Вестителят на бурята

Двадесет

Най-тежко беше, когато останеше насаме с мислите си. Онова лице сякаш го преследваше, тормозеше го насън и витаеше зад него през деня.

Либер Конфлагранция беше огромна, но за Уейлиън тя бе ковчег, в който е затворен… затворен с труп, втренчен в него със стъклените си очи, укорително, отмъстително, пищейки за справедливост, която той не можеше да му даде.

Напоследък магистра Гелредида се бе посветила изцяло на преследването на вилнеещия из града убиец, затова уроците на Уейлиън бяха редки и кратки. Все пак тя успяваше му назначава ежедневни задачи, заради които той прекарваше безброй часове в Голямата библиотека. Не му оставаше време за нищо друго и се усамотяваше все повече — а точно от това нямаше нужда сега.

Всеки път щом опиташе да се задълбочи в заниманията си, виждаше лицето на мъртвия да го гледа от страницата на прашния том. Всяка нощ, докато лежеше в мрака, се насилваше да мисли за друго, но пак виждаше онези студени мъртви очи. Успееше ли да си представи лицето на русото момиче, на което се бе любувал отдалече — Гладис или Джеми? — то бързо избледняваше, кожата му ставаше восъчна и светлината в очите изгасваше, докато не заприлича на гниеща риба.

Не че нямаше за какво друго да се тревожи. Например още не беше разбрал какво означава проклетото Джотун. Въпреки всичко случило се, въпреки всичките си грижи, Гелредида продължаваше да го нарича така и щеше да му дава унизителни слугински задачи, докато не го разшифрова. Този път обаче Уейлиън мислеше, че почти е успял.

Беше стигнал до голгартианския произход на думата — до корена тун, който означаваше фекалии, — но после зацикли. Беше изучил повечето кланови диалекти и му оставаше само един — на харна хел — свирепо северно племе, което водеше постоянни войни със съперниците си от Кървавите острови и със зверовете от Ледените владения Моратхи. Беше въпрос на време да се натъкне на вярната дума, но задачата му се затрудняваше неимоверно от сянката на мъртвеца, която го преследваше, и от лицето му, изникващо по страниците на всяка книга.

— Обзалагам се, че четеш и насън, а, Грим?

Уейлиън се обърна така рязко, че си сецна врата. Брам седеше на писалището зад него и се усмихваше. Кичур коса бе паднал над едното му око, както се нравеше на момичетата.

— Ще ми се да можех — отвърна Уейлиън, доволен от това разсейване. — Не ми стигат часовете през деня.

— Пак ли имаш проблеми?

— Винаги.

Рембрам Туле се засмя, малко по-силно от необходимото. Един от учените в библиотеката го изгледа смръщен, но той не му обърна внимание.

— Трудиш се твърде усилено, Грим. Може би това е проблемът. Понякога е най-добре да се откъснеш малко от работата. Да се отпуснеш. Когато имам проблем, се опитвам да мисля за нещо друго — решението само изскача сякаш от нищото.

— Това е чудесно, радвам се за теб.

Брам го потупа по ръката.

— Стига де. Не е толкова зле. Говори се, че Червената вещица си е намерила друго занимание. Значи те е оставила на мира. Какво лошо има в това?

— Лошо е, защото ми възлага толкова много работа, че направо потъвам в море от проклети книги. И сякаш това не е достатъчно, ами и трябва да разгадая новото име, което ми лепна, иначе скоро ще потъна и в море от лайна, когато ме накара да чистя нужниците.

— Да, разбирам, че си в затруднение — рече Брам сериозно, но не сдържа лукавата си усмивка. — Е, как те нарече тази седмица?

— Джотун. Успях да го проследя до няколко голгартиански текста и разбрах, че коренът означава „лайно“, но само толкова.

Усмивката на Брам се разшири.

— Това е рибешки хайвер, Грим.

— Не, не може да бъде. Тун означава лайно, наистина.

— Повярвай ми, Грим. Древните голгартиански моряци са смятали, че хайверът е рибешко лайно, и са го изхвърляли, преди да решат да се разделят със суеверията и да започнат да го ядат. Явно се издигаш в очите на старото момиче — харесва те като голгартиански деликатес.

Уейлиън беше смаян.

— Предполагам, че е някакъв възход — вече има повече полза от мен, не съм онова, дето виси между краката на козела.

— Ще ти предложи брак, преди да се усетиш.

Дори самата мисъл го ужаси.

— Да, нямам търпение да видя какво ще измисли сега.

— Няма да е на голгартиански, това е сигурно — Брам лениво вдигна една от подвързаните с кожи хроники, в които се ровеше Уейлиън. — Колко жалко. Диваци са, но от тях може да се научи много.

— Мислиш ли? — досега Уейлиън беше прочел само за безконечните им войни. Определено сред тях нямаше велики мислители или учени — освен ако не ти се нравят безкрайните описания как се изкормва враг и как се опожаряват крепости.

— Абсолютно. Голгартианските скарли и вещери са първите в Запада, които са смятали магията за изкуство. Древните тевтонци откраднали цялото знание от тях, сключили съюзи с различните им племена, после ги предали във Войната за Червените снегове. Северняците казват: „Те откраднаха нашите могъщи думи с черните си каменни сърца“.

Уейлиън беше чувал за тази война, но не точно в този ракурс. Древните крале мечоносци се сражавали с нашествениците от Голгарта и защитавали границите си срещу ордата брадати диваци. Книгите в библиотеката не споменаваха за предателство.

— Ако не са водили тази война, ние още щяхме да търчим по препаски и да си размазваме главите с каменни брадви — поне това беше запомнил от проучванията си.

— Не подценявай голгартианците. Те идват от време, когато магията е била неопитомена. Преди архигосподарите да забранят употребата ѝ извън Кастата. И дори днес преследваме нарушителите.

— Тези дни вилнеят из града — каза Уейлиън, макар да знаеше, че не бива да го споменава. Но това беше просто Брам.

— Така ли? И какво са направили — превърнали са някоя женица в жаба?

— Не точно. Изкормили са един нещастник, след като са го заковали за пода. — И оттогава не мога да се отърва от измъченото му лице.

— Това не е доказателство, нали? В този град всеки ден убиват някого.

— Не е така. По стените имаше знаци, някакви гадости, прилоша ми само като ги видях. Магистрата трябваше да прочисти стаята и каза, че ще последват още убийства.

— Е, значи тече лов на вещици. Чудно колко ли бедни нещастници ще изгорят на кладата този път, преди да открият истинския виновник.

— Магистрата си разбира от работата. Тя няма да направи грешка.

— Не бъди толкова сигурен, Грим. Не за пръв път ще накажат магьосник за нищо.

— Да не искаш да кажеш, че отцепниците не са опасни.

Брам се засмя.

— Разбира се, че са опасни, Грим. Но не е нужно да бесим всяка вещица в провинцията, защото прави отвари от гъби и лекарства от кравешки лайна.

От другия край на библиотеката се чу силно изшъткване. Старият учен, чиято работа бе да подрежда хилядите книги и кодекси, ги изгледа строго иззад камара свитъци.

Брам само се ухили.

— Хайде, Грим, да се махаме оттук. И без това ще ослепееш от толкова четене.

— Не мога. Още не съм…

— Не се заробвай така, човече — Брам помете книгите от писалището му и те се стовариха на пода с трясък, който отекна във високия таван.

Старият учен изглеждаше така, сякаш ще получи удар от гняв.

Уейлиън бе обзет от паника, когато старецът тръгна към тях, провирайки се тромаво между редицата писалища. Брам вече приближаваше огромните врати. Ако Гелредида разбереше, че Уейлиън се е държал неподобаващо в Либер Конфлагранция, вместо да учи, го чакаше слугуване до края на дните му.

Той грабна чантата си и хукна след Брам. Зад него се чуваше сумтене, но старецът никога нямаше да го настигне.

Уейлиън изтича в коридора, покрай винаги бдителните Рицари на гарвана, и видя, че Брам изчезва зад ъгъла. Тръпката от гонитбата го въодушевяваше, а мисълта, че прави подобно нещо в аскетичната Кула на магистрите, го пришпорваше още повече. А рискът от това, че един от старите магьосници го видя и вероятно ще го накажат сериозно, само увеличаваше вълнението му. Стресът от последните няколко дни го напусна благодарение на едно дръзко неподчинение.

Брам търчеше по празните коридори, набирайки скорост с дългите си крака, но Уейлиън беше решен да не изостава. След няколко завоя налетя на древно каменно стълбище и хукна по него, като вземаше по три стъпала наведнъж. Когато най-сетне стигна до върха му, Брам го чакаше широко ухилен.

Бяха на върха на северния бастион на Кулата на магистрите, най-високата точка в града, и Брам гледаше към Свободните държави. В ясен ден се виждаше най-южният връх на планината Криега, но днес облаците го криеха. Стийлхейвън обаче се беше ширнал в целия си блясък — огромен кошер от лъкатушещи улици и керемидени покриви. На запад бе прорязан от Сторуей, която разделяше стария от новия град, а на скалисто възвишение на югоизток се издигаха статуите на Арлор и Ворена, бдящи за нашественици по суша и по море.

Уейлиън знаеше, че по море не се задава заплаха, но от север…

— Виж, Грим — Брам дори не се беше задъхал, а Уейлиън се опитваше да не пръхти като стара кранта, теглеща каруца с ряпа. — Кара те да се чувстваш малък, нали?

Не мислех точно за това.

— Ами, да. Предполагам.

— Стига, Грим, погледни. Виж колко е огромен, пълен с тълпи. Които знаят само да се чукат, да се бият и да раждат още нещастници, за да има още чукане и побоища. Такива сме всички, Грим — животни. Ето защо трябва да се радваме на живота.

— Разбирам какво имаш предвид. — Донякъде.

— Така ли? Тогава защо все висиш в библиотеката? Тук отвън е светът, Грим. Той ни чака да ни хване за вратовете. Някои неща не се учат от книгите. Някои неща трябва да се преживеят.

— Ние не сме тук за преживелици, Брам. Тук сме да учим. Архигосподарят Маргил казва…

— На кого му пука какво мисли старият тритон? Само не ми казвай, че вярваш на превзетите, високопарни глупости, които бълва. Видях те как гледаш Герди. — А, това било проклетото ѝ име! — Някои неща си струва да ги изпиташ, уверявам те. — Нищо не знаеш. — Неща, които не можеш да научиш от книгите.

— Е, можеш, но…

— Точно така! Можеш, но не е същото, нали, Грим?

— И без това е недопустимо. На чираците е забранено да имат връзки помежду си. Така че е най-добре да не го мисля.

— И успяваш ли да не го мислиш? — Брам се облегна небрежно на крепостната стена и се ухили.

— Да, разбира се. — Лъжец, лъжец, умираш за нея. Мислиш всяка нощ за нея, докато се пипаш.

— Значи нямаш против да се пробвам аз?

— Какво? — почувства ледена тръпка.

— Да се пробвам. Тя е доста хубава. Мислиш ли, че ще ме хареса? — Брам изглеждаше съвсем убеден в отговора. Герди определено щеше да го хареса — и Уейлиън не можеше да стори нищо.

— Не, не мисля! Ще те сметне за напълно неподходящ.

— Добре, Грим, успокой се. Ясно е, че сме изправени пред дилема. Ще я разрешим само като питаме момичето, нали така?

— Тя не е тук, така че няма как да я питаме.

— Но се досещам къде може да е.

Брам се отблъсна от стената и тръгна към стълбите. Уейлиън посегна да го сграбчи, но той беше твърде бърз — извъртя се и хукна надолу.

Отново се втурнаха към вътрешността на огромната кула, но този път Уейлиън бе по-внимателен по стълбището. Краката му бяха почти толкова дълги, колкото на Брам, но приятелят му се движеше с повече грация и с по-добра координация, а той беше тромав.

По чудо не налетяха на някой от магистрите, докато стигнат до трапезарията. Брам веднага тръгна покрай редиците дълги маси към група чираци в дъното на залата. Уейлиън с изумление забеляза Герди сред тях, смееше се на някаква шега. Сърцето му запърха, щом видя русата ѝ коса и омайващата усмивка, но после се сви, защото Брам вървеше право към нея. Какво ли щеше да ѝ каже? Дали беше в настроение за унижения? Уейлиън харесваше Брам, но знаеше, че може да стане доста груб в шегите — и често той беше мишената им.

Брам вече се представяше, целият в усмивки, по челото му нямаше и капчица пот въпреки търчането до трапезарията. Чираците, и особено Герди, се засмяха, когато той се присъедини към тях. Уейлиън никак не бързаше, но също ги наближаваше. Брам го видя, каза нещо и всички се обърнаха към него. Един от чираците се ухили, сякаш Брам бе казал нещо вулгарно — е, не беше изненада.

Макар да беше вече близо, Уейлиън не чу следващите думи на Брам, след които всички избухнаха в смях.

Какво ли им каза? Дали беше нещо за косата му, за кльощавите му крака или за глупавия акцент? О, милостиви богове, или че по цяла нощ мечтае за Герди?

Това беше — Брам ѝ беше казал за тайните му копнежи!

— Той е проклет лъжец! — извика Уейлиън.

Смехът замря.

Цялата столова притихна. Всички очи се обърнаха към него — запъхтян като старо куче, стояло твърде дълго на слънце.

Брам се усмихна.

Герди изгледа Уейлиън така, сякаш беше повърнал в скута ѝ.

Той се обърна и тръгна бързо през огромната зала, като се провираше между масите и се опитваше да не среща ничий поглед.

Не спря, докато не стигна до стаята си.

Чак по-късно осъзна, че вече не го преследва образът на изкормения труп. Сега го преследваше друг образ — на смеещи се, подигравателни лица.