Да играеш с огъня

23. Слончета и зайчета

Кенспекъл я боцна по ръката.

— Така боли ли?

— Не — отговори Валкирия.

Той кимна, записа нещо в тетрадката си.

— Яла ли си нещо?

— Един от помощниците ти ми даде хамбургер за закуска.

— Имам предвид, яла ли си нещо смислено? — въздъхна лекарят.

— Много смислено си изядох хамбургера. Уцелих си устата всеки път.

Той отново я боцна.

— А така? Така боли ли?

— Ау.

— Това сигурно значи „да“. Да се надяваме, че тази болка ще те научи да не се изпотрошаваш следващия път като катастрофираш.

Кенспекъл записа още нещо, а Валкирия се огледа. Нямаше прозорци, но тя можеше да предположи каква е утринта навън. Яркосиня, слънчева и топла.

Лекарят затвори тетрадката си и кимна.

— Чудесно се възстановяваш. Още час и костите ще са зараснали.

— Благодаря, Кенспекъл.

— А, нищо работа.

— И, такова, извинявай за вчера, за солената вода и вампирите.

— Не се тревожи за мен, Валкирия — усмихна се старецът. — По-корав съм, отколкото изглеждам. Снощи, когато ме сполетяха кошмарите, ги понесох с лекота. А помня, че преди бяха ужасни. Сега се облегни назад и изчакай калта да си свърши работата.

Чувствайки се по-виновна отвсякога, Валкирия легна обратно на възглавницата. Кашата, която покриваше цялата й дясна ръка, бе студена и мазна. Трябваше да бъде сменяна през двайсет минути, понеже лечебните й свойства се изтощаваха бързо.

Момичето чу Скълдъгъри да влиза в лазарета. От битката с Венгос бе отнесъл счупена ключица и няколко пукнати ребра. Тя го погледна и се засмя. Той й върна погледа. Носеше яркорозова болнична нощница, обсипана със слонове и зайци. Висеше от него като от закачалка.

— Как така нейната е синя? — попита той Кенспекъл.

— Мм?

Скълдъгъри изглеждаше нещастен.

— Каза ми, че са останали само розови нощници на зайчета, но Валкирия носи съвсем прилична синя!

— И какво искаш да кажеш?

— Защо нося тази абсурдна нощница?

— Защото ми е забавно — каза Кенспекъл и си излезе невъзмутимо.

— Важното е — отбеляза Скълдъгъри, — че мога да нося такава нощница и да запазя пълно достойнство.

— Да — автоматично отвърна момичето. — Разбира се.

— Можеш да спреш да се хилиш вече.

— Мъча се, честно.

Той я доближи и я попита леко разтревожено.

— Добре ли си?

— Да.

— Сигурна ли си?

— Да. Не. Не знам. Каквото и да се случи с Гротескния, ще е по моя вина.

— Глупости.

— Но аз съм липсващата съставка.

— Това не те прави виновна, Валкирия. Ако все пак настинат да поемеш отговорност за нещо, което не можеш да контролираш, можеш да използваш това, за да станеш по-силна. Ще ти трябва цялата ти сила, особено когато Дъск те намери.

— Защо Дъск? — смръщи се неразбиращо Валкирия.

— А, да, може би трябва да ти кажа. Дъск ще иска да те убие. Отмъщението му е навик. Извънредно злопаметен е и не забравя, докато не пролее кръв.

— И това е, защото го порязах през лицето…?

— Поряза го с острието на Сангуайн. Белезите от него не зарастват.

— О. Е, това… това би го ядосало, да.

— Просто реших, че ще искаш да знаеш.

— А какво ще правиш с Гилд? Понеже работи с лошите и прочее.

— Това не го знаем още. — Скълдъгъри се замисли. — Но и да не е вярно, би било глупаво да не се подсигурим. Ще докладваме на Гилд ако и когато трябва. В никакъв случай няма да му споделяме какво планираме, къде ще ходим или какъв ще е следващият ни удар. Ясно?

— Ясно. Значи не знае, че Гротескния е у нас?

— Възможно е да съм забравил да му кажа. Но се сетих да кажа на г-н Блис и той е сложил трима Секачи за охрана. За съжаление не може да са повече, понеже ще привлекат вниманието на Върховния маг.

— Надявам се да си наясно, че след Сагейшъс Тоум и сега Гилд, никога няма да мога да се доверя на някого в позиция на власт.

— А аз не съм ли в позиция на власт? — наклони глава детективът.

Тя се засмя. И спря.

— О, извинявай. Сериозно ли говореше?

— Да, просто прекрасно — измърмори Скълдъгъри. Кенспекъл се върна.

— Детективе, ще сте доволен да узнаете, че помощниците ми местят Гротескния в чисто новата ми лична морга, която ще задръсти, тъкмо когато успяхме да въведем малко ред в нея.

— За какво ви е частна морга? — почуди се Валкирия.

— Експерименти — рече Кенспекъл. — Тъй странни и неестествени, че да ти се доповръща.

— Професор Граус — намеси се Скълдъгъри, — докарахме Гротескния не само, защото съоръжението ви е по-добро от това на Убежището, а защото сте и водещият експерт по научна магия.

— Хммм — изсумтя Кенспекъл. — Такова е. И аз съм такъв.

— Трябва ни помощта ви. Имаме възможност да разглобим Гротескния и да скрием парчетата му из целия свят, така че никой никога да не може да го сглоби повече. Нужен сте ни за тази работа.

— Добре — изсумтя професорът. — Но Валкирия, ти трябва да си почиваш. А вие, детективе, не трябва да я вкарвате в опасност през следващия, да речем, час. Разбрахме ли се?

— Ще си почивам — каза Валкирия.

— И аз мога да спазя срока — съгласи се Скълдъгъри.

— Добре тогава. Извинете ме, но имам да разпарчетосвам чудовище.