Вестителят на бурята

Тридесет и две

Усещаше го на хълбока си. Най-доброто оръжие, което бе имал, откакто… е, от цяла вечност. И се оказа отлична сделка. С Каира го купиха от една сергия на пазара в Северната порта, а щом претегли тежестта му и прокара пръст по наточеното острие, Мерик се зачуди как такова великолепно оръжие е попаднало у уличен търговец. Той явно нямаше и представа какво притежава, защото им го продаде на безценица. Очевидно целият му асортимент идваше от старата изгоряла ковачница, чийто собственик беше изчезнал. Някой беше изгубил доста пари, но това не бе проблем на Мерик. Той се беше сдобил с достоен за себе си меч и само това имаше значение. Ако Шанка и биячите му или някое друго важно копеле, реши да го предизвика, по-добре да умее да се бие или ще го прониже три стъпки яка стомана.

А и това не беше единственият му коз.

Каира беше красавица, трябваше да го признае. Имаше нужда от малко руж на бузите и устните, малко грим на очите, но пак изглеждаше по-добре от повечето жени, с които си бе имал работа. Освен прекрасния външен вид, явно я биваше в битка. Беше висока почти колкото него, със здрави мускули под туниката. Широка в раменете и с набито око, тя изпълняваше задачата си на охранител с внимание, което го караше да се чувства… в безопасност? В по-голяма безопасност от доста време насам, поне откакто взе парите от Шанка.

Сега трябваше само да ѝ се усмихва и кой знае докъде можеше да се стигне. Не беше лесно обаче, тя не правеше грешки и винаги оставаше сериозна. А новините за краля не подобриха положението.

Мерик не губеше време да се подмазва на Мастрагал, нито пък ги мразеше като някои. Знаеше, че за страната е важно да бъде управлявана от силна ръка и точно той не би завидял на никого за привилегиите — сам се беше радвал на такива, преди да прецака всичко. Каира обаче го преживяваше тежко. Когато истерията се разрази по улиците, тя прие новините за убийството на Каел с безизразно лице, но личеше, че е съсипана.

Е, той предполагаше, че хората по принцип са си патриоти.

Двамата вървяха по улиците, рамо до рамо, той и верният му страж. Всички наоколо бяха потиснати: във въздуха витаеше очакване, че нещо ще се случи и то няма да е добро.

Глашатаите още не бяха обявили нищо, но Мерик знаеше какво се задава. Щом бяха победили армиите на Свободните държави при Келбур Фен, вече нищо нямаше да спре хуртите да нахлуят. Скоро щяха да последват слуховете и паниката. Можеха да се надяват само хуртите да са се награбили достатъчно и да се върнат, откъдето са дошли. Мерик знаеше, че подобни шансове са нищожни, но и не му пукаше.

Той вече беше приключил с всичко тук. Щом си оправеше дълговете, щеше да се разкара от тая помия по-бързо, отколкото монета изчезва от кесията на комарджия.

— Къде отиваме? — попита Каира.

Мерик не очакваше въпроси — не беше продумвала от доста време — и го хвана почти неподготвен.

— Извинявай, ама друга работа ли имаш?

Тя не отговори, само поклати глава и той се почувства зле.

— Щом питаш, ще ти кажа. Отиваме при Палиен. Аз си свърших работата. Платил съм на хората, всичко е готово. Ще му кажа какво-къде и си продължавам по пътя. Не се тревожи, няма да се бавим. После ще те заведа в една кръчма до брега, както обещах. — Може да ударим по едно, преди да оставя всичко зад гърба си.

Пак мълчание. Опитът му да я изкуши отново с обещание за хубаво вино и изискана компания не се увенча с успех, явно не я интересуваше. Мерик намираше това за дразнещо.

— Значи почти сме приключили?

— Ти да не би наистина да имаш други планове? Палиен не ти ли плаща достатъчно? Да не са ти предложили нещо по-доходно?

Тя поклати отново глава.

— Просто нямам търпение да приключим.

Той я погледна, но не прочете много по силното ѝ лице.

— Ако ще те успокои, и аз съм така.

— Някакви колебания ли имаш по тази работа?

— Колебания ли? Кой говори за колебания? Просто искам да се свършва, за да се върна към живота си. Нямаш представа колко неудобства ми довлече това.

— Значи ти пука само за…

— Какво искаш да знаеш, Каира? — вече я предпочиташе мълчалива. — Дали ми пука само за парите? Да, предполагам. Дали се чувствам виновен за…

Замълча. Не биваше да говори за това на улицата, но тя го беше уцелила на лошо място.

Дали се гордееше със себе си? Разбира се, че не, но какво да направи? Ако не беше свършил работата възможно най-добре, щеше да гние в някоя канавка. Каира вероятно не му се възхищаваше особено, но не ѝ дължеше обяснения. Тя беше просто бияч, не ѝ се плащаше да знае подробности, плащаха ѝ да го пази, докато корабът с робите не излезе в морето.

— Вероятно ще поговорим за това по-късно — чу се той да казва.

Искаше ли да говори за това по-късно? Не бе очаквал да говори за това и сега. Така всичко ставаше някак реално, караше го да се замисли за стореното, за обречените нещастници. Нима това би могло да е добре? Нима?

Изминаха остатъка от пътя в мълчание, Мерик се опитваше да не мисли за последствията от действията си, последствия както за него, така и за съсипаните от него животи. Когато стигнаха до къщата, в която бе свърталището на Палиен, Мерик искаше само да приключи с тази история и да излезе жив оттук.

Поведоха ги по стълбището. На три етажа по-горе намериха Палиен на озарена от слънцето тераса.

— Надявам се, че носиш добри новини, Райдър — рече той, докато ядеше. Все ядеше тоя човек. Как оставаше слаб като умиращ от глад вълк… и два пъти по-свиреп?

— Разбира се, че са добри — отвърна Мерик с усмивка. Не биваше да изглежда изплашен пред гадното копеле. — Пристанищната кула е наша. Половината от Зелените куртки, които ще са на смяна, също са подкупени. Няма да стане със Стражата, но те не са проблем, нали? Няма да извеждаме хора от двореца.

Палиен кимна, докато ядеше, устните му се извиха от задоволство.

— Отлично — рече с пълна уста. — А сега, когато дъртакът Каел отиде при Господаря на враните, ще е още по-лесно, целият град е в траур. Всички ще са твърде погълнати от скръбта си, за да забележат няколко липсващи селяни.

— Не знаем дали е мъртъв — рече Каира. Гласът ѝ прозвуча така мощно и решително, че Палиен спря да дъвче.

Мерик усети внезапно напрежение във въздуха и чу хората на Палиен да се раздвижват зад тях. Не беше добра идея да се обаждаш, без да те питат, в подобна ситуация, но явно Каира не бе наясно с това.

— Тя сигурно иска да каже, че трябва да останем нащрек, докато не приключи всичко — обади се бързо Мерик. — Не бива да разчитаме на нищо, докато корабът не бъде натоварен и не се свърши.

Палиен кимна бавно, но не сваляше очи от Каира.

— Сигурно си прав. Започвам да разбирам защо са те наели, Райдър.

— Не е само заради омайната ми усмивка — най-добре беше да разведри обстановката, преди Каира да ги е затрила и двамата. — Е, приключихме ли? Може ли да си ходя? Предполагам, че дълговете ми ще бъдат…

— Какво говориш, по дяволите? — Палиен гледаше право в него.

— Ами… аз си свърших работата… нали?

Палиен се усмихна, но без капка веселие. Всъщност това беше най-злобното нещо, което Мерик бе виждал.

— Не бъди глупак, Райдър. Още ни трябваш, за да надзираваш стоката и да прибереш парите. Защо реши, че си приключил?

Защото осъществих сделката от начало до край, при значителен риск за собствената ми персона.

— Ами… аз…

Палиен кимна на един от хората си и Мерик внезапно усети как нечии ръце го сграбчват за жакета. Нямаше време да протестира и едва успя да погледне към Каира, когато го повлякоха към ръба на покрива и го провесиха от него, а краката му трескаво затърсиха опора.

— Не спираш да се гърчиш, нали, Райдър? — попита Палиен, като отново се задълбочи в яденето. — Като червей на кука. Винаги търсиш път за бягство, винаги търсиш шанс да скочиш от коня, преди да е финиширал. Е, не може! — Изкрещя последните думи така силно, че едва не спука тъпанчетата на Мерик. — Нищо няма да приключи, докато ние не кажем. Ясно ли е?

— Да — отвърна Мерик възможно най-храбро. Сведе поглед и видя земята на три етажа по-долу. Зачуди се дали калта е достатъчно влажна и гъста, за да омекоти падането.

Съмняваше се.

— Добре. Тогава ще те оставя да довършиш приготовленията. Ще ти трябват ли хора за прибирането на парите?

Мерик поклати глава. Колкото по-малко от хората на Палиен се занимаваха с парите, толкова по-малък беше шансът за измяна. А този шанс така или иначе беше висок.

— Ние ще се справим. Боло е наясно с последствията, ако реши да ни прецака.

— Отлично — Палиен направи знак на един от хората си да го издърпа от покрива. — Тръгвай тогава. — И отново се зае с храната.

Мерик не мислеше да се застоява, за да не му се случи още нещо, затова тръгна към стълбите възможно най-бързо, но без да търчи като момиченце, видяло паяк.

Щом се озоваха на улицата, той не можа да сдържи яда си.

— Какво беше това, мамка му? „Не знаем дали е мъртъв.“ Не се противоречи така на Палиен. Да ни затрият ли искаш?

— Не можах да се сдържа. Този мъж…

— Този мъж има властта да ни види сметката. Ако поиска да си направи кефа с горката ни мъртва кралица, пак няма кой да го спре, затова си дръж устата затворена.

Тя сбърчи чело и за миг Мерик се зачуди дали не е прекалил, но Каира кимна. Знаеше, че си го изкара на нея заради напразните си надежди за освобождение.

— Знам как се чувстваш. Срам ме е, но ще трябва да се спогаждаме с хората, с които сме си легнали.

— Аз не…

— Това е просто метафора, Каира. Искам да кажа — мълчи и оцелявай — тя го изгледа безизразно. — В името на Арлор! Все едно говоря на дете.

Той се отдалечи, беше твърде бесен, за да продължи разговора, и му трябваше малко време насаме, но де такъв късмет. Тя крачеше със същото темпо и явно не схващаше намека.

Беше време за питие и никакво хленчене или шамари от страна на русокосата му, синеока съвест нямаше да го спрат.

Мерик влезе в кръчмата, като почти очакваше Каира да го сграбчи за ръката и да го върне обратно, но тя не го направи. Просто го последва вътре.

— Вино — нареди той на бара. А когато кръчмарят му наля една чаша, Мерик поиска бутилката. За негова изненада Каира също поиска чаша.

— Какво ти става? Реши, че вече можеш да понесеш малко вино?

— През последните дни установих, че мога да понеса повече, отколкото съм предполагала.

Какво значеше това? Него ли имаше предвид?

О, на кого му пука?

— Да ни върви! — каза той и вдигна чаша. Тя само се взираше в него, докато не ѝ показа да направи същото. Мерик чукна чаша в нейната и погълна голяма част от съдържанието ѝ. Каира погледна пълната си чаша с известно безпокойство и я изпразни на екс. Мерик вече наливаше отново, когато тя се смръщи от вкуса. Е, трябваше да се признае, че не е от най-хубавата реколта, но не беше и чак толкова лошо.

— Истината ли ми каза? — попита тя, след като изпиха още по едно. — Че и ти се чувстваш така?

— Да се чувствам така? За работата ли? Ами предполагам. Защо, ти как се чувстваш?

Тя се замисли усилено за нещо.

— Сякаш ме използват. Сякаш съм просто инструмент, който друг използва, за да не си изцапа ръцете. И колкото повече ме употребяват, толкова по-мръсна ставам.

За така мълчалива жена това бяха доста приказки.

— Ами… много добре казано. Но най-добре да не мислим за това. Иначе ще се породят съмнения. Съмнението поражда колебание, а то може да те убие. Или по-лошо: може да убие мен.

— Всички ще умрем, Мерик Райдър.

— Мамка му, жено, стига си философствала. Имаме работа за вършене. Мрънкането няма да ни улесни. Не знам защо мелиш толкова за това. Ти можеш да се разкараш когато решиш. Мен са ме стиснали за топките.

Тя поклати глава.

— И мен ме държат. — Е, не за топките, надявам се. — И трябва да остана до края.

— Ами тогава — Мерик пак надигна чашата, — да пием за щастливия завършек.

Чукнаха чаши и ги пресушиха.

— А като стана дума за щастливи завършеци, трябва да се изпикая.

Той ѝ се усмихна чаровно и излезе зад кръчмата да изпразни мехура си, като се надяваше Каира да не последва съвета на Лютиче и да го остави сам.