Да играеш с огъня

31. Онова нещо със семейното събиране на фамилия Еджли

Валкирия се увери, че родителите й вече са отишли на събирането и къщата е празна, след като излезе от къщата и махна. Бентлито пристигна, Скълдъгъри се измъкна от него и заедно пренесоха тялото на отражението в стаята на втория етаж.

Разположиха тялото пред огледалото и го оставиха да се килне леко напред. То премина през стъклото и се просна в отразената стая от другата страна. След миг отражението се размърда и се изправи. Обърна се към тях без помен от изражение на лицето си. Валкирия потисна ирационално чувство на вина за това, на което бяха подложили отражението. Започна да си въобразява, че вижда обвинение в очите му. Тя се пресегна, докосна стъклото и спомените на отражението нахлуха в съзнанието й.

Стисна гърдите си и отстъпи крачка.

— О, боже.

Скълдъгъри я подхвана.

— Добре ли си?

— Току-що си спомних какво е да те застрелят.

— Забавно ли е било?

— Невероятно, но не.

Момичето поизправи гръб. Отражението в огледалото вече бе обикновено.

— Добре съм. Добре съм.

— Тогава те оставям. Ще трябва да вървиш пеша до голф клуба, страхувам се. Но не се тревожи, ще те наблюдаваме.

— Ами ако отида на събирането и Дъск не падне в капана? Тогава само ще сме си изгубили времето.

— Само този вариант имаме, Валкирия. Ще носиш ли рокля?

— Сигурен ли си, че не мога да отида както съм?

— И бездруго ще е предпазлив. Трябва да изглеждаш в пълно неведение.

— Добре — изръмжа тя. — Рокля.

— Сигурен съм, че ще изглеждаш много мило — подхвърли Скълдъгъри на излизане.

— Ако някой започне да пее на това събиране, светът ще трябва да се защитава без мен, окей? — извика момичето в отговор.

— Става — дочу се от стълбището гласът на Скълдъгъри.

Нещо не бе наред. Спомените на отражението се бяха смесили с нейните, бяха се наместили както винаги, но сега имаше нещо друго. Някакво чувство. Тръсна глава. Отражението не можеше да чувства. То бе вместилище, което събираше спомени, готови за сваляне. Никога не бе имало чувства, емоции. Валкирия дори не бе сигурна, че това ново усещане е емоция. Кръжеше в ума й току отвъд обсега й. Съсредоточеше ли се върху него, то се разпиляваше.

Не, не бе емоция, но бе нещо. Което не можеше да определи. Тъмно петно в спомените й. Отражението й криеше нещо от нея.

Това, помисли си момичето, вероятно не е добър знак…

Бяха повече, отколкото тя очакваше. Изпълваха почти целия капацитет на залата за събития — навсякъде хора се смееха и говореха, ръкуваха се и се прегръщаха. Лели, чичовци и братовчеди от всяко коляно образуваха стена от какофония, в която Валкирия се блъсна миг след като отвори входната врата.

Повечето не ги познаваше — никога не ги бе виждала преди и никога повече нямаше да ги види. Осъзнаването не я изпълваше с кой знае какво съжаление. Едва ли пропускаше нещо особено впечатляващо.

Роклята й стоеше добре, трябва да признае. Черна и хубава, ако и неудобна. Ако Дъск се хванеше на уловката, тя щеше да съжалява, че не носи панталони и ботуши.

— Стефани? — Момичето се обърна. Бе я повикал мъж на около четиридесет. Кичурът, който бе преметнал връз плешивината си, не му стоеше нито ненатрапчиво, нито постигаше търсения ефект.

— Стефани, нали? Дъщерята на Дезмънд?

Валкирия опъна лицето си в усмивка.

— Мда. Аз съм.

— А! Чудесно! — възкликна мъжът и я награби в прегръдка, продължила две неловки секунди. Той я пусна и направи крачка назад. Внезапното движение бе разместило кичура. Валкирия реши, че би било по-възпитано да не се обажда.

— Последния път като те видях, стигаше до коленете на скакалците в двора! На колко да си била, четири? Колко мъничка беше! Виж се сега! Прекрасна! Не ми го побира още главата, колко си пораснала!

— Да, случва се за девет години.

— На бас, че не ме помниш — каза мъжът, размахвайки пръст по някаква неясна причина.

— Така е — отвърна тя.

— Хайде, опитай да познаеш.

— Нямам си представа.

— Хайде, разчовъркай си мозъка, пробвай да си спомниш!

— Не зная — бавно и отчетливо произнесе Валкирия, в случай, че има опасност онзи да не схване смисъла.

— Ще ти подскажа — продължи той, не успял да схване смисъла. — Дядо ти и моят баща бяха братя.

— Ти си братовчед на баща ми.

— Да! — почти извика той. Изглеждаше искрено щастлив. — А сега спомняш ли си?

Вместо да му отговори, Валкирия се замисли как той и всички останали тук са директни наследници на древна раса свръхчовеци, а този чичко изглеждаше така сякаш не би успял да пресече улицата без помощ.

— Трябва да вървя — каза тя и направи неопределен жест в посока зад лявото му рамо. Той се обърна натам, а Валкирия се промъкна отдясно.

Валкирия отново провери колко е часът и откри, че се надява глутницата вампири да я нападне колкото е възможно по-скоро. В момента преминаваше през жестоко и необичайно изпитание и ако тази нощ се окажеше нейната последна, щеше да е твърде нечестно. Кимаше без особена идея на разни хора, които й бяха смътно познати, но ги отминаваше, преди да започнат да й обясняват колко мъничка е била някога.

И тогава Отровните близначки й се изпречиха. Перхидролената коса на Кристъл бе толкова права, че приличаше на изгладена с ютия, косата на Каръл висеше на букли, които имаха вид на плетеница червейчета, които се опитваха да се изплъзнат на пода.

— Помислихме, че ще си тук — започна Кристъл със силно отвращение.

— Думичката „семейно“ в семейно събиране ви е подсказала, а?

— Хубаво, че не си прекарала много време в обличане — допълни Каръл и двете се изхихикаха.

— Защо си тук въобще? — подхвана Кристъл. — Нямаме други богати чичовци, на които да се умилкваш, преди да ритнат кофата.

— А, хубаво, радвам се, че очевидно сте преодолели този момент.

Близначките я доближиха и максимално се постараха да се извисят заплашително над нея. Трудна задача, при положение, че и двете бяха по-ниски от Валкирия.

— Измъкна ни наследството под носовете. — Устните на Каръл се извиха грозновато. — Тази къща, която Гордън ти остави, трябваше да бъде наша. Вашите вече бяха получили вила във Франция, затова къщата трябваше да е наша!

— Така щеше да е честно — изсъска Кристъл. — Само дето той я остави на теб. Ти получи всичко. Какво, очакваш просто да забравим това?

— Я се виж — каза Каръл и бъзна с пръст рамото на Валкирия. — Та ти си дете. За какво ти е тая къща? Ние сме на шестнайсет — знаеш ли какво можехме да направим, ако разполагахме с нея? Какви купони щяхме да вдигаме? Знаеш ли колко яко би било?

— А имаш ли си представа колко струва това място? Щяхме да го продадем и да забогатеем!

— Ама не го получихме, нали така? Ти го получи, защото се подмазваше, преструваше се на идеалната малка племенница и сега се мислиш за много велика.

— Но не си велика, глупава хлапачка такава. Нищо не знаеш, никой не те харесва и я се виж, дори не си толкова хубава!

Валкирия удостои тирадата им с отегчен поглед.

— Знаете ли, опитвам си да си спомня случвало ли се е въобще глупостите ви да ме засегнат. Опитвам се да си спомня кога въобще е сработвало аматьорското ви грубиянство. Знаете ли? Никога не е сработвало.

Каръл опита да се изсмее подигравателно.

— Знаете ли защо? Защото наистина, ама наистина не ми пука. Не чувствам нищо към вас, нито добро, нито лошо. За мен просто… ви няма. Разбирате ли?

Те забиха яростни погледи в нея. Тя им се усмихна.

— Прекарайте си чудесно, окей? — И ги остави.

Тя се движеше през тълпата, доколкото пресата от хора й позволяваше, проправяше си път между масите и избягваше стълпотворенията, където имаше тази възможност. Мярна майка си и успя да се добере до нея, без никой да се опита да я прегърне.

— Стеф! — възкликна майка й и се усмихна радостно. — Тук си! Най-накрая! Как мина снощи?

— Добре. Двете с Хана, нали знаеш, просто си приказвахме. Клюкарствахме си за, такова, момчета и разни други работи. — Валкирия се запъна, осъзнавайки, че си няма представа за какво си говорят момичетата на нейната възраст.

— И си облякла роклята — каза майка й. — Толкова е хубава!

— Това няма да ми помогне, ако тук настане хаос.

Майка й не знаеше какво да отвърне на това.

— Толкова си странна понякога. Та, кога пристигна?

— Преди няколко минути. Къде е татко?

— Ами, някъде наоколо. Знаеш как са хората от фамилия Еджли. Само да получат извинение да приказват за себе си и го сграбчват с две ръце. Забавляваш ли се?

— Ами, горе-долу — сви рамене Валкирия. — Не познавам много хора тук. Ами ти?

Майка й се засмя и се приведе към нея.

— Извади ме оттук — рече тя с ослепителна усмивка.

— Моля? — примигна неразбиращо момичето.

Майка й закима като че ли се съгласяваше въодушевено.

— Не мога да остана и минута повече. Ще се взривя.

— Искаш да си ходиш?

Майка й махна на някого, върна погледа си към Валкирия, без да сваля усмивката от лицето си.

— Повече от всичко на света. Виждаш ли онази дама ето там?

— Онази със странната глава?

— Ще говори за кучетата си. Цяла нощ. Има три. Всичките са малки. Какво им става с тия малки кучета? Какво им е лошото на големите кучета? Харесвам големите кучета.

— Куче ли ще си взимаме?

— Какво? Не. Искам да кажа, трябва да си измислим оправдание и да се разкараме оттук.

С Дъск и Заразените отвън? Никакъв шанс.

— Тук сме заради татко — каза Валкирия. — Трябва да останем и да го подкрепяме. Той би останал на твоето семейно събиране.

— Предполагам…

— Само една нощ е, мамо. След това никога няма да ти се наложи да ги срещнеш отново.

— Мислех, че ще си първата на пистата за заминаване.

— Не знам. Понякога си мисля, че не прекарвам достатъчно време с вас.

Тонът на майка й бе изпълнен с обич.

— Просто порастваш. Искам да кажа, да, би било страхотно, ако можехме да прекарваме време заедно, както едно време, но и ти имаш нужда от уединение и лично пространство. Разбирам това, миличка. Наистина.

— Липсват ли ти нещата, както бяха едно време?

— Бих излъгала, ако кажех не. Но приемам нещата, каквито са. Прекарваш много време в стаята си и това няма лошо, предполагам. Понякога си малко отчуждена, но и това е разбираемо.

Валкирия не може да срещне погледа на майка си.

— Не съм такава нарочно.

Майка й я прегърна през раменете.

— Знам. А и не си винаги такава. Ето сега например, все едно нищо не се е променило. Все същата Стеф си си.

— Но понякога… не съм, нали?

— Може би, но винаги ще те обичам, без значение каква си. С татко ти просто се радваме, че се пазиш. Другите деца на твоята възраст се шляят навън, забъркват се в неприятности, нараняват се, вършат Бог знае какво. Ние поне знаем къде си.

— В стаята си. — Валкирия опита да се усмихне. Сети се за отражението си, което седеше на дивана, докато баща й разказваше някой тъп виц или докато майка й разказваше за деня си. От мисълта я заболя отвътре, затова тя я прогони.

В края на краищата, имаше си други тревоги тази вечер.