Да играеш с огъня

5. Страшилището на Лондон

Тъмен силует се мяркаше далеч над лондонските улици, подскачаше от покрив на покрив, въртеше се и се премяташе във въздуха. Не носеше обувки и стъпките му бяха леки и безшумни като подет от вятъра шепот. Той си припяваше и току се хилеше високо и пронизително. Облечен в черен костюм, скъсан и вонлив, с опърпан цилиндър, който стоеше неподвижно на деформираната му глава, независимо от акробатиките му. Ноктите на ръцете му бяха дълги и корави.

Той се приземи на ръба на един покрив само на един крак и остана неподвижен, извил длъгнестото си тяло като скоба. Гледаше надолу към кръстопътя Черинг, към хората под него, към фучащите коли. Със свити устни и стрелкащи се насам-натам очички, той си избра от наличния набор жертви.

— Джак.

Той се обърна и видя млада жена, която вървеше срещу него с плътно закопчано дълго палто. Вятърът си играеше с чорлавата й руса коса. А лицето й — толкова красиво! Джак не бе виждал красиви лица от много години. Той я удостои с най-добрата си усмивка, пълна с малки жълти зъби.

— Танит — обърна се към нея Джак, с глас като счупена флейта. Акцентът му бе смесица от Източен Лондон и… нещо друго, непознато. — Изглеждаш пленяващо!

— А ти изглеждаш плесенясало.

— Много си мила. Какво те води в моята част на гората?

— Вече не е твоята част на гората, Джак. Нещата се промениха. Не биваше да се връщаш.

— Че къде да отида? В старчески дом? Пенсионерско селище? Аз съм създание на нощта, мила. Аз съм Спрингхийлд Джак2, нали тъй? Тук си ми е мястото.

— Мястото ти е в килия.

Той се изхили.

— Аз? В плен? За какво престъпление?

— Освен убийство ли?

Той обърна лявата половина на лицето си към нея и я погледна от крайчето на окото си.

— А, значи е още незаконно…

— Да, незаконно е.

Тя отвори палтото си и му показа меча си.

— Арестуван си.

Той се изсмя, превъртя се във въздуха и се приземи на десния си крак.

— Това обаче е нещо ново. Все си вреш носа, където не те искат, все раздаваше някакво твое си правосъдие, но досега не си арестувала. Ченге ли си вече, м? От ченгеджийницата?

— Предай се, Джак.

— Егаси, верно си от тях. Да знаеш, впечатлен съм.

Джак наведе глава, погледна я изотдолу с мъничките си очички.

— Какво викаше, преди да почнеш търкала? Ела и се пробвай…

— … ако си толкова корав.

— Ами ти? Корава ли си? — ухили се насреща й той.

Танит извади меча от ножницата и го вдигна така, че да улови лунната светлина.

— Ще те оставя сам да прецениш.

Спрингхийлд Джак отскочи.

Прелетя над нея и тя се завъртя по траекторията му, привеждайки се, за да избегне удара на ноктестата му ръка. Когато той се приземи, Танит се принуди отново да се отдръпне, за да не бъде уцелена от другата му ръка.

Джак блъсна меча й встрани и като използва крака й за опора, се покатери на рамото й. Тя го сграбчи за китката, за да блокира поредния му удар. Препъна се, неспособна да издържи теглото му, но той се оттласна от Танит преди тя да падне на покрива. Тя се претърколи със задно кълбо и когато се изправи на крака, Джак отново връхлиташе върху нея.

Двамата се сборичкаха и паднаха заедно на земята. Мечът издрънча далеч от ръката на Танит, но тя успя да подпре крак на корема на Джак и да го отблъсне от себе си. Той направи задно салто и се приземи на крака, но юмрукът й го засече в лицето с безпощадна точност. Той отстъпи няколко крачки, а пред очите му затанцуваха ярки светлини. Съперникът му го изрита в коляното и той зави от болка, след това усети как Танит извива китката му. Той я избута, а картината пред очите му постепенно се проясняваше.

— Трябва да не ме закачаш! — изсъска. — Уникален съм аз! Даже не знаят какво съм! Трябва да съм в Червената книга! Застрашен вид! Трябва да ме пазите, не да ме ловите!

— Знаеш ли как пазят застрашените видове, Джак? Прибират ги на специално място, зад решетки, за да не може никой да ги нарани.

Лицето му се разкриви.

— Специално място, вика. Килия, искаш да кажеш, нали тъй? Никъде, в никаква килия няма да ме затваряш!

И тогава до тях долетя звука на плачещо бебе. Изражението на Джак доби мечтателен вид и той пак се усмихна.

— Да не си си го и помислил — предупреди го Танит.

Усмивката му стана злобна, а след това — похотлива.

— Пу, ти гониш — каза той.

Джак се затича към ръба на сградата, който внезапно изчезна изпод краката му, и след секунда се приземи на съседния покрив. Пазейки съвършено равновесие, той продължи да тича. Хвърли поглед през рамо — Танит Лоу го следваше по петите. Добра беше девойката, но Джак бе създаден за това. Принцът на Лондон. Градът го пускаше там, където не пускаше никого другиго. Джак го познаваше, както познаваше собственото си лице.

Бебешкият плач се чу отново и Джак свърна далеч от оживените части на града, последва звука над малките улички и еднопосочни алеи. Мощните му крака го носеха през мрака, а всеки път, когато променяше посоката си, ноктите им се впиваха в тухлите. Тичаше по отвесната стена на една сграда, когато забеляза, че Танит прескача от покрив на покрив в опит да му препречи пътя.

Бебето изплака за трети път и Джак намери целта си — светнал прозорец високо над улицата. Подскочи леко няколко пъти, за да набере инерция. В периферията на зрението му Танит се опитваше да го настигне. Твърде бавна, помисли си той. Прелетя с лекота над улицата и профуча през прозореца, устремен към люлката.

В нея обаче имаше само одеяла, а мракът изпълваше стая с голи стени, въобще не като детска стая, а и защо прозорецът беше отворен? Не беше достатъчно, за да е отворен…

Бебешкият плач се носеше от малък транзистор на перваза.

Капан. Бе го измамила.

Той тръгна към прозореца, но тя тъкмо се вмъкваше през него.

— Навън — каза Танит, — нямах шанс да те хвана. Но тук? Мой си, грозник.

Джак се паникьоса, хвърли се срещу вратата, но тя не помръдваше. Дори в мрака се виждаше как лъщи слабо от заклинанието на Танит. Нямаше шанс да се измъкне през нея. Завъртя се. Единственият изход бе прозорецът, който Танит пазеше. Тя остави меча си на земята и свали палтото си. Туниката й нямаше ръкави и оставяше открити мускулестите й ръце. Тя завъртя глава, за да раздвижи врата си, тръсна рамене и му кимна.

— И така. Ела и се пробвай, ако си толкова корав.

Джак изрева и се стрелна към нея, а тя го контрира с ритник. Наведе се под замахващата му длан и го халоса в челюстта. Той се опита да я прескочи, но по средата на скока го посрещна таванът и той се изтърси по корем и си изкара въздуха. След това сетивата му регистрираха единствено много юмруци, шутове и лакти, както и това, че лицето му някак си твърде често срещаше стените.

Накрая Джак се свлече на земята. Дишаше шумно, пъшкаше и зяпаше тъпо тавана. Дори на тъмно се виждаха пукнатините в него. Танит се появи в полезрението му.

— Сега готов ли си за хубавата си топла килия?

Джак изскимтя.