Да играеш с огъня

2. Убиец на свобода

Колата беше Бентли ер-тайп континентал от 1954-а година. Пореше черната дъблинска нощ като бляскава, мощна акула. Прекрасна кола. Валкирия я бе заобичала почти колкото я обичаше Скълдъгъри.

Завиха по улица „О’Конъл“, подминаха Кулата1 и паметника на Роджър Пърс. От задната седалка Скейпгрейс се оплакваше колко са му стегнати белезниците. Бе почти четири сутринта и Валкирия преглътна прозявка.

По това време миналата година тя би си била сгушена в леглото вкъщи и би сънувала… каквото там е сънувала в онези дни. Сега си бе цяло щастие, ако успее, да поспи няколко часа на денонощие. Когато не гонеше откачалки като Скейпгрейс, упражняваше магическите си способности, а когато не го правеше, усвояваше бойни техники от Скълдъгъри или от Танит Лоу. Напоследък животът й бе много по-вълнуващ, много по-забавен и много по-опасен. Всъщност от това следваше и един от основните му недостатъци — рядко сънуваше нещо различно от кошмари. Чакаха я търпеливо да се унесе и винаги се впускаха в игри с ентусиазъм.

Но това бе цената, размишляваше тя. Цената на живот, пълен с приключения и силни емоции.

Собствениците на Музея на восъчните фигури го бяха затворили след случилото се миналата година и сега новото, импровизирано Убежище на Старейшините се намираше в друга част на града. То стоеше смълчано сред обкръжаващите го сгради — непретенциозно, неугледно дори, със заключени и запечатани входове. На Валкирия и Скълдъгъри така или иначе не им бяха нужни.

Паркираха откъм гърба, при камионите, с които бяха превозени восъчните фигури, и вкараха Скейпгрейс през задния вход. В слабо осветените коридори подобията на самотни исторически светила и киноикони събираха прах. Валкирия постави ръка върху скрития в стената бутон и тайната врата се отвори пред нея. Тя тръгна първа надолу по стъпалата, а в ума й проблесна спомена от миналото лято, когато бе намерила фоайето на стария музей отрупано с мъртви тела…

Днес, нямаше мъртъвци. Само двама Секачи, застанали до далечната стена, целите в сиво. Над раменете им се подаваха остриетата на косите им, а визьорите на шлемовете им сочеха право напред. Секачите бяха полицията и армията на Убежището. Валкирия още я побиваха тръпки от тихите, смъртоносни воини.

Двойните врати вляво се отвориха и новият Върховен маг Турид Гилд ги посрещна. На вид бе минал шейсетте, с оредяваща сива коса и студен поглед.

— Намерихте го значи. Преди или след като най-сетне успя да убие някого?

— Преди — отвърна Скълдъгъри. Гилд изсумтя и направи знак на Секачите. Когато пристъпиха напред, Скейпгрейс неволно се присви. Хванаха го здраво под ръка, а той не се възпротиви. Дори спря да мрънка за счупения си нос на излизане от залата.

Турид Гилд не бе дружелюбен човек, но изглеждаше особено смутен около Валкирия, сякаш още не му бе ясно дали да я взема насериозно. Обиквано разговаряше направо със Скълдъгъри и хвърляше поглед на Валкирия, само ако тя му зададеше въпрос.

— Възникна ситуация, която изисква вниманието ви — започна Върховният маг. — Насам.

Скълдъгъри закрачи рамо до рамо с него, ала Валкирия вървеше на две крачки зад тях. Гилд бе оглавил Съвета на старейшините, но още предстоеше да избере другите двама магьосници, е, които да управлява. Явно процесът бе дълъг и нелек, но Валкирия подозираше кой би бил първият избор на Гилд. Той уважаваше силата, а малцина на света бяха по-силни от г-н Блис.

Влязоха в стая, в чийто център бе поставена дълга маса. Зад нея бавно се изправи г-н Блис — гологлав, висок и широкоплещест, с пронизителни сини очи.

— Получих притеснителни новини — каза Блис, както обикновено, без да губи време. — Изглежда барон Венгос е бил освободен от затвора в Русия.

Скълдъгъри не отвърна веднага. След това попита бавно:

— Как се е измъкнал?

— Със сила, сочи информацията ни — отвърна Гилд. — Деветима Секачи са били убити, заедно с около една трета от затворниците. Килията му, както всички останали, е била здраво неутрализирана. Никой не би трябвало да може да използва магия вътре.

Валкирия повдигна вежда въпросително, но Скълдъгъри изпревари въпроса й:

— Барон Венгос бе един от печално прочутите трима генерали на Меволент. Пълен фанатик, изключително интелигентен и много, много, могъщ. Веднъж само погледна един мой колега и той… се пукна.

— Пукна?

— Не, пукна се. — Скълдъгъри се обърна към Гилд. — Знаем ли кой го е освободил?

— Според руснаците, една от стените на килията му е била пропукана. Невредима, но пропукана — като от удар. Това е единствената ни улика засега.

— Местоположението на затвора е ревниво пазена тайна — добави Блис. — Добре е скрит и защитен. Който го е сторил, е имал вътрешна информация. Гилд направи гримаса.

— Това е техен проблем, не наш. Трябва да спрем Венгос, само това ни интересува сега.

— Значи мислите, че ще дойде тук? — попита Валкирия.

Гилд я погледна и тя забеляза как стиска юмрук. Вероятно бе несъзнателно, но даваше ясно да се разбере, че още не я харесва.

— Венгос ще се прибере у дома, да. Има към какво да се върне. — Продължи, говорейки на Скълдъгъри. — Вече разпратихме хора по летищата и пристанищата из цялата страна. Може би ще успеят да му попречат да слезе. Сам знаеш колко трудно може да бъде… усмирен.

— Така си е — промърмори Скълдъгъри.

— Можем да предположим, че ако още не ни се е изплъзнал и не е вече тук, ще пристигне съвсем скоро. Ти го арестува преди осемдесет години. Разчитам на теб да го сториш отново.

— Ще се постарая.

— Не се старай, детективе. Направи го.

Скълдъгъри огледа Гилд, преди да отвърне:

— Разбира се, ваше Върховенство.

Гилд кимна отривисто и ги отпрати. Докато вървяха по обратния път, Валкирия отбеляза:

— Гилд не ме харесва.

— Вярно е.

— И теб не те харесва.

— Ето това е неразбираемо…

— И какво за този Венгос? Много ли е лош?

— От най-лошите. Не мисля, че някога ще забрави онзи път, когато го замерих със сак динамит. Очевидно не го уби, но му развали деня.

— И сега е целият в белези?

— Магията изтрива повечето физически белези, но мисля, че му нанесох няколко емоционални.

— Колко е по скалата за Зли злодеи? Ако Серпин е десет, а Скейпгрейс — едно?

— Баронът, за нещастие, е единадесетка.

— Сериозно? Това си е една единица над Серпин!

— Наистина.

— Значи я загазихме.

— О, да. — И с това разговорът мрачно приключи.