Вестителят на бурята

Седемнадесет

Каира чакаше в преддверието, без оръжия и броня. Стаята беше тиха, създадена за съзерцание. Неведнъж бе медитирала тук със затворени очи или взирайки се в голата бяла мазилка. Но сега не медитираше.

Целият ѝ свят се срина само за няколко часа. Писъкът на Върховния абат сякаш срути покрива на Храма на есента. Самина дойде тичешком, следвана от още сестри. После се появи и самата екзарха.

Не каза много. Само нареди на Каира да иде в стаята си. По-късно дойде и я отведе във вестибюла, където седеше сега и чакаше участта си.

Беше извършила нещо ужасно, но не успяваше да се накара да съжали. Това мръсно прасе си го заслужаваше, дори повече, а ето че щяха да накажат нея. Тя щеше да страда заради постъпките му.

Чакането започна да става непоносимо. Сякаш беше обречена и щеше да увисне на бесилото — макар да знаеше, че Дъщерите на Арлор не биха я наранили. Щитоноските обаче бяха много по-строги в наказанията.

Каира обмисли и възможността за бягство. Вратата на преддверието беше затворена, но не и залостена. Лесно можеше да се махне оттук и дори да напусне храма, никой нямаше да я спре. Но Каира Стормфал никога не бягаше и макар да бе погазила клетвата си, тя още беше предана на Храма на есента и на хората в него. Никога не би избягала от дълга си към това място.

По коридора отвън се чуха стъпки. Не за пръв път си помисли, че идват да я отведат на съд. Невидими фигури минаваха наблизо през цялата нощ и през деня, някои бързо, други с отмерена, бавна крачка. Стъпките приближиха решително и спряха до вратата. Каира видя как дръжката се завърта и вратата се отваря, и си позволи усмивка, щом Самина влезе. Но не получи усмивка от нея.

— Сестро — каза Каира и се изправи.

— Съжалявам — отвърна Самина. — Изпратиха ме да те взема.

Каира кимна.

— Разбирам — стоеше изправена и горда, готова да посрещне съдбата си. — Да не ги караме да чакат.

Докато двете жени воини вървяха по коридорите на храма, Дъщерите на Арлор отстъпваха от пътя им както винаги, но сега Каира не почувства гордост. Сега чувстваше единствено срам. Жриците не показваха неуважение, но тя знаеше, че е предала и тях, и убежденията, в които бе възпитана.

Изминаха в мълчание пътя до преддверието пред светилището на майката игуменка. Каира видя, че Даедла я чака, както и предполагаше.

— Тук ще те оставя, сестро — прошепна Самина. Каира се усмихна тъжно. Искаше ѝ се Самина да бъде до нея, но знаеше, че точно в тази битка трябва да влезе сама.

Даедла отвори вратата на светилището, без да продума. Каира дори не я погледна, не искаше да види обвинителния ѝ поглед. Вратата се затвори зад нея.

Майката игуменка седеше зад огромното дъбово писалище, а вдясно от нея стоеше екзархата. И двете изглеждаха сериозни, но как иначе? Да я посрещнат с прегръдки и усмивки? Да я почитат като герой?

— Приближи се — рече майката игуменка. Гласът ѝ беше спокоен и овладян. Каира не усети в него гняв. Щом тръгна напред, видя, че екзархата изглежда строга, но това не беше голяма изненада — най-великата от щитоноските винаги беше мрачна.

— Седни, моля.

Тази покана изненада Каира и тя седна на приготвения за нея стол, без да се замисли. Не очакваше подобно нещо. Очакваше порицания, очакваше да стои мирно, докато двете господарки на храма я укоряват за поведението ѝ.

И тогава майката игуменка зададе най-странния въпрос:

— Добре ли си?

Дали е добре? Бяха я затворили да чака съдбата си с часове, задето преби Върховния абат на Айрънхолд. Той вероятно бе настоял за екзекуцията ѝ — или поне за прогонването ѝ от Храма на есента. Дали е добре?

— Да, майко — отвърна тя.

— Добре, това е добре. Разбира се, сестрите ти са много загрижени за теб. Радвам се, че ще можем да ги успокоим.

— Как е Върховният абат? — попита тя, преди да се усети. Беше глупаво, разбира се. Най-добре беше да изчака. Ако майката игуменка сметнеше за нужно, щеше да ѝ каже, но явно Каира напоследък напълно се бе отказала от благоразумието.

На устните на майката игуменка се появи мимолетна усмивка. Само за секунда, но се появи.

— Ще се оправи — отвърна тя. — Макар че е помолил за подслон на друго място в града, докато се възстанови достатъчно, за да се върне в Айрънхолд. Но ти не бива да занимаваш мислите си с него.

Доста странно изявление. Защо да не занимава мислите си с него? Нали заради това я повикаха.

Майката игуменка се надигна от стола. Други немощни жени биха използвали бастун на тази преклонна възраст, но тя пристъпваше на крехките си крака, сякаш водена единствено от силата на волята си. Заобиколи писалището и сложи ръка на рамото на Каира.

— С екзархата хубаво си поговорихме за теб. Обсъждахме бъдещето ти. — О, значи ще има бъдеще. Поне за това трябваше да е благодарна. — Ясно е, че то ще бъде извън стените на храма.

Каира усети как стомахът ѝ се свива. Стисна зъби и за миг стаята заплува пред очите ѝ.

— Значи ще ме прогоните — каза тя.

Трябваше да се очаква. И щеше да е късметлийка, ако само това е наказанието ѝ.

Майката игуменка се усмихна.

— Точно обратното. Ти мислиш, че ще те захвърлим на капризите на външния свят? Мислиш, че ще пропилеем предаността и уменията на толкова ценен слуга? По-скоро ще оставим стените на този храм да се срутят пред очите ни, отколкото да пренебрегнем човек като теб, служил ни толкова добре.

Каира се замисли над думите ѝ, не беше сигурна какво означават.

— Ако няма да ме прогоните, значи ще ме пратите някъде?

— Искаме да изпълниш една задача. Мисия, която налага да идеш в града. Опасна е и не бихме помислили да пратим друг. Заради скорошните събития тук няма да липсваш на никого. Всички ще смятат, че си прогонена, но ние ще знаем как стоят нещата — тя потупа Каира заговорнически по рамото.

— Каква мисия?

Майката игуменка погледна към екзархата. Каира също се обърна към нея — към жената, която ѝ беше като майка. Тя беше хубава, със силни черти. В разцвета си беше по-силна, по-бърза и по-смъртоносна от всяка друга щитоноска от времето на самата Ворена. Говореше се, че при Портата на Бакхаус е защитавала живота на самия крал и е убила боен звяр на аеслантите само със счупено копие. Времето беше набраздило лицето ѝ, но тя още вдъхваше огромен респект.

— До Храма на есента достигнаха вести за заговор — заговори екзархата, както винаги с равен тон. — Невинни ще бъдат отведени от страната и продадени в робство. Искаме да откриеш виновните и да ги елиминираш, преди да са го извършили.

Заговор? Но защо Храмът на есента се занимава с такива неща?

— Как разбрахме за това? — попита Каира объркана. Храмът не беше някаква нелегална гилдия, не наемаше шпиони.

— Имаме очи и уши из целия град. Те са научили за това преди известно време, но едва сега сме в положение да действаме.

— Очи и уши? Имате предвид шпиони? Дъщерите се грижат за бедните и болните. Щитоноските защитават храма и града. Защо са ни шпиони?

Екзархата се усмихна:

— От години храмът ни е под заплаха от много страни. Неведнъж едва не са ни поваляли. Научихме се, че предпазливостта и информацията са ценни като копията и щитовете.

— Но ако има такъв заговор, защо не кажем на Зелените куртки или на Инквизицията?

— Защото те нищо няма да направят. Ще арестуват и накажат виновните, но истинската власт зад заговора — истинското зло — ще се отърве, както винаги. За да успеем, трябва да сме деликатни. Ето защо ти ще изпълниш тази задача за нас.

— Но аз не съм шпионин. Не разбирам какво искате от мен.

— Не искаме да си шпионин. Вече имаме информатори сред заговорниците, но не са в състояние да направят повече за нас. Имаме нужда от човек с твоите уникални умения и смелост, за да навлезе в тази организация и да унищожи онези, които искат да заробят нашите сънародници.

— Но как? Не съм актьор. Не мога да играя роля. Познавам единствено храма.

— Няма нужда да играеш роля — каза екзархата. — Вече се погрижихме за това. Ти извърши светотатство зад стените на Храма на есента, затова си прогонена в града. И това ще е истината. Хората няма да знаят, че е само временно. Ще се свържеш с наш агент и ще намериш начин да се присъединиш към организацията. Тогава ще изпълняваш задачите, които ти възлагаме, докато не се появи момент, в който можем да ударим. Просто ще правиш това, което искаме от теб.

Каира усети как в нея се надига необичайна тревога. Беше излизала в града само по военни задачи, никога сама. Как ще проникне в престъпен кръг и ще го разбие? Трябва ли да става убиец?

Но какъв избор имаше?

— Кога трябва да тръгна? — попита.

Майката игуменка сложи успокоително ръка на рамото ѝ.

— Трябва да тръгнеш сега. Нямаме време за губене. Не говори с никого тук. Вярваме на сестрите и дъщерите си, но е нужна пълна дискретност.

— Но какво да правя? Не зная къде да ида и как да започна.

— Ще получиш инструкции как да стигнеш до хан в северната част на града. Там ще се свържат с теб и ще ти кажат какво да правиш.

Каира се обърна към екзархата. Опита се да изглежда решителна, но усети, че се взира жално в нея. Екзархата вдигна брадичка, изисквайки сила, както винаги, и Каира Стормфал нямаше да я разочарова.

— Много добре. Щом това е вашето желание, аз съм длъжна да го изпълня — и тя наистина нямаше избор.

— Когато всичко приключи, ще се върнеш при нас като герой — каза майката игуменка. — Сякаш никога не си ни напускала. И винаги помни — Арлор е сила, Ворена е храброст.

Каира се изправи и повтори думите ѝ, но те не ѝ вдъхнаха увереност. Поклони се, обърна се и напусна светилището.

В стаята ѝ я чакаха проста вълнена наметка и износена кожена торба. В нея имаше кат дрехи, кесия с пет корони и карта на пътя до хана, където щеше да се срещне със свръзката си. Тя навлече простата пътническа роба и покри главата си с качулката.

За щастие огромният вътрешен двор беше празен и тя го прекоси до главната порта. Докато вървеше, не смееше да вдигне глава към статуите на Ворена и Арлор, да не би да я погледнат с укор в мъртвите си каменни очи.

Болеше я, че не успя да се сбогува и не прегърна за последно Самина, но нямаше начин. Никой не биваше да разбере причината за напускането ѝ — и една излишна дума щеше да застраши мисията ѝ. И знаеше, че ако иска да се върне някога в храма, трябва да изпълни задачата.

Портата беше отворена и докато минаваше през нея, щитоноските на стража дори не я погледнаха. Още при първите крачки навън усети натиска на света като почти физическо бреме. Вече не беше щитоноска, храмът и сестрите ѝ не я защитаваха. Бъдещето беше неясно, но щеше да го срещне смело, както винаги.

Пое по Булеварда на копията, както стотици пъти досега, но с всяка крачка се чувстваше все по-изгубена. В края му отвори торбата си и извади грубата карта, като я стисна здраво, за да спре треперенето на ръцете си.

Това беше лудост. Тя беше Щитоноска на Ворена, роден воин, не се страхуваше да остане сама в града. Стегна се, тръгна в указаната посока, на север, и скоро се озова в напълно непознат район.

Колкото повече приближаваше целта си, толкова по-мръсно изглеждаше всичко, а вонята се засилваше. Каира беше виждала градските пияници и бездомници, но винаги бе носила броня, която вдъхваше респект. Тълпите я поздравяваха и се отдръпваха от пътя на щитоноските. Сега, когато беше само минувач, тя не бе защитена от погледите на множеството. Опитваше се да избягва тъмните фигури, които се промъкваха покрай ъглите или във входовете. Не се страхуваше, че могат да ѝ направят нещо, страхуваше се, че тя може да стори нещо, ако някой я доближи. Нямаше да помогне на мисията си, като се забърка в неприятности със Зелените куртки, преди да се е отдалечила и на левга от храма.

Още по-притеснителни бяха блудниците, които виждаше навсякъде, жените, които се продаваха за няколко медни монети. Беше чувала за тях, разбира се, но не си бе представяла, че се предлагат така безсрамно по улиците. Призля ѝ. Нима бе възможно човек да падне толкова ниско? Със сигурност биха намерили убежище в храма. Дъщерите на Арлор щяха да се погрижат за тях, за да ги спасят от покварата, нали?

Но докато вървеше сред утайката на града, тя скоро осъзна, че е невъзможно да се погрижат за всички тези окаяни създания. Храмът на есента не можеше да помогне на всички.

Когато стигна до хана, вече се смрачаваше. Фенерджиите палеха фенерите, които висяха на железните си стойки. Каира видя една окачена накриво табела на висока три етажа сграда. Грубо изрисуваните букви обявяваха, че това е Понито и цигулката.

Тръгна натам, като придържаше наметалото около себе си, сякаш да се защити от хората вътре. Щом влезе, осъзна, че няма от какво да се притеснява. В смътно осветената от свещи кръчма имаше едва петима души, които никак не се интересуваха от нея. Нищо не препречваше пътя ѝ към тезгяха. Слаб, мърляв мъж се изправи зад него, може би я очакваше.

— Идвам от Храма на есента — каза тя тихо. Беше ѝ неприятно да се държи така, като улична отрепка.

— Аха — отвърна мръсният мъж, обърна се и взе тъмен железен ключ от редицата ключове, които висяха на куки на стената. — Ела с мен.

Поведе я през кръчмата и по скърцащи дървени стъпала към първия етаж. Там беше дори по-тъмно и Каира свали качулката си, за да вижда по-добре, ако изникне опасност.

Мъжът отключи врата в края на коридора и я покани вътре.

— По-късно ще донеса храна — рече, щом тя влезе в стаята. На светлината на свещите Каира видя малко легло и дървена маса до него. Друго нямаше.

— Какво ти дължа? — попита тя и посегна към торбата си.

— Платено е — отвърна мъжът, излезе и затвори вратата.

Каира постоя няколко минути в мрака, заслушана в проскърцването на стълбата под стъпките му.

После остана само тя, в мрака и тишината.

За пръв път в живота си Каира се почувства сама.