Да играеш с огъня

19. Гонитба

Това е толкова тъпо, мислеше си Валкирия тичешком. Спъна се в един камък и почти падна. Не знаеше накъде отива и какво ще прави като стигне там. Никакъв план.

Отклони се от пътеката, по която бе тичала досега, и навлезе по-дълбоко в нощта. Вече чуваше преследвачите си, заповедите, които Венгос даваше на Заразените. Чуваше микробуса и видя зад себе си фаровете му, които подскачаха като обезумели фенери над неравния терен.

Тогава светът като че се скри и тя падаше. Удари се в един от склоновете на хълма и се затъркаля надолу. Земята отново стана полегата и момичето се заби в един шипков храст. Бодличките му се опитваха да се закачат за кожата й през дрехите. Фаровете се появиха иззад един завой и Валкирия се сниши още повече. Бодличките бяха сграбчили ръцете и косата й. Тя се повлече далеч от храста, а фаровете неумолимо приближаваха.

Подминаха я на една длан разстояние. Валкирия постоя така няколко секунди, за да си поеме дъх и след това откъсна от себе си бодлите. Стана и се ослуша. Викове от всички посоки. Заразените я бяха обградили почти напълно и тя бе свободна, само защото те още не го съзнаваха. Тръгна, накъдето й видят очите, куцукайки леко. Пред нея се откри път. Ако можеше да стигне до пълния мрак от другата му страна, може би имаше шанс да се измъкне.

Сега обаче се видя и втори чифт фарове. Черният джип. Трябваше да прекоси пътя, преди джипът да го пресече. Някой стоеше пред нея.

Дъск я сграбчи и тя опита да го удари, но той я хвърли на земята.

— Най-сетне — промълви вампирът, като че отегчен от някаква игра. Тъкмо щеше да каже още нещо, когато лицето му се сгърчи и той сложи ръка на корема си. Пръстите му извадиха спринцовката от единия му джоб.

Това бе шансът й, не можеше да го пропусне.

Изблъсквайки страха и паниката от ума си, Валкирия изпъна длан. Въздухът трепна и спринцовката полетя от ръката на Дъск, изчезна в мрака. Той изруга, понечи да я потърси, но спъна. Валкирия вече тичаше в другата посока.

— Това беше грешка — чу тя зад себе си. — Само този серум ме контролираше…

Тя се обърна и видя как Дъск свали човешкия си облик като змия, меняща кожата си. Вампирът под плътта и дрехите, създанието под човека, бе плешиво, бяло като абанос, с черни очи и зъби като триони. Дъск не бе излъгал — бе направила грешка. Валкирия се затича още по-бързо, а вампира се хвърли към нея с огромни скокове.

Заразените обикаляха навсякъде около нея, а черният джип я бе засякъл с фаровете си. Барон Венгос я виждаше, но това нямаше значение. Той щеше да я държи жива, докогато му бе нужна. Вампирът обаче би я разкъсал на парчета в мига, когато я докопа.

Бързо я настигаше. Още един скок и щеше да е върху нея. Не можеше да си позволи да използва силите си, нито да направи каквото и да било, за да се спаси. Адреналинът нажежаваше вените й. Вероятно дори да опита, не би могла да използва магията си.

Взе бръснача на Били Рей Сангуайн от джоба си, разгъна го. Над ръмженето на приближаващия джип се чуваше гласът на Венгос, който се опитваше да спре вампира. Звярът обаче едва ли щеше да го послуша. Когато свали кожата си, вампирът вече няма господар. Скълдъгъри ги бе нарекъл най-ефикасните убийци в света. Единствената им грижа бе кръвта на жертвата им.

Скоковете спряха и тя го усети, усети го във въздуха. Валкирия светкавично се обърна и замахна с бръснача. Острието отвори широка резка в лицето на създанието, а момичето залитна назад. Вампирът изрева от болка, приземи си и отново тръгна към нея преди тя дори да стане на крака.

Джипът още не бе стигнал до тях, но бе близо и вече забавяше. Спря рязко на напреки на пътя и вдигна пушилка. Поднеслата кола блъсна Дъск и го метна назад. Лявата врата се отвори.

— Вътре! — извика Скълдъгъри. Валкирия скочи на седалката и джипът се изстреля напред.

— Колан — нареди детективът. Валкирия посегна и джипът зави, а момичето си удари главата в прозореца.

— Ау!

— Извинявай. Слагай си колана.

Микробусът ги следваше плътно, а фаровете му караха цялата вътрешност на джипа да жълтее. Скълдъгъри удари спирачки и зави, а жълтата светлина рязко се стопи, когато микробусът пропусна скритата отбивка. Последваха черния път между хълмовете.

Валкирия сграбчи колана и го дръпна няколко пъти, докато го накара да работи. След това се намести в седалката си. Точно тогава Скълдъгъри спря.

— Окей. Вън. — Той излезе и тръгна към намиращото се наблизо Бентли. Мърморейки под нос, момичето се откопча и слезе след него.

Нощното безмълвие бе призрачно. И тогава земята пред тях се разцепи и от нея излезе Били Рей Сангуайн. Скълдъгъри извади револвера си.

— Да му се не знае — усмихна се Сангуайн. — Великият детектив-скелет, от плът и кръв. Образно казано, разбира се.

Скълдъгъри отвърна предпазливо:

— Г-н Сангуайн. Много съм чувал за вас.

— Тъй ли?

— Известен психопат сте, но вие си го знаете.

— Е, старая се.

— Кажи ми тогава нещо — защо чака осемдесет години, преди да измъкнеш стария си шеф от затвора? Защо не го направи още когато го затворихме?

— Еми, имах, как му се вика, криза на вярата. През тия осемдесет години нещата вървяха добре, но нещо все ми липсваше, нали знаеш?

— Арестуван си.

— И като говорим за това, не че искам да съм неучтив, но отскочих само да прибера малката сладурана тука. Ей сега се махам.

Той пак се прибра в земята.

— О, мамка му — каза Валкирия.

Скълдъгъри посегна към нея, но закъсня. Земята експлодира, Сангуайн я грабна и момичето нямаше време дори да извика.