Вестителят на бурята

Тридесет и шест

Разговаряха надълго и нашироко за опасността пред Свободните държави.

Одака, Гарет и Дуркет слушаха внимателно разказа на генерал Хоуки за битката при Келбур Фен, как врагът ги залял като вълна, пищяща орда от нашарени с боя воини. Първо Рицарите на кръвта ги посичали лесно, но това било само примамка — воини, жертвани от Амон Туга, за да примамят армиите на Свободните държави в капан.

Хуртите били същинска тълпа, орда от свирепи убийци, но господарят им елхарим ги превърнал в нещо повече. Докато рицарите на краля посичали редиците им на бойното поле, още хиляди тихо се придвижили отвъд равнината Келбур Фен, за да нападнат фланга на чакащите армии на Свободните държави. Те отприщили своите бойни зверове: хиляди хрътки и бронирани мечки, а после ги последвали с брадви и копия, опустошили фургоните на обоза и посекли резервните части.

На бойното поле хуртите били победени, или поне така изглеждало, а Рицарите на кръвта се впуснали в преследване. Но отвъд долината заварили не разбитата орда, а артилерията на елхарима — бойните му машини и стрелците, които ги чакали да влязат в обхват. Загинали почти до последния човек и когато кралят повел малцината оцелели към своите позиции, открил опустошен обоз и телата на всички воини от резерва.

По-късно, когато броили мъртвите, открили и самия крал. Никой не видял кой го е убил, не бил оставен белег на тялото, но го намерили в палатката му, а свещеният му меч бил в ножницата. Лежал със затворени очи, сякаш си почива.

Джанеса изслуша всичко това, без да продума. Не обърна голямо внимание на разказа на генерала за войната, дори за убийството на баща си. Даже когато той продължи да описва маневрите на неукротимата орда, как подминали Копъргейт и се насочили към Браега, едва чуваше думите му. Мъжете уважаваха мъката ѝ и се държаха така, сякаш не е сред тях, говореха за маневри на пехотата, за укрепване на защитата, за нова мобилизация, за търговски компании и за много други неща.

Джанеса беше доволна от съобразителността им, но не само в мъката си бе потънала. Не беше и заради факта, че баща ѝ е убит, а тялото му донесено на дървена носилка без слава и почести. Не я безпокоеше особено и фактът, че сега отговорността за управлението на Свободните държави и съдбата на народа ѝ се падаше на нея. Знаеше, че това трябва да е главната ѝ грижа, че хиляди хора разчитат на нея и на нейните съветници да вземат правилно решение, да ги защитят.

И все пак, за свой срам, Джанеса мислеше единствено за Река.

— … и трябва да говорим с Лигата на банкерите — каза Одака.

Думите му сякаш я пробудиха и лицата на мъжете внезапно дойдоха на фокус. Не беше ясно защо точно този коментар от всичко казано я сепна, но нещо в тона на Одака я накара да реши, че това е най-важното от всичко.

— Защо? — попита тя.

Мъжете се обърнаха към нея, сякаш я забелязваха за пръв път. Одака погледна канцлер Дуркет, който разкриви лице в гадна усмивка, преди да заговори:

— Ваше Височество, конфликтите, в които баща ви е участвал през годините, свързани с военните кампании на Свободните държави, изпразниха хазната на Короната. Вече сме задлъжнели на Лигата на банкерите с повече от десет милиона корони. Ако ще се изправяме пред хуртите на наша земя, ще ни трябват още средства, за да платим за войници, оръжие и припаси.

Джанеса не знаеш как баща ѝ е управлявал държавните дела, но дори тя разбираше, че Лигата на банкерите е обединение, оглавявано от най-богатите и могъщи хора на няколко чужди държави. Без тяхна помощ Свободните държави щяха да са беззащитни.

— И какво трябва да направим?

Дуркет погледна към Одака, който не му се притече на помощ и го принуди да продължи:

— Уговорили сме среща с един техен представител. Сигурен съм, че ще успеем да постигнем изгодно и за двете страни споразумение.

— Аз ще говоря с него — каза Джанеса, преди дори да е обмислила думите си.

— Ваше Височество — очите на Дуркет за малко да изскочат от орбитите си. — Мисля, че ще е най-добре аз…

— Казах, че ще говоря с него, канцлере.

Дуркет кимна, но Одака заговори:

— Разбирам нетърпението ви да наметнете плаща на баща си, но вероятно ще е добре да започнете с други, не така тежки държавни задачи. Лигата на банкерите може да бъде… доста трудна.

— Скоро ще отговарям за всички държавни задачи. Баща ми не се криеше зад съвета си и аз няма да го направя — тя стана, с надеждата, че това ще ѝ придаде мъничко авторитет, но се страхуваше, че в техните очи е само едно капризно дете. — Генерал Хоуки, по-късно ще обсъдим какви припаси са нужни на армията, за да посрещнем врага. Канцлер, искам да видя всички счетоводни книги, свързани с разходите на Короната. Одака, ти ще уредиш коронацията ми веднага. Народът не може да остане без монарх, особено с враг пред портите.

Мъжете кимнаха и тя, за пръв път в живота си, почувства въодушевление от ролята си на кралица. Беше стиснала юмруци, за да овладее треперенето на ръцете си, но въпреки всичко се чувстваше добре. Чувстваше, че контролира нещата.

Все пак трябваше да излезе, преди да се е сринала. Преди самообладанието ѝ да се е пропукало и да се покаже онова, което лежеше под него — страх и болка.

— Ако това е всичко, господа…

Тя стана, а четиримата мъже се изправиха и се поклониха.

По коридорите на Скайхелм имаше повече стражи от всякога. Някои от бащините ѝ Рицари на кръвта също стояха на пост, за да отдъхнат малко, преди да се върнат на север, но Джанеса осъзна, че те вече не са рицари на баща ѝ — а са нейни.

Макар и заобиколена от мъже, готови да дадат живота си за нея, тя пак се чувстваше уязвима. Забърза към покоите си. Когато стигна там, извади от роклята си единствения ключ за тази врата и отключи.

Вътре беше тъмно, както винаги. Преди години, в един друг живот, Джанеса мразеше стаята ѝ да тъне в мрак. Сега нямаше значение, защото знаеше, че той я чака.

Заключи вратата и след миг усети дъха му на тила си, ръцете му я обгърнаха. Тя затвори очи ѝ се отпусна в него.

През последните дни той бе останал в стаята ѝ и тя се грижеше за възстановяването му. Разказа ѝ всичко, както ѝ бе разказал за страховете и мечтите си на малкия площад. Откриха утеха един у друг, съюз на мисъл и дух. Рейлан, Леон и мислите за всеки друг кандидат бяха забравени. Само един мъж притежаваше сърцето ѝ.

Искаше го повече от всичко, искаше да усеща целувките му, прегръдката му, тежестта му върху нея. И все пак устояваше, той също. Сега обаче, след погребението на баща ѝ, след безкрайната среща на съвета, тя беше много изморена; вече не можеше да се сдържа и нямаше да го позволи и на Река.

Паднаха на леглото и той я целуна по устните. Тя му отвърна жадно, сподели дъха му, прокара пръсти по гърба му и усети белезите и изпънатите мускули. Другата ѝ ръка се плъзна по твърдите му гърди и по превръзката, която пазеше раната на хълбока му. Имаше пресен белег — още един към многото. Ръката ѝ се плъзна към слабините му и той я спря.

— Не бива — каза ѝ. Думи, които бе изричал много пъти, но тя не искаше да спира. Скоро щеше да бъде кралица, слугиня и господар на хиляди, отговорна за живота и душите на поданиците си. Със сигурност заслужаваше това… тази единствена утеха за дълга и задълженията.

— Бива — отвърна тя и плъзна ръка надолу.

Той беше достатъчно силен да я спре, ако наистина го искаше, но беше ясно, че също я желае силно, и ѝ позволи да развърже вървите на панталоните му. Езикът ѝ се стрелна напред. Тя въздъхна, когато той влезе в нея, устата ѝ още беше впита в неговата, потъваше в усещането и го вкусваше.

Река започна да движи бедра, първо бавно, после по-бързо. За миг тя спря да го целува и отвори очи да види лицето му. Той я гледаше. Искаше да му каже нещо, но не знаеше какво. Преди да се усети, отново затвори очи и стисна стегнатите му бедра, като го дърпаше да влезе по-дълбоко в нея, по-бързо, докато не свършиха след един споделен стон.

Тя издиша продължително, наслаждавайки се на усещането, а Река се отпусна върху нея. Вдигна бавно глава и тя видя сълзи в очите му. За дните, прекарани заедно, Джанеса бе разбрала, че тези сълзи са горчива смесица от радост и съжаление. Знаеше, че имат вкуса на нейните, затова ги пое с целувка, усети солта им на устните си и му се усмихна.

По-късно, когато лежеше в прегръдките му и бяха обгърнати от мрака и от звуците на нощта отвън, тя се почувства по-спокойна от когато и да било. Болката заради смъртта на баща ѝ, опасността пред Свободните държави, отговорностите ѝ на владетел, всичко сякаш се стопи.

— Иска ми се да остана така завинаги — прошепна тя.

— Тогава да се махнем оттук — отвърна той.

Тя някак знаеше, че ще каже точно тези думи.

— Не можем. — Но ти можеш, можеш да направиш каквото пожелаеш. — Аз ще стана кралица, не мога да изоставя народа си. — Твоят народ? Това е народът на баща ти, ти не си искала това. Бягай, бягай далеч от това място и никога не се завръщай.

— Тогава ще остана с теб, да те защитавам.

Тя се усмихна. На наивността му. На лоялността му.

— Не можеш.

И в този миг ѝ стана ясно, че трябва да избира между Стоманената корона и своя любим. Никога нямаше да има и двете.

— Няма да те изоставя. Бащата на убийците иска да умреш и няма да се спре, докато не го постигне. Пазачите ти не могат да те защитят. Тези стени също. Само аз мога. Трябва да се махнем оттук… заедно.

И тя направи избора си. Той го направи вместо нея, избра това, което бе искала, и така я освободи от всякакво бреме.

— Но къде ще идем?

— Далече, отвъд моретата, ако трябва, където никой не ни познава.

— Но…

Замълча, не можа да намери други извинения. Нямаше причина да не избяга с Река и да не остави всичко зад гърба си. Не беше искала тази отговорност, нито да се омъжи по политически причини, нито да управлява народ само защото беше родена принцеса. Нямаше да се справи. Не беше достатъчно силна. Стийлхейвън и Свободните държави щяха да са по-добре без нея. Мъж като Одака щеше да управлява много по-добре.

Защо да не живее като другите жени? Защо да не си избере сама съпруг и да има онова, което имаха другите: семейство, дом и шанс да остарее с любимия човек?

И тя можеше да има всичко това. Беше толкова лесно.

Просто ще хване Река за ръка и ще избягат.

— Да — каза Джанеса. — Да, ще го направим.

Река се усмихна за пръв път, откакто го срещна. Хубава, нежна усмивка. Тя знаеше, че е направила верния избор.

— Тогава да не протакаме — рече той. — Бащата на убийците няма да чака дълго. Минаха много дни. Дори сега може да е изпратил някой от братята ми. Трябва да тръгнем веднага.

— Ще имаме нужда от храна и дрехи за пътуването — каза тя. — Мога да набавя. После тръгваме. — Дори изричането на думите я развълнува.

Целуна го дълго, преди да стане от леглото и да навлече роклята. Излезе от стаята и тръгна по коридора да вземе нужните припаси, а стомахът ѝ се свиваше.

Това не беше редно. Главата ѝ казваше, че предава народа си, Одака, дори паметта на баща си, но сърцето твърдеше, че е права, и то победи… винаги побеждаваше.

Известно време беше робиня на дълга, принудена да прави каквото смята за редно, но винаги бе била дивата вълчица на семейството.

Сега не беше време да я вкарват в клетка.

Когато стигна до края на коридора, двама от Стражата тръгнаха да я придружат, но тя ги освободи с жест. По пътя към кухните видя още много мъже от охраната на двореца, повече от обичайното. С Река трудно щяха да се измъкнат от Скайхелм, но не ѝ беше за пръв път. А щом той бе успял да влезе незабелязан, щеше да се справи и сега.

Долните етажи на двореца тънеха в мрак, но на Джанеса не ѝ трябваше светлина, за да намери пътя. Миришеше на готвено месо и зеленчуци от вечерята и тя внезапно се зачуди дали им е липсвала на огромната трапеза.

Това вече нямаше значение. Скоро щеше да я няма съвсем. Вероятно загадката около изчезването ѝ щеше да озадачава историците с години.

Промъкваше се в тъмното, като прокарваше ръка по стената, когато видя пред себе си слаба светлинка. Не беше обичайно да има някой в кухните толкова късно. Тя спря и се зачуди кой може да е и дали да продължава. Но кой би могъл да я спре сега? Не искаше да чака повече.

Преди да продължи, чу нещо иззад ъгъла. Въздишка и тежко дишане — и разбра. Дори тя беше изпитала това удоволствие съвсем наскоро, удоволствието на страстта.

Ставаше все по-шумно, а любовният акт — по-интензивен. Масата стържеше по плочите на пода в ритъм с въздишките. Джанеса щеше да си тръгне, не искаше да ги прекъсва, но дочу думи:

— Хайде, давай!

Не самите думи я спряха насред крачка, а познатият глас.

Не, не можеше да бъде. Реши, че е сбъркала, но чу и мъжа.

— Тихо. Ще събудиш слугите.

Не! Не можеше да е той.

— Млъквай и ме чукай, милорд!

Господи, тя беше!

Джанеса не устоя, приближи се и надникна зад ъгъла. И я видя. Лежеше на масата, на която приготвяха ястията, краката ѝ обгръщаха тялото на лорд Рейлан Логар, а той трескаво се движеше напред-назад.

Грайе.

Нейната приятелка Грайе.

Джанеса пристъпи напред и се вгледа в мъжа, който я бе уверил в любовта си и ѝ предложи брак, и който сега правеше любов с най-близката ѝ приятелка, споделила почти целия ѝ живот.

Тогава Грайе отвори очи и я видя. Не каза нищо, но изглеждаше ужасена. Сграбчи Рейлан и го разтърси.

— Какво има? — попита той, но видя Джанеса да стои в светлината на свещите. Известно време се гледаха така, докато Рейлан не събра кураж да проговори:

— Джанеса… Ваше Височество… мога да обясня — каза той, докато прибираше члена си в панталоните.

— Нима? — отвърна Джанеса. — Предполагам, това означава, че сте размислили за предложението си за брак, лорд Рейлан? — Не успяваше да се разгневи, боговете знаеха, че и тя си има любовник, но ѝ беше приятно да го гледа как се гърчи.

— Ами…

— А ти! — Джанеса се вгледа в Грайе, която изглеждаше почти потресена. — Щеше да ме оставиш да се омъжа за човек, с когото си… Това моята рокля ли е?

Грайе придърпа роклята си в опит да се покрие.

— Е, бъдете щастливи — рече Джанеса и се обърна.

— Джанеса, чакай — замоли я Рейлан, но тя не беше в настроение да го слуша. И все пак не стигна далеч.

— Да — каза глас в тъмното. — Моля, почакайте, Ваше Височество.

Гласът беше дълбок и изпълнен със заплаха. Джанеса, Рейлан и Грайе се обърнаха към огромната фигура, която излезе от сенките.

Беше висок, гол до кръста, с мощни рамене — и покрит с белези. На лицето му нямаше и капка нежност, а гъстите черни вежди бяха смръщени под късата черна коса.

— Кой си ти? Какво искаш? — попита Рейлан и пристъпи напред. Посегна към меча си, но не го намери на колана.

— Кой съм аз? — отвърна мъжът. — Аз съм Планина и карам небето да тътне, а земята да се тресе. Защо съм тук? — Погледна Джанеса с вълчи очи. — Изпрати ме баща ми. Идвам за теб.

В този миг Джанеса разбра какво е истински ужас. В очите на мъжа нямаше и капка милост, защото милост нямаше да има.

— Никога! — изрева Рейлан и се втурна напред. Дори без оръжие и след стореното, той пак искаше да я защитава. Джанеса му се възхити, но знаеше, че не е равностоен противник на непознатия.

Убиецът се раздвижи с плашеща бързина за човек с такива размери. Лесно избегна тромавата атака на Рейлан и го удари три пъти в гърлото, преди той дори да замахне.

Рейлан се свлече тихо и застина на пода.

Грайе изпищя колкото глас имаше, а Джанеса се смръзна от ужас.

Как бе възможно това? Как беше влязъл, как я намери тук? И къде беше…

Планина се стрелна като змия, сграбчи Грайе и я вдигна като парцалена кукла. После изви врата ѝ, прекърши го и писъкът ѝ стихна. Чудовището хвърли безжизненото тяло на пода и тръгна към Джанеса.

— Ваше Височество — каза той и се усмихна студено. — Баща ми иска сърцето ви.