Вестителят на бурята

Дванадесет

Тя плака, докато не ѝ останаха сълзи — тежки сълзи, раздиращи ридания, докато вече нямаше дъх. Раг никога не се беше чувствала така.

Вината беше в нея още откакто започна да краде, като постоянна тежест в стомаха, защото знаеше, че върши нещо нередно и другите хора трябва да живеят с последствията от действията ѝ — но нищо никога не я бе карало да се чувства така.

Тя беше улична отрепка, не се очакваше да поема отговорност за действията си. Не се очакваше да ѝ пука за нищо и никого, освен за нея самата.

Но на нея ѝ пукаше за Маркъс.

Може и да беше по-голям от другите момчета, от Мигс и Тиджи, и Чирпи, но беше по-невинен от тях. Не притежаваше и половината от хитрината на Тиджи, нито уменията на Чирпи. Изобщо не биваше да е с нея в онази нощ. И нямаше да бъде, ако не беше тя, нали? Тя го поведе по улиците, тя се съгласи с желанието му да стане част от групата им.

Група? Кого заблуждаваше, не бяха никаква група, бяха просто банда улични отрепки, които крадяха, каквото докопат, и се криеха.

Чувстваше се толкова зле, че дори отиде да види как погребват бедния Маркъс на Хълма на танцьора. Видя и баща му, или поне мъжа, който го взе и го положи в земята. Изглеждаше много измъчен, докато стоеше до гроба, ала не пророни нито сълза.

Искаше да му каже нещо, някак да го успокои, но когато зърна изражението му и чувството на загуба, изписано на каменните черти, размисли. Какво да му каже?

Аз го поведох по покривите, господине. Така че можете да обвините мен за убийството му. Все пак съжалявам за загубата ви и така нататък. Между другото, ще ми дадете ли някоя монета?

Да, беше сигурна какво ще стане. Може би дори щеше да ѝ олекне, докато той ѝ извива врата.

И всичко това… цялата тази гадост, я накара да се замисли за себе си.

Боговете си направиха жестока шега, когато стрелата се заби в Маркъс, а не в нея. Само по някакво чудо не тя береше душа на покрива, не нейната кръв шуртеше между пръстите ѝ, в очакване на Господаря на враните. И след този размисъл тя стигна до решение…

Време беше да сложи край.

Говори с Фендер. Обясни му, че не може повече, че не иска да свърши като поредното бездомно дете по улиците. Каза му, че не иска да продължава така и има нужда от още нещо.

В началото той, разбира се, се вбеси, нарече я идиотка, каза, че е глупачка, щом си въобразява, че може да стане нещо повече. Но накрая, въпреки гневните думи и опита да я разубеди, се съгласи да ѝ помогне.

Съгласи се да ѝ помогне да влезе в Гилдията.

Разбира се, Фендер можеше сам да стане неин член още преди време, но не искаше. Казваше, че Гилдията е сбирщина гадняри, но имаше нужните връзки и можеше да им представи Раг, ако тя поиска.

Вероятно си мислеше, че ако тя влезе в Гилдията, ще е добре за всички — ще имат разрешение да крадат и връзки на правилните места. А може би просто искаше и да се отърве от нея, защото постоянно спореха кой да е водачът на групата. Каквито и да бяха мотивите му, той каза, че познава човек, който може да говори с друг, и така нататък.

Сега тя го чакаше на покрива на хана и се опитваше да не поглежда към Мигс, Чирпи и Тиджи. Щеше да ги изостави и да мине към нещо по-добро. Разбира се, щеше да ги вижда, може би дори да им дава храна и монети, но нямаше да е същото. Тя продължаваше напред, нагоре, а тогава не си струва да поглеждаш назад. Трябва да гледаш право напред, да си умен, силен и да загърбиш всичко останало.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш?

Раг се обърна и видя, че Фендер стои на ръба на покрива. Не беше чула приближаването му. Той бе станал твърде добър в промъкването и това я изнервяше. Може би още едно основание да продължи напред.

— Не е нужно, нали знаеш — каза той почти съпричастно, но не съвсем. — Няма нужда да го приемаш толкова тежко. Той беше…

— Не говори за него, Фендер — не искаше той дори да споменава името на Маркъс. Това щеше да я вбеси. — И да, сигурна съм. Случилото се с Маркъс ме накара да се замисля. Рано или късно щях да го направя.

Фендер се усмихна и кимна.

— Да, предполагам. Не ти отива да си играеш вечно на майчица — погледна към паянтовата барака, в която седяха Чирпи, Тиджи и Мигс.

Внезапно се почувства по-виновна от всякога, но не заради Маркъс. Опита да се самоубеди, че няма задължения, но знаеше, че трите деца разчитат на нея. Трите деца, на които обръщаше гръб.

И сякаш прочел мислите ѝ, Фендер каза:

— Не се тревожи за тях. Аз ще се погрижа.

Раг го погледна в очите и разбра, че казва истината. За пръв път.

— Ще се сбогуваш ли?

Тя се обърна отново към малката барачка и чу кикот отвътре, вероятно Чирпи.

— Не. Няма смисъл да им развалям деня. Скоро и без това ще разберат. Говори ли с твоя човек?

Фендер кимна.

— Разбира се. Той се съгласи. Всъщност познава човек, който точно сега търси. Ако искаш да те представя, можем да тръгваме.

— Добре, да тръгваме.

Фендер не каза нищо повече и я поведе по разнебитената стълба от покрива на хана. Раг го следваше със сведена глава, примирена, защото знаеше, че няма връщане. Не се обърна, не се опита да хвърли последен поглед към своите момчета. Това можеше да я спре и да ѝ попречи да направи каквото трябва.

Когато слезе на мръсната улица „Слип“, не се огледа. Надяваше се да остави всичко това зад себе си, да живее по-добър живот, така че просто наведе глава и последва Фендер. Вървяха през града до Северната порта. Това беше обширен квартал с разнебитени къщи, в който лесно можеш да се изгубиш. Скоро Фендер спря и посочи сградата, в която беше неговият човек.

— Там е. Питай за Крупс.

Раг усети как гърлото ѝ се свива. Дори в Доковете беше чувала за това място. Черния елен беше една от кръчмите, които трябва да избягваш. Дори Зелените куртки я заобикаляха отдалече. Тя никога не беше стъпвала тук. Ако се опиташе да задигне кесия в Черния елен, вероятно нямаше да живее дълго… или най-малкото щеше да се лиши от някой пръст.

Но вече нямаше път назад.

— Благодаря, Фендер. Предполагам, че ще те видя по-късно.

— Само си пази гърба, Раг.

Когато се обърна да му кимне, той беше изчезнал.

Остана сама. Тя и кръчмата, пълна с отрепки и главорези. И имаше шанс да влезе в Гилдията. Да живее по-добре.

Е, не можеше да стане по-зле, нали?

Вратата на Черния елен почти висеше на пантите си, дървото бе прогнило, черната боя се лющеше. Раг я бутна навътре и пристъпи в сумрака, като очакваше всички да оставят халбите и да погледнат към нея с мрачни, гневни очи. Но никой не ѝ обърна внимание.

Чуваше се жуженето на спотаени разговори, а димът от лулите висеше във въздуха, подобно на дъха на древен огнедишащ дракон. Раг се огледа, като опитваше да не улавя ничий поглед и съзнаваше, че не може за дълго да стои така и да се пули.

Най-добре беше да иде до бара, и то решително — без да привлича внимание, невидима. Тръгна със сведена глава и нащрек. Точно сега не биваше да сваля гарда.

Вървеше храбро по проскърцващите дъски, покрай сгърбени мъже, които играеха на карти, докато някой не я сграбчи за ухото.

Тя подскочи и изписка. Някаква проклета маймуна, едно от онези чуждоземни космати същества, седеше на рамото на един от приведените мъже. Той самият не обърна внимание на писъка ѝ, само се изсмя флегматично.

Добре, Раг. Представи се като пълна глупачка. Чудесно първо впечатление.

Тя стигна до тезгяха, захвърлила преструвките. Кръчмарят беше плешив и с огромен мазен мустак. Прокарваше мръсен парцал по ръба на голяма чаша. Подхилваше се, вероятно на глупавото ѝ писукане преди малко.

Раг очакваше да я попита какво иска, но той просто си стоеше и се хилеше като идиот. Тя реши, че е добре да заговори.

— Търся Крупс — опита да звучи твърдо и безстрастно, но прозвуча както обикновено.

Без да сваля очи от нея, кръчмарят кимна към един ъгъл. Раг се обърна и забеляза мъж, който я гледаше от сенките. На оскъдната светлина от мръсния прозорец се виждаше, че с него има още двама.

Решена да не показва сдържаност, за да не я възприемат за страх, Раг тръгна с вирната брадичка право към тях.

— Ти ли си Крупс? — рече тя, като отново опита да говори твърдо и се провали.

— Всъщност да — отвърна той с изненадващо топла усмивка. — Ти сигурно си Раг. Седни.

Един от мъжете придърпа с крак дървен стол изпод масата. Раг го погледна, но се обърна и взе друг стол. Мъжете не реагираха на дързостта ѝ. Вероятно чуваха как сърцето ѝ пърха като флаг във ветровит ден.

Огледа лицата им. Трябваше да признае, че Крупс не изглежда зле. Всъщност, като се замисли, той съвсем не подхождаше на място като Черния елен. Беше хубав, вероятно в началото на двадесетте, с гъста тъмна коса и приличаше повече на конте от Квартала на короната, отколкото на престъпник от подземния свят. Все пак Раг знаеше, че не бива да позволява усмивката му да свали гарда ѝ. При другите двама нямаше такава опасност. Крупс може и да изглеждаше не на място тук, но те пасваха съвсем добре.

Този, който беше дръпнал стола с крак, беше плешив и едър, а малкото коса бе полепнала на мазни кичури над ушите му. Дъвчеше нещо, но Раг не искаше да знае какво.

В ъгъла, сякаш слял се с мрака, седеше последният от триото. Беше тънък като тояга, с хлътнали бузи под пронизващите очи. Тъмната му коса беше прибрана на възел на тила, а тялото му беше покрито с татуировки. Широкото палто не успяваше да прикрие мършавостта му.

— Това е Бърни — каза Крупс и посочи по-едрия, който ѝ смигна. — А този е Стераджлио. — Кльощавият в ъгъла само се смръщи. — Чухме, че те бива с кесиите, малка Раг — продължи Крупс.

Тя сви рамене уж нехайно. Вероятно така само издаде страха си.

— Защото имаме една работа и може да ни потрябва човек с твоите умения. Гъвкав и подвижен човек.

Тя отново не отговори, още се опитваше да прецени в какво се забърква.

— Няма да стане — внезапно се обади Стераджлио от ъгъла. Гласът му беше тънък и писклив, но все пак изпълни Раг с ужас. — Виж я, тя е още дете. Това, че може да реже кесии, не значи, че умее да прониква в къщи.

Крупс го изгледа красноречиво — млъквай — и той схвана намека.

— Както приятелят ми спомена току-що, няма просто да откраднеш нечии монети. Но имам чувството, че вече си прониквала в къща.

Не, не беше.

— Разбира се, как иначе — отвърна Раг с увереност, която изненада дори нея.

Крупс се усмихна.

— Чудесно. Значи имаме работа точно като за теб. Ще делим на четири, ако се включиш, Раг.

Равна делба, звучеше адски добре, но тя не беше дошла само заради парите.

— Ами Гилдията? — попита. — Това ще ме вкара ли в Гилдията?

Усмивката на Крупс стана още по-широка.

— Ами нали затова си тук? Да влезеш в Гилдията. Свърши добре работата и си вътре. Сама ще си напишеш билета, Раг — единственият път е нагоре.

Тя внезапно се почувства добре, сигурна. Тези мъже се нуждаеха от нея, и то толкова много, че бяха готови да ѝ дадат това, което иска. Оказа се много по-лесно, отколкото очакваше.

— Е, каква е работата? В чия къща трябва да проникна? — попита тя, вече по-уверено.

— Ти трябва само да влезеш и да ни отвориш вратата. След това поемаме ние.

Да отвори врата? За да могат те да влязат в нечия къща? Огледа мъжете около масата, все пак не беше сигурна, че е добра идея. Ако тя някога се сдобиеше с къща, със сигурност нямаше да иска хора като Стераджлио и Бърни да се промъкнат в нея посред нощ.

— Да се разберем още сега, няма да участвам в убийство или нещо такова.

Крупс се засмя, последван от Бърни, но Раг забеляза, че Стераджлио дори не се усмихна.

— О, Раг. Ние не се занимаваме с убийства — ние сме в бизнеса с „отнемане на чужда собственост“. Нима ти приличаме на убийци? Приличам ли на човек, който ще се промъкне в нечий дом посред нощ, за да реже гърла? — Честно казано, Раг не беше сигурна. — Къщата, в която ще проникнем… извинявай, в която ти ще проникнеш, е собственост на богат търговец — на алчен шибан търговец, — но той дори няма да си е у дома. Така че празна къща — лесна плячка. Звучи добре, нали?

Раг трябваше да признае, че ѝ звучи все по-добре. Кимна в съгласие и в отговор получи усмивка от Крупс и силно плесване по рамото от Бърни.

— Варсон! Дай от хубавото — извика Крупс и след малко мазният кръчмар сложи прашна бутилка на масата и четири относително чисти чаши. Крупс ги напълни. Рагс вдигна своята и се втренчи в мътната течност.

— Да пием за чуждите пари — каза Крупс и вдигна чаша ухилен. Макар и да не ѝ се искаше, Раг беше очарована от тази усмивка. Вдигна чаша заедно с останалите и пресуши съдържанието ѝ наведнъж, а после я тресна в масата. Течността беше парлива и кисела, изгори гърлото ѝ и раздразни носа ѝ. Раг с усилие потисна гаденето, но ето че Крупс отново пълнеше чашата ѝ.

— За новата ни приятелка — каза Бърни и баритонът му отекна в кръчмата Черния елен.

— За Раг! — каза Крупс и вдигна чаша към устните си.

На екс, помисли си Раг и гаврътна течността. Този път гъстият алкохол я накара да изсумти и без предупреждение рукна от носа ѝ право в скута на Крупс.

Настъпи тишина. После мъжете, включително Стераджлио, се захилиха истерично.

Докато бършеше щипещия си нос, Раг си мислеше, че макар да съсипа бричовете на Крупс, нещата като че ли се нареждат.