Да играеш с огъня

4. Красавицата, Звярът

Излязоха от Убежището и прекосиха града с колата. Стигнаха до улица, опасана с грозни жилищни сгради. Скълдъгъри паркира Бентлито, уви шала около лицето си, дръпна надолу периферията на шапката си и излезе.

— Забелязвам как още не си обърнал внимание на това, че тази нощ ме хвърлиха от кула — обади се Валкирия, докато пресичаха улицата.

— Трябва ли да му се обръща внимание?

— Скейпгрейс ме хвърли от кула. Ако това няма нужда от внимание, какво тогава?

— Знаех, че ще се справиш.

— Кула! — Валкирия ги поведе към една от кооперациите.

— И от по-високо са те хвърляли.

— Да, но винаги си бил на място, за да ме хванеш.

— Значи си научила важен урок — че понякога няма да съм там, когато е нужно да те хвана.

— Хм, това ми звучи като урок, който можеше да ми предадеш и в по-нормална обстановка.

— Глупости. Тогава можеше да го забравиш, сега — не.

Скълдъгъри свали дегизировката си и двамата заизкачваха стълбите. На втория етаж Валкирия спря и се обърна към него.

— Някакъв изпит ли беше? Така де, знам, че още съм новобранец. Искаше да ме изпиташ ли, затова ли не се намеси? За да видиш дали мога и сама?

— Ами, горе-долу. Не, всъщност нищо такова. Беше ми развързана връзката. Затова закъснях и те оставих сама.

— Можеше да ме убият, защото си си връзвал връзките!?!

— Опасно е да ги оставиш да висят. Може да се препънеш в тях.

Мина един дълъг миг, в който тя просто го гледаше.

— Шегувам се — каза Скълдъгъри накрая.

Момичето се поотпусна.

— Наистина?

— Естествено. Никога не бих се препънал. Прекадено съм ловък.

С тези думи той я подмина. Забила свиреп поглед в гърба му, Валкирия го последва към третия етаж. Там един дребен мъж с папионка и големи кръгли очила отвори вратата на средния апартамент и ги пусна вътре.

Библиотеката представляваше огромен лабиринт от рафтове, претъпкани с книги. Валкирия бе успяла да се загуби не по-малко от единайсет пъти в нея. Скълдъгъри се забавляваше неистово всеки път, когато тя попаднеше на някои от задънените краища или — още по-зле — попаднеше там, откъдето бе тръгнала, затова сега тя го остави да води.

Чайна Сороуз прекоси пътя им, облечена в тъмен делови костюм и прибрала косата си в кок. Тя се спря и им се усмихна. Чайна, най-невероятно красивата жена, която Валкирия бе виждала някога, имаше особеността да кара хората да се влюбват в нея от пръв поглед.

— Скълдъгъри, Валкирия. Толкова се радвам да ви видя. Какво води най-ценните детективи на Убежището при мен. Предполагам, че сте тук по работа?

— Правилно предполагаш — отвърна Скълдъгъри. — Аз пък предполагам, че вече знаеш защо сме тук.

— Чакай да помисля… заради един наскоро освободил се от затвора барон, може би? — попита тя с престорена усмивка. — Искате да знаете дали съм чувала някои особено сочни клюки?

— Чувала ли си? — попита Валкирия.

Чайна се поколеба, огледа се и ги дари с още една усмивка.

— Да поговорим насаме.

Тя ги поведе извън библиотеката, към луксозния й апартамент. Скълдъгъри затвори вратата, а тя се настани в едно кресло.

— Кажи ми, Валкирия, какво знаеш за барон Венгос?

Валкирия също седна на фотьойла срещу Чайна, но Скълдъгъри остана прав.

— Не много. Опасен е, това знам със сигурност.

— О, да — съгласи се Чайна, а сините й очи уловиха светлината от лампата. — Много е опасен. Фанатичен последовател на Безликите, а няма нищо по-страшно от фанатик. Заедно с Нефариан Серпин и лорд Вайл, той бе сред най-доверените генерали на Меволент. На него бяха възложени най-тайните им операции. Чувала ли си за Гротескния, скъпа моя?

Валкирия поклати глава.

— Преди да бъде заловен, на Венгос бе наредено да съживи Безлик от останките, открити в отдавна забравена гробница.

— Но това възможно ли е? — намръщи се Валкирия. — Да съживят Безлик след толкова време?

Този път й отговори Скълдъгъри.

— Венгос се оказа неспособен да го върне към живот цял, затова той използва части и органи и от други създания и така получи хибрид, който нарече Гротескния. Но дори тогава все още му липсваше една съставка.

— Всъщност две — поправи го Чайна. — Първо, имаше нужда от силата на некромант, за да го съживи, а след това — някакъв начин да го поддържа жив. Когато лорд Вайл умря, той реши, че може да използва силата му. Вайл беше некромант. Некромантите имат традицията да вложат цялата си мощ в някой предмет, в случая с Вайл — в броня.

— Значи ако Венгос сложи тази броня — рече Валкирия, — би имал цялата сила на Вайл…

— Само че не успя да я намери — каза Скълдъгъри. — Лорд Вайл умря сам, а бронята му изчезна.

— Ами другата липсваща съставка? Открил ли е какво му трябва?

— От това, което съм чула, да — отговори Чайна.

— Е, какво е?

— Той знае. Ние — не.

— Аха.

— За наше щастие, както и за щастие на света, Скълдъгъри беше подръка да осуети плановете на Венгос, преди да се добере до бронята и да вземе мистериозния липсващ компонент. Проследи барона до едно от укритията на врага и го залови в една от най-известните битки от цялата война. Скълдъгъри бе ранен сериозно в нея, ако си спомням правилно.

Валкирия погледна към детектива, а той скръсти ръце и каза:

— Нужен ли ни е този урок по история?

— Може би — отвърна Чайна, — защото чух, че сподвижниците на Венгос са взели, или поне са открили последната липсваща съставка.

Скълдъгъри наклони глава.

— Кои са тези сподвижници?

— За съжаление не знам.

— Значи ако Венгос сега има тази съставка, може да съживи Грозния? — попита несигурно Валкирия.

— Гротескният — поправи я Чайна.

— И не — допълни Скълдъгъри. — Невъзможно е. Ще му е нужна бронята на Вайл.

— Ако обаче я имаше и съживи това нещо, какво може да направи то? Ще можем ли да го спрем?

Скълдъгъри се позапъна за миг.

— Опасността от Гротескния е малко по-специална. На теория, той ще е способен да призове Безликите обратно в света като отвори портал между измеренията.

— Портал? — Валкирия не звучеше убедена.

— Да, но Гротескния трябва да е на върха на силите си, за да успее, а това няма да се случи.

— Защо?

— Трябва му сърце, но единственото подходящо за него беше това на Ку Геалах.

— Моля?

— Ку на Геалай Дюбхе — каза Чайна. — Това е пълното название. Не ви ли учат на ирландски в училище?

— Да, да… това значи Черна хрътка на нещо си, нали така?

— Почти. Хрътката на черната луна. Ужасни създания. Почти са изчезнали, но някога бяха ужасяващи зверове.

— Ужасяващи зверове — обади се Скълдъгъри, — които бяха ужасяващи само в една нощ на няколко години, при пълно лунно затъмнение. Така че, няма значение колко мощ напомпа в чудовището си Венгос, то няма да е достатъчно силно да отвори портал, докато не Земята, Луната и Слънцето не застанат в една линия, което няма да се случи още поне…

— Две нощи — каза Чайна.

Скълдъгъри въздъхна.

— Направо страхотно…

По-късно, на магистралата към Хагард, Валкирия се обърна към шофиращия Скълдъгъри.

— Значи легендарна битка, а?

— Какво казваш?

— Битката между теб и Венгос, легендарната битка. Какво стана?

— Ами сбихме се.

— Но защо е от най-известните битки във войната?

— Не знам. Може би хората не са имали за какво друго да си говорят.

— Чайна каза, че те е ранил сериозно. Затова ли не го харесваш?

— Не го харесвам, защото е зъл.

— Значи няма нищо общо с раняването ти?

— Не го харесвам, защото е зъл — изсумтя детективът.

Караха по магистралата още пет минути, след което свърнаха по един черен път, който се виеше между потънали в мрак ниви и самотни къщи. Не след дълго от двете страни замъждукаха оранжеви улични светлини и скоро се озоваха в Хагард. Бентлито спря на кея.

— Утре ще е голям ден — каза Валкирия.

— Може би — сви рамене Скълдъгъри. — Може би не. Ако можем да попречим на Венгос да влезе в страната, няма от какво да се тревожим.

— А ако не можем?

— Тогава имаме много от какво да се тревожим и ще ми трябваш отпочинала и нащрек.

— Тъй вярно, сър. — Валкирия повдигна вежда подигравателно. Мигове след като излезе от Бентлито, от него бяха останали само бледите проблясъци на задните му фарове.

Валкирия постоя до кея, насочила поглед към бурното нощно море, което разбиваше вълни в скалите и поклащаше завързаните наблизо лодки.

Когато името на Валкирия Каин все още бе Стефани Еджли, тя не знаеше много за живота извън градчето, скрито на източния бряг на Ирландия. Тук нещата винаги бяха тъй тихи, спокойни и толкова скучни.

Всичко това се промени, когато Нефариан Серпин уби чичо й Гордън, писател на фентъзи и книги на ужасите, до една бестселъри. Чичо й също така знаеше Голямата тайна. Знаеше за потайния свят на магьосниците, за тихите войни, които водеха. Знаеше за Безликите — кошмарните черни богове, прокудени от света, и за хората, които искаха завръщането им.

В дните след смъртта на Гордън бе срещнала детектива-скелет и бе разбрала, че родът й води началото си от първите магьосници на този свят — Древните. Всеки на този свят се ражда с три имена, бе й казал Скълдъгъри — името, с което е роден, името, с, което е кръстен и името, което сам си избира. Първото от тези три лежи, дълбоко заровено в подсъзнанието. Това, което родителите им избират, е единственото, за което повечето хора знаят. Но това име може да бъде използвано срещу тях, затова магьосниците трябва да си изберат друго, за да се защитават.

И така Стефани Еджли се превърна във Валкирия Каин и започна обучението си в Елементалната магия.

Валкирия се промъкна до задната част на къщата си, застана под прозореца си и се концентрира. Допреди седмица й трябваше стълба, за да стигне до стаята си, но е всеки следващ урок тя овладяваше силите си все по-сигурно.

Даде си време, почувства как покоят я обзима. Сви и отпусна пръсти, усети въздуха в дланите си. Усети как невидимите нишки в пространството се свързват, видя как всяка подръпната от нея ще повлияе на останалите…

Тя рязко разтвори длани и се изстреля нагоре, понесена от въздушната вълна. Едва успя да се хване за перваза. Понякога го пропускаше, но вече не толкова често. Отвори прозореца с усилие, вмъкна се в стаята си и го затвори внимателно, за да не вдига шум.

Без да обръща внимание на момичето, което седеше на леглото й — нейното отражение, — Валкирия долепи ухо до вратата. Когато се убеди, че родителите й са заспали, тя свали палтото си, а отражението й се изправи.

— Ръката ти е наранена — обади се то.

— Имах малко премеждие с един лошковец — отговори Валкирия тихо. — Как мина денят ти?

— В училище всичко беше наред. Написах всички домашни, без последната задача по математика. Не можах да я реша. Майка ти направи лазаня за вечеря.

Валкирия свали и обувките си.

— Нещо необичайно?

— Не. Напълно нормален ден.

— Добре.

— Готова ли си да продължиш живота си?

— Готова съм.

Отражението й кимна, застана срещу голямото огледало на едно от крилата на гардероба и пристъпи в него. Валкирия докосна стъклото и в главата й се изля всичко, през което бе минало отражението й през деня. То започна да се променя, докато накрая не остана единствено образът на Валкирия в огледалото.

Тя започна да пренарежда новите си спомени. В училище имаха час по кариерна ориентация. Учителката ги бе попитала какво искат да работят, или поне да учат в колежа. Разбира се, никой нямаше представа какво да каже. Отражението й също си бе замълчало.

Валкирия се позамисли над това. Като че ли не й трябваше обикновена кариера. Щеше да наследи имението и парите на Гордън, когато навърши осемнайсет, така че парите й никога нямаше да свършат. Освен това, какво би могло да я заинтересува? Ако тя присъстваше в онзи час, знаеше какво би отговорила. Детектив. Щяха да й се подхилкват, но какво от това.

Основната разлика между нея и приятелите й не беше магията, нито приключенията. Разликата бе, че тя знаеше какво иска да прави с живота си и вече го правеше.

Валкирия се съблече, сложи си футболната тениска и си легна. След двадесет секунди вече спеше.