Вестителят на бурята

Тринадесет

Още един ден, още една книга, пълна с неразбираеми глупости. Тази очевидно обясняваше метафизичните аспекти на лечението чрез Основното изкуство на гадаенето, но Уейлиън успяваше да оцени само тъканта на подвързията и майсторската украса. Винаги се възхищаваше на работата на изкусните художници, на вниманието им към детайла, на годините практика, които правеха възможно създаването на съвършен шедьовър. Писателите на сложните трактати за вътрешните и външните аспекти на магическите изкуства обаче не се радваха на възхищението му.

Вече не издържаше. Какъв смисъл имаше? Безсилието от невъзможността да разбере се изразяваше в пълна липса на концентрация и той често се хващаше, че мислите му блуждаят по време на уроците на Гелредида. Поне тук, в Голямата библиотека, нямаше да бъде наказан за разсеяността си.

Уейлиън хвърли поглед към редиците писалища, обградени от наглед безкрайни рафтове за книги. Те сякаш го дразнеха със загадките си, надвисваха отгоре му като непроходими планини, смееха се на невежеството му и ревниво пазеха знанието, което никога нямаше да споделят с него. Той предполагаше, че това унижение няма да трае още дълго. Червената вещица без съмнение щеше да го изгони съвсем скоро.

Хвърли случаен поглед през залата и очите му се спряха на момиче с руса коса, която се спускаше на букли покрай лицето. Тя му се усмихна и се върна към заниманията си, преди той да се усмихне в отговор.

Как беше проклетото ѝ име? Гаел? Глори? Какво ставаше с паметта му напоследък! Каквото и да беше името ѝ, тя беше най-хубавото живо същество, което бе виждал от доста време… и току-що му се усмихна.

Не че значи нещо, просто приятелска усмивка в библиотеката — няма защо да се въодушевяваш, Уейлиън. Така или иначе няма да се задържиш тук дълго, за да направиш нещо повече.

Но все пак не пречеше да се съсредоточи върху нещо хубаво.

Отново я погледна, с надеждата, че тя ще вдигне очи, но в този миг над него се спусна сянка.

— Пак ли срещаш трудности, Джотун?

Уейлиън подскочи. Не знаеше дали е по-скоро подразнен, или уплашен — Джотун беше новото му име… а още не беше разбрал какво означава.

— Да, магистра — отвърна той и вдигна тъпо очи, за да срещне погледа на Гелредида, който беше изпълнен с обичайното презрение. — Аз просто… тъкмо…

— Да, виждам какво правиш — Червената вещица вдигна вежди и се втренчи в русото момиче. Уейлиън видя, че то гледа унижението му.

Страхотно първо впечатление, Уейлиън. Просто чудесно.

— Джотун, ще се зарадваш да научиш, че имам нужда от помощта ти.

— От моята…?

— Помощ, да. Сигурна съм, че си изненадан, като се има предвид пълната ти безполезност във всяко отношение, но ще ходя в града и не бих искала да ме виждат как обикалям улиците без моя верен чирак.

— Ами аз…

— Да, сигурна съм, Джотун. Сега отнеси книгите в стаята си и ме чакай във фоайето, щом приключиш.

И тя излезе от библиотеката.

Уейлиън събра книгите си възможно най-бързо, без да поглежда към русото момиче, в случай че то се смее на унижението му, а после изхвърча от библиотеката.

Гелредида го чакаше и беше ясно, че не е в добро настроение. Той бе изтичал само за миг до стаята си, после право по дългото вито стълбище към фоайето, но тя изглеждаше така, сякаш го чака от векове. Не му проговори, а излезе през масивните двойни врати, отворени пред нея от четирима огромни Рицари на гарвана.

При пристигането си в Стийлхейвън Уейлиън бе минал през Източната порта, относително богата част на града, и беше отведен право в Кулата на магистрите. Оттогава не беше видял още много от града отвъд това, което се разкриваше от прозорците на Кулата. Когато Гелредида го поведе извън Кулата, стана ясно, че не се отправят към богат квартал.

Той я последва на север, по улици, които ставаха все по-мръсни. Къщите от камък и дърво скоро отстъпиха пред гниещи бараки, паветата бяха заменени от кални локви, пълни с отпадъци. Ако не се страхуваше толкова от Червената вещица, Уейлиън би я попитал защо не ги придружава Рицар на гарвана или може би петима рицари. Все пак нечистоплътните индивиди, които вървяха по тези улици, явно ги отбягваха — може би знаеха коя е Гелредида и какво е да се изправиш срещу нея. Двамата продължиха на северозапад, сякаш обгърнати от аура, която казваше: Ние сме от Кастата и ако опиташ нещо, ще съжаляваш.

Продължиха в тишина. Уейлиън започна да се чуди дали не са се изгубили, но забеляза някаква суматоха отпред. Беше се събрала тълпа, сбирщина бедняци, които се бутаха, за да видят нещо. Когато приближиха, Уейлиън видя, че двама от Зелените куртки стоят на пост пред порутена триетажна къща и от време на време избутват някой любопитен, който иска да надникне през открехнатата врата.

Гелредида тръгна към тълпата и докато Уейлиън се чудеше как ще минат през нея, един от множеството внезапно усети, че Червената вещица го гледа, примигна и отстъпи от пътя ѝ. Подобно на шепот по вятъра, вестта за присъствието ѝ се разнесе из тълпата, извръщаха се глави, очи се ококорваха при вида на строгата му господарка. Сред тълпата се отвори пролука, през която можеше да мине цяла карета, и Гелредида тръгна напред, следвана от цапащия през калта Уейлиън.

Един от Зелените куртки сведе почтително глава пред нея, а другият отвори вратата на къщата, която изглеждаше така, сякаш всеки миг ще рухне над главите им. Червената вещица влезе, без да обръща внимание на мъжете, но Уейлиън им се усмихна сковано в знак на благодарност. Не му върнаха любезността.

Отвътре къщата беше развалина, мазилката се лющеше от стените, а мебелите не ставаха за нищо. Имаше още Зелени куртки, с пребледнели лица и увиснали рамене. Чак тогава Уейлиън усети миризмата и вдигна ръка към лицето си — като на гнили яйца и мъртъв борсук — но нямаше смисъл. Тя вече беше проникнала в носа му, в главата му. Никакво количество лавандула или мента нямаше да я прочистят скоро.

Те тръгнаха по стълбите, които заскърцаха заплашително, но успяха да издържат тежестта им. Колкото по-нагоре се изкачваха, толкова по-силна ставаше вонята. Нещо определено беше умряло тук и Уейлиън бе обзет от лошо предчувствие.

На върха на стълбището стоеше мрачен мъж, сякаш чакаше Червената вещица. Сивата му коса беше късо подстригана, на едното му око имаше кожена превръзка, а носът му явно беше чупен неведнъж. Изпъкналата челюст и страховитият му вид накараха Уейлиън да спре за миг. Щом Гелредида стигна до края на стълбището, строгият мъж ѝ кимна и тя му отвърна със същото.

— Бен Килгар, виж ти! — думите бяха топли, но изражението ѝ не се смекчи.

— Сержант Килгар, магистра — отвърна той на диалект с дълбок, тътнещ глас. — Радвам се да те видя. Мина…

— Доста време. Бих казала твърде много, но вероятно ще сгреша.

Той кимна. Чак сега Уейлиън забеляза, че войникът е еднорък — лявата му ръка липсваше до лакътя.

— Жалко, че не се срещаме при по-добри обстоятелства — продължи Гелредида. — Ще продължим ли?

Сержант Килгар не отвърна, а ги поведе по коридора. Двама пребледнели войници стояха до друга врата и се изпънаха, щом видяха сержанта. Той отвори вратата и влезе в стаята. Миризмата стана още по-наситена, но сякаш нито той, нито Гелредида я забелязваха.

Магистрата влезе в стаята и Уейлиън я последва забързано, въпреки че с всяка стъпка стомахът му се обръщаше както от ужас какво ще открият там, така и от отвратителната воня. Още щом пристъпи прага, съжали.

Стаята беше смътно осветена от свещник, а единственият прозорец беше покрит с дъски. На блещукащата светлинка Уейлиън видя по стените странни знаци, въпреки че в сумрака трудно се различаваше с какво са изписани. Изглежда, те излъчваха странната миазма, която беше сковала главата му и караше очите му да сълзят. Всъщност цялото място бе изпълнено с гъста пелена, като цветен прашец — само че с гадно сладникава миризма.

Но не това накара Уейлиън да се сепне. Не това го накара да се оригне и да запуши устата си, за да спре надигащата се жлъчка. Не това го накара да се втурне по коридора, за да изпразни стомаха си на мръсните дъски.

Беше изкорменият труп, прикован към пода в средата на стаята.

Уейлиън се напъва, докато не остана нищо, изхвърли закуската от пържени филии и черен пудинг. Не беше така приятна на излизане, както на влизане.

Всъщност не вътрешностите, пръснати по пода, бяха най-лошото, а втренчените празни очи на мъртвеца. Сякаш не можеше да прогони този образ от главата си, колкото и да повръщаше.

Накрая успя да преглътне останалото в гърлото му и се облегна на стената, като жадно поемаше дъх. Докато бършеше влажния си нос с ръка, видя, че Гелредида крачи към него, следвана от Килгар.

— Уверявам те, сержант, това е измама.

— Ами знаците, убийството и…

— Опасявам се, че са твой проблем. Знаците са безсмислени, убийството е извършено така, че да прилича на адски ритуал, вероятно за да се отвлече вниманието от истинския извършител към член на Кастата. Не, Бен, не търси магьосник. Търси садист.

— Съжалявам, че ти изгубих времето.

— Нищо такова. Добре, че ме повика. Човек никога не знае. Последното, от което се нуждаем точно сега, е из града да броди маг отцепник.

— Така е. Благодаря ти, магистра. Радвам се, че те видях отново.

— Аз също, сержант.

Тя се обърна и изгледа Уейлиън, все едно беше кал по обувката ѝ.

— Ще се стегнеш ли вече, Джотун. Това няма да е последният труп, който ще видиш. Най-добре свиквай.

Тя мина покрай него и Уейлиън я последва. Докато крачеха в мълчание по мръсните улици, той не посмя да я попита нищо за убийството, а тя явно нямаше намерение да го осведоми. Когато стигнаха до Кулата, Гелредида го заряза, без да каже и дума, отправяйки се към вътрешността на огромната сграда.

Уейлиън не съжаляваше за оттеглянето ѝ.

По-късно, докато лежеше в спалнята си, се сети за единствения начин да изличи онези празни мъртвешки очи от съзнанието си. Стисна очи и започна да си представя Глори.

Или беше Гаел?

Както и да се казваше, тя се беше отпечатала стабилно в душата му, и докато лежеше сам в мрака, не можеше да мисли за нищо друго. Бавно плъзна ръка под завивките. Отначало го жегна чувство за вина — какво ли щеше да си помисли за него, ако знаеше какво се кани да направи, и то докато си я представя гола, в леглото му, как го докосва, как прокарва устни нагоре и надолу по…

После вината изчезна. Той прехапа долната си устна и затегна хватката, главата му се изпълни с образа ѝ, представяше си я как ще изглежда, след като е бил с нея. Онази усмивка, която в библиотеката бе така открита и приятелска, в тъмната стая щеше да е кокетна, изпълнена с обещания. Косата ѝ, която се спускаше по раменете на червеникавозлатисти букли, щеше да е разпиляна и разрошена. Кожата ѝ, обикновено бледа и гладка, щеше да е порозовяла на бузите и щеше да блести от потта на страстта.

Той остави члена си да набъбне и си представи как хваща гърдата ѝ, как я приближава до устата си, как захапва зърното и…

— Прекрати това, Джотун.

Едва не скочи от леглото, но запази достатъчно присъствие на духа, за да дръпне одеялото до брадичката си, когато видя, че Гелредида стърчи до него. Тя го гледаше дори по-строго от обикновено.

— Обличай се — нареди и вдигна възмутено вежда. — Имаме работа.

После се обърна, излезе от стаята и го остави сам в мрака.

Уейлиън се взира още известно време във вратата, като ужасно му се искаше да не го бяха хващали в това положение, но нищо не можеше да върне времето назад.

Облече се чевръсто, а членът му бързо започна да увисва, когато образът на момичето в ума му бе заменен от спомена за Гелредида, която злобно наблюдава заниманията му.

Магистрата го чакаше във фоайето, огромните двойни врати вече бяха отворени. Уейлиън не смееше да срещне погледа ѝ, когато приближи. Слава на боговете, тя се обърна и излезе в нощта, сякаш без да забелязва присъствието му. Слава на боговете и че не го попита нищо. Какво извинение можеше да измисли? Съжалявам, магистра — не е това, което си мислите. Аз всъщност се чешех по бедрото.

Тръгнаха през града и преминаха от ярко осветени, павирани булеварди към мръсни задни улички. Нощем Уейлиън би се страхувал още повече да броди из тези квартали, но вече знаеше, че няма от какво да се плаши… поне докато господарката му е наблизо. Не попита къде отиват, но дори в мрака и въпреки оскъдните си познания за града, разбра, че повтарят предишното си пътуване. Подозренията му се потвърдиха, когато отново се озоваха до порутената къща с изкормения обитател.

Имаше един-единствен войник. Тълпата на улицата беше изгубила интерес и се бе разотишла да намери друго нещастие, което да зяпа. Гелредида се приближи до пазача, качулката на робата скриваше главата ѝ. Зелената куртка застана нащрек, явно съгласно заповедите да не пуска никого в къщата. Червената вещица му каза няколко думи, които Уейлиън не чу. Строгите черти на войника се смекчиха — той дори успя да се усмихне — и се отмести, като ѝ кимна да влиза. Уейлиън изведнъж усети как го залива спокойствие, както и странно чувство на доброжелателство към неговата господарка. Последва я вътре, като хвърли мимолетен поглед на войника и видя идиотската усмивка на лицето му. Явно Гелредида беше използвала доста силно вълшебство.

Когато тръгнаха по разнебитените стълби, Уейлиън вече не можеше да се сдържа. Трябваше да разбере какво правят — особено ако се налагаше да види отново зловещия труп.

— Защо се върнахме тук, магистра?

Нямаше отговор.

Напразно се беше надявал тя да благоволи да му обясни.

Магистрата влезе в стаята, а той остана отвън. Стомахът му се сви от очакване, гъбената супа и твърдият хляб, които бе изял на вечеря, заплашваха да се втурнат към повърхността, но с титанично усилие успя да ги задържи. Стисна юмруци и я последва.

Тялото още беше тук. Уейлиън видя, че мъжът е към тридесетте, нещо, което не бе забелязал предишния път. Червата му все така бяха пръснати по пода, но кръвта, която ги заобикаляше като черен ореол, беше изсъхнала и почерняла.

Гелредида взе свещ и приклекна до тялото.

— Какво забелязваш, Джотун?

Какво друго, освен изкормен мъж на пода? И че вероятността да стане и да си тръгне е нищожна?…

— Ами… не знам какво имате предвид, магистра.

— Това е убийство. Тялото лежи тук цял ден и по-голямата част от нощта. Времето е твърде топло за сезона. Какво е странното?

— Ами… няма мухи?

— Много добре.

Уейлиън едва не припадна — това бяха първите одобрителни думи от нейната уста.

— Значи не е просто убийство?

Тя се изправи и се втренчи се в него изпод качулката, а лицето ѝ беше зловещо осветено от свещта.

— Не, Джотун, не е просто убийство.

— Но нали казахте на сержанта, че…

— Казах на сержанта това, което трябваше да чуе. Не му е нужно да знае естеството на това убийство. Не може да направи нищо за този нещастник, нито за онези, които ще последват. За нашата плячка се изисква ловец, който ѝ е равен по хитрост и умения — тя погледна към тялото и на лицето ѝ за миг се появи състрадание. — Тук е проведен ритуал. Ритуал на така огромно зло, че трябва да бъде прочистено без остатък. Скверно черно тайнство, което може да лиши от живот всичко наоколо.

— Значи търсим член на Кастата?

Червената вещица кимна бавно, лицето ѝ изглеждаше зловещо под качулката.

— И ако не го открием бързо, ще има още такива… още много.