Вестителят на бурята

Четиридесет и девет

Раг вече не си усещаше краката. Обикаля цял ден и цяла нощ, но улиците ѝ изглеждаха едни и същи, всички складове си приличаха — тухлени, с плочи по покривите и дървени врати. Сякаш се въртеше в кръг.

Когато избяга от казармата на Зелените куртки, нямаше търпение да се върне при онзи тип от Гилдията и да му покаже какво му носи. Сега искаше само да се отърве от него, в случай че Зелените куртки я заловят.

Беше твърде упорита, за да я изхвърли. Не беше минала през всичко това, за да се откаже толкова лесно. Щеше да стиска проклетата глава, докато не намери мястото или докато Зелените куртки я хванат, и толкова.

Тя беше добра в прикриването — оставаше незабележима. Спокойно можеше да влезе в двореца на крал Каел с гниещата глава вместо шапка и никой нямаше да забележи. Затова броденето по улиците с вързоп под мишница не беше проблем. За пръв път от доста време беше доволна, че никой не ѝ обръща внимание.

Вече бе готова да седне и да се предаде. Минаваше по някаква пуста улица сигурно за хиляден път, но забеляза, че една от огромните дървени врати е открехната.

Огледа улицата, да, беше ѝ позната. Но вече се здрачаваше и дори да бе открила мястото, дали щеше да завари някого вътре?

Имаше само един начин да разбере.

Надникна в мрака. Виждаше само на две-три стъпки напред, но отвътре се чу нещо като бръмчене, сякаш най-голямата котка на света мъркаше в съня си.

Нямаше време за колебания. Ако щеше да взема каквото иска, ако щеше да взема каквото ѝ се полага заради всичката болка, тормоз и кръв, трябваше да влезе решително.

Отвори вратата и тя запротестира шумно на ръждясалите си панти, а светлината нахлу в склада и по прашния дървен под.

По него имаше петна от кръв и следи от влачене.

Това беше мястото.

Раг пристъпи вътре, като следваше хъркането, докато не откри човека. Лежеше по гръб, кръстосал ръце над огромния си корем. Единият му крак висеше от старата дървена касетка. Не си го спомняше от предишния път, но реши да рискува. Трябваше да е човек на Гилдията. Иначе защо щеше да е тук? Не приличаше на случаен бездомник — дрехите му бяха твърде чисти и явно се хранеше добре.

Но как ли беше името на онзи тип? Споменаха го няколко пъти онази нощ, но тя беше така изплашена, че почти не го чу.

— Искам да видя Фридрик! — каза внезапно и гласът ѝ отекна в празния склад.

Мъжът на касетката седна рязко, сякаш го бяха смушили с остен, и ръката му посегна към кинжала на колана.

— Какво? Коя си ти, по дяволите?

Взираха се един в друг — той изумен, а тя с възможно най-решителното си изражение.

— Казах, че искам да видя Фридрик. Ти си един от хората му, нали?

Мъжът кимна. После сякаш се обърка.

— Какво искаш от Фридрик? — попита той. Още седеше на касетката, явно не се чувстваше в опасност, макар тя да смяташе, че изглежда свирепа.

— Бях тук онази нощ, не помниш ли? Нося му онова, което поиска.

Мъжът явно най-после се сети и се усмихна.

— Ти си малката крадла, която е помогнала да убият търговеца. Най-добре се разкарай. Ако Фридрик те хване, ще ти отреже ушите.

— Имахме уговорка — каза тя. — Аз изпълних моята част.

— Виж, момиче — заговори сериозно мъжът, сякаш Раг започваше да му лази по нервите, — разкарай се. Няма да викам Фридрик тук заради някакво сираче, което си е въобразило кой знае какво.

И той легна отново на касетката.

Раг реши, че е приключила с приказките.

Пристъпи напред, разви одеялото от главата на Крупс и я сложи в скута на мъжа.

— Ама какво… — започна той, но видя насиненото лице на Крупс да се взира в него и запищя. Избута главата с опакото на дланта си, сякаш щеше да му отхапе оная работа.

— Какво си направила?

— Нали ти казах — рече Раг, като опитваше да запази спокойствие. — С Фридрик имахме сделка. Сега върви да го доведеш.

Мъжът се вгледа в главата — която му отвърна с празен поглед изпод подутите си клепачи — после се обърна към Раг. Смъкна се от касетката, без да каже и дума, заобиколи внимателно главата, сякаш щеше да го ухапе, и изтича от склада.

Раг нямаше представа дали ще се върне, но реши, че е най-добре да изчака. Какво друго да прави?

Взе главата на Крупс, положи я внимателно на касетката и седна до нея. Изтощението от последните дни тежеше на плещите ѝ като чувал с ряпа.

Докато чакаше, се замисли за покрива на Бика. За Чирпи, Мигс и Тиджи. Дори за Фендер. А после се сети за Маркъс — ако не беше умрял така, тя нямаше сега да седи тук, на някаква си касетка в тъмен склад, с отрязана глава до себе си и да чака един престъпник.

Разсмя се на тази мисъл, сам-самичка в мрака.

— Кой би предположил? — запита на глас.

Крупс не ѝ отговори. Беше започнал да загнива и привличаше интереса на няколко мухи, но не това беше най-лошото, с което се бе сблъскала през последните няколко дни.

— Казват, че да си говориш сам, е първият признак на полудяването.

Раг едва сдържа писъка си, когато мъжът с къдравата коса, когото знаеше като Фридрик, влезе в склада. Придружаваха го двама бабаити. Онзи, който беше спал на касетката, се прокрадваше зад тях, сякаш се страхуваше от нещо.

Фридрик се вгледа в нея, после в главата, после пак в нея.

— Явно сме имали договорка? Би ли ми припомнила?

Раг слезе от касетката. Знаеше, че моментът е важен — един от моментите, които предопределят живота ти, — затова се вгледа твърдо в него.

— Ти каза, че ако един от нас ти донесе главите на останалите, ще влезе в Гилдията.

Фридрик я погледна накриво.

— Така ли съм казал? Сигурна ли си?

Озърна се към мъжете до себе си. Единият от тях беше убил Колс със сопа.

Те свиха рамене.

— Не, не помня да съм казвал такова нещо — рече Фридрик.

Стомахът ѝ се сви. Не я мамеха за пръв път, не за пръв път се подиграваха с нея, но това ѝ дойде в повече.

— О, каза и още как! Каза го точно тук само преди два дни — изведнъж се уплаши, че е прекалила.

Той сигурно щеше да ѝ отреже езика.

Фридрик тръгна напред, вгледан в главата на Крупс.

— Хм, като го спомена, си спомних нещо такова. Не помня този приятел обаче, но сега сигурно не е такъв красавец както преди. Вие помните ли, момчета? — биячите се засмяха, насилен смях на тъпа шега. — Да, може да ми се отвори място, но ми трябва човек, който ще върши работа, ще може да бие… и убива за мен. Ти такава ли си, момиченце?

Раг се замисли. Убиец не беше, но напоследък бе направила доста неща, на които смяташе, че не е способна.

— Аз съм джебчийка — рече тя.

— О, джебчийка. Имам много джебчии. За какво ми е още един?

— Защото съм най-добрата.

Фридрик се засмя. Хората му също.

— Смело твърдение, момиченце. И как ще го докажеш?

Тя едва потискаше гнева си. Не я мамеха за пръв път. Не ѝ се присмиваха за пръв път, но това копеле прекаляваше. Раг не говореше какво да е. Тя беше най-добрата.

— Онзи там — рече тя и посочи над рамото си към мъжа, когото беше събудила в склада. — Кажи му да извади ножа си.

Фридрик се смръщи.

— Какво да му кажа?

— Да извади ножа си. Кажи му.

Фридрик погледна към мъжа и сви рамене.

— Давай.

Раг не сваляше очи от Фридрик, но чуваше как онзи опипва колана си. Почти усещаше паниката и объркването му, когато осъзна, че ножът не е там.

— Няма го, нали? — рече тя и посегна към гърба си. — Защото преди малко го свих пред очите му!

И тогава се стрелна напред с ножа в ръка. Не беше много добра с остриетата — досега ѝ носеха само неприятности, но този път беше друго. Този път играта беше с високи залози и щом трябваше да вади нож, щеше да го извади.

Скочи право към Фридрик, ножът се стрелна напред и лицето му се разкриви от страх. Опита да се отдръпне, но не беше достатъчно бърз, тя го връхлетя, както котарак се спуска над плъх. Фридрик заотстъпва под тежестта ѝ, а тя притискаше ножа към гърлото му.

Чу как хората му се втурнаха напред, но и те не бяха достатъчно бързи.

— Кажи им да се разкарат или ще те заколя!

Фридрик вдигна паникьосан ръце и извика:

— Разкарайте се!

И така, тя държеше ножа до гърлото му, а мъжете само гледаха и не знаеха какво да направят.

— Е — каза Раг, усетила, че шансовете вече са на нейна страна. — Какво казваше за свободното място в твоя клуб?

— Да, има място. Мисля, че сега си спомням. Тъкмо се отвори — опита да се усмихне, но ножът го затрудняваше.

— Значи имаме сделка?

— Да, имаме, мамка му. Имаме сделка.

Тя го пусна бавно. Той беше нейният коз и щом свалеше ножа от гърлото му, щеше да е изиграла ръката си. Но трябваше да поеме този риск, рано или късно трябваше да повярва на думата му.

Щом го освободи, хората му пристъпиха напред, за да я накажат за стореното, но Фридрик поклати глава.

— Е, момиченце, май си спечели място на масата на големите.

Тя кимна, но не се усмихна. Все още.

— Казвам се Раг.

Фридрик се вгледа в нея и се усмихна. После ѝ подаде ръка.

— Добре дошла в Гилдията, Раг.