Да играеш с огъня

11. Ужасяващият лондонски гълтач на мозъци

Вориен Скейпгрейс седеше зад масата срещу Скълдъгъри. Танит стоеше точно зад него, а Валкирия, скръстила ръце — в ъгъла до вратата.

Скълдъгъри вдигна поглед от папката, която четеше.

— Вориен, като че ли не си бил много отзивчив с досегашните разпитващи.

— Не зная за какво говорят.

— Ти си известен сподвижник на човек, когото наричат Изтезанието.

Онзи сви рамене.

— За първи път чувам.

— Какво чуваш?

— Че го познавам.

— Че познаваш кого?

— Какво?

— Че познаваш Изтезанието.

— Да.

— Значи го познаваш?

— Да. — След което: — Не.

— Не го познаваш?

— Аз… Не, не. Никога не съм чувал за него.

— Не ми се ще да го кажа, Вориен, но това ми звучи изключително неубедително.

Скейпгрейс тръсна глава.

— Кой е той? Не съм го чувал. Кое Изтезание?

— Знаеш ли коя е красивата дама зад теб?

Скейпгрейс опита да се обърне, но оковите му позволяваха само да изкриви глава назад.

— Не. Трябва ли?

— Това е Танит Лоу. Може би си чувал за нея. Световноизвестна е със стопроцентовия си успех в разпитите.

Танит повдигна вежда, но остави Скълдъгъри да говори.

— Така ли? — скептично попита Скейпгрейс, макар в гласа му да личаха нотки на притеснение. — И как успява?

— Ами, да го кажем по-деликатно: има силата да изсмуква мозъците на хората.

Скейпгрейс се опули, а Танит бързо сложи ръка на устата си, за да не прихне. Валкирия също се бореше със смеха и й се щеше да е навсякъде, само не и в полезрението на престъпника.

— Тя не може! — викна той. — Това е незаконно!

— Не е, боя се. Това е вратичка в закона, от която тя се възползва вече години. Изпива мозъка и го смила, като така поема и знанията на жертвата си.

— Но това е ужасно — отчаяно промълви Скейпгрейс.

— Не ни оставяш избор. Танит, ако обичаш.

Иззад Скейпгрейс, Танит вдигна ръце в жест на недоумение. Бързо обаче ги свали, когато „жертвата“ обърна поглед към нея и тя доби смъртно изражение. Когато той отново отклони ужасен поглед от нея, тя пак направи жеста.

Скейпгрейс се поизправи на стола си, стисна юмруци и очи.

— Няма да изсмучеш моя мозък, пък!

Скълдъгъри се облегна и не предложи никакви подсказки на Танит. Тя на свой ред го посочи с пръст и го размаха заканително и обърна вниманието си към Скейпгрейс. Въздъхна, приближи се до него и сложи ръце от двете страни на главата му. Той още стискаше очи.

Танит смени подхода и махна ръцете си, наведе си и доближи уста до ухото му. Той се вцепени. Тя раздели устни и това леко премляскване го накара да изкрещи и да се отдръпне инстинктивно, което го запрати по гръб на земята с все стола.

— Ще ви кажа! — изпищя той. — Всичко, което знам! Само я махнете, ясно? Дръжте я далеч от мозъка ми!

— Изтезанието още ли е жив? — попита Скълдъгъри, заставайки над него.

— Да!

— Кога за последно имахте контакт?

— Преди две години, заклевам се!

— Какво бе естеството на срещата ви?

— Просто исках да поговоря с него!

— За какво?

Скейпгрейс отвори едно око, за да се увери, че Танит няма да започне да му смуче мозъка.

— За нищо. Той си тръгна. Не искаше да говори. Мисля, че не ме хареса.

— Защо?

— Не знам. Може да е миризмата ми.

— Какво знаеш за Гротескния? — попита Валкирия.

— Нищо, нищичко, честно!

— Танит — уморено рече Скълдъгъри, — изсмучи мозъка му.

— Не! Чакай! Нищо не знам, но той знае! През войната — войната с Меволент. Той следеше барон Венгос.

— Защо? — попита детективът.

— Искаше да го убие. През цялото време, цялата пойна, той беше на ваша страна. Аз също!

— Не те видях да се сражаваш.

— Бях в ариергарда — опита се да се защити Скейпгрейс. — Но всички се бихме срещу един и същ враг. Това се брои за нещо, нали?

— Врагът на моя враг не ми е задължително приятел.

— Изтезанието ми каза веднъж, че наблюдавал Венгос и точно, когато щял да го удари, ти си се появил. Победил си ги и си го затворил и Изтезанието решил да се оттегли. Той е старец. Бил е тук много преди да се появи Меволент. Но докато наблюдавал Венгос, видял къде е скрил Гротескния.

— Къде?

— Е, това не ми го каза. Не съм можел да пазя тайна или нещо такова.

— Къде е той?

Скейпгрейс хвърли на Танит поглед, изпълнен със страх.

— Заклеваш ли се да я държиш далеч от мозъка ми?

— Имаш думата ми.

— Роърхейвън — каза той след кратко колебание. Валкирия бе чувала за мястото. Град на магьосници, пословичен с негостоприемността си. — Той е в Роърхейвън.

Скейпгрейс седеше на задната седалка на Бентлито, окован и с парцал в устата. Парцалът бе нова добавка. Скълдъгъри се бе уморил от разговори.

Напуснаха града от източната страна, пътуваха от квартали към предградия и от там към провинцията. Половин час караха по тесни черни пътища и току отбиваха, за да направят място за масивни трактори, и накрая стигнаха до градче, сгушено на брега на тъмно езеро, което блещукаше в следобедния пек.

Бентлито спря под голямо дърво, което бележеше началото на градчето, и Валкирия и Скълдъгъри излязоха. Бе топло и странно тихо.

— Не пеят птички — отбеляза момичето.

— Роърхейвън не вдъхновява песнопенията особено. Освен ако не са погребални.

По главната улица се разхождаха хора, които обаче се подминаваха безмълвно.

Скълдъгъри измъкна Скейпгрейс от колата и махна парцала.

— Къде да намерим Изтезанието?

— Чакай да помисля, окей? — Скейпгрейс се огледа. — Не съм се връщал от години. Тук е домът ми, знаете ли? Това е много лично преживяване.

Скълдъгъри въздъхна.

— Или започваш да ни вършиш работа, или те натъпкваме в багажника и се оправяме сами.

— Няма нужда от заплахи — раздразни се Скейпгрейс. — Бързате, схванах. Това не е извинение да ме нагрубявате в собствения ми роден град.

— Ще започнеш ли да вършиш работа?

— Да — начумери се Скейпгрейс.

— Добре.

— Не може ли поне оковите да ми махнете?

— Не.

— Дори тези около глезените? За пръв път се прибирам от двадесет години — не искам всички да мислят, че съм някакъв престъпник.

— Ти си някакъв престъпник.

— Да, ама…

— Оковите ще си стоят — приключи спора Скълдъгъри.

Скейпгрейс промърмори нещо под нос, но се подчини. Оковите му звънтяха с всяка малка стъпка, която той правеше, за да не се препъне в собствените си крака. Той ги въведе в града, странейки от главната улица.

— Къде живее той? — попита Скълдъгъри.

— Ей там. — Скейпгрейс кимна към сградата точно пред тях.

— Кръчма? — намръщи се Валкирия. — Изтезанието живее в кръчма?

— Не просто кръчма — изстреля Скейпгрейс. — Моята кръчма. Или поне беше преди да я загубя. Приех го като знак, знак да продължа, да видя какво още може да ми предложи светът. Понякога съжалявам, че съм изоставил всичко това, че съм тръгнал да се шляя сам, без близки, без семейство. Понякога съм толкова самотен…

— Сигурно е ужасно — каза Валкирия. — Е, ако не беше тръгнал да се мотаеш насам-натам и да опитваш да убиваш хора…

— Аз съм творец — гордо рече Скейпгрейс. — Когато убивам, творя с кръв и вътрешности…

Без да му обръщат внимание стигнаха до задния вход. Скълдъгъри се приведе, за да разбие ключалката.

— Танит може да я отвори с докосване — избъзика го Валкирия.

Скълдъгъри обърна бавно глава към нея и миг по-късно ключалката прещрака и вратата се открехна. Той прибра шперца в джоба си.

— Предпочитам старомодния начин.

— Само защото нямаш избор.

— Аз съм Елементал — напомни й той. — Танит е Адепт. Ще ми се да видя как тя мята огнени кълба.

— Тя няма да дойде, нали? — прокашля се Скейпгрейс. — Тази жена, Танит?

— Не се тревожи. Мозъкът ти е в безопасност — успокои го Валкирия. — Засега.

Скълдъгъри хвърли поглед в коридора от другата страна, после хвана Скейпгрейс за лакътя и го вкара вътре. Коридорът бе тъмен и миришеше на прокиснала бира и мокри кърпи. От предната част долитаха гласове. Скълдъгъри попита:

— Къде е отседнал?

— Под земята. Превърнах мазето в стая, а той добави обзавеждане.

Докато се промъкваха, Скейпгрейс продължи:

— Тогава бях пълен с идеи. Щях да обновя цялата предна част, да я разширя на запад, да взема музикално оборудване, малък дансинг. Накрая реших да не го правя. Твърде скъпо. А и, така де, на никого не му се танцуваше.

Валкирия следеше някой да не ги изненада изотзад.

— Добри времена бяха. — Скейпгрейс като че ли съжаляваше за тези времена. — Старите познайници посещаваха кръчмата всяка вечер — Дейв Светкавицата, Пийт Шарлатанина, Йероним Дедфол. Пиехме, говорехме, смеехме се. Отдавна.

— Вориен, ако се опитваш да ни убиеш, има по-бързи начини от историята на живота ти — прекъсна го Скълдъгъри.

— И по-безболезнени — добави Валкирия.

— Просто си помислих, че ще искате да знаете — възмути се Скейпгрейс. — Че ще ви е от полза да знаете историята на мястото и връзката ми с него.

— И защо точно тази информация би ни била от полза? — попита Скълдъгъри.

— Ако ме оставите да довърша, ще ви кажа.

— Добре тогава. Довърши.

— Посещаваха кръчмата ми, защото в град, пълен с магьосници, нямаше много места, където човек да се почувства специален, нали така? Но аз се погрижих. И докато останалите клиенти пиеха отпред, в частта за отбрани посетители седяхме аз и момчетата, говорихме си и правехме планове.

— Така ли?

В края на коридора имаше врата, а зад нея се оказа частта за отбрани посетители. На бара седяха двама души, а други двама играеха билярд на разтропана маса. Имаше и един навъсен барман, а в ъгъла — гигант, чиято глава докосваше тавана. Неочакваните гости и хората в стаята се спогледаха безмълвно.

Скейпгрейс се ухили.

— Здрасти, момчета.