Да играеш с огъня

24. Аргус

Старата болница тънеше в мъртъв ужас и престояли сълзи. Колцина бяха поели последната си глътка въздух на тези малки легла? Колцина бяха прекарали последните си нощи тук, понесени на гърба на диви кошмари? На барон Венгос му се струваше, че може да преброи всяка една угаснала душа тук.

Най-прекрасно бе психиатричното отделение. Тук, дори без чувствителността, която новата му броня му придаваше, той можеше да долови ехот на отчаяние, лудост и страх. Сега обаче това ехо се просмукваше през бронята, вливаше му сила. Могъществото на бронята разцъфваше след всичките тези години занемарение в онази пещера.

Това щеше да бъде съвършеното място, където Гротескния да разкъса границите между реалностите, да отвори портала и да въведе Безликите. Сега му бе нужен само Гротескния — но това нямаше да е проблем. При все изблиците на ярост и сприхавостта си, Венгос бе преди всичко военен. Бе временно забавен, да, но вече бе привел в действие план за възстановяване на преимуществото си.

Един от Заразените го чакаше надолу по коридора, пред една врата. Когато баронът я приближи, той я отвори. Личеше си по очите на създанието, че е близо до превръщането в същински вампир. Баронът вече бе наредил на Дъск да ги убие всичките, преди да се трансформират. Дъск умееше да се контролира със серумите си, но Заразените бяха твърде непредсказуеми.

Венгос се съсредоточи върху бронята, прибра я около себе си. Досега я бе оставил да се разплете в пипала от мрак и да попие от болката в старата сграда, но сега бе време да се върши работа.

Били Рей Сангуайн го чакаше. На една операционна маса лежеше прикован мъж и очите му се разшириха, когато той видя Венгос.

— Невъзможно! — запъхтя се пленникът. — Ти си мъртъв… ти… не може да си ти!

Венгос разбра, че така скрит зад шлема си, той приличаше твърде много на лорд Вайл, вдигнал се от мъртвите, за да си отмъсти с ужасяваща жестокост. Баронът не продума.

— Това е номер! — Мъжът се задърпа в оковите си. — Не знам какво си мислиш, че правиш, но правиш огромна грешка! Знаеш ли кой съм аз?

— Знаем естествено — измънка отегчено Сангуайн. — Ти си един шубелия, който е останал жив като бяга от всяка схватка. Защо мислиш, че те избрахме?

— Избрали? За какво?

— За един бърз отговор — рече Венгос. Дори гласът му звучеше като този на Вайл.

Онзи пребледня. Вече се потеше обилно.

— Какво… какво искате да знаете?

— Както можеш да се досетиш — каза Сангуайн, — не съм от тия места. А господинът, който те кара да цапаш гащите… да кажем, че отдавна не се е мяркал тук. Затова трябва да ни кажеш къде някой би откарал трупа на полубог, за да го унищожи.

Мъжът облиза устни.

— И… и ще ме пуснете?

— Защо не?

Бронята на Венгос се размърда. Страхът на този на масата бе твърде силен, за да бъде игнориран. Венгос сви очи, възпря бронята чрез силата на волята си.

— Ще отидат в Убежището.

— Това не ни върши работа — отвърна Сангуайн. — Наблюдаваме убежището, не са отишли там. Търсим нещо по-специализирано.

Онзи събра вежди.

— Тогава… може би са отишли при Граус.

— Кенспекъл Граус? — попита Венгос.

— Ъм, да. Той работи за Убежището. Носят му всички странни неща.

— Къде е?

— Едно старо кино, „Хибърниън“. Ще ме пуснете ли сега? — Сангуайн погледна Венгос, а той погледна пленника.

— Какво прави през войната? — попита го той.

— Ъ… ами… не много.

— Познавам те, Аргус.

— Не. Искам да кажа, не, сър, никога не сме се виждали. Работех за барон Венгос, но…

— Даде на барон Венгос местоположението на едно укритие, когато той имаше нужда да се покрие за известно време.

— Аз… да… но откъде знаете…?

— Скълдъгъри Плезънт го проследи до това укритие, Аргус. Информацията ти причини залавянето му.

— Не бях виновен. Не бях.

— Това укритие бе известно на враговете ни, но в глупостта си ти не бе го осъзнал.

— Добре де — бързо отвърна Аргус. — Добре, сгреших и арестуваха Венгос. Но какво общо има това с вас, лорд Вайл?

— Не съм лорд Вайл. — Венгос свали шлема си, който се стопи в ръкавиците и се сля с останалата част от бронята.

— О, не — прошепна Аргус. — О, не, моля те.

Венгос прикова Аргус с поглед и той се затресе неконтролируемо. Миг по-късно тялото му сякаш забрави как да стои цяло. Торсът му експлодира, крайниците му полетяха в ъглите на стаята. Главата му се отвори, а от стените покапаха вътрешностите му.

— Кино „Хибърниън“. Тръгваме веднага — каза Венгос на Сангуайн.

Тексасецът избърса парче мозък от палтото си.

— А ако срещнем някое тъмнокосо момиче по пътя?

— Разрешавам ти да убиваш, когото сметнеш за подходящо.

— Да, сър. Благодаря, сър — ухили се Сангуайн.