Вестителят на бурята

Седем

Смрадта на улиците беше противна, глъчката бе оглушителна, а гледките — замайващи. Кварталът при Северната порта беше осветен, хиляди огньове блещукаха от прозорците или сияеха от уличните мангали, точици светлина, подобни на съзвездията в ясното нощно небе.

За Река това бе най-подходящата сцена за неговия занаят. Той носеше сенките като наметка, а светлината се стичаше от раменете му като кръв от нож. Вървеше безшумно по тъмните покриви, наострил сетива за гледки и звуци, които едновременно го отвращаваха и възбуждаха. Копнееше да се върне в светилището, да се спаси от глъчката, но и се наслаждаваше на свободата да е под открито небе, да прекосява покривите като животно, изпитвайки ума и тялото си до пределите им.

Складът се намираше право напред, тъмно петно насред сиянията. За Река той беше маяк в центъра на града, тъмна цел, която го привличаше така, както акулата бива привлечена от плячката си.

Добре я познаваше, нямаше търпение да стигне до склада, да стигне до своята цел и да изпълни задачата си, и крачеше по покривите с огромна увереност. Дрехите му бяха тъмни, а не черни, отразяваха светлината и скриваха движенията му. Качулката бе спусната над осеяното с белези лице, което никой не беше виждал — никой жив човек.

Река стигна до ръба на покрива. От склада го деляха около двадесет крачки празно пространство. Той го прескочи и се вкопчи в ръба на покрива, глъчката на празнуващата долу тълпа заглушаваше движенията му. Той се издърпа с лекота и се приведе, за да не се открои силуетът му на фона на нощното небе. Започна да търси вход към склада. Сред грозно наредените плочи имаше прозорец и Река внимателно го натисна. Издиша продължително, когато прозорецът се раздвижи, трябваше да е тихо, за да не го чуят хората вътре. Пролуката беше едва стъпка широка, но Река лесно се провря. Увисна за миг, докато очите му свикнат с мрака, после скочи на дъсчения под тъй тихо, както тихо барабанят дъждовните капки.

От долния етаж се дочуваха приглушени гласове — един се извиси гневно, другите станаха помирителни. В гневния глас имаше частица отчаяние, сякаш човекът не искаше да се бави повече тук. Река разбра, че е попаднал на правилното място.

Тръгна по разнебитеното стълбище, което извеждаше от тавана, като внимателно разпределяше тежестта си, за да не проскърцат старите дъски. Това беше негова втора природа — да се движи безшумно, да е нащрек, да си държи ушите и очите отворени, да разпознава миризми и дори вкусове, и така успяваше да минава незабелязано през непознати терени.

Вгледа се напред и различи самотна фигура на върха на второ стълбище — един пазач… недостатъчно. Река сякаш се стече през сенките, като вода в поток, и се доближи на ръка разстояние от мъжа. Дори в мрака видя, че той е наврял пръст в дебелия си нос. Не се беше къпал поне от пет дни и Река усещаше миризмата му — мръсотията по панталоните, потта под мишниците, спарената воня от слабините му.

Река се стрелна в мрака, късото острие тихо се плъзна от ножницата и се заби в тила на пазача. Мъжът потрепери в хватката му, все още наврял пръст в огромната си ноздра, докато тялото му не осъзна, че вече няма връзка с мозъка… Река измъкна острието, положи трупа на дъските с донякъде почтителна грижа и продължи нататък.

Тези мъже не бяха невинни — те бяха крадци и обирджии, престъпници, най-долната утайка на града… не че имаше значение. Важно беше, че бяха наети от неговата цел и стояха на пътя му. Не можеше да им позволи да живеят.

От върха на стълбището гласовете се чуваха по-силно и Река спря за миг, за да огледа бойното поле. Складът беше широк и слабо осветен, из него се движеха мъже.

— Побързайте, по дяволите! — силен, отчаян глас. — Нямам цяла нощ. Колкото по-дълго стоим тук, толкова по-вероятно е да ни открият.

Мъжът, който говореше, излезе на светло — беше нисък, със сатенени дрехи, вероятно с копринена подплата, а на ботушите му блещукаха златни катарами. Другите мъже бяха по-едри и по-зле облечени, но пък по-дейни. Шестима — четирима товареха чевръсто бъчви на една каруца, а двама пазеха със заредени арбалети. Бяха напрегнати и изплашени.

Добре.

Страхът е оръжие като всяко друго, понякога се оказва дори по-смъртоносен. Беше ясно кой е мишената, но Река трябваше да убие първо шестимата пазачи, бързо и ефикасно. Да ги обгърне като надигащ се прилив, да ги отнесе с течението.

Извади втория си нож. Спусна се надолу, като вземаше по две стъпала наведнъж, плавно, тихо, без да сваля очи от първата си жертва, но успяваше да следи и другите, в случай че го забележат. Мъжът го видя в последния момент, имаше време само да се ококори от изненада, преди Река да му разпори гърлото. Бързо и тихо. Пазачът се хвана за врата в отчаян опит да спре кръвта, която шуртеше по гърдите му, и издъхна. Вече не беше заплаха.

Река почти стигна до втората си жертва, когато някой го забеляза — висок слаб мъж в другия край на склада — но викът закъсня. Острието се плъзна лесно, между третото и четвъртото ребро, заби се в дробовете и от раната рукна кръв.

— Пази се! — извика слабият наемник, но другарят му вече падаше, притиснал ръка към гърдите си. И той не беше заплаха.

Двамата с арбалетите сигурно вече се прицелваха. Река имаше време колкото две вдишвания.

Но повече не му трябваше.

Друг мъж изпусна сандъка, който носеше. Река стигна до него, преди сандъкът да удари в земята, и две остриета се забиха едновременно — във врата и в слабините. Мъжът отвори уста да извика, но падна мъртъв.

Река чу отчаяния глас на целта си. Думите излизаха бързо, изкривени; без значение, не бе важно, той вече се носеше по водата, теглен от течението, тих под повърхността.

Високият слаб пазач се приближаваше, движеше се умело, свел меча си, готов за удар. Река чу издайническото звънтене на тетивата. Очакваше го, търпелив като въдичар на брега. Претърколи се напред, стрелата мина над главата му и той скочи на крака точно пред мъжа с меча, отбивайки с лявото острие атаката му. Дясното се плъзна в корема на пазача и кривна нагоре — към сърцето.

Мъжът изгъргори, сякаш се задави със собствените си вътрешности, и падна безжизнен. Река го сграбчи за ризата и го извъртя рязко наляво, когато чу и втората тетива да се освобождава. Стрелата се заби в гърба на мъртвия, но той вече бе изпуснал последния си дъх.

Река изтегли оръжието си от корема му, завъртя се и се хвърли към единия от стрелците. Ножът се заби в гърлото му, мъжът полетя назад и се блъсна в стената на склада. Разкривил грозно лице, той се засвлича бавно, като оставяше алена следа по камъка. Вече не беше заплаха.

Река чуваше последния наемник — пъхтеше отчаяно, докато се опитваше да сложи стрела в ложата на арбалета. Натисна с крак стремето, лъкът се изви — но не достатъчно. Наемниците вече не бяха на ниво.

Мъжът изкрещя от отчаяние, не смееше да вдигне очи от страх, че ще види мъртвите си другари. Почти комична гледка, но Река не знаеше милост… дори към смешниците.

Стрелна се бързо, нямаше защо да протака. Стигна до мъжа, който се бореше с арбалета си, дръпна главата му и запуши устата му с ръка. Видя сълза в едното око. Тя се спусна по бузата, когато острието се заби в сърцето и спря кръвта, спря течението. Вече не беше заплаха.

Целта му остана сам, взираше се ококорен в труповете на мъжете, които само допреди миг бяха готови да го защитават с цената на живота си.

И така бяха направили.

— Чакай! — извика той и вдигна ръка.

Колко ли пъти Река беше чувал тази дума? Колко пъти тя беше последната дума на обречения?

Втренчи се в мъжа изпод качулката.

— Знаеш ли кой съм? — попита целта му, гласът му се разтреперваше все повече. — Аз съм Константин Дередко, един от най-богатите мъже в Стийлхейвън. Мога да ти дам всичко — пари, скъпоценности… момичета… момчета… каквото поискаш.

Река тръгна към него, този път бавно, вече нямаше за къде да бърза. Бяха поръчали да проточи тази част, да се погрижи жертвата му да страда. Река не беше садист, но винаги изпълняваше заповедите.

— Знаеш ли защо съм дошъл за теб, Константин Дередко? — попита той, свали качулката и разкри стряскащото си лице. Едната му страна беше обезобразена от белези.

Целта му мълчеше, после кимна, сякаш най-сетне прие съдбата си, сякаш щом видя лицето му, разбра, че милост няма да има.

— Да, Гилдията те изпраща, защото им дължа пари и не платих. Е, това са си моите пари и те могат да вървят по…

Река вдигна ръка и Константин замълча. Осъзна, че бръщолевенето няма да му помогне.

— Имаш избор — каза Река и извади малко стъклено мускалче от кожения си жакет. — Може да изпиеш това или аз ще използвам това — вдигна мускала в едната си ръка, а с другата показа ножа, още лепкав от кръв.

— Какво е? — посочи Константин към мускала.

— Не зная — така беше; нямаше представа какво е съдържанието му, но му заръчаха да даде на жертвата избор и той го правеше.

Константин гледаше ту мускала, ту ножа и преценяваше възможностите. Не беше кой знае какъв избор.

— Бързо ли ще е? — попита накрая, като пак посочи към мускала.

— Не знам — отвърна Река.

Константин хвърли последен отчаян поглед към червеното острие в юмрука на Река и посегна към мускала.

Река му го подаде и той го подържа известно време, като гледаше непокорно, сякаш събираше сили за последния безнадежден, но храбър жест. Река му се възхити леко, когато отвори запушалката, изля течността в устата си и преглътна с преувеличена гримаса.

Взираха се един в друг, ала нищо не се случваше. Река стоеше и чакаше, а Константин трепереше, но се опитваше да демонстрира някакъв кураж.

— Нищо не стана — каза той и лека усмивка прекоси лицето му. — Това да не е някакво изпита…

Внезапно се преви, изстена в агония и притисна корема си. Падна на колене и започна да повръща, но излизаше само червена жлъчка. Река гледаше как жертвата му се гърчи на пода и пищи от болка. Сълзите на Дередко потекоха по бузите му червени от спуканите капиляри в очите. Изглеждаше доста мъчително и Река знаеше, че ако бе в състояние да говори, жертвата щеше да сипе най-страшни проклятия. Можеше да му го спести, ако беше избрал да умре от ножа. Щеше да го направи бързо и безболезнено.

След една последна агонизираща въздишка Константин умря. Река остана още миг, загледан в него — очите му бяха червени, а от устата се стичаше нещо черно. После вече нямаше нищо за гледане.

Река тръгна към един от стрелците, в чийто врат беше забит другият му нож. Извади го и коленичи, за да го избърше в туниката на мъртвия.

Внезапно се чу дращене от дъното на склада, той се сепна и на мига зае защитна позиция с готови оръжия. Видя движение в сенките, но никой не нападаше… някой се спасяваше.

Вратата се отвори рязко и глъчката от улицата нахлу в склада, докато някаква фигура се измъкваше навън.

Колко глупаво!

Някой го беше видял в действие — беше го видял със свалена качулка. И успя да избяга. Как бе позволил концентрацията върху убийството да го направи така невнимателен?

Със светкавично движение прекоси склада. Шумът и светлините от улицата го изнервяха, но Река мислеше само за едно — да залови плячката си. Не биваше да остават свидетели.

Зърна една фигура да тича през тълпата празнуващи. Лицата им бяха скрити зад стилизирани маски на ухилени демони, размахваха ярки флагове и знамена.

Река вдигна качулката си, докато се провираше през тях, скрил ножовете със сведени остриета, за да не пореже някой от тълпата. Тя беше много гъста, движеше се като огромна вълна. Хората се смееха, неподозиращи за онова, което се разиграва сред тях. Всеки друг би се предал на морето от тела, но Река не беше всеки, той умееше да следва отлива и течението.

Вървеше без усилие през тълпата, право към жертвата си, която си пробиваше паникьосано път през стената от хора. Река стисна по-здраво ножовете. Щеше да удари бързо и да изчезне, като остави последната си жертва да кърви на претъпканата улица.

Преди да я достигне обаче, тя успя с отчаяно усилие да се откъсне от множеството. Река я последва по една странична уличка. И двамата газеха из мръсотията, но изходът беше предрешен: Река настигна мъжа малко преди края на алеята.

Непознатият сигурно усети приближаването на смъртта, защото се обърна с вдигнати ръце.

— Моля те, не ме убивай. Наеха ме само за една нощ. Знаех, че не е редно, но ми трябваха пари.

Река очакваше молбите за милост, беше ги чувал стотици пъти, но не те задържаха ръката му. Пред него не стоеше мъж, а момче, може би с пет зими по-младо от него самия. Сините му очи бяха широко отворени — невинни, дори детски, не хищните жестоки очи на опитен престъпник.

Река се взира в него за няколко удара на сърцето, ножът му беше готов за смъртоносния замах — но не можа да го направи.

Не беше редно.

Това момче със сигурност не бе сторило нищо в краткия си живот, за да заслужи острие през гърлото, само се беше озовало на неправилното място в неправилния момент.

Чу се писък и Река стрелна поглед към оживената улица.

— Крадец! Убиец! — крещеше една жена и се взираше в него — извадил ножовете и готов да убива.

По дяволите!

Скоро към жената се присъединиха двама мъже с шлемове с отворени забрала. Държаха оръжия.

Зелените куртки.

Река забрави за момчето и хукна да бяга.

Зелените куртки му изкрещяха да спре, но напразно си губеха дъха с крясъци, вместо да го последват. Още по-добре — докато хукнат след него, той щеше да е изчезнал.

Скочи върху една празна карета, после полетя нагоре, отблъсна крак от стената на сградата и се изстреля на покрива. Озърна се назад и видя Зелените куртки да тичат по уличката, разплисквайки локвите. Единият опря нещо до устните си, наду силно и над глъчката на тълпата се понесе пронизително изсвирване.

Без да се бави повече, Река пое по покрива, но чу още едно изсвирване, сякаш в отговор на първото. Скоро последвано от трето.

— О, копеле! — изкрещя глас вляво и Река вдигна очи навреме, за да види, че единият войник се прицелва в него с арбалет.

Лесно можеше да го убие — като хвърли ножа, — но и той не беше негова цел, нито престъпник. Той беше от Зелените куртки, един от пазителите на града, а Река не бе обикновен убиец.

Докато бягаше от преследвачите си, някои от които вече бяха успели да се доберат до покрива, той се закле, че тази нощ няма да има повече убийства.

Надяваше се само войниците да му върнат услугата.