори.

Вратата до тях се отвори и Кенспекъл се появи в коридора.

— Стой зад нас — предупреди го Скълдъгъри.

— Това е планът ми — измърмори професорът.

Нещо се промени в налягането на въздуха и ушите на Валкирия изпукаха.

— Какво става? — провикна се тя над писъците на алармата.

— Силата му се връща — мрачно отбеляза Кенспекъл.

Скълдъгъри извади револвера си.

— Това е единственият ни шанс да го спрем, преди да стане твърде могъщ.

Детективът се запъти към Гротескния, стреляйки шест пъти. От гърдите на създанието изригнаха шест малки фонтана кръв. Гротескния почти не помръдна. Скълдъгъри прибра пистолета, щракна с пръсти и освободи два непрекъснати огнени стълба в чудовището, които превърнаха пространството между двамата в пара. Пламъците се удариха в Гротескния, но не предизвикаха нищо.

Скълдъгъри измести въздуха с две ръце. Гротескния отстъпи. Скълдъгъри повтори и Гротескния се запротивлява. При третия път създанието реагира напълно неочаквано — протегна дясната си ръка, която се разплете. Дълги ивици плът, всяка от която завършваше с нокът разкъсаха въздуха около детектива. Той извика и направи крачка назад, а ивиците се свиха и отново се оплетоха в ръка. Гротескния използва разсейването на Скълдъгъри, за да го запрати далеч назад с един-единствен удар.

Танит изтича с коса полепнала по челото й и изваден меч. Гротескния опита да я сграбчи, но тя бе твърде бърза. Претърколи се и нанесе удар по крака му, а след това и по ръката му. И двете рани се затвориха почти незабавно.

Дясната ръка пак се разплете, но Танит успя да избегне бичоподобните парчета плът с поредица от прикляквания и подскоци, като накрая се озова с главата надолу на тавана. Опита се да вкара Гротескния в обсега на острието си, но той стоеше на разстояние.

Кенспекъл опита да извика предупреждение, но Танит не го чу през шума. Израстъкът върху дланта на чудовището, който Валкирия бе помислила за гигантски цирей, внезапно се сви и от него изхвърча струйка жълта течност. Танит трябваше да се хвърли встрани в последния момент и падна на пода. Течността уцели тавана и го разяде.

Скълдъгъри опита да стигне до Танит, но закъсня само със секунда. Циреят вече бе празен, но Гротескния още държеше ръката си изпъната. От дебелия слой кожа под китката му изскочи тънък шип и прободе Танит в ребрата. Тя извика от болка и шипът се върна откъдето бе излязъл. Скълдъгъри хвана припадащата Танит и заотстъпва.

Гротескния разглеждаше ръцете си и свиваше юмруци, сякаш само допреди миг не е бил наясно на какво е способен.

Валкирия и Кенспекъл помогнаха ма Скълдъгъри с Танит. Тя бе в несвяст, вените й се виждаха през кожата, болнаво зелени.

— Заразена е — каза Кенспекъл. Отрова на Хелакин. Остават й не повече от двайсет минути.

— Как да я излекуваме? — попита Скълдъгъри.

Алармата замлъкна, пръскачките се изключиха.

— Не съм виждал подобна отрова от петдесет години — каза Кенспекъл. — Не разполагам с антидота. В Убежището има, ако успеем да стигнем навреме.

— Ще отвлека вниманието на Гротескния — каза Валкирия. — Ще се видим при колата.

— Какво?! — Скълдъгъри рязко вдигна глава. — Какво? Не! Вземете Танит…

— Не й го казвай, но ми е твърде тежка. — И момичето се затича преди Скълдъгъри да успее да я спре.

— Валкирия! — извика той.

Гротескния разпери ръце, за да я посрещне. Той запълваше коридора толкова плътно, че нямаше място за минаване нито отляво, нито отдясно, а Валкирия не разполагаше с уменията на Танит да тича по стени и тавани, затова когато Гротескния посегна към нея, тя се хлъзна по мокрия под, право между краката на създанието, след това се изправи колкото се може по-бързо и продължи да тича. Гротескния се обърна и я последва.

Така, това сработи. А сега какво да правя?

Докато свиваше зад ъгъла, Скълдъгъри се провикна. Валкирия чу нещо като „зъзнещата мощ“, но не се обърна. Подмина асансьорите, блокирани от алармата и се отправи към задното стълбище. Гротескния още не бе достигнал ъгъла. Тя забави, пое си дълбоко въздух. Зъзнещата мощ. Какво значеше това?

Гротескния се появи зад ъгъла. Задното стълбище, което се срещаше с главното зад екрана, бяха точно зад гърба й и тя се подготви да се втурне към него, ако чудовището-пъзел криеше още някоя изненада.

То изчезна, като глътнато от празното пространство около него. Валкирия можеше само да мига на парцали. Още едно от уменията му, като шипа и киселината и разплитащата се ръка. Телепортация.

Скълдъгъри не бе казал „зъзнещата мощ“, а „чезнещата нощ“ — името на един от най-ранните гордънови бестселъри. В него се разправяше за едно създание, Шибакх, което можеше да се появява, където си пожелае, да извърши много кърваво и прекомерно подробно описано убийство и след това да се телепортира на стотици километри от мястото на престъплението. Сега си спомни как ехо-Гордън й бе казал за парчетата Шибакх, които били присадени на Гротескния.

Валкирия нямаше нужда да се обръща, за да е сигурна, че той е точно зад нея. Опита се да бяга, но се подхлъзна на мокрите плочки, точно когато създанието аха-аха да я хване. Тя падна на рамо, видя само за секунда обинтованата глава на Гротескния и после се затъркаля по стълбите. Спря болезнено на площадката, хвана се за перилата и скочи на крака. Вече слизаше по главното стълбище, прескачайки по две стълби наведнъж опасно бързо.

Мина на бегом през екрана и скочи от подиума. Отвори с трясък входната врата и обедната светлина я блъсна в очите като юмрук.

— Валкирия!

Бентлито ръмжеше пред нея на улицата, а зад него барон Венгос крачеше през алеята към тях, следван от Сангуайн, Дъск и Заразените.

Гротескния се материализира от нищото с леко свистене. Валкирия го заобиколи бежката и продължи към Бентлито, което се раздвижи. Момичето скочи право към отворения прозорец, а Кенспекъл я хвана и я вмъкна, докато Скълдъгъри даде газ до дупка.

Танит лежеше на задната седалка в безсъзнание. Зад тях Венгос доближи Гротескния, който обърна глава и фиксира отдалечаващия се автомобил с безок поглед.

— Колан — каза Скълдъгъри.