Да играеш с огъня

13. Роърхейвън

Стените се движеха все по-бързо. Сега и кръстопътят бе запечатан. Ако се препънеше, ако паднеше, каменните плочи щяха да я смажат. Дробовете й горяха като в плувните маратони по брега на Хагард. Обичаше да плува. Беше много по-хубаво от това да бъде смазана. Блесна светлина, трептящ пламък в ръката на Скълдъгъри, някъде напред.

— Би било малко излишно да те подканям да побързаш, нали? — провикна се той. Тя угаси пламъка в собствената си длан и се фокусира върху тичането.

— Каквото и да правиш — продължи на висок глас детективът, — не падай. Би било доста погрешен ход точно сега.

Тя наближаваше обширното пространство, където се намираше Скълдъгъри. Стените пред нея също започнаха да се затварят и тя се хвърли между тях, претърколи се и се изправи до детектива. Вече в безопасност, Валкирия падна на колене и жадно загълта въздух.

— Е — весело каза Скълдъгъри. — На косъм беше.

— Мразя… — изпъшка момичето.

— Да?

— Мразя… те…

— Подишай още малко; липсата на кислород те кара да бълнуваш.

Валкирия се поизправи, но още дишаше с усилие.

— По-добре да внимаваме — посъветва я Скълдъгъри. — Изтезанието може да е стар, но е бърз и опасен, а пистолетът ми още е у него.

— Къде… сме?

— Един от по-неприятните моменти на богатото минало на този така приятен градец е опитът да бъде отхвърлен Съветът на старейшините да създадат ново Убежище тук. Намираме се в главната му постройка.

Валкирия видя превключвател на стената и го натисна. Отгоре спазматично засветиха лампи. Повечето останаха угаснали. Скълдъгъри угаси пламъка с ръката си и двамата тръгнаха по коридора и завиха вдясно. Минаваха през малки осветени места и по-големи неосветени места. Прах покриваше коридора. Скълдъгъри завъртя леко глава. Валкирия вече го познаваше достатъчно, за да долови, че нещо не е наред.

— Какво има?

— Продължавай да вървиш. Не сме сами.

Устата на момичето пресъхна. Опита се да прочете въздуха, както правеше Скълдъгъри, но дори в най-добрата си форма не можеше да долови движение на повече от няколко метра. Отказа се и едва устоя на изкушението да се огледа.

— Къде е той?

— Не е той. Не знам какво са, но са десетки, относително малки, движат се като глутница.

— Може да са котенца.

— Преследват ни.

— Може да са срамежливи.

— Не мисля, че са котенца, Валкирия.

— Кученца тогава?

Нещо прощъпурка в мрака до тях.

— Продължавай да вървиш.

Щъпуркането вече се чуваше и зад тях.

— Гледай право напред.

И тогава от сенките отпред се измъкнаха паяци, черни, космати и подути, големи като плъхове, с ноктести крака.

— Окей — каза Скълдъгъри. — Мисля, че вече можем да спрем.

Паяците заизлизаха от пукнатини в стената и тавана, тракаха с острите си крайници. Валкирия и Скълдъгъри се облегнаха на една стена и започнаха да следят създанията с поглед. Всяко имаше по три очи, немигащи и гладни.

— Когато преброя до три — прошепна детективът, — бягаме, окей?

— Да.

Потракването на паяците се превърна в кънтене.

— Всъщност, забрави за преброяването. Дай да бягаме!

Валкирия се подчини веднага и тогава паяците атакуваха. Тя прескочи тези отпред, ритна няколко, които се бяха приближили твърде много. Бяха тежки и плътни, но тя не се обърна, за да види дали е нанесла някакви щети. Тичаше, а Скълдъгъри мяташе огнени кълба. Смениха посоката, когато коридорът пред тях оживя, и влетяха в стая с голяма конферентна маса в средата. Купищата паяци зад тях бързо растяха.

Едно от насекомите скочи от масата към Валкирия. Закачи се за гърба й и заудря по палтото й с ноктите си. Момичето извика, завъртя се и загуби равновесие, претърколи се веднъж на земята. Когато се изправи, паякът още висеше от нея. Той изпълзя на рамото й, към лицето й, и тя видя зъбите му. Валкирия го сграбчи, откъсна го от себе си и го запрати далеч. Скълдъгъри я хвана и избута пред себе си.

Стигнаха до двойните врати в другия край, Скълдъгъри протегна рязко ръка и те излетяха от пантите си. От другата страна бе нещо, което вероятно е било предвидено за фоайе. Скълдъгъри хвърли още няколко огнени кълба, а Валкирия стигна до входната врата, блъсна я с рамо и изскочи под лъчите на слънцето. Светлината я заслепи за миг. До нея Скълдъгъри я задърпа за ръкава и тя го последва. Вече виждаше тъмното езеро и синьото небе отгоре.

Спряха. Ноктите на паяците потракваха зад прага, но създанията не искаха да излизат на светло. Звуците утихнаха. Дишането на Валкирия се успокои и за пръв път забеляза, че Скълдъгъри гледа през рамото й.

— Какво има? — Той не отвърна.

Тя се обърна — Изтезанието стоеше пред тях; дългата му сива коса се бе оплела в брадата му. Пистолетът на Скълдъгъри сочеше право към нея.

— Какви сте вие — изграчи старецът, — та да идвате при мен, да ме безпокоите, след всичките тези години.

— Тук сме по работа на Убежището. Детективи сме — каза Скълдъгъри.

— Тя е дете — каза Изтезанието. — А ти си мъртвец.

— Строго погледнато, по-скоро си прав, но не сме само това, което изглеждаме. Вярваме, че имаш информация, която може да ни помогне в едно разследване.

— Приказваш, все едно съм задължен да ви помогна. — Пистолетът не се отклони и на милиметър. — Какво ме вълнуват вашите разследвания? Какво ме интересува детективската работа и работата на Убежището? Мразя Убежището и Съвета на старейшините, ненавиждам какво символизират. Ние сме магьосници. Не бива да се крием от смъртните, а да ги управляваме.

— Трябва да открием как да спрем Гротескния — каза Валкирия. — Ако отвори портала и пусне Безликите обратно в света, всички ще страдат, не само…

— Детето говори — рече старецът. — Нека спре.

Валкирия стисна челюсти, но млъкна.

— Това, което казва, е вярно — потвърди Скълдъгъри. — Не си питаел топли чувства към Меволент, докато беше жив, сигурен съм, че не искаш да видиш Безликите обратно на Земята. Ако ни помогнеш, може да направим нещо, за да помогнем на теб.

Изтезанието се изхили.

— Услуги? Искаш да си разменим услуги?

— Ако така ще ни помогнеш, да.

Старият магьосник се намръщи и изгледа Валкирия.

— Ти. Дете. Имаш нечиста кръв във вените си. Усещам я оттук.

Момичето мълчеше.

— Свързана си с тях, нали? Древните? Презирам ги също толкова, колкото презирам Безликите. Която и да е раса да се завърне, ще управлява всичко и всички.

— Древните са били добрите.

— Властта е власт. Магьосниците биха могли да управляват света — не го правим, само защото нямаме водач. Ако Древните се върнат обаче, мислиш ли, че ще направят същата грешка? Толкова могъщи създания нямат място тук. Надявах се последните от вида ти да са загинали.

— Съжалявам за разочарованието.

Изтезанието се обърна към детектива.

— Тази информация, мъртвецо, сигурно ти е много ценна. Услугата, която предлагаш, също толкова значима ли ще е?

— Предполагам.

Усмивката на стареца не бе приятна гледка.

— Какво ти трябва?

— Трябва да знаем къде барон Венгос крие Гротескния и как възнамерява да го възкреси.

— Имам нужната ти информация.

— Какво искаш в отплата?

— Нещо скромно. Убий детето.