Да играеш с огъня

29. Следене

Тръгнаха си от Убежището и поеха по по-тесните дъблински улички. Когато стигнаха до Темпъл Бар4, Скълдъгъри паркира Бентлито и изминаха останалото разстояние пеша. Въпреки дегизировката си, детективът привличаше обичайните любопитни погледи от посетителите на многобройните кръчми и ресторанти.

Прекосиха централния площад и си проправиха път през стотината ученици, които се шляеха около мястото. Валкирия харесваше Темпъл Бар, претъпкан и кипящ от живот. Гърмеше музика, отвсякъде се чуваха разговори и смях. Ако обаче не успееха да спрат Гротескния, преди да свърши нощта всичко това щеше да бъде прах, развалини и крясъци.

Стигнаха до магазин с ярко изографисана стена и Скълдъгъри почука. Отвътре долетяха гласове и след няколко мига вратата се разтропа и се отвори. На прага стоеше млад мъж, на не повече от двадесет и пет. Веждите, носът, ушите и устните му бяха перфорирани от обеци, носеше протъркани дънки, тениска на „Тин Лизи“ и кучешки нашийник.

— Здравей, Финбар — поздрави го детективът. — Тук съм да си събера принадлежностите.

— Човекът-череп? — отвърна Финбар по начин, който демонстрираше ясно, че естественото му състояние е леко недоумение. — Ти ли си? Каква е тая гигантска коса и тия гигантски очила, бе, човек?

— Дегизировка.

— А. Да, схванах. Яко. И, хей! Колко време мина, а?

— Откакто говорихме за последно?

— Мда. Години, нали?

— Един месец, Финбар.

— М? А, верно. Окей. И кого си водиш?

— Аз съм Валкирия Каин — каза момичето и стисна ръката му. Носеше много пръстени.

— Валкирия Каин — затърколи името в устата си младежът. — Готино. Аз се казвам Финбар Роунг5. С Черепа сме стари дружки, нали така?

— Не съвсем.

— Да, не съвсем, наистина — заклати глава Финбар. — По-скоро сътрудници или… или… колеги, е не колеги, ама… в смисъл, поназнайваме се, таковата…

— Ще трябва да те накарам да побързаш малко — успя да се вмести Скълдъгъри. — Дадох ти да ми пазиш един малък куфар и ми трябва.

— Куфар?

— Черен. Казах ти, че ми трябва за някои неща в резерва, за спешни случаи.

— Спешен ли е случаят?

— Боя се, че да.

Очите на Финбар се разшириха и обеците му заблещукаха на слънцето.

— Леле-мале. Няма да умирам, нали?

— Надявам се не.

— И аз, човече. И аз. Толкова много имам да изживея, сещаш ли се? Ей, казах ли ти, че с Шарън ще се женим? Най-сетне, а?

— Финбар, не знам коя е Шарън и куфарът наистина ми трябва.

— Добре, човече — закима Финбар. — Ще видя дали мога да го намеря. Все някъде трябва да е, нали тъй?

— Така сочи законът на вероятностите. — Финбар се прибра, а Валкирия погледна Скълдъгъри очаквателно.

— Какво му е на тоя?

— У него са другият ми пистолет, малко куршуми, разни други работи, бомба с шип, една стара книга, която така и не зачетох, тесте карти…

— Бомба с шип?

— М? Да.

— Какво е това?

— Ами бомба, в която има шип.

— Дал си експлозив на този?! Безопасна ли е?

— Това е бомба, Валкирия. Разбира се, че не е безопасна. Куфарът обаче е много добре обезопасен. Независимо дали е седял на него, хранил се е на него или го е изпускал по стълбите през последните няколко години, съдържанието му по никакъв начин не може да бъде повредено. Ако естествено се сети къде е…

Финбар се показа пак.

— Почти се сетих, човече, сигурен съм. Не е в предната част, така че трябва да е отзад, нали тъй? Така че сега ще проверя там. Искате ли да влезете?

— Тук ни е добре — учтиво му отказа Валкирия.

— Окей, окей. Сигурни? Череп? Шарън е вътре, човече. Що не наминеш да кажеш здрасти?

— Защото не я познавам, Финбар.

— Да, верно, окей. — Финбар пак се загуби някъде вътре.

Валкирия провери часа. Ако в момента живееше нормалния си живот у дома, би се чудела какво да облече за семейното събиране. Не че би и отнело особено дълго. В целия й гардероб имаше една-единствена рокля, която носеше рядко и с голямо нежелание. Вероятно Отровните близначки вече бяха започнали процедурите си по красота — осемдесет и четири слоя грим, избор на най-кичозното възможно червило, и така нататък. Валкирия се радваше, че разполага с отражението си.

— О, мамка му…

— Какво има? — попита Скълдъгъри.

— Отражението. Още е в багажника на колата.

— Опа. Да, май забравихме за него.

Валкирия затвори очи. Образите зад клепачите й не бяха от най-приятните.

— Ако не се появя на събирането, майка ми ще лудне.

— Погледни го от добрата страна. Ако светът свърши, това няма да има значение.

Тя остана безмълвна няколко мига и накрая той кимна разбиращо.

— Да, това вероятно не е най-доброто утешение.

Финбар излезе с черното куфарче.

— Ей го, човече. Не можах да го намеря, щото беше на пода и някой спеше на него. Вместо на възглавница, разбираш. Ама му няма нищо. Та, ей го.

— Благодаря ти много, Финбар. — Скълдъгъри си взе куфарчето.

— Никви грижи нямаш, човече. Хей, тая спешна ситуация… сериозна ли е?

— Да, сериозна е.

— Трябва ли ти помощ? Отдавна не съм бил в действие, или, таковата, извън къщата, но още ме бива.

— Сигурен съм. Но ще се оправим сами.

— А, добре. Окей. По-добре така, предполагам. Не знам дали още ме бива, нали знаеш? Не знам дали въобще ме е бивало някога, ама… За какво говорехме?

— Поздравявахме те за бъдещата сватба с Шарън.

— А, мерси, Череп!

— Сигурен съм, че ще сте много щастливи заедно.

— Да, и аз така. В смисъл, познавам я от три дни само, но понякога човек просто трябва… да се ожени… за някого… — Думите му се загубиха някъде по трасето и той доби объркан вид. — Така мисля.

— Е, благодаря, че ми съхрани това. Да се пазиш.

— Нямаш грижи. Ей, кого си водиш?

— … Това е Валкирия. Тя вече се представи.

— Глупости, човече, не тя. Оня, в черното. — Валкирия застина и се пребори с порива да погледна през рамо.

— Къде е? — попита Скълдъгъри.

— През улицата, доста добре се е покрил. Обаче ти ме познаваш, Череп — очи като онова пернатото. Онуй, как му беше името. Ястреб.

— И той ни наблюдава?

— Мда. Чакай, не. Не теб. Нея.

— Как изглежда? — попита Валкирия.

— Черна коса, бая блед. Гаден белег на физиономията. Прилича на вампир.

— По-добре се прибери — посъветва го Скълдъгъри. — Заключи.

— Нямаш проблеми, нашия. Ще си държа кръста наблизо.

— Вампирите не се страхуват от кръстове, Финбар.

— Нямам намерение да му го размахвам, а да го млатя с него. Бая е тежък. Сигурно хубав отпечатък ще му оставя на главата. — С тези думи Финбар затвори вратата и я заключи отвътре.

Скълдъгъри и Валкирия се върнаха през Темпъл Бар към Бентлито.

— Дъск още ли ни следва? — тихо попита момичето.

— Така мисля. Това много ще ни помогне. Дъск ти има зъб. Всъщност извадихме голям късмет.

— Много голям — сухо се съгласи Валкирия. — Един вампир иска да ме убие. Капан ли ще му устроим?

— Определено. Но не тук. Няма да посмее да се приближи достатъчно. Трябва да вярва, че си сама.

Това не прозвуча особено добре, помисли си Валкирия.

— Струва ми се, че пак ще играя ролята на примамка…

— Трябва да отидеш на семейното събиране.

— А, не, не, не…

— Не можеш да си около мен или Танит, или който и да било от нас. Дъск не би рискувал. Ще нанесе удара си, само ако мисли, че си сама. Така може да си поиграе с теб, преди да те убие.

— Не ме мотивираш особено успешно.

— Ще отидеш на събирането.

Валкирия се прегърби безпомощно.

— Танит и аз ще чакаме наблизо. Опита ли Дъск каквото и да било, ще сме там.

— А семейството ми? Лелите, чичовците, братовчедите, вторите братовчеди…

— Ще ги пазим.

— Какво? Не, имам предвид, че фамилията ми е много, много досадна. Когато се напият, почват да танцуват, а това… това просто не бива.

— Ще си прекараш чудесно.

— Мразя те.

— Знам.