Вестителят на бурята

Осемнадесет

Гувернантката Нордейн беше лишена от чувство за хумор и чак неправдоподобно безлична. Джанеса не можеше да разбере защо кралят я е наел. Тя беше напълно неподходяща както за възпитател, така и за учител. Обличаше се винаги в сиви рокли, които скриваха тялото ѝ — от воала на миниатюрната ѝ глава до оръфания подгъв на полите ѝ. Как би могла да учи някого на стил и обноски, когато сама не ги притежаваше. Това беше мистерия, върху която Джанеса и Грайе неведнъж бяха разсъждавали.

Стилът ѝ на преподаване също беше безкраен извор на забавление за тях. Нордейн говореше с висок фалцет и когато цитираше античните текстове, понякога променяше говора си, за да наподоби древните теолози, философи и учени. Джанеса и Грайе едва се сдържаха да не се разкикотят, когато тя цитираше Пастерган, който беше известен със силното си фъфлене.

Но най-голям проблем бяха маниерите на Нордейн. Гувернантката, набожна и целомъдрена жена, стигаше до крайности. Не позволяваше на момичетата да носят дрехи, които разкриват нещо под врата или над глезените и определено нищо над талията. Не биваше и да се усмихват, освен ако някой важен човек не каже шега, и не биваше да започват разговор, особено с мъж. А окажеха ли се в близост до такъв, трябваше да са в компанията на самата гувернантка или на одобрен от нея човек — което обикновено означаваше Одака Дуур.

Тази крайна добродетелност стана причина момичетата да развият собствени теории за миналото на гувернантката Нордейн и за строгите ѝ принципи. Джанеса обяви, че сигурно е била под опеката на твърде грижовен баща поне до тридесетата си година, а Грайе, както винаги, ѝ измисли доста по-екзотично минало: Нордейн е била блудница, прекарвала нощите си в диви веселби с чужди моряци — докато не осъзнала покварата си. Тогава, за свой срам, решила, че е най-добре да учи млади момичета на история. И двете се смяха дълго и от сърце на тази версия.

Днес обаче гувернантката Нордейн показа известна гъвкавост в строгите си правила и им позволи да учат на верандата в северния край на градината, въпреки опасността от разсейване. Утрото беше топло за това време на годината и трите седяха, огрени от слънцето, а птичките пееха последните си песни, преди да настъпи зимата. Нордейн обаче настоя да си сложат шаловете, за да не се простудят, и Джанеса неохотно се съгласи.

Тази дребна отстъпка от страна на гувернантката не направи уроците по-приятни и Джанеса усети, че започва да мисли за друго, да се взира в нищото и да мечтае за свободата на птиците, които чуруликаха и пърхаха наблизо.

По-добре да мисли за това, отколкото за факта, че скоро трябва да си избере съпруг, който ще управлява Свободните държави заедно с нея и на когото трябва да роди деца, за да продължи кралската династия. Това бе едновременно противна и вбесяваща мисъл, макар че ѝ бяха дали възможност да избира. Но пък щом не искаше нито един от кандидатите, всъщност избор не съществуваше.

Джанеса се сепна. Не биваше да мисли за това. Не трябваше да обвинява всички заради съдбата си. Беше силна и щеше да се справи. Затова зае ума си с други неща: с пеещите птички, със слънцето, което озаряваше първите паднали листа. И именно защото не внимаваше в безкрайния монолог на Нордейн, успя да забележи, че един вестоносец се приближава през градината. Вървеше бързо и още от далеч личеше, че робата му е изцапана от пътя, а лицето му е покрито с прахоляк, сякаш е яздил с дни. Придружаваше го един от дворцовата стража, който едва го настигаше. А щом Джанеса видя, че Одака излиза, за да посрещне вестоносеца, вече не можеше да стои на едно място.

Въпреки виковете на гувернантката, тя забърза през градината към мъжете, които разговаряха оживено. Стомахът ѝ се сви и в нея плъзна ужас, докато прехвърляше в главата си възможните новини на вестоносеца.

Дали бяха за баща ѝ? Дали не са го убили в битка? Дали хуртите не са победили армиите на Свободните държави и сега опустошават провинциите?

Докато тя прекоси градината, Одака и вестоносецът приключиха разговора си.

— Какво става? — попита Джанеса, без да я е грижа за етикета.

Одака се обърна и я изгледа изненадано, а после някак замислено.

— Кажи ми! Настоявам. Има ли вести от баща ми?

— Съжалявам, регенте — каза Нордейн, останала без дъх след тромавото прекосяване на градината.

Одака продължи да гледа Джанеса с любопитство, сякаш я преценяваше. Джанеса беше виждала много пъти този поглед и никога не можеше да разбере какви са мислите му. Сега обаче той очевидно се чудеше дали е достатъчно голяма, за да я посвети в последните новини.

— Елате с мен, млада госпожице — каза Нордейн. — Каквито и да са новините, не са ваша работа. Те са предназначени за регента и съвета на баща ви.

— Не — отвърна Джанеса и се откопчи от ръката ѝ. — Щом ще ставам кралица, трябва да зная какво се случва в държавата. Особено сега, когато земите ни са застрашени. Одака, какви са новините?

Той вдигна поглед от пергамента към нея.

— Ще обсъдя тази вест с всички съветници, останали в града. Ще се съберем във военната зала. Ще се срещнем там, Ваше Височество — той сведе глава в поклон и се оттегли.

Джанеса се обърна към гувернантката Нордейн и видя, че лицето ѝ е почервеняло.

— Това е всичко за днес, гувернантке — каза принцесата. За пръв път заговори със заповедния тон на баща си. Изглежда, имаше ефект, защото гувернантката сведе поглед и отстъпи назад.

Зад нея стоеше Грайе и се усмихваше. О, Джанеса копнееше просто да я хване за ръка и да избягат, както мечтаеха отдавна, но животът ѝ беше предначертан. Тя вече не бе момиченце. Имаше тежки отговорности, вече беше част от съвета на баща си.

Трябваше да се преоблече преди срещата и избра изчистена кафява рокля с малко украси, която ѝ се стори подходяща за така сериозен случай. Когато влезе във военната зала, всички съветници вече бяха там.

Джанеса бе идвала тук много пъти, но днес залата ѝ се стори различна. В нея имаше знамена и трофеи от стотици битки, някои спечелени от баща ѝ. Когато беше малка и играеше в краката му, не ги забелязваше, но сега гледаше само в тях, защото те разказваха историята на кралството и напомняха за гордото ѝ наследство.

Три раздърпани знамена на древните крале мечоносци висяха гордо на северната стена, обградени от брадви и копия, спечелени от херцога на Валдор в граничните войни с Голгарта. Черната желязна корона на Лудия крал Ксекотак, отнета му в древните Драконови войни с каер’вахарите, стоеше на пиедестал до източната стена, а до западната бе поставен изкривеният, страховит череп на Гройе Магнон, свирепия господар на Кървавите острови.

Имаше още много други, древни и нови, но Джанеса нямаше време да огледа всичко, докато вървеше към масата от дъб и желязо в центъра на залата. Начело седеше Одака Дуур, изглеждаше строг и решителен. Вдясно от него беше капитан Гарет от Дворцовата стража. Джанеса го познаваше, откакто се помнеше. Той бе като част от двореца, винаги там, винаги нащрек. Годините бяха превърнали кафявата му брада в сива, а очите му изглеждаха тъмни и угрижени. Тя вярваше на Гарет повече, отколкото на всеки друг, и се успокои от присъствието му.

Вляво от Одака седеше канцлер Дуркет, а свинското му лице бе разкривено в усмивка. И него познаваше, откакто се помни, но не се радваше да го види.

И това бе: само те бяха останали от Кралския съвет. Около черната дъбова маса имаше още столове, празни, единадесет на брой — един за краля, два за генералите на пехотата и конницата, два за лорд-губернаторите на градовете-държави, пет за благородниците от провинциите и един за Водача на стражата. Всички тези мъже сега бяха на север, за да се изправят пред хуртите.

Разбира се, имаше още знатни особи на служба при краля — сред тях бяха Сенешалът на инквизиторите и Върховният командващ на Зелените куртки, — но те служеха само на Стийлхейвън, само на града, не бяха посветени в делата на Свободните държави и не им се полагаше място около масата на съвета.

Джанеса тръгна към тримата мъже. Спря пред стола срещу Одака. Столът, определен за баща ѝ.

— Моля, седнете, Ваше Височество, ще започваме — каза регентът.

Джанеса се отпусна с изненадващо хладнокръвие в резбования стол на баща си. Одака я изчака да се настани, преди да открие съвета. Джанеса нямаше търпение.

— Как е баща ми? — попита тя.

Всички се обърнаха към нея. Дуркет сякаш бе смутен от това нарушение на протокола, а Гарет я гледаше със съчувствие.

— Жив е, Ваше Височество — отвърна спокойно Одака. — Пратеникът донесе вест лично от него.

Джанеса кимна с благодарност, но се почувства малко глупаво. Ако щеше да участва във военен съвет, трябваше да се контролира по-добре.

— Новините от север обаче не са добри. Кралят изпраща печална вест. Дрелдун е в пламъци, столицата му е опустошена, а жителите бягат.

Дуркет вдигна очи, почти подразнен.

— Но как така? Хуртите са диваци. Не са обсадни войски. Как са превзели Туран?

— Столицата на Дрелдун е граничен град — каза Гарет, — а Туран не е крепост. Хуртите са в състояние да го превземат, но въпросът е как успяха толкова скоро? Явно господарят на елхаримите ги е обучил добре. Няма начин тези диваци да проведат така дръзка атака без водачеството на умел тактик.

— Както и да са го постигнали — рече Одака, — фактите са, че пътят им към Копъргейт е отворен. Кралят направил всичко възможно да преговаря с Амон Туга, но явно постъпките му в това отношение са били отхвърлени. Елхаримският принц засега оставя ордата си да безчинства и да опустошава северната ни провинция, но неизбежно ще се насочи на юг.

— Може би няма — каза Дуркет, вкопчил се и в най-малката надежда. — Копъргейт е бастион на север. Няма да падне толкова лесно. Амон Туга трябва да е луд, за да опита подобно нещо.

— Може да не се стигне до това — Одака погледна към Джанеса, сякаш не искаше тя да чуе следващите му думи. — Крал Каел възнамерява да посрещне хуртите на бойното поле, преди да стигнат до Копъргейт. Ще ги разбие в долината Келбур Фен и ще ги прогони към родната им пустош.

— Но това е лудост — каза Гарет, изричайки мислите на Джанеса. — Защо ще изоставя защитната си позиция, за да срещне врага на открито? Копъргейт е почти така непристъпен, както Стийлхейвън.

— Кралят има двадесет хиляди пешаци, които защитават града, но петте хиляди конници са безполезни за защитата на Копъргейт. Не ме е посветил в плановете си, но предполагам, че възнамерява да смаже хуртите с кавалерията си в тесния проход. Врагът ще има само един път за достъп и дори тяхната орда не може да се справи с Рицарите на кръвта. Това е единственият изпълним план.

— А ако се провали? — Джанеса ясно чу страха в гласа на Дуркет и едва не ѝ прилоша. Той беше на левги от бойното поле, далеч от опасността, пред която беше изправен баща ѝ, а се гърчеше от страх.

— Това не е наша грижа — каза Одака. — Нашият главен проблем са хилядите бежанци от Дрелдун, които са се насочили насам.

— Ами Айрънхолд? Ами Браега? — попита Дуркет. — Те сигурно могат да приютят част от тях.

— Така е, но хората от Дрелдун са твърде много. Хуртите са всели ужас в цялата провинция. Просто няма достатъчно укрепени градове, които да ги приемат, така че неизбежно са се насочили насам.

— Тогава ние ще ги приемем.

Това бе първият коментар на Джанеса и тримата замълчаха.

— Ваше Височество — каза Дуркет със снизходителна усмивка, — ние нямаме място. Стийлхейвън е търговски възел за всички провинции и чуждите държави. Улиците ни вече са претъпкани с бездомници. Нямаме място дори за посетители, да не говорим за хиляди бежанци, които идват само с дрехите на гърба си. Как ще ги храним? Къде ще ги приютим?

— Ще намерим начин — отвърна тя, макар да нямаше никаква представа как градът ще подслони стотици гладуващи семейства.

— Това е много добре, Ваше Височество, но важни са подробностите. Ресурсите ни са оскъдни, а и войната на север… Хората вече са изплашени. Ще се вдигнат брожения. Гладът…

— Тогава ние ще ядем по-малко, канцлере — надигна глас Джанеса, забравила всякакво приличие, но упорството на Дуркет я вбеси, както и наглостта му да говори за глад.

— Ваше Височество, канцлерът казва истината — намеси се Одака. Сърцето ѝ се сви. Ако очакваше подкрепа от някого, това бе той. — Ресурсите ни са много оскъдни. Трябва да намерим друг начин.

— Ами търговските ни връзки с другите държави? Ами Дравистан? Хан-Шар? Каджрапур? Те сигурно ще ни помогнат?

— Права сте, Ваше Височество, те са наши търговски партньори от дълги години. Но няма да ни помогнат безвъзмездно. Трябва сами да се грижим за себе си. Едва ли можем да изхраним и подслоним толкова много бежанци.

Думите на Одака прозвучаха окончателно. Беше ясно, че няма да получат помощ отвън.

А какво щеше да стане, ако баща ѝ загуби битката и хуртите залеят Свободните държави? Какво щеше да стане, боговете да са милостиви, ако накрая стигнат до стените на града? Ако Стийлхейвън не отвореше врати, бежанците щяха да бъдат изклани до крак.

— Не — каза Джанеса. Не можеше да позволи на съвета да вземе решение през главата ѝ. Трябваше да намерят изход. — Ами Стария град? Можем да ги приютим там. Ако започнем да разпределяме храната на дажби, запасите ще ни стигнат, докато хуртите не бъдат прогонени извън границите ни.

Дуркет отвори уста, за да протестира, но не успя да измисли нищо.

— Гарет? — попита Одака.

Джанеса видя, че капитанът се колебае. Нима се беше излъгала, че ако не друг, то той със сигурност ще я подкрепи?

— Ще има някои проблеми — рече Гарет с печално изражение, събрал ръце под брадичката си. — При толкова непознати лица Зелените куртки трудно ще поддържат реда в града, дори да приберем бежанците в Стария град. Освен това той е в руини, убежище за престъпници.

— Тогава ще го прочистим — каза Джанеса. Всеки аргумент срещу нея засилваше решителността ѝ. Нямаше да се откаже. — Ще го направим обитаем. Ще разпределяме храната, ако трябва ще реквизираме. И ще прочистим Стария град.

Дуркет отново отвори уста, но Одака го изпревари:

— Щом това е желанието ви, Ваше Височество, ще бъде изпълнено.

И това беше. Нямаше повече спорове. Следващите думи на Одака показаха, че желанието ѝ ще бъде изпълнено, без значение какво мислят останалите двама.

— Капитан Гарет, ще уведомите Върховния командир, че Старият град трябва да се прочисти, за да бъдат настанени там бежанци. Дуркет, вие ще обложите с данък всички ферми и рибарници и ще изберете места в Квартала на складовете, където да се съхранява зърно — и двамата кимнаха, макар че Дуркет изглеждаше сякаш се опитва да преглътне оса. — Това е всичко засега. Ако не получим други новини, ще се съберем след четири дни, за да проследим как вървят нещата.

Джанеса се изправи, последвана от тримата мъже. Гарет и Дуркет напуснаха залата, а Одака се взираше в принцесата от другата страна на масата. Нима пак я гледаше по онзи начин — преценяващо, търсейки слабост?

— Желанията ви ще бъдат изпълнени, но какво научихте? — попита той.

Това беше странен въпрос и Джанеса не разбираше дали е подразнен, или горд с нея. Какво да е научила? Че се е сдобила с непозната досега власт? Че Дуркет е жалък пияница?

— Не разбирам какво имате предвид.

Одака се смръщи и тя отново усети разочарованието му.

— Научихте, че всяко ваше решение ще има своите последствия. И като бъдеща кралица на тези земи трябва да преценявате изхода от всяка ситуация и да обмисляте всяка възможност. За всеки бежанец, който няма да гладува, защото ще реквизираме зърно, ще има по две деца на изток, които ще останат гладни. Кой знае, може би техният баща ще се отчае и ще убие телето на съседа, за да ги нахрани? Кой знае дали съседът, чието семейство също е гладно, няма да убие него заради престъплението му?

— Не помислих за…

— Трябва да започнете да мислите — каза Одака, без да крие гнева си.

— Ако не сте съгласен с мен, защо не възразихте? Защо ще изпълните желанието ми?

Той се вгледа в очите ѝ, гневът му се уталожваше.

— Един ден вие ще сте моята кралица — отвърна с поклон. — А аз живея, за да служа.

После напусна залата и остави Джанеса сред трофеите на отдавна мъртви крале.