Да играеш с огъня

42. Лоши работи

Два дни след битката с Венгос, Валкирия седеше на кея в синьо палто, с вдигната качулка и прогизнали дънки. Дневната жега бе отстъпила на вечерен дъжд.

Въпреки билките и магиите на Кенспекъл, болката не я оставяше. Нямаше белези, нито охлузвания, дори от раната на бузата си, но тялото й още бе схванато и уморено. Въпреки това се радваше, че все още усеща нещо, каквото и да било — особеност, която труповете не притежаваха.

Свежият въздух я караше да поема дълбоки и дълги глътки въздух. Хагард спеше притихнал. Вълните се огъваха в кея. Валкирия ги наблюдаваше, докато не чу колата.

Скълдъгъри излезе и закрачи към нея. Дъждът капеше от периферията на шапката му.

— Още ли си на караул? — попита я той.

Момичето сви рамене.

— Не всички от вампирите на Дъск са били заразени по едно и също време. Може да е имало един-двама от по-скорошните, които водата не е убила. Ако до утре нищо не се покаже, ще реша, че всички са мъртви.

— И тогава ще легнеш да спиш?

— Обещавам. Как е ръката?

Той й показа дясната си ръка, размърда пръсти.

— Сглобена и почти наред, благодарение на Кенспекъл. Трудни няколко дни бяха.

— Да, бяха.

— Танит дойде ли да те види?

— Мхм. Намина на път за летището. Каза ми, че г-н Блис се оправя с Гротескния, разпарчетосва го и тъй нататък.

— … разпарчетосва го, реже останките, кремира ги и разпръсква останките. Можем да сме сигурни, че Гротескния няма да се върне. Или ще се върне, но в много, много малки парченца.

— А бронята на Вайл?

Скълдъгъри се поколеба, преди да отговори.

— У Турид Гилд е. Явно планът му е да я скрие някъде, където никой да не може да я използва за зли цели отново.

— Вярваш ли му?

— Вярвам, че планът му е да я скрие, докато не й намери приложение.

Валкирия се изправи.

— Още ли си уволнен?

— Да.

— Но никой не вижда, че заради неговата алчност и глупост Венгос е избягал?

Скълдъгъри наклони глава.

— Кои се те? Няма те. Гилд е Върховният Маг, той е начело. Никой не гледа него.

— Има ни нас.

— Е, май че да — разсмя се Скълдъгъри.

Порив на вятъра размести качулката й, но Валкирия я остави както е.

— Какво ще правиш сега?

— Каквото правя винаги — ще разрешавам престъпления и ще спасявам света, обикновено в сюблимния момент. Макар че този път ти спаси света. Браво, за което, между другото.

— Мерси.

— Ще се оправим. По-трудно ще е без ресурсите на Убежището, но трябва. Случва се нещо по-голямо.

— Мистериозните шефове на Сангуайн.

— Именно. Някой действа иззад кулисите. Страхувам се обаче, че скоро ще се покаже. Предстоят лоши неща, Валкирия.

— Все това правят, да.

Сред дъжда и вятъра почти не го почувства, но видя как Скълдъгъри накланя глава. Валкирия заопипва въздуха с магьосническите си сетива. Зад тях двамата имаше пространство, в което вятърът се огъваше, както вълните в кея.

Обърнаха се бавно и видяха вампира. Бе мършав, а вените изпъкваха през мократа, бледа кожа. Дишаше трудно и бе гладен. Но бе оцелял и сега търсеше жертва. Оголи зъби и присви черните си очи. Сви ръце и крака и скочи към тях.

И Скълдъгъри вече вадеше пистолета от палтото си, а Валкирия призова пламък в дланта си и се приготви за пореден път за битка.