Да играеш с огъня

6. Огнени кълба в парка

Валкирия се събуди рано. Взе едно камъче от поставката до леглото си и седна на пода със скръстени крака. Усещаше камъчето гладко в дланта си. Концентрира се върху него, както я бе учил Скълдъгъри. Накрая започна да чувства въздуха по кожата си, безбройните невидими нишки, от които бе изплетен. Камъчето бавно се отлепи от дланта й и се понесе нагоре. Част от нея още с е изумяваше от способностите й, но тя държеше тази своя част под контрол. За да използва магия успешно, не биваше да позволява на нищо да нарушава баланса й.

И тогава от долния етаж се понесе глас като машинката на зъболекар и камъчето падна обратно в ръката й. Мърморейки си под носа, Валкирия се изправи и влезе в банята — дотук с упражненията. Взе си душ и облече училищната си униформа, преди да слезе в кухнята.

Майка й седеше там, а до нея — пискливата й птицеподобна леля Берилия.

— Добро утро — смънка Валкирия и се насочи право към шкафа със зърнените закуски.

— Здравей, милинка — отвърна майка й.

— Добро утро, Стефани — поздрави я чинно леля й.

— Берилия — върна поздрава Валкирия.

— Как върви училището?

Валкирия изсипа малко корнфлейкс в купата си и ги заля с мляко. Не си направи труда да седне.

— Бива.

— Старателно ли учиш? Моите момичета не спират да се учат. Взели са това от моята страна на семейството, струва ми се. Възпитала съм ги в ценни работни навици.

Валкирия смотолеви нещо през лъжицата в устата си, изпълнена със съмнение във всяка дума на Берилия. Леля й не я харесваше и Валкирия не харесваше леля си. Берилия не харесваше племенничката си, защото Гордън я направи наследник на цялото му имущество, а Валкирия не харесваше леля си, както и чичо си Фъргус, просто защото бяха неприятни хора.

Баща й влезе, обут в елегантни панталони, жилетка и вратовръзка около голия му врат. Смигна на Валкирия и после забеляза снаха си.

— Берилия… — Опитът му да скрие смущението си се оказа напълно неуспешен.

— Дезмънд, добро утро.

— Берилия, какво правиш тук? Не е дори осем. Знаеш, че не обичам да те виждам преди първото си кафе.

Берилия се засмя по онзи отвратителен неин фалшив начин.

— О, Дезмънд, такъв си шегаджия! Исках само да поговоря с Мелиса, това е. Имаме много неща да организираме за утре вечер.

— О, мили боже, семейното събиране…

— Ще бъде чудесно!

— Но как? Ти ще си там — объркано отвърна Дезмънд и Валкирия почти се задави със закуската си.

Майка й го погледна.

— Забравил си си ризата.

— А, да, затова дойдох. Нямам нито една чиста.

— Зад вратата е.

Той се обърна и забеляза снежнобялата риза на закачалката. Потри доволно ръце и се зае да я облича. Бащата на Валкирия не обичаше вратовръзките. Притежаваше строителна компания и си мислеше, че ще я кара с работни ботуши и дънки всеки ден, но от време на време му се налагаше да се изтупва — да се прави на цивилизован, както се изразяваше.

— Хей, Стеф — каза той, — чакаш ли с нетърпение да почне учебният ден?

— О, да! — отвърна дъщеря му с престорен ентусиазъм.

— Какво мислиш, че ще научиш днес?

— Не мога и да си представя. Може би ще се науча да изваждам.

Баща й махна с ръка.

— Изваждането е силно надценено. Като събирането е, само че наопаки. Няма да ти трябва.

— Дезмънд! — възмути се Берилия. — Що за отношение? Момичетата на възрастта на Стефани се влияят толкова лесно — трябва да й се показва, че всичко, научено в училище, е ценно. Шегите и закачките са хубаво нещо, но някои неща просто трябва да бъдат взимани насериозно. Как може да очакваш от Стефани да бъде отговорна, когато й даваш такъв пример?

— Не знам — отговори той. — Ще разчитам на късмета си.

Берилия въздъхна раздразнено и сякаш се приготви да им изнесе лекция. Валкирия и баща й се възползваха светкавично от паузата.

— Отивам на училище — заяви момичето.

— Отивам на работа — каза Дезмънд почти едновременно с нея.

Валкирия остави купата си в миялната машина и се спусна към вратата.

— Но, Дезмънд, не си закусвал — намръщи се майка й.

— Ще си взема нещо по път. — Баща й я следваше плътно по петите. Във фоайето той взе ключовете си от една малка масичка. Размениха по един поглед и си кимнаха за довиждане, усмихнаха си се и баща й излезе през входната врата, а Валкирия се върна в стаята си.

Не за пръв път тя се почуди какво би било баща й да разбере, че семейните легенди са истина, че родът им наистина произлизаше от Древните, че дядо му и починалият му брат са били прави. Но тя не му бе казала. Ако знаеше истината, баща й щеше да опита да я спре, да я защити от хора като Серпин, Венгос и всякакви други, които се опитваха да я убият. Или пък щеше да иска да се включи. И тогава щеше да се наложи тя да го пази — не знаеше дали може да справи с това. Валкирия искаше нормално семейство. Така беше добре. Безопасно.

Съблече училищния си пуловер и го метна на леглото. Валкирия веднъж бе забравила за правилото с емблемите и отражението й бе отишло на училище със знака на училището от обратната страна на пуловера и мотото под него написано наопаки. Мислеше да не повтаря грешката. Сега изчака отражението й да навлече връхната дреха, и му връчи чантата си.

— Приятно прекарване — каза тя, а двойничката й кимна и излезе от стаята.

Валкирия не успя да потисне усмивката си. Откакто работеше със Скълдъгъри, не бе стъпвала в класната стая, но бе наясно с целия училищен материал до момента, с всички клюки и живота на едно обикновено тринайсетгодишно момиче.

Естествено, понякога и се щеше да преживее всичко това директно, вместо през очите на отражението си. Не бе същото да си спомни някоя шега, вместо да я чуе на място. Но това бе още една част от цената, която плащаше.

С тихи движения Валкирия се преоблече в черните дрехи, направени специално за нея, и прибра униформата си под леглото. Откакто Гастли Биспоук й бе ушил „работните“ дрехи, бе пораснала малко, но все още й ставаха, за което бе благодарна. Редовно й спасяваха живота, а и нямаше как да помоли Гастли за нов чифт. В битка с Белия секач той бе призовал земните си елементални сили в отчаян опит да спаси живота си и се бе превърнал в камък. Не го познаваше много добре, но Гастли й липсваше, а и знаеше, че липсва и на Скълдъгъри.

Облече палтото си и отвори прозореца. Вдиша веднъж, бавно и дълбоко. Увери се, че никой не я наблюдава и се покачи на перваза. Остана там за секунда, за да се концентрира. После прекрачи прага като забави спускането си, измествайки въздуха около себе си. Не й се получи съвършено и се приземи малко твърдо, но все пак много по-успешно, отколкото допреди известно време.

Побърза да стигне до кея. Като по-малка, там се срещаше с приятелите си. Надбягваха се до ръба му и се хвърляха напред, като прелитаха над скалите точно под тях, право в искрящата вода. Да, опасно беше, и да, веднъж горкият Джей Джей Пърл си строши коляното на камъните, но рискът правеше каскадата още по-привлекателна. Джей Джей още леко накуцваше, но тя отдавна се бе отчуждила от приятелите си от детинство. Плуването обаче й липсваше. Не й се отдаваше възможност да го прави напоследък.

Скълдъгъри я чакаше в Бентлито, паркирал до един ръждив Фиат. Контрастът бе поразителен, но той винаги бе такъв.

— Добро утро — каза детективът, когато Валкирия се намести на седалката до него. — Добре си се наспала, нали?

— Спах два часа.

— Е, никой не е казал, че е лесно да водиш изпълнен с приключения живот на велик детектив.

— Ти каза, че е лесно.

— Казах, че е лесно за мен. Колата на прекрасната ти леля ли видях пред къщата ви?

— Да, беше вкъщи. — И момичето му разказа за сутрешното гостуване на Берилия.

— Семейна сбирка, значи. Ще ходиш ли?

— И да те оставя да надвиваш лошите без мен? Няма начин. Ще пратя отражението.

— Може да е забавно.

— Да, бе. Забавно. С роднините от страната на мама — може би. Но татковите са просто… странни.

— Така си е. Гордън често говореше за тях. Но не забравяй, че и ти си странна.

Тя го изгледа гневно.

— Не съм странна по техния начин. Аз съм странна по хубав начин. По готин начин.

— Да — съгласи се той със съмнение в гласа. — Мда, такава си.

— Млъквай. Така или иначе, всички братовчеди на татко ще са там със семействата си — някакви хора, които не познавам. Да не говорим за Берилия, Фъргус и Отровните близначки. Така че в общи линии ще бъде ужасно и няма никакъв начин да отида.

— Ами добре, това ми стига.

Скълдъгъри запали двигателя, а Валкирия се свлече надолу в седалката си, докато караха по улиците на града.

— Намери ли нещо за Венгос?

— Един от хората ни на пристанището още не се е върнал. — Детективът носеше обичайната си дегизировка — широкопола шапка, огромни слънчеви очила, къдрава перука и шал, увит около долната част на лицето. — Може би не е нищо особено, но…

— Но Венгос може вече да е тук?

— Ммм, да.

— Лоша работа.

— Не е хубава, факт.

Движеха се по главната улица и Валкирия погледна за кратко през прозореца, докато подминаваха автобусната спирка. Петима очевидно скучаещи тийнейджъри чакаха, облечени в училищни униформи.

— Отражението ми не е там — каза Стефани.

— Може да се е забавило.

Стефани поклати глава:

— Тръгна преди мен.

Бентлито забави ход.

— Какво да правим?

— Сигурно не е нищо особено. Може да е тръгнало по различен маршрут… но и тогава трябваше вече да е тук. Все пак, сигурно не е нищо важно.

Скълдъгъри спря колата и се обърна към нея.

— Използваш това отражение много повече, отколкото трябва. Трябва да очакваш някои странности в поведението му.

— Знам…

— Но искаш да слезеш и да го потърсиш, нали?

— Просто искам да проверя дали всичко е наред. Ще сляза тук и ще тръгна към парка.

— Аз ще се върна на кея, ще се чакаме там.

Валкирия кимна и излезе от колата като преди това се огледа внимателно за зяпачи. Скри се между две сгради. Покатери се по оградата, която отделяше улицата от парка и тръгна през него. Той представляваше малък оазис от дървета, лехи и един фонтан, всичко това скътано зад главната улица. Тук Валкирия бе изиграла много футболни мачове като по-малка.

Може би прекаляваше малко. Отражението й вероятно бе срещнало някои познати на Валкирия. Всъщност, самата тя можеше да обърка всичко, ако се натресе в ситуация, с която отражението й би се справило с обичайната си ефикасност. И тогава чу собствения си крясък.

Валкирия се отклони от главната алея, затича се към малка група дървета. Зад тях, близо до фонтана, две фигури се боричкаха — отражението й и някакъв мъж в черно.

— Хей! — извика Валкирия.

Мъжът в черно вдигна поглед — бледо лице, странно красиво, неестествено спокойно.

— Ето те — каза той. — Почти ме заблуди. Почти. Но това тук не изпитва страх. А аз мога да надуша страха.

Той изблъска отражението встрани и то падна на колене.

— Отивай на училище — нареди му Валкирия. Отражението кимна, взе падналата чанта и изтича покрай нея и през дърветата, без дори да се обърне към нападателя си.

— Кой си ти? — яростно изстреля Валкирия. — Как откри къде живея?

— Проследих те. Загубих дирите ти, когато влезе в града, затова реших да изчакам, докато се покажеш пак. Даже си намерих нови приятели.

Момичето видя двойка младежи да вървят към нея. Познаваше ги. Не знаеше имената им, но ги бе виждала из града — държаха ръце, смееха се, целуваха се. Сега не се смееха. Лицата им бяха бледи като на странния мъж в черно. Изглеждаха болни, дрехите им бяха оцапани с кръв. Гледаха я с мъртви, тъмни очи. Валкирия върна поглед на странника, спомни си грациозните му движения.

— Ти си вампир — изтръгна се от нея.

— А ти си Валкирия Каин и идваш с нас.

Не можеше да се бие с тях. Още дълго време нямаше да е готова за нещо такова. Затова избяга.

Младежите се втурнаха по нея, стъпките им тупкаха глухо по тревата. Тя успяваше да поддържа разстоянието между себе си и тях известно време, но накрая започнаха да я настигат. Нямаше нужда да обръща глава, за да чуе колко са близо. Него обаче не бе успяла да чуе. Мъжът тичаше до нея без дори да се задъха. Валкирия се опита да отскочи встрани, но той се протегна почти мързеливо, сключи пръсти около ръката й и я спря рязко и болезнено.

Тя замахна, но той се поотмести и ръката й срещна въздуха. Когато се опита да го ритне, той направи крачка към нея и с отегчено изражение изви ръката й зад гърба и я свали на колене.

— Баронът те иска жива. Имай предвид, че не уточни дали те иска ненаранена. Не се опитвай да ме удариш отново.

— Ами аз? — провикна се иззад него спринтиращият Скълдъгъри. — Може ли аз да те ударя?

Вампирът пусна Валкирия и се обърна, но твърде късно, за да избегне юмрука на Скълдъгъри, насочен към носа му. Той се олюля назад и детективът разтвори рязко длан. Въздушната струя блъсна вампира право в лицето и той се превъртя назад във въздуха. Вместо да падне на тревата обаче, той усука тялото си с нечовешка ловкост и се приземи на крака.

— Детективе — промърмори мъжът в черно.

— Дъск — каза Скълдъгъри. — Мина време. Още ли си зъл?

Мъжът на име Дъск се усмихна.

— От време на време, когато ме прихване. — Посочи двойката младежи. — Позволи ми да ти представя приятелите си. Наричам ги Слуга едно и Слуга две. Кой е едно и кой две, ще ви оставя да се разберете помежду си.

Момчето и момичето нападнаха. Скълдъгъри отбягна нескопосаните им опити да го сграбчат и ги блъсна един в друг. Очертанията на Дъск като че ли се замъглиха за миг и в следващия вече клечеше до Валкирия. Вдигна я на крака и я повлече със себе си. Скълдъгъри се хвърли към него и двамата се претърколиха на земята, а шапката и шала на детектива отхвърчаха. Валкирия се препъна назад. Слуга едно, момчето, изръмжа и се понесе към нея. Отблизо имаше още по-ужасен вид. Очите му бяха мътни и зачервени, а на врата му ясно личаха белезите от ухапване. Нямаха нищо общо със спретнатите убождания, които бе виждала по филмите — вратът му бе брутално разкъсан. Засъхналата по кожата му кръв миришеше на изпотени медни монети.

За миг я обзе паника. Ръцете му стискаха яката й, избутваха я назад с неподозирана сила. Приятелката му, Слуга две, приближаваше откъм гърба му, също нетърпелива да я нарани. Валкирия се насили да се отпусне, да си спомни тренировките със Скълдъгъри и Танит, принуди тялото си да се отпусне, макар да искаше да крещи с всяка своя фибра.

Позволи им да я бутат назад. С лявата си ръка хвана китката на Слуга едно, а с дясната подпря лицето му. Подложи таз и преметна Слуга едно над главата си.

Слуга две пак изръмжа и я удари и светът пред очите на Валкирия се олюля. Тя успя да избегне последвалия опит за сграбчване, опита захват неуспешно, накрая с все сила изрита Слуга две в коляното и я избута.

Недалеч от нея Дъск и Скълдъгъри продължаваха схватката. Сега, когато елементът на изненадата вече не бе на страната на детектива, свръхестествената ловкост на вампира му позволяваше да отбягва с лекота ударите на Скълдъгъри и да се изплъзва от захватите му още преди детективът да ги завърши.

Дъск изрита Скълдъгъри и отстъпи назад, но нещо се изплъзна от джоба му и падна на земята. Докато се наведе и го вземе, Скълдъгъри вече бе протегнал ръка. Предметът полетя към дланта му — оказа се спринцовка, пълна с безцветна течност.

Дъск сви рамене.

— Задръж я. Имам си още много.

Слугите се прегрупираха. Валкирия щракна с пръсти, но не успя да предизвика искра. Опита пак и този път усети нагорещения въздух. Фокусира енергията си от центъра на тялото си към дланта си. Искрицата се превърна в пламък.

— Назад — предупреди тя слугите. Те не продумаха — може би дори не бяха способни на това.

Пламъкът прерасна в огнено кълбо, което тя запокити към тях. Ала Скълдъгъри извика нещо и изтича напред, замахна с ръка и силен порив угаси огъня. Хвана Валкирия за ръката и двамата заотстъпваха заднешком, а Слугите ги следваха неотлъчно.

— Заразени са — каза Скълдъгъри, — но не са загубени. Не още. Не искаме да ги убиваме.

Дъск вървеше бавно зад двамата младежи.

— Не са виновни, че аз ги избрах, все пак.

— Нужни са две нощи, за да се превърне заразеният във вампир — продължи Скълдъгъри. — Дотогава са невинни жертви.

— Но след две нощи — включи се отново Дъск, — всичко ще е приключило.

Скълдъгъри извади пистолета си, вдигна го към Дъск. Слугите спряха и изръмжаха. Усмивката на Дъск не слизаше от лицето му.

— Това е шансът ти да си тръгнеш — каза Скълдъгъри.

— Че защо да го правим? Вие отстъпвате. Не можете да убиете приятелите ми. Губите малката ни разпра.

Скълдъгъри вдигна предпазителя на пистолета си.

— Казах, че не искаме да ги убиваме. Не че няма да го направим.

— Ако стреляш, целият град ще се стече да види какво става, а дегизировката ти е ей там, на земята.

— Само това ме спира да те отърва от мъките ти още сега.

Дъск обмисли вариантите пред себе си и сви рамене.

— Слуги, тръгваме си.

Заразените младежи изръмжаха недоволно, но сториха, както им бе наредено и се присъединиха към Дъск, който вече правеше крачки назад, още обърнат към двамата детективи.

Скълдъгъри не свали оръжието.

— Кажи на Венгос, че очаквах повече от него. Серпин вече опита да залови колегата ми, за да се добере до мен. Кажи му, че ако ме иска, може да се покаже мъж и да дойде лично за мен.

— Баронът е достоен мъж.

— Баронът е страхливец.

Дъск се усмихна, но не отвърна. Той и слугите му постепенно избледняха под покривалото на дърветата.