Вестителят на бурята

Двадесет и едно

Наричаха го Града. В миналото е имал много имена, повечето неизвестни на Нобул, древни имена на стари, отдавна мъртви езици. Навремето е бил само няколко рибарски колиби, построени там, където реката среща морето; малка общност, която се грижи за себе си в тежки времена. По-късно се превърнал в нещо като крепост, с дървена палисада за защита по суша от север, а отзад — защитена от морето. През вековете дървените постройки станали каменни, палисадата от дънери се превърнала в стена. Паянтовите дървени вълноломи, построени от старите рибари, били съборени и на тяхно място се появило огромно пристанище — средище на търговията със страни от три континента.

Въоръжен със стоките си — занаятчиите му създавали най-добрите оръжия и брони във всички провинции — и извисяващ се като най-непревземаемата тевтонска крепост, строена някога, той приел името Стаелхафн на стария език — или Стийлхейвън. Станал ярък маяк във времена на сумрак, паметник на зората на нова цивилизация.

Но настъпили промени.

В дните на Арлор тевтонците били изправени пред нечовешка заплаха, кралете мечоносци били отгледани, за да се справят с нея, а племенните водачи получили могъщи оръжия, изковани и закалени в ковачниците на Стийлхейвън. Но в ранните години на конфликта те били изправени пред адски враг и не успели да спасят великото пристанище от демоните, които искали да поробят или унищожат човешката раса. Градът бил разрушен: горели огньове, смъртта била навсякъде.

Старият град, както започнали да го наричат, бил изоставен, по порутените му улици вече бродели само призраци. Новият Стийлхейвън бил построен наблизо, по-голям от стария, завет на неугасимия дух на Арлор и неговите крале мечоносци, но в сянката му още се издигаше Стария град — спомен за дори по-великия град, който бил разрушен.

Въпреки репутацията му на свърталище на привидения, сред руините му още живееха хора. Той беше убежище за отчаяните и лудите, които не се плашеха от духовете, реални или въображаеми, бродещи из мрачните развалини. Жителите му го наричаха Града. Странно име, което криеше зловещата му същност.

— Това място е абсолютна дупка.

Дени намери начин да обобщи нещата.

Нобул само изсумтя в отговор, като се оглеждаше внимателно. Кехлибарената стража бяха сами тук — останалите прочистваха други сектори на Града. Това място го изнервяше — имаше твърде много скривалища, в които да се спотайват убийци… Дъстин едва не бе обезглавен от някакъв отчаян луд, който изскочил от руините на стар параклис, пищял и размахвал ръждясал сатър, сякаш се опитвал да накълца мухите, кръжащи около главата му. Дъстин, Едрик и големият Билгот успели да го усмирят. После Билгот ритал нещастника, докато не спрял да мърда. Нобул не одобряваше това, но знаеше, че е необходимо. Не беше безопасно да пуснеш на свобода човек, който може да те нападне отново. Сам бе ритал доста хора през годините и сега нямаше право да се възмущава.

— Добре! — Килгар стоеше пред тях на стара прекатурена колона. — Имаме още две улици до залез. Отваряйте си очите. Не искаме жертви.

— Тая работа няма никакъв смисъл — оплака се Дени, докато вървяха след сержанта. — Ще разкараме нещастниците оттук и те ще се върнат отново като плъхове.

— Такива са заповедите — отвърна Нобул. — Най-добре да ги изпълним. — Харесваше Дени, макар че момчето доста приказваше. Но пък имаше право.

Кехлибарената стража беше първата група, изпратена да „прочисти“ Града. Явно щяха да го правят обитаем за хилядите бежанци, които прииждаха насам. Колко ли от тях обаче щяха да се втурнат обратно към хуртите, щом видеха какви коптори са им приготвили?

След като изринеха мръсотията от улиците, щяха да дойдат работници, за да обезопасят сградите, да отстранят нестабилната зидария и да поправят падналите стени. Дали щяха да имат този шанс обаче, преди прогонените да се върнат в убежищата си, беше друг въпрос.

Килгар водеше по главната улица или по това, което бе останало от нея. Между плочите бяха избуяли растения, които стискаха древните сгради в зелената си прегръдка. Бездомни кучета висяха на всеки ъгъл, ръмжаха отбранително и се отдалечаваха с подвити опашки. Навсякъде имаше човешки изпражнения и смърдеше като отходен канал. Дори бордеите на Северната порта не миришеха така — на мъжете от Кехлибарената стража им се гадеше непрекъснато. Антон върза стар шал на лицето си, но повръщаше на всеки десет крачки и се оказа напълно безполезен.

Нобул заби крак в няколко гнили дъски, които блокираха един вход, и те се строшиха лесно. Бяха забравили да вземат факли, затова се наложи да влезе в мрака бавно, с надеждата, че очите му ще свикнат, преди някой да се нахвърли отгоре му. Дени вървеше до него, но макар и смел на приказки, не се знаеше дали ще е от полза в схватка.

Щом влезе, Нобул осъзна, че няма от какво да се страхува, освен от плъхове и паяци. Купчината потрошени мебели и почернялото огнище говореха, че някой се е опитвал да живее тук — но преди много време. Такова беше положението в повечето сгради — въпреки репутацията си, че е убежище на негодници, Градът беше съвсем слабо населен. Дали заради главорезите и изнасилвачите, или заради призраците, скитащи из улиците нощем, но хората не припарваха тук и с всяка празна сграда, на която се натъкваха, Нобул се успокояваше все повече.

— Кой би искал да живее тук, по дяволите? — попита Дени, сбърчил нос с отвращение, макар че вътре миризмата не беше толкова ужасна.

— Хората ще живеят навсякъде, ако са достатъчно отчаяни. Улиците на града са вече препълнени.

— Трябва да си наистина много отчаян, за да искаш да живееш тук. Мисля, че аз бих рискувал по улиците на града, отколкото под покрив тук.

— И в двата случая е опасно.

— Говори се, че изчезват бежанци. С десетки. От цяла седмица хората донасят на Зелените куртки за това. Изчезвали безследно, дори възрастни мъже.

Нобул също беше чул слухове, но тъй като не се знаеше колко точно бежанци идват в града, беше трудно да се каже дали е истина.

— Няма смисъл да се притесняваме от хорските брътвежи. Нека се концентрираме над това, което можем да направим за тях.

— Лесно е да се каже — Дени гледаше печално. — Ами онова кърваво убийство в Северната порта? Вещицата от Кулата каза, че бил някакъв откачен, но Килгар не мисли така. Според него става нещо дяволско, а аз знам на кого да вярвам.

— Ако в града има зъл магьосник, ние няма какво да направим, нали? Нека се съсредоточим върху сегашната си задача. Другите тревоги само ще ни разсейват. Искам да внимаваш.

Дени кимна. Той беше по-отдавна при Зелените куртки, но Нобул явно имаше по-богат опит по принцип. Момчето с готовност изпълняваше заповедите му, особено по тези опасни и мръсни улици.

Нобул не оспорваше преценката на Килгар, но щом човек от Кулата твърдеше, че няма магьосник отстъпник, на кого да вярва тогава? А колкото до изчезналите бежанци… всякакви слухове се носеха в момента, за дракони или гремлини, дори за хора, които се превръщали в зверове по пълнолуние. Нобул вярваше само на очите си, другите да се тревожат за каквото щат. Беше видял достатъчно ужасни неща, които човеците си причиняваха един на друг, за да се тревожи и за ужасите в хорските глави.

Излязоха и се натъкнаха на стария Хек и на близнаците, които извличаха мъж от една сграда. Човекът крещеше обиди и се мяташе така, че го изпуснаха и той хукна по улицата. Килгар вдигна ръка:

— Оставете го. Тук ще има много такива и ако търчим след всеки, ще се скапем до пладне.

Тръгнаха напред, но точно тази част на Града беше пуста, ако не се брояха многото кучета и плъхове. Нямаше никакви признаци на живот, докато не стигнаха до главния площад.

Навремето това бе центърът на Стария град, където търговците предлагаха стоките си. Сега беше пустош, покрита с развалини, а над повалените статуи бяха опънати прокъсани платна за подслон на бездомните. Под тях седяха безброй мъже, жени и деца.

Сърцето на Нобул се сви. С тях трябваше да са внимателни. Не изглеждаха в състояние да окажат съпротива, но бяха много и ако ги провокираха, можеше да се превърнат в опасна тълпа.

— Добре — каза Килгар, като внимаваше да не повишава глас. — Не се отдалечавайте от групата, трябва да сме внимателни. Няма нужда да ги дразним, но трябва да си свършим работата.

Тръгнаха бавно напред. Килгар се приближи пръв до един от бездомните, побутна го с крак и му нареди твърдо, но спокойно да става. Мъжът не протестира, а се изправи тромаво и се отдалечи. Останалите от Зелените куртки последваха примера на сержанта и започнаха да разбутват тълпата. Отначало всичко вървеше добре и площадът постепенно се опразваше. Нобул започна да си мисли, че ще се отърват невредими — докато Билгот не се насочи към старица, седнала до изсъхнало дърво.

— Хайде, стара кучко — каза той спокойно, но твърде високо. — Разкарай се, по заповед на краля.

— Майната ти, дебело копеле — отвърна тя с беззъбата си уста.

— Казах да се разкараш — повтори Билгот и съпроводи думите си с як ритник. Старицата не реагира.

— По-спокойно, Бил — обади се Дени и се приближи към тях. — Това е само една стара жена.

Нобул огледа площада и видя, че и други бездомници гледат към тях. Трябваше да усмири Билгот.

— Не ми казвай какво да правя, дребен задник такъв — отвърна Билгот. Дени отстъпи, нямаше желание да провокира огромния си колега. — Казах ти да се разкараш, стара краво. Веднага!

Билгот посегна към нея, но Дени го спря. Той се извъртя към него и Нобул със задоволство установи, че младежът няма намерение да отстъпва.

— Тя е само една стара жена, Бил. По-спокойно.

Билгот се наежи за бой.

Нобул реши, че му стига толкова. Ако Билгот искаше бой, щеше да си го получи, но преди да успее да се намеси, жената се задейства.

Откъде се сдоби с нож, Нобул така и не разбра, но въпреки годините си, се движеше със стряскаща бързина. Дени изпищя, притисна ръката си и викът му привлече вниманието на всички на площада.

Преди Нобул да се намеси, Билгот вече риташе старицата в главата.

— Шибана кучка — ревеше той и я тъпчеше с огромните си ботуши.

Нобул го издърпа настрани. Килгар изкрещя нещо зад тях, но вече беше късно. Парче от зидарията полетя право към Дени, който още притискаше ръката си, а от юмрука му се стичаше кръв.

— Стига толкова — изрева Нобул. Старицата лежеше неподвижно, сплъстената сива коса покриваше отчасти кървавата каша, в която Билгот беше превърнал лицето ѝ. — Трябва да се разкараме веднага оттук — каза Нобул на Дени, когато още един назъбен камък полетя от тълпата и издрънча в шлема на момчето.

— По дяволите! — извика Дени и заотстъпва от надигащите се бездомници.

Щом видяха, че един от техните, и то стара жена, е ритана като куче, те се разяриха.

— Копелета! — изкрещя някой и дъжд от камъни заваля от всички страни. — Убийте ги! — крещеше друг.

Положението ставаше критично.

Антон, Дъстин и Едрик поведоха, а Нобул влачеше Дени след тях.

— Побързайте — крещеше той, като чакаше само Хек, който куцукаше отзад. Билгот да се оправя сам.

Преди да се изтеглят, Нобул чу вик и видя един мъж да скача към тях, размахал нож. Нобул се извъртя бързо, но острието отряза парче от куртката му. Трябваше да укроти мъжа. Стисна го за китката на ръката, с която държеше ножа, и заби яростно пръсти в гърлото му. Мъжът се свлече, давейки се, изтърва оръжието и вдигна ръце към гърлото си.

— Стига — извика Килгар, сякаш Нобул го правеше за забавление. Нямаше нужда от подкана, защото тълпата вече се беше втурнала след тях.

Хукнаха обратно по обраслия път. Нобул виждаше напред Килгар и Билгот. Тлъстото копеле пъхтеше по улицата, прескачаше отломки и нагазваше в кучешки лайна.

Скоро се оказаха обсадени от подивялата тълпа по петите им и някаква суматоха отпред.

Дъстин и Едрик се търкаляха по земята, в опит да се отърват от червенокос младеж с нож. Хек и Антон не се виждаха никакви. Килгар и Билгот се включиха в схватката. Дени запищя, защото го нападна рошав бездомник, и Нобул видя, че няма да издържи: едната му ръка беше посечена, а с другата пазеше гърлото си от заострения камък.

Нобул забрави за другите и хукна напред. Извади късия си меч и го заби в ребрата на мъжа, преди той да е забил своето импровизирано острие в Дени. Бездомникът изпищя и се запрепъва назад. Втренчи се с омраза в Нобул, който стискаше окървавения си меч, и се отдалечи, като се опитваше да спре с длани кръвта от раната си.

Нобул се извърна към тълпата и издърпа Дени зад себе си. Другите момчета бяха усмирили червенокосия и също се изправиха пред множеството.

Тълпата се затваряше бавно около Кехлибарената стража, жадна за кръв, нетърпелива да излее гнева си.

— Спокойно, момчета — каза Килгар, стиснал меч в единствената си ръка. — Явно все пак ще се бием.

— Твърде много са — обади се Дени със страх.

— Тогава ще умрем, докато се бием — отвърна Килгар.

Нобул почти се засмя.

Беше оцелял след Портата на Бакхаус и след Гилдията. Сега щеше да умре от ръцете на шайка бездомни копелета в Стария град.

Но тогава си спомни, че смъртта си е смърт.

Внезапно един човек от тълпата изкрещя и вдигна ръка към гърдите си, за да стисне дръжката на стрелата, забила се в тях. След миг дъжд от стрели се посипа над бездомниците. Някои стигнаха целите си, а други отскочиха от руините. Толкова беше нужно тълпата да се разпръсне и всички се изпокриха в храстите наоколо, за да се предпазят от втория залп.

Нобул се обърна и видя десетина стрелци по порутените покриви — Зелени куртки!

— Ти ли си, Килгар? — изкрещя един от тях.

— Аха. Точно навреме, сержант Бодлин. Тъкмо щяхме да посеем кралската справедливост сред тези копелета.

— Разбира се, Килгар — отвърна Бодлин. — Все пак ще ти напомня, че ни дължите услуга.

— Както кажеш, Бодлин — рече Килгар и на лицето му се появи усмивка. — Е, стига ни за днес, момчета. Да се разкараме оттук.

Никой не възрази.