Да играеш с огъня

17. Ограбване на гробове

Останките на замъка Банкуук се намираха на върха на малък хълм. Валкирия последва Скълдъгъри през зейналата дупка в стената, която се явяваше вход към срутената сграда. Бе тъмно и тихо, а по-голямата част от покрива се намираше на пода. Отгоре слънцето залязваше и небето бе прокървяло в яркооранжево.

Нямаха време да се отбият в Хагард, след като върнаха Скейпгрейс в Убежището, затова тялото на отражението още бе в багажника. Зловещо бе усещането човек да гледа себе си, студен и неподвижен. Валкирия все очакваше да види дъх, припърхване на зениците, като в сън. Но то просто стоеше в багажника, труп с нейното лице.

Скълдъгъри вдигна ръка, прочете въздуха и кимна доволно.

— Никой не е бил тук отдавна. Гротескния трябва все още да е някъде наоколо.

Продължиха по-навътре в руините с по едно огнено кълбо в ръцете. Светлината ближеше покритите с мъх камъни на стените. Слязоха по стълбището към подземията. Стана студено и влажно. Валкирия се загърна по-плътно с палтото.

Скълдъгъри клекна и се разтърси за следи от закопаването на Гротескния, а Валкирия изстърга парче мъх от стената.

— Нещо подозрително? — попита Скълдъгъри.

— Зависи. Обикновените стени за подозрителни ли ги броим?

— Не твърде.

— Тогава — нищо.

Спря да стърже мъх и погледна часовника си. Време за вечеря у дома. Примираше от глад. Сети се за отражението, за всичките пъти, когато е седяло на масата, преструвало се е на част от семейството, ядяло е вечерята на Валкирия, говорело е с гласа й. Чудеше се дали родителите й са заобичало отражението й повече от нея. Дали щеше да стигне до момента, когато ще е като непозната в собствения си дом?

Тръсна глава. Не обичаше тези мисли. Идваха редовно, неканени гости в ума й, оставаха твърде задълго и го преобръщаха наопаки. Концентрира се върху позитивите. Живееше живот на приключенец, за какъвто винаги бе мечтала. Напълно бе естествено от време на време да й липсват малките удоволствия, за които вече нямаше време.

— Като че ли е лош знак, когато започнеш да мислиш за родителите си като за дребни удоволствия, нали? — смръщена попита тя партньора си.

— По-скоро да. — Той вдигна глава. — Искаш ли да отидеш на семейното събиране?

— Какво? Не, няма начин.

— Мислила ли си по въпроса?

— Някак нямах време, с цялата тази опасност, надвиснала над света, нали знаеш.

— Да, разбираемо е донякъде. И все пак, тези неща са важни. Трябва да се възползваш от шанса да засилиш връзката си с хората, които са ти най-важни.

Валкирия почти се изсмя.

— За едно и също семейство ли говорим?

— Семейството е нещо важно.

— Кажи, честно, имал ли си леля, толкова ужасна колкото Берилия?

— Е, не. Но имах братовчед-канибал.

— Наистина?

— Да. Когато го спипаха, се самоизяде, за да скрие доказателствата.

— Не може да се е самоизял, това е невъзможно.

— Е, не се изяде целият, естествено. Остави си устата.

— О, боже мой, няма ли да млъкнеш, държиш се като… кола.

— Държа се като кола?

— Не — каза тя и угаси пламъка. — Идва кола.

Скълдъгъри също угаси пламъка си и я грабна за ръката. Изтичаха до стълбите, свиха се в сенки те от преминаващата светлина на фаровете и след това продължиха нагоре. Второ стълбище водеше през останките до покрива, върха на руините. Стъпалата също бяха покрити с мъх и се хлъзгаха, но това не пречеше на Скълдъгъри.

Озоваха се на върха в мига, когато слънцето се стопяваше зад хоризонта и сумракът нахлуваше около тях. Притиснаха се към една от бойниците и се взряха надолу. Черният джип бе паркиран точно под тях. Бял микробус се приближи до него и спря. Излязоха седем души в окървавени дрехи. Заразени.

Барон Венгос и Дъск излязоха от джипа. Венгос още носеше сабята на пояса си, но ако бе намерил бронята на лорд Вайл, не я носеше.

Двамата поговориха известно време, след това Дъск нареди нещо на Заразените и те извадиха голям дървен сандък от микробуса. Всички, освен Дъск последваха Венгос в руините.

Валкирия смени мястото си с това на Скълдъгъри. Венгос вървеше към единствената оцеляла стена на замъка и момичето чуваше гласа му, ала не и думите. От стената се вдигна прах и тя се затресе. Най-горният камък падна. Мигове по-късно всички камъни се изсипваха един върху друг в сенките. Откри се малка стая. Валкирия бе твърде високо, за да види какво има в нея, но нямаше нужда. Заразените влязоха.

Валкирия погледна към Дъск, който се подпираше на джипа и наблюдаваше.

— Сангуайн не е тук — прошепна тя.

— Още не.

— Моля те, кажи ми, че е време да извикаме подкрепления.

— А, да.

Тя извади телефона си от джоб, набра и зачака. Когато Администраторът на Убежището вдигна, тя му предаде информацията и затвори. Посочи му десет пръста. Толкова минути до пристигането на Секачите.

Заразените долу носеха нещо човекоподобно. Цялото увито в превръзки, приличаше на мумия, но бе огромно и предвид мъката, с която го носеха слугите на Дъск, много тежко. Един от Заразените изпусна тялото и то замалко да се стовари на земята. Венгос се разяри, събори виновника и очите му проблеснаха в жълто. Заразеният опита да се изправи, но не успя. Тялото му се разтрепери, по лицето му се изписа ужас.

И тогава той експлодира в дъжд от кръв и парчета месо.

— О, боже мой — прошепна Валкирия.

— Остани тук — каза Скълдъгъри и се раздвижи.

— Къде отиваш?

— Трябва да ги забавя, докато пристигнат Секачите. Не можем да си позволим да ги загубим от поглед сега.

— Идвам с теб.

— Не, не идваш с мен. Важна си за Венгос и не знаем защо. Докато не разберем, ще стоиш далеч.

— Тогава ще стоя тук, и, ъм, ще хвърлям камъни, а когато си готов, ще сляза.

— Ще съм готов, когато победя шестте Заразени, Дъск и Венгос.

— Аха. И?

— Със Заразените мога да се справя.

— А Венгос? В смисъл, можеш да го победиш, нали?

— Е, мога да опитам. А това е половината битка.

— Коя е другата половина?

Той сви рамене.

— Да го ударя повече пъти, отколкото той — мен. — Той застана до бойницата. — Ако нещата се объркат, ще ги отклоня надалеч. Ти ще се върнеш в колата. Ако не ме видиш до пет минути, вероятно ще съм загинал много геройски. А, и не пипай радиото — настроил съм го точно както ми харесва.

И тогава Скълдъгъри постави ръка на върха на бойницата и я прескочи.