Вестителят на бурята

Четиридесет

Тя гледаше тялото, откакто първите лъчи започнаха да проникват през витражите. Джанеса отпрати всички други от параклиса и стражите се подчиниха, решили, че тя иска да се отдаде на скръбта си. Но не беше скръб: Рейлан беше доказал, че любовното му признание е лъжа, а и тя би излъгала, ако каже, че изпитва нещо към него. Но все пак усещаше странна празнина в стомаха си, черна болезнена яма. Вина ли беше това? Чувстваше ли се отговорна за смъртта му? Рейлан бе опитал да я защити и заплати с живота си, но ако не беше долу с Грайе, щеше да е в безопасност някъде другаде.

Грайе. Само от мисълта за нея бликваха сълзи. Горката Грайе. Тя и Рейлан я бяха предали, но не заслужаваха да умрат. Самата Джанеса се готвеше да изостави короната и народа си заради любовта на един мъж.

Тялото на приятелката ѝ беше изпратено в Браега, където щяха да я погребат в земите на предците ѝ до родителите ѝ. Джанеса никога вече нямаше да я види и това ѝ тежеше.

Тялото на Рейлан лежеше в малкия параклис, увито в черно кадифе. Щяха да го погребат на Хълма на танцьора, както бе пожелал баща му. На север още почитаха Старите богове, а към Арлор и Ворена показваха единствено уважение. Тялото нямаше как да стигне чак до Валдор, преди да започне да се разлага, а херцог Банън Логар още се сражаваше с ариергарда на север. Нямаше как да остави армиите на Свободните държави дори за да погребе сина си. Изпратиха му вест и Джанеса си представяше каква е скръбта му, след като само за няколко дни бе загубил първо добрия си приятел краля, а сега и сина си.

Рейлан щеше да остане в параклиса до мръкване и докато не дойдат да го отнесат, Джанеса щеше да стои до него.

Вратата зад нея се отвори и проникна светлина — сурова светлина върху покрития труп.

— Наредих да ме оставят сама — каза Джанеса.

— Разбирам, Ваше Височество, но трябва да говоря с вас.

Джанеса се обърна и видя Одака да затваря вратата на параклиса. Изглеждаше опечален, лицето му бе изпито, а очите — зачервени, сякаш не беше спал от дни.

Тя знаеше за какво иска да говорят. За брака ѝ, за политическото споразумение, което още предстоеше да бъде уредено. Спомни какво бе обещала на Река и колко близо бяха до бягството. Дали все още можеше да го направи? Дали щеше да се върне за нея?

— След последния опит за покушение над живота ви нуждата да сключите брак става още по-спешна. Ако нещо се случи с вас преди това, Свободните държави ще потънат в хаос. Не можем да го позволим, особено с нашественици на прага ни.

— Зная какъв е залогът, Одака.

Дали? Наистина ли осъзнаваше какво може да загуби? Със сигурност не го осъзнаваше, докато беше с Река. Когато падна в прегръдките му и искаше само да избягат и да оставят всичко зад гърба си.

— Трябва да изберете, милейди. Зная, че е трудно, но…

— Но трябва да се направи, знам — тя се обърна, видя сериозното му изражение и разбра колко тежко е бремето му. Той крепеше цялото кралство на плещите си, а тя мислеше само за себе си.

Погледна ръката му. В сумрака не успя да различи белега на дланта, но знаеше, че е там. Баща ѝ имаше същият. Навремето, когато тя бе още дете, двамата бяха скрепили с кръв връзката помежду си, преди да се бият с аеслантите. Казваха, че Одака Дуур водел племе от петдесет хиляди мъже, но се отказал от цялата тази власт, за да служи на крал Каел. Джанеса не знаеше дали да вярва на тези истории, но вярваше, че Одака е бил предан на баща ѝ, както сега беше предан на нея.

— И какъв избор имам? — попита тя. — Леон ли да избера, този егоистичен мърляч? Или може би лорд Бартоломео, който, също като баща си, вече има цяла сюрия копелета? Или пък херцог Варгус от Стилморн, макар че е на осемдесет, но пък няма деца въпреки седемте съпруги, които е надживял. Или вероятно лорд Кадран от Браега? Чух, че е вече на седем. Сигурна съм, че ще стане велик държавник, щом се научи да пише.

— Разбирам неохотата ви, милейди. Все пак трябва да действаме бързо. Вече съм уредил да ви ескортират до безопасно място извън града. Оттам ще задействаме женитбата и…

— Не, няма да си тръгна оттук — мисълта да иде някъде без Река я изпълваше с ужас. Но той беше изчезнал боговете знаят къде. Тялото на огромния убиец беше открито до моста Алуарк, ала от любимия ѝ нямаше и следа. Беше решена да остане в града, докато не научи каква е съдбата му.

— Благородството ви е достойно за възхита, но сигурността ви е по-важна за мен.

Благородство? Нима той смяташе, че тя иска да остане заради лоялност към града и народа си? Досрамя я. Тя оставаше заради любовта си към мъж, който щеше да я отведе далеч от народа ѝ. Далеч от този град, който скоро щеше да бъде сравнен със земята.

— Благородство или не, Одака, не мога да си тръгна. Мястото ми е тук — още докато изричаше думите, започна да вярва в тях, започна да убеждава сама себе си, че наистина действа заради дълга, но въпреки всичко не успяваше да изхвърли мисълта за Река.

— Очевидно е, че тук не можем да ви опазим. Дворецът не е безопасен.

— Градът също, Одака. Всички са в опасност. Защо не и тяхната кралица?

Тяхната кралица? За пръв път изричаше тази дума. За пръв път се замисляше сериозно да поеме властта. И веднага почувства бремето на плещите си.

Одака понечи да спори, но вратата на параклиса се отвори. Двама прошарени воини влязоха и Джанеса видя, че са охранителите на лорд Рейлан — Пограничните вълци на Валдор. Те коленичиха пред нея и сведоха глави.

— Дойдохме за принца — рече единият. Странно, че го наричаха така, но според валдорската традиция младите господари бяха принцове. Все пак навремето Валдор е бил самостоятелно кралство.

— Разбира се. Ще го отнесете, за да бъде погребан, нали?

— Да, Ваше Височество. Няма смисъл да отлагаме.

Джанеса кимна.

— Тогава ще дойда с вас.

Мъжете се спогледаха и се размърдаха смутени.

— Опасно е да напускате двореца, милейди — каза Одака. — Освен това лорд Рейлан ще бъде погребан по езическия обичай. Не подобава бъдещата кралица на Стийлхейвън да присъства на езическа церемония. Скоро ще станете застъпник на вярата на града. Земният наместник на Арлор. Против протокола е.

— Протоколът да върви по дяволите, Одака — сопна се тя и се вгледа в тялото на Рейлан. Уважаваше го въпреки предателството му.

Пограничните вълци стояха в очакване на заповеди и Джанеса изпита съчувствие към тях — не бяха успели да опазят принца. Какво ли наказание ги очакваше във Валдор… какъв ли срам.

— Добре, отнесете го — рече тя.

Те се поклониха отново, вдигнаха носилката с Рейлан и го изнесоха от параклиса.

Щом излязоха, Одака се бърна към нея.

— Милейди, съжалявам, но…

— Знам какво трябва да се направи — сопна се тя. — Сега, повече от всякога.

Мина покрай него и излезе от параклиса. Двама от Стражата веднага я последваха.

Джанеса нямаше представа къде отива. Скайхелм беше огромен, с много стаи, но тя не искаше да иде в нито една от тях. Щом подмина тронната зала на баща си обаче, спря.

Залата беше огромна и каменна. Още от времето на крал Годрик Печалния тя беше сива и груба, без знамена или трофеи. Нищо не биваше да разсейва царедворците при срещата им с краля.

Джанеса спря на прага и погледна към трона в дъното на залата. И той беше от камък, студен и безпристрастен, каквито трябваше да са решенията на краля. Или на кралицата.

Тръгна през залата към трона и стражите я последваха. Съвсем скоро щеше да се наложи да седне на този трон и да управлява. Или да се омъжи и да предаде отговорността другиму. О, де да беше толкова лесно.

Като дете си играеше тук, криеше се зад каменните колони, катереше се по огромния трон. Разбира се, беше забранено, но на малката Джанеса, на вълчицата с огнени коси, не ѝ пукаше.

Сега, когато беше длъжна да седне на него, за пръв път изпита страх.

— Величествен е, нали?

Джанеса се обърна, но не преди стражите, които се завъртяха с дрънчене и сграбчиха мечовете.

Баронеса Изабел стоеше на входа към залата и се усмихваше. Пристъпи вътре и добави:

— Моля ви, не се безпокойте, аз не съм опасна.

Стражите като че ли се отпуснаха малко, но Джанеса не беше сигурна колко точно безопасна е тази жена. Все пак им кимна и те отдръпнаха ръце от мечовете.

— Досега нямах шанс да изкажа съболезнованията си — рече Изабел. — Баща ви беше велик крал, а лорд Рейлан щеше да е достоен негов наследник.

— Благодаря ви — отвърна Джанеса.

— Уверявам ви, че споделям скръбта ви. Съпругът ми беше убит наскоро от същата орда, която заплашва земите ни. Зная колко е трудно, особено когато дългът тегне също тъй страшно като мъката. Но трябва да мислим за бъдещето. — О, започва се. — Хората трябва да има на кого да се уповават. Имат нужда от водач. Управник, който заслужава тяхната вярност. Който заслужава да седне на този трон. — Тя посочи към каменния стол.

— Разбира се — отвърна Джанеса. — И аз ще им го осигуря.

— Така ли? Мислите, че можете да дадете стабилност на Свободните държави и народа им? Да се изправите пред нашествието? Пред безмилостен враг? Мислите, че можете да сторите това сама? Вие сте само едно неопитно момиче.

— По-силна съм, отколкото изглеждам.

Изабел се усмихна.

— Трябва да сте.

Ставаше неприятно. Джанеса бе позволила на тази жена да изкаже мнението си, но беше ясно какво иска. Леон беше единственият приемлив кандидат и майка му вече надушваше властта, вкусваше я — в това нямаше съмнение.

Изабел се приближи.

— Зная, че имате свои хора. Хора, на които си мислите, че можете да разчитате. Но на кого наистина може да се доверите? Една кралица се нуждае от съпруг, който да я пази. Животът ви вече беше застрашен два пъти. Ако се омъжите, съюзът ще удвои силата на този дворец и на този град. В другите провинции има хора, които вече обръщат поглед насам. Трябва да им покажете сила. Съюз, който ще укрепи Свободните държави…

— Да, това вече съм го чувала — сопна се Джанеса и Изабел замълча, но изражението ѝ не се промени. — Сега, когато единият кандидат вече го няма, трябва друг да го замени. Дошли сте да ми кажете, че Леон е най-добрият избор?

— Той е единственият избор — рече Изабел. — Не е идеалният, признавам. Аз съм му майка, ала зная, че има недостатъци. Той е разглезен, но вие сте умно момиче. Можете да го вкарате в пътя.

Нима? Да не бе треньор на кучета? Тя не искаше мъж, който има нужда от обучение, искаше…

… искаше Река.

— Толкова ли е лесен за манипулиране?

Изабел вдигна вежда.

— Е, ще трябва малко да се потрудите, нищо повече. Той има и добродетели.

— Сигурна съм. Ще си помисля, госпожо.

— Мислете бързо. Свободните държави са заплашени от унищожение и трябва да се омъжите. Изборът е ясен. Не отлагайте твърде дълго, или сватбата ще е сред руините на този град.

И без да чака отговор, Изабел се обърна и тръгна през залата. Джанеса я гледаше и мислеше за думите ѝ.

За да спаси града си и страната си, тя трябваше да се омъжи и да сключи силен и траен съюз. А имаше само един подходящ кандидат — Леон Магрида.

Мисълта за него я отвращаваше. Неотдавна бе в прегръдките на Река. Мъж, когото обичаше и който я обичаше без никакви условности. Никога нямаше да има това с Леон. Беше обмисляла брак с Рейлан, но младият господар на Валдор беше силен и способен мъж.

Леон бе много далеч от това.

Тронната зала и всичко, което тя представляваше, внезапно ѝ се стори потискаща. Трябваше да се махне оттук. Излезе, следвана от стражите. Предпочиташе уединението, искаше да избяга далеч, но това вече беше невъзможно.

Джанеса тръгна през двореца, като мислеше, че за нея вече няма да има уединение. Пое по стълбите и ускори крачка. Усещаше как стените се движат, усещаше как дъхът ѝ излиза накъсан. Стражите бяха усърдни и я следваха по петите, не я губеха от поглед.

Когато най-сетне стигна до върха на кулата, за да погледне към града, те не бяха далеч зад нея.

Джанеса сложи ръка на парапета и се вгледа на север. Не можеше да види Хълма на танцьора, но знаеше, че скоро Рейлан ще бъде погребан там.

Сега бе останал единствено Леон Магрида.

Ако мъж като Рейлан я беше предал, на какво ли беше способен Леон? Как да се омъжи за такъв човек — дори и за благото на народа си? И то когато беше влюбена в друг?

Отново се вгледа в покривите на града. Дали Река я чакаше някъде там? Жив ли беше? Или бе решил да избяга без нея?

Беше изтощена и объркана, в ума ѝ се прокрадна съмнение към всеки мъж, към всеки кандидат. Към всеки любовник.

На кого да се довери? Чий съвет да послуша?

Дори Грайе я беше предала накрая, приятелката, с която бе споделила живота си. А Одака беше предан на баща ѝ, не на нея. Можеше ли да му вярва?

— Доведете ми регента — каза тя на един от стражите, той се поклони и тръгна да изпълни заповедта.

Докато гледаше града и чакаше Одака, решителността ѝ се възвръщаше. Това беше нейният град, нейният народ. Само на един човек можеше да вярва, само от един човек някога бе имала нужда.

Когато Одака най-сетне дойде и се поклони, тя вече беше взела решение.

— Ускори подготовката за коронацията ми — каза Джанеса и продължи, преди той да е възразил: — Няма да напусна града. Ще остана с народа на Стийлхейвън и ще посрещна с него съдбата си. Неговата съдба. Няма да има женитба. Няма да има съюз. Баща ми обедини Свободните държави и аз ще скрепя това обединение, но не като им дам крал. Ще бъда кралица на този град и ще управлявам като баща си.

Одака само се взираше в нея.

За миг тя се зачуди какво ли ще ѝ каже, почти искаше да възрази, да я обори, но той не го направи.

— Както заповядате, Ваше Височество — каза Одака накрая. Поклони се ниско и се оттегли.

Джанеса можеше да се закълне, че го видя да се усмихва.