Вестителят на бурята

Двадесет и осем

В двореца Скайхелм цареше суматоха. Джанеса чуваше през два етажа как Гарет крещи на хората си. Басът на Одака също гърмеше по коридорите и ги прочистваше от слуги, преди още да са се появили.

Джанеса седеше на леглото с гувернантката. Грайе стоеше в ъгъла на стаята и гледаше измъчено. Кръвта беше почистена от пода, но на огромния килим имаше петно. Джанеса се взираше в него, то ѝ припомняше за раната на Река.

Река, който дойде да я убие в съня ѝ.

Не знаеше къде е Рейлан, младият лорд беше отнесен от хората на баща му.

Беше ѝ спасил живота. Дали? Наистина ли тя бе в смъртна опасност? Дали Река щеше да я убие? Предния ден ѝ говори така нежно. Отвори сърцето си за нея. Дали е било просто уловка, част от план? Но защо тогава не я уби, когато се срещнаха за пръв път? Щеше да е така лесно да го направи на мястото на срещите им. Със сигурност много по-лесно, отколкото да прониква в двореца.

Да, беше ѝ казал за живота си: живот на насилие, изпълнен с трудности, и принуден да прави неща, които са чужди на природата му. Но и за миг не си бе представяла това — че е… какъв? Убиец?

Разбира се, беше се питала за белезите му, за следите от насилие, но дори не предполагаше…

Вероятно винаги е била в опасност. Гарет смяташе, че още е. Удвои броя на стражите на всеки пост, наказа сурово рицарите от снощи, крещя им като полудял и ги обвиняваше, че не са били достатъчно нащрек.

А какво ли щеше да направи баща ѝ, когато разбере? Кралят се сражаваше за Свободните държави. Но ако знаеше, че дъщеря му е заплашена от убийци, със сигурност щеше да изостави защитата на кралството, дори за малко, и щеше да се върне да я пази лично.

Тя не можеше да позволи това. Той трябваше да мисли за народа си.

Джанеса се изправи и сепна гувернантката Нордейн, която се беше унесла в дрямка.

— Трябва да говоря с Одака — каза Джанеса.

Грайе изглеждаше стресната.

— Сега трябва да стоим тук. Не можем да…

— Мога да правя каквото си искам, Грайе.

Не искаше да ѝ се сопва, Грайе бе загрижена за нея, но и не искаше баща ѝ да разбере за случилото се, преди да се е изправил пред хуртите в битка. Сега нищо не биваше да го разсейва.

— Грайе е права — рече сънливо Нордейн. — Трябва да стоим тук. — Но Джанеса вече вървеше към вратата.

Тя забърза по коридорите на Скайхелм с развята нощница и разрошена коса и крещеше, че трябва да говори с Одака. Двамата от Стражата, назначени да я охраняват, едва я настигаха. Джанеса знаеше, че сигурно изглежда истерична, докато търчи като банши из коридорите на двореца, но не ѝ пукаше.

Никой не посмя да я спре, слугите се отдръпваха от пътя ѝ, а Нордейн и Грайе само я следваха.

Джанеса стигна до долния етаж, водена от гласа на Одака, който се носеше от една стая. Тя спря пред прага и освободи Нордейн и Грайе.

— Вече можете да си вървите.

— Как така? — попита Грайе.

— Трябва да остана сама. Вече не съм момиче, Грайе. Един ден ще бъда кралица и няма да сте до мен постоянно, в случай че се препъна.

Гувернантката понечи да заговори, но Джанеса вдигна ръка да я спре.

Двете жени се отдалечиха и я оставиха сама пред прага на стаята.

Тя се овладя преди срещата с Одака, отвори вратата и влезе в стаята. Но спря като закована, преди да е казала каквото и да било.

Одака не беше сам. Баронеса Изабел Магрида гледаше нахлуването на Джанеса леко развеселена. Синът ѝ Леон направи същото и на устните му плъзна лукава усмивка.

— Ваше Височество — рече Одака и се поклони.

Баронесата наведе любезно глава, а Леон я удостои с лек поклон, сякаш усилието му идваше твърде много.

Джанеса ги изгледа, несигурна как да продължи. Трябваше да каже на Одака, че иска случилото се в двореца да остане в тайна поне за сега, но не и пред баронесата и нейния син. Това не ги засягаше и със сигурност им липсваше дискретност.

Именно Одака наруши тишината.

— Тъкмо уверявах нашите гости, че Скайхелм е безопасно място, най-безопасното в града.

Изабел не изглеждаше убедена.

— И все пак убиец е проникнал през защитата, регенте. Ако не е бил лорд Рейлан, принцесата щеше да е мъртва. Ако моят син беше настанен по-наблизо, убиецът нямаше да избяга. — Тя се обърна към Джанеса и я изгледа състрадателно. — А как сте вие, скъпа моя? Трябва да си почивате след подобно преживяване. — Скъпа моя? Джанеса се смръщи. — Ако можем да ви помогнем с нещо, само кажете.

И какво ли ще направите, баронесо? Ще сложите броня, ще грабнете алебарда и ще стоите нощем пред вратата ми?

— Много съм ви благодарна за загрижеността — рече Джанеса и успя да се усмихне почти толкова фалшиво, колкото и баронесата. — Но мога да ви уверя, че съм добре. Ако това е всичко, бих искала сега да обсъдя нещо с регента.

Изражението на Изабел се смрази за миг, но маската се върна светкавично.

— Разбира се, скъпа моя. — Пак „скъпа моя“! Аз съм „височество“ за такива като теб! — Ела, Леон. Ще се оттеглим в покоите си да си починем… ако можем.

Те се поклониха и излязоха.

Джанеса веднага се обърна към Одака.

— Изпратихте ли вест за случилото се на баща ми? — попита тя.

Одака се смръщи и поклати глава.

— Увериха ни, че дворецът е обезопасен, милейди.

— Добре. Татко не бива да разбира за това, докато не приключи с проблемите на север.

Проблемите? Осъзна, че говори така, сякаш баща ѝ урежда маловажен дипломатически спор, а не води война за оцеляването на кралството и живота на поданиците си.

— Но баща ви трябва да разбере. Амон Туга нанесе удар в самата столица, в самия дворец, срещу дъщеря му. Елхаримът показва недвусмислено намеренията си — няма да има милост и няма да спре, докато кралят и династията Мастрагал не бъдат унищожени. Не мога да не му кажа за това.

— Можеш, Одака. Баща ми не бива да разбира. Нищо не трябва да го разсейва в този критичен момент — не искаше да звучи така настойчиво, дори заповедно, но това сякаш ѝ ставаше втора природа.

Одака замълча. Джанеса се зачуди дали не е преминала границата, но си спомни неговите думи: Живея, за да служа.

— Баща ви накрая все пак ще разбере. И когато научи, че сме скрили от него…

— По мое нареждане. Скрили сте го по мое нареждане. Баща ми трябва да разбере и че ако ще управлявам, трябва да мога да вземам решения. Чуе ли за този така наречен убиец, ще изпрати хора в града да ме защитават, а има нужда от тях в битката. Новините ще го обременят излишно. Не мога да позволя това. Няма да го позволя.

Накрая Одака кимна.

— Както желаете, милейди. Ще се погрижа да не се изпраща вест, докато армиите на Свободните държави не се изправят пред ордата на хуртите.

Джанеса се успокои. Овладя се. Едва не му благодари, но се въздържа.

— Някой пострадал ли е? Освен лорд Рейлан, разбира се?

— Един от стражите е ранен, но е жив. Стига Гарет да не го удуши заради провала му. Иначе единствено лорд Рейлан се е изправил пред убиеца.

— А как е той? Възстановява ли се?

Сякаш по даден знак, вратата на стаята се отвори. Влязоха двама стражи, следвани от лорд Рейлан, който бе съпровождан от охраната си: двама от прочутите Погранични вълци на Валдор. Тези посивели мъже от севера не се отделяха от младия си повереник.

Тримата коленичиха пред Джанеса и сведоха глави.

— Ваше Височество — каза Рейлан. — Чух, че сте тук. Радвам се да ви видя жива и здрава.

Нещо в него се беше променило, приятна промяна, която накара и Джанеса да се зарадва, че го вижда жив и здрав.

— Моля ви, лорд Рейлан, станете — той и хората му се подчиниха и тя видя пожълтяващата синина на челюстта му, където го беше ударил Река. — Добре сте, надявам се?

— Добре съм, милейди. И дори още по-добре, щом видях, че сте в безопасност.

Тя огледа загрижено лицето му.

— Раните ви…

— Това е нищо. Получавал съм по-тежки при тренировки. Съжалявам само, че оставих убиеца да избяга. Трябваше да го заловя.

— Да… жалко, че избяга. Явно влиянието на елхарима е достигнало до Стийлхейвън.

— Но вие вече сте в безопасност, милейди. Заклевам се да ви защитавам. Аз и моите Вълци ще ви пазим ден и нощ.

Джанеса усети как Одака се размърда неловко при тези думи, защото те предполагаха, че Стражата не е в състояние да я опази, но регентът си замълча.

— Поласкана съм, че приемате за свой дълг да ме пазите, но ви уверявам, лорд Рейлан, не е необходимо. Аз съм в безопасност. Стражата е удвоена и стаята ми се наблюдава ден и нощ. Сега не би могла да проникне и цяла армия убийци.

— Много добре, милейди. Но моля ви, знайте, че съм на вашите услуги. Нападение срещу вас е нападение срещу всичко, което ми е скъпо.

Джанеса се усмихна.

— Ласкаете ме с тази отдаденост, лорд Рейлан.

Рейлан пристъпи напред, изглеждаше смутен, и продължи по-тихо, за да го чува само тя:

— Трябва да знаете, милейди, че моята преданост към вас е вечна. Ще направя всичко за вас. Ще ви защитя на всяка цена. Дори с цената на живота си.

Джанеса беше смаяна. Къде беше тази емоция, когато ѝ предложи брак? Дали беше искрен, или играеше роля, за да я спечели и накрая да получи трона?

— Аз… оценявам думите ви, лорд Рейлан. И не се съмнявайте, че още обмислям… предложението ви — тези думи едва не заседнаха на гърлото ѝ.

Той поклати глава.

— Моля ви, милейди… Джанеса. Тревогата ми, страхът ми за вас са искрени. Мисълта, че може да ви наранят, ме убива.

Рейлан се взираше пламенно в нея и вече говореше по-високо. Не го интересуваше, че тази проява на любов ще бъде чута от останалите, дори от мрачните му охранители.

Джанеса беше замаяна. Дали наистина я обичаше? Това разголване на душата му ли беше чакала?

Смути се, не знаеше как да отговори пред очите на всички. Дали да приеме сега предложението му за брак, пред Одака и хората на Рейлан?

— Благодаря ви — успя да каже накрая.

Сведе очи и осъзна, че е по нощница. Усмихна се смутено, обърна се и тръгна към вратата.

Мислеше само как да стигне по-бързо до стаята си. Потискаше сълзите и много ѝ се искаше баща ѝ да беше тук. Той щеше да знае какво да направи, щеше да ѝ каже какво да направи.

Но всъщност вече ѝ беше казал — искаше тя да се омъжи за Рейлан.

Един от Стражата стоеше пред вратата ѝ.

— Изпратиха ме да ви пазя в покоите ви, Ваше Височество. По заповед на регента.

Тя се обърна към него и тревогата ѝ се изля в гняв, както искрица лумва в пламъци.

— Значи се очаква да ме гледате как спя? — извика тя и се втренчи в бронирания мъж.

Той изсумтя несигурно, явно не знаеше какво да направи. Рицарят не можеше да се противи на заповед на регента, нито да пренебрегне гнева на принцесата. Джанеса изпита вина. Този мъж не ѝ беше направил нищо, избликът ѝ бе недопустим.

— О, просто си стой тук — извика тя, отвори вратата и я затръшна след себе си.

Тогава рукнаха сълзите. Тя успя да приглуши риданията, за да опази достойнството си. Един ден щеше да властва над тази земя и над този град, а слаба кралица беше по-лошо от никаква кралица.

И тогава усети нещо в сенките в ъгъла на стаята. Въпреки непроницаемия мрак успя да различи нечия фигура.

Можеше да изкрещи, можеше да се втурне към вратата, но не го направи. Някак знаеше…

Той излезе на светло. Беше без качулка и лицето му се виждаше на сиянието на свещите — обезобразено, но все пак красиво.

Джанеса се втурна към него, когато той политна напред, и успя да го задържи в прегръдката си. Усещаше треската му и колко лепкава е кожата му, покрита с тънък слой пот. Той притискаше раната на хълбока си, а дрехата му беше пропита с кръв.

С известно усилие Джанеса го издърпа до леглото си и той падна на него по гръб, стиснал зъби, безмълвен.

— Трябва да спрем кървенето — каза тя и събра чаршафите в отчаян опит да спре кръвта.

Джанеса плачеше — но той се усмихваше.

Вдигна ръка към лицето ѝ и една сълза се спусна по окървавения му пръст.

Джанеса понечи да заговори, но преди да каже и дума, вратата се отвори.

— Знам, че искаш да си сама, но не можах да спя. Гарет не спира да крещи — каза Грайе и се приближи. — Радвам се, че не съм единствената…

Замълча и се втренчи в двамата на леглото, а лицето ѝ пребледня.

Джанеса хукна през стаята и затръшна вратата, преди Грайе да е избягала. Сложи ръка на устата ѝ, за да не запищи.

— Трябва да ми вярваш, Грайе. Трябва да ми вярваш, както никога досега — очите на Грайе отскочиха към мъжа на леглото. — Той ми е приятел, Грайе, повярвай ми. Не би ме наранил. Не би могъл. — Джанеса знаеше колко невероятно изглежда това. — Ако си махна ръката, ще закрещиш ли? — Грайе се поколеба, после поклати глава.

Джанеса отдръпна ръка.

— Какво става тук, по дяволите? — дрезгаво прошепна Грайе.

— Нямам време да ти обяснявам сега. Мога да ти кажа само, че е ранен и трябва да спрем кървенето. Ще ми помогнеш ли?

Грайе погледна пак към мъжа на леглото, който стискаше почервенелия чаршаф до тялото си и дишаше тежко.

— Разбира се — отвърна тя.