Да играеш с огъня

12. Бой в бара

Една муха жужеше шумно и се удряше настойчиво в мръсен прозорец, през който се виждаше мъртво дърво. Бармана излезе иззад бара, а двамата мъже станаха от столовете си.

— Скейпгрейс — каза барманът, предъвквайки с неприязън името. — Кураж имаш да си показваш грозната мутра в бара ми.

— Твоят бар?! Ти ми го взе на покер, освен това мамеше! — отвърна с презрителен смях Скейпгрейс.

— Ти също. Аз просто мамех по-добре. Защо си тук?

— Не можех да стоя далеч задълго. Толкова скъпи спомени имам от тук. Всъщност, Йероним, надявах се сестра ти да е тук — къде е тя?

Йероним Дедфол имаше вид на бомба пред експлодиране.

— Да не си я споменал никога повече, ясно ли е?!

— Иначе какво? — сви рамене Скейпгрейс.

— Мисля, че има някакво недоразумение — опита да се включи Скълдъгъри безуспешно.

Дедфол пристъпи напред със свити юмруци.

— Какво ще кажеш да приключа, каквото започнах преди двайсет години, м?

— Искаш да ме убиеш, така ли? — присмя му се Скейпгрейс.

— Не само аз, мой човек. Който тук иска да убие тая отрепка, да направи крачка напред.

Всички направиха крачка напред.

— Така било значи, а? — направи се на разстроен Скейпгрейс. — След всички тия приказки за приятелството, всички тези години, преживяното от нас… всички искате да ме убиете?

— Да те убием по ужасен начин — поправи го един от играчите на билярд.

— С удоволствие бих ви помогнал, момчета — Скейпгрейс вдигна ръце и показа оковите си, — но както виждате, в момента съм с вързани ръце. Ако обаче съумеете първо да убиете тези двама симпатяги с мен, можете да си получите исканото.

Дедфол присви очи.

— Да убием малко момиче? Да, мисля, че ще се справим с тази епохална задача. Ами ти, кльощавия? Кой си ти, да те вземат дяволите?

— Наистина не си търсим белята — каза Скълдъгъри.

— Тогава ще ви дойде като приятна изненада — каза този отляво на Дедфол. В отворената му длан припукваше електричество. Дейв Светкавицата, без съмнение.

— Тук сме по работа на Убежището.

Този отдясно на Дедфол се наежи, а той пък се ухили.

— Чу ли, Пийт? По работа на Убежището.

Пийт Шарлатанина изръмжа:

— Мразя Убежището.

— А… — рече Скълдъгъри.

— Всички мразим Убежището.

— Ами тогава не сме по работа на Убежището. Само се шегувах.

— Тогава ще умреш нахилен — подигра се Дедфол, — освен ако веднага не ни кажеш кой си.

Скълдъгъри изчака малко и свали дегизировката си и я постави на масата за билярд. Няколко чифта очи се разшириха. Няколко усти зяпнаха. Няколко човека направиха крачка назад.

— Детективът-скелет — промълви един от играчите на билярд.

— Няма да се бия с него — каза другарят му. — Няма начин.

— Кво ви става, бе?! — излая Дедфол. — Това е моят бар! Моята територия. Само от мен трябва да ви е страх тук. Някакъв мъртвец — какво от това? Ще се справим с него. Шестима сме, той е един. А, да, и тая малката. Много ли ви е, а, здравеняци?

Играчите на билярд се спогледаха и после поклатиха глави несигурно.

— А така. Значи сме съгласни. Ще убием тия двамата и после ще убием скъпия си приятел Скейпгрейс.

— Това ще е забавно. — Скейпгрейс се примъкна до един стол и седна. — Как ще го направите?

— Бробдинг отдавна не се е разкършвал — каза Дедфол и гигантът пристъпи до него.

Валкирия сръчка Скълдъгъри.

— Този го оставям на теб.

— Ще те убия — избоботи гигантът. — Да знаеш, нищо лично.

— Добре е да го знам. В този случай, ще те съборя и после ще те ударя с масата за билярд — също нищо лично.

Бробдинг и всички останали се засмяха. Скълдъгъри протегна ръце и разпери пръсти, а Бробдинг излетя право в отсрещната стена. Валкирия сграбчи една щека и я строши във физиономията на първия играч. Той се срути в ъгъла, а другият се хвърли към нея.

Пийт Шарлатанина пък опита удар срещу Скълдъгъри, който детективът дори не се опита да блокира. Подмина юмрука на Пийт и го бутна, а той пък се заби в Дедфол.

По цялото тяло на Дейв Светкавицата пращеше електричество, което изправи косата му и изпълни въздуха с миризмата на озон. Затича се към Скълдъгъри, а той изрита един стол в краката на нападателя си. Дейв се спъна и изруга.

Вторият играч на билярд се опитваше да сключи ръце около гърлото на Валкирия. Тя го срита в пищяла и му бръкна в окото. Онзи изкрещя. Заразмята диво ръце и момичето не можа да се предпази от един от слепите удари, който попадна в слепоочието й. Скълдъгъри заби крак в падналия Дейв, а миг по-късно го връхлетя Дедфол. Детективът го хвана за ръката и го преметна през себе си. Мъжът писна с изненадващо висок глас и се стовари на мръсния, лепкав под.

Противникът на Валкирия я вдигна от земята и я качи на масата за билярд. Тя се бореше да си поеме дъх. Той я вдигна и я блъсна по гръб в масата. Валкирия сграбчи една от топките и когато отново бе повдигната, го халоса в ухото. Той извика от болка и падна.

Скълдъгъри заби няколко крошета в лицето на Пийт Шарлатанина, изви ръката му и го прати в стената. Обърна се към Дедфол, който изрева, а вратът му се изду от напрежение. Юмруците му се уголемиха и се превърнаха в чукове. Изсмя се триумфално и от устните му излетя слюнка.

В другия край на стаята Валкирия още се бореше с втория играч. Той търкаше ухото си и накуцваше. Гледаше я от едното си отворено око.

— Ще те убия предумишлено — заплаши я той не особено впечатляващо. Тя го замери с гонката. Тя го уцели право между очите. Той постоя неподвижен и объркан, после падна и заспа.

Междувременно Дедфол уцели Скълдъгъри с един от чуковете и детективът задигна настрани. Дедфол отново замахна, но Скълдъгъри се наведе и чукът мина през стената. Онзи се опита да го измъкне, но не успя и Скълдъгъри го удари. След това го удари пак.

Дедфол замахна с другия чук, който отново не намери целта си и също мина през стената.

— О, не — изхленчи Дедфол.

Скълдъгъри се прицели внимателно, преди да го халоса. Дедфол се свлече до стената с вдигнати ръце, безпомощно заклещени в талашита на стената.

Бробдинг се надигаше и не изглеждаше доволен.

— Отново, нищо лично — каза детективът.

Затича се към гиганта, скочи и се завъртя във въздуха, изпъвайки крак. Ритникът му хвана Бробдинг право в челюстта и той падна на коляно.

— Какво? — попита Скълдъгъри, когато видя как го гледа Валкирия.

— Ама ти не риташ така. Танит рита така.

— Впечатлена си, а? — Той постави ръце на масата за билярд и сви рамене. — Сигурно вече съм твоят герой.

— Я да млъкваш.

Въздухът затрептя и масата се изстреля към Бробдинг. Тя го халоса, превъртя се и пръсна топки навсякъде. Гигантът падна и не се надигна.

— Е, ти си го предупреди — заключи Валкирия.

— Така направих. — Скълдъгъри излезе през вратата откъдето бяха влезли и след малко пак се показа, побутвайки пред себе си Скейпгрейс.

— Хей, по-леко! — викаше престъпникът. — Не се ходи лесно с тия окови.

— Май не си стигнал далеч — рече Валкирия.

— А, добре — отбеляза без ентусиазъм Скейпгрейс. — Победили сте ги.

— Страшен план, браво на теб.

— Бях забравил, че Дедфол притежава бара, честно.

— Мазето — напомни му Скълдъгъри.

— Зад бара — измърмори Скейпгрейс.

Валкирия намери отвора в пода и кимна на Скълдъгъри. Той прикова Скейпгрейс към една тръба, опасваща стената, за да не се изниже пак. Детективът влезе пръв, със зареден револвер в ръка. Валкирия го последва, затваряйки отвора след себе си.

Бе студено и слабо осветено. Намираха се в коридор с изпонакъсани тапети. Килимът бе оскубан като горска пътека. Една врата пред тях водеше надясно, а друга, малко по-напред — вляво. Малка картина висеше под странен ъгъл. Лодка в пристанище, не особено добре нарисувани. В края на коридора имаше дневна, от която се чуваше музика. The End of the World3 на „Карпентърс“. Стиснал револвера с две ръце, Скълдъгъри поведе. Първата стая, тази вдясно, съдържаше легло и няколко чекмеджета. Бе празно, включително и под леглото. Скълдъгъри се върна в коридора при Валкирия. Втората стая представляваше баня и тоалетна. Нито тоалетната чиния, нито душът, нито мивката бяха особено чисти, а самото помещение бе твърде малко, за да се крие някой там. Продължиха към дневната.

В нея светеше лампа, а крушката гаснеше. На нейната светлина Валкирия забеляза, че килимът не си пасваше с тапетите, а завесите — добавени със сигурност по естетически причини, понеже тук прозорци нямаше — не отговаряха нито на едното, нито на другото.

С гръб към едната стена Скълдъгъри безшумно се примъкваше към стаята. Валкирия правеше същото от противоположната страна. От нейния ъгъл видя два старовремски нагревателя, които не работеха, и още една картина — на кораб в бурно море. Под картината имаше кресло, а до него — малка маса. Нямаше и помен от Изтезанието. Спряха, размениха си погледи и кимнаха. Скълдъгъри влезе в стаята, покривайки я с пистолета. Провери в креслото. Нищо.

Валкирия го последва. На стената, която не се виждаше от коридора имаше радио, малък телевизор с пукнат екран и касетофонът, от който звучаха „Карпентърс“. Тя дръпна завесите, които й предоставиха гледка към стена, и се обърна да каже на Скълдъгъри, че Скейпгрейс явно е намерил начин да предупреди Изтезанието. Тогава видя стареца, който я гледаше кръвнишки от тавана.

Имаше дълга мръсна коса и дълга мръсна брада. Той скочи върху Скълдъгъри от покривната греда, на която бе увиснал, и го събори. Пистолетът изхвърча от ръката на детектива и старецът го сграбчи. Стреля към Валкирия, която се претърколи встрани. Куршумът уцели касетофона и песента спря. Скълдъгъри се обърна по гръб и измести въздуха над себе си, но Изтезанието вече тичаше по коридора. Той стреля още два пъти и принуди Скълдъгъри да се скрие зад стената. След това детективът надникна, за да се увери, че е безопасно и хукна след него.

Валкирия не бе сигурна дали бронираните й дрехи могат да спрат куршум. А главата й? За пръв път и се прииска да имаше качулка към палтото си. Изтича след Скълдъгъри, който се вмъкна наведен в спалнята. Вътре тя видя, че стената срещу нея се е отворила и зад нея има коридор. Продължи да тича по него. В мрака едва различаваше Скълдъгъри пред себе си. Изведнъж пламна светлина и той хвърли огнено кълбо.

Валкирия усещаше как земята придобива наклон нагоре. Краката й се уморяваха. Стъпките й отекваха неприятно шумно в ушите й. Вече нищо не се виждаше. Фокусира енергията у себе си, щракна с пръсти и улови получената искра. Пламъкът се разгоря по-силно и тя го задържа, за да осветява пътя си. Не й се нравеше това, че я прави лесна мишена, но пък и не й се нравеше идеята да пропадне в дупка с метални шипове или нещо също толкова гадно. Стигна до разклонение.

— Уф, айде стига — промърмори между глътките въздух.

Можеше да продължи направо или да завие вляво или вдясно. Нямаше представа накъде бе тръгнал Скълдъгъри. Опита се да спре да си представя смъртоносни капани, или как се загубва в лабиринт от коридори и загива сред студа и мрака.

Валкирия изруга. Трябваше да се върне. Реши да се качи и да обиколи града, да намери места, където тези тунели биха могли да излизат на повърхността. По-добре, отколкото да виси тук безполезно.

И тогава чу глух тътен.

Стената на мазето се затваряше. Надясно, наляво или направо? Валкирия избра „направо“ и се затича.