Вестителят на бурята

Тридесет

Нощем Кварталът на короната пламтеше от танцуващи светлини. Фенерджиите палеха не само фенерите на пилоните, но и хиляди малки свещи, поставени в цветните лехи и покрай мозаечните алеи. Многото езерца и миниатюрните канали, пресичащи квартала, също бяха осветени от хиляди плаващи свещници с ярки пламъци.

Раг беше смаяна от тази гледка. Представи си, че е птица, която вижда отгоре сцената, съперничеща на великолепието на звездното небе. Това обаче беше само мимолетно разсейване, защото тя вървеше по гладките павета заедно с бандата си. Крупс бе необичайно мълчалив, дори строг, докато отново отиваха към къщата на търговеца. Стераджлио беше в обичайното си мрачно настроение, а Бърни крачеше, без да обръща внимание на света. Раг вървеше последна и за сетен път се чудеше как се забърка във всичко това.

Можеше да се обърне и да изчезне, преди да установят липсата ѝ. Толкова ли лошо беше да се върне на покрива на Бика? Никаква Гилдия, никаква банда, никакви пари? Тя знаеше, че Чирпи, Мигс и Тиджи ще се радват да я видят. Фендер сигурно ще пофучи, че е прецакала големия си шанс, но тя щеше да го преживее.

Когато обсъждаха удара, всичко изглеждаше съвсем лесно, но сега я разяждаха съмнения. Ами ако ги хванат? Ако в къщата има някого или нещо?

Раг поклати глава, за да прогони колебанието. Нали това искаше, нали за това беше мечтала — да влезе в Гилдията — а сега, когато бе съвсем близо, нямаше как да се откаже.

Къщата на търговеца вече се виждаше и стомахът на Раг се сви така, сякаш беше изяла половин тухла. Крупс и останалите разчитаха тя да ги вкара вътре. Беше им казала, че го може. Естествено, че не можеше, но се налагаше бързо да се научи. Онзи ден Стераджлио беше готов да намушка двете жени и Раг знаеше, че не би се поколебал да намушка и нея, ако не им свърши работа.

Щом приближиха къщата, Стераджлио и Бърни се отделиха от групата. Без да кажат и дума, те изгасиха свещите и фенерите по алеята и всичко потъна в мрак. Крупс и Раг тръгнаха към железните перила, обграждащи къщата.

— Е, стигнахме, сладурано. Готова ли си?

Не, ужасно ме е страх.

Раг кимна.

— Добре, вземи това — той отвори палтото си и извади козия крак. Това беше метален лост, дълъг почти две стъпки, с плосък и завит край за отваряне на разни неща. В този случай — на прозореца на горния етаж.

Тя го взе от него и го закачи на колана си, а Крупс ѝ смигна и се усмихна. После се обърна към перилата с шиповете, хвана се и се набра. Раг се покатери по гърба му, опря крак на рамото му и се отблъсна, като прескочи шиповете и се приземи от другата страна.

Не губи време, не искаше останалите да прескочат оградата и да установят, че тя още е пред входната врата и се чуди как да стигне до горния етаж.

Отстрани къщата беше опасана от издадена каменна облицовка и Раг лесно провираше пръсти в цепнатините. Покатери се за нула време. Стигна до горния етаж, окуражена от лекотата, с която се движеше. Стъпи на перваза на прозореца и си позволи да погледне надолу.

Това беше грешка!

Обикновено не ѝ пречеше — беше свикнала да тича по покривите, — но сега видя острите шипове, които я чакаха в подножието на сградата, и потрепери от страх. Така се уплаши, че кракът ѝ се плъзна от перваза. Нищо работа, ако си на земята, но тук, на десетина стъпки над нея, можеше да е фатално. Тя се паникьоса и се вкопчи за касата на прозореца и за зидарията около него така силно, че едва не си изпочупи ноктите. Усети някакво подръпване на кръста и щом погледна надолу, видя, че козият крак се е откачил и лети към земята. Отскочи от паветата с доста силен звън.

Раг повися така известно време. Чакаше да види дали някой ще излезе да провери какво става. В сенките отдолу забеляза останалите. Стояха неподвижни, в очакване на някакво движение, но такова не последва.

Стига, Раг, стегни се. Просто отвори проклетия прозорец и влез вътре.

Тя посегна към долния край на прозореца, като се молеше да е отворен и да не ѝ трябва лост. Дръпна, усети, че той поддава леко, и си позволи да се усмихне. Лесна работа, като да свиеш кесията на мъртвец. Още едно дръпване и прозорецът се отвори достатъчно, за да може да се провре. Раг се хвана за рамката и плъзна първо крака през пролуката, а после и цялото си тяло.

И беше вътре.

Мракът беше по-черен от нощта — трябваше ѝ време очите ѝ да свикнат с него. Но дори след почти цяла вечност виждаше само на няколко стъпки пред себе си.

Няма да стане по-добре, като просто стоя тук.

Раздвижи се и потърси врата. Беше съвсем тиха, а из главата ѝ се щураха всякакви въпроси. Ами ако търговецът е в къщата? Ами ако наистина има куче? Огромно куче с огромни зъби?

Стигна до вратата, открехна я и зачака, ослушвайки се. Не чу нищо и тръгна по стълбите възможно най-бързо, после завъртя дръжката на вратата.

Само че тя не се отвори.

Погледна по-отблизо и забеляза огромната дупка на ключалка, като огромна смееща се уста. А ти какво очакваше? През матираното стъкло на вратата видя, че другите трима са прескочили оградата и стоят отвън. Чакаха да им отвори.

Раг отчаяно затърси ключ. Имаше ракла с чекмеджета и тя зарови из тях, изхвърляше документи, лупа, нож за писма, някакви големи дървени блокчета с незнайно предназначение и всякакви други боклуци, но не и ключ. В коридора имаше два чифта ботуши и тя ги обърна и изтърси. Отчаянието ѝ нарастваше с всеки миг, но ключ нямаше. Ако трябваше да претърси цялата проклета къща, щеше да се съмне. И то докато онези тримата висят отвън.

Застана в коридора и усети как паниката ѝ нараства, а очите ѝ се пълнят със сълзи. И тогава го видя, лъскав и сребрист, висеше на верижка на кука на стената.

Проклетият ключ!

Раг за малко да скъса верижката, когато го грабна от куката. Пъхна го в ключалката с надеждата, че ще пасне. Когато езичето се превъртя, тя издиша дъха, който бе сдържала от кой знае колко време.

Крупс нахлу през вратата още преди тя да я отвори напълно.

— Бравос, сладурано — каза той и профуча покрай нея, следван от Бърни.

— Да не се опитваш да събудиш проклетия квартал? — попита Стераджлио, размахал металния лост, който беше изпуснала. Той последва другите двама по стълбите и я остави да затвори вратата.

Тя тръгна след тях и чу, че са се заели за работа — местеха мебели, вадеха чекмеджета.

— Нали каза, че ще е тук — чу се гласът на Крупс, дрезгав шепот в мрака.

— Трябва да е тук, мамка му — отвърна Стераджлио. — Колс ми каза, че е под леглото на търговеца.

— Няма нищо под проклетото му легло. Къде може да е, идиот такъв?

Раг спря на върха на стълбите, нямаше желание да се появява там, докато спорят.

— Дръж си шибаната уста — каза Стераджлио и тя видя през открехнатата врата, че е спрял трескавото търсене и се взира в Крупс.

— Или какво? — попита Крупс. Той също беше спрял да рови и дясната му ръка пълзеше под палтото.

— Ей, момчета! — чу се гласът на Бърни, твърде високо, но Раг беше доволна от намесата. — Това ли търсите?

Крупс и Стераджлио се втурнаха към стаята, в която ровеше той.

— Да — отвърна Крупс. — Браво, Бърни. Поне един човек, на когото мога да разчитам. — Раг тръгна към вратата на стаята и видя, че стоят над огромен сандък. — Добре, вземай го, Бърни, и да се омитаме.

Бърни се наведе, обгърна сандъка с ръце, но не успя да го вдигне. Крупс и Стераджлио гледаха първо изумени, а после притеснени как Бърни пуфти, бута и дърпа сандъка, без изобщо да го помръдне.

— Да не е закован за пода? — попита той накрая и се свлече отгоре му.

— Мамка му! — Стераджлио тръгна гневно към ъгъла на стаята.

— Това сигурно е някаква шега — рече Крупс. — Колс си прави шегички! „Един сандък — така каза. — Вземайте го и тръгвайте.“

Раг нямаше представа кой е този Колс, но предполагаше какво ще му се случи, щом Крупс го докопа.

Отдолу се чу шум и Раг се върна, слезе няколко стъпала и застина.

Дръжката на вратата се въртеше.

— Някой идва? — прошепна тя съвсем тихо, но тримата млъкнаха.

Докато стоеше като вкаменена на стълбите, вратата се отвори и влезе мъж. Държеше фенер, който хвърляше ярка светлина по стените. Мъжът прекоси вестибюла, видя я на стълбището и спря.

Раг и мъжът се взираха един в друг. На светлината на фенера тя забеляза, че е облечен с бродиран жакет, а огромната му талия е опасана с широк пояс. Панталоните прилепваха към отпуснатите му бедра по модата на богаташите.

Той задържа погледа ѝ и бавно се усмихна.

— Какво си имаме тук? — гласът му беше плътен и дълбок. — Намери ли си нещо интересно, скъпа моя?

Тя отвори уста да отговори, но Крупс и Стераджлио изскочиха от сенките и сграбчиха мъжа. Сигурно имаше още едно стълбище в къщата и те бяха успели да се промъкнат долу по него до странична стая.

— Всъщност — рече Крупс — наистина открихме нещо.

Преди мъжът да отвърне, те го замъкнаха в страничната стая, от която бяха изскочили. Мъжът изпусна фенера на пода и той подпали сложно изтъкания килим. Раг се втурна натам и започна да тъпче пламъците.

Чуваше ги в съседната стая, крещяха и ритаха мебелите, а търговецът шумно протестираше. Чу се и нещо като удар, последван от вик.

Не биваше да става така — нали никой нямаше да пострада.

Раг тръгна към стаята и я освети с фенера. Видя ги как връзват с въже мъжа за стол. Бърни също беше тук и се бе надвесил заплашително над него.

— Барнус Джуно, предполагам? — попита Крупс. В гласа му се усещаше заплаха, каквато Раг не бе чувала преди. И това я стресна.

— Кои сте вие? Какво искате? — попита Барнус ужасѐн.

— Мисля, че знаеш какво искаме. Е, къде е проклетият ключ за сандъка.

Барнус ги огледа по ред, но не откри надежда никъде. Всеки от мъжете изглеждаше по-безмилостен от предишния: мускулестият Бърни, Стераджлио с извадения нож и Крупс с ледената си заплаха.

— Нямам ключ — отвърна Барнус.

Дори Раг разбра, че лъже.

Крупс кимна на Бърни и той заби юмрук в челюстта на търговеца.

— Внимателно, искаме да говори — рече Крупс.

Барнус изплю кръв и може би зъб.

— Уверявам ви, нямам ключ — Бърни го удари отново и той изстена, а после изхленчи задавено.

Раг искаше да хукне към тях и да им каже да спрат, да оставят горкото копеле на мира и да се разкарат бързо оттук, преди да са стигнали твърде далеч.

Но не помръдна. Знаеше, че не бива да се меси. Не биваше изобщо да идва тук… да се доверява на тези мъже. Те не бяха такива, за каквито ги мислеше. Бяха я излъгали: тук не трябваше да има никого. Никой не трябваше да пострада, но ето че биеха горкия човек.

Преди да го ударят отново, на вратата се почука настоятелно и те застинаха.

— Барнус? Вътре ли си? — извика писклив и превзет женски глас.

Барнус отвори уста да я предупреди, но Бърни я запуши с длан. Крупс и Стераджлио бързо минаха покрай Раг, застанаха от двете страни на вратата и се приведоха, за да не се виждат през стъклото.

— Чух шум, Барнус! У дома ли си?

Дръжката се завъртя и Крупс я стисна. С другата си ръка посегна към жакета и извади нож, по-скоро кинжал. Жената отвън се опитваше да отвори вратата. Стераджлио облиза устни и приготви ножа си, сякаш искаше тя да влезе, за да го забие в нея.

Това беше прекалено! Те щяха да убият търговеца, а сега се готвеха да убият и някаква глупава стара жена. Трябваше да се направи нещо.

Раг измяука силно.

Не знаеше защо го направи — дори не звучеше като котка, а като човек, който е стъпил на ръждясал пирон, но само това успя да измисли.

Лицето на жената се появи на прозореца и надникна вътре, но явно беше твърде тъмно, за да види нещо.

После тя си тръгна, а чакълът така хрущеше под краката ѝ, че можеше да събуди и мъртвите.

Крупс въздъхна шумно.

— Добре.

Тръгна към стаята, където бяха вързали Барнус. Бърни още притискаше устата му.

— Стига вече глупости. Казвай къде е ключът, или приятелят ми ще ти избоде окото.

Барнус беше съвсем паникьосан.

— Точно така, лайно такова — потвърди Стераджлио и се приближи с ножа.

— Чакай! Чакай! — изписка Барнус. — Той е в голямата спалня! Под дюшека.

Крупс погледна невярващо Бърни и Стераджлио.

— Не проверихте ли под дюшека?

Тримата хукнаха презглава да намерят ключа и да отворят сандъка. Раг стоеше като вкоренена и ги гледаше как едва не се претрепаха по стълбите от бързане.

Тя бавно се обърна към Барнус. Беше се ококорил от страх, а от устата му се стичаше струйка кръв. Взираше се умоляващо в нея.

Раг огледа стълбището. Знаеше, че вероятно ще убият търговеца. Никой не носеше маска и въпреки мрака Барнус щеше да си спомни лицата на четиримата престъпници, които го бяха тормозили. Тримата мъже нямаше да оставят свидетел за Зелените куртки.

Раг тръгна към стола и отчаяно започна да развързва въжето, като се вслушваше в шума и стъпките от горния етаж. Накрая успя и се изправи.

Барнус се усмихна с благодарност… после я зашлеви с опакото на дланта си по лицето. Тя се стовари по гръб на пода и си удари силно главата.

Беше замаяна и не успя да стане, но все пак го видя как рови в чекмеджето на писалището си. Нещо проблесна на светлината на свещите. Някакво острие.

— Ще ви науча, копелета такива, как се краде от Барнус Джуно — рече той, изцъклен от животински гняв.

Някой слизаше по стълбите и търговецът хукна да се скрие.

Раг беше твърде зашеметена, за да продума.

Бърни влезе, смръщил чело.

— Не е този ключът, мръсно ко…

Извика от болка, защото Барнус заби ножа в горната част на ръката му. Преди да го измъкне и да удари отново, Бърни се извъртя и изтръгна оръжието от хватката му.

— Копелета! Знаете ли кой съм? — изпищя Барнус и скочи напред, протегнал ръце, но Бърни го събори само с един замах. Измъкна ножа, хвърли го на пода, а Барнус пак налетя. Не беше ясно какво се опитва да постигне, защото не можеше да се мери с Бърни.

Бърни отблъсна търговеца точно когато в стаята влетяха Крупс и Стераджлио.

— Какво става, мамка му? — извика Крупс и се олюля, защото Барнус го удари в челюстта.

Стераджлио нямаше намерение да получи от същото и извади ножа си. Раг вече се изправяше.

Опита да изкрещи „не“, „спри“ или нещо подобно, но не намери думи. Стераджлио прободе Барнус три пъти — в гърдите, в корема и в бедрото, — преди търговецът да усети какво става.

Приличаха на глутница кучета, нападащи мечка — първото ѝ пуска кръв, а останалите си чакат реда. Бърни беше следващият и заби юмрук във врата на търговеца. Крупс, възстановил се бързо от удара, извади своя нож и скоро и тримата започнаха трескаво да мушкат, удрят и ритат. Крясъците им на омраза заглушаваха писъците на търговеца.

Раг гледаше безпомощно как превръщат в кървава каша човека, когото дойдоха да оберат.

Когато всичко приключи и Барнус спря да мърда, Крупс я изгледа. Обвинението беше очевидно, нямаше нужда от думи.

— Да се разкараме оттук — каза той и тръгна към вратата.

Тримата се изсипаха навън. Раг спря само за миг, за да погледне към Барнус. Красивите му дрехи бяха пропити с кръв. После тя последва мъжете.

Портата беше отворена — сигурно Барнус я беше оставил така — и те безпрепятствено се втурнаха в нощта.

Докато бягаше, Раг осъзна, че няма да ѝ се размине за това.

Искаше да се отърве от тези тримата и от стореното от тях, да избегне неминуемото възмездие, което скоро щеше да ги сполети, но къде да иде? Кой ще я вземе сега?

Можеше да иде право при Зелените куртки, но дали ще ѝ повярват? Как ще обясни, че не е искала никой да пострада?

Затова следваше тримата мъже, като добре съзнаваше, че е не по-малко виновна от тях.