Вестителят на бурята

Тридесет и пет

Нобул не беше виждал толкова хора на едно място, колкото тези по Булеварда на кралете. Бяха хиляди: мъже, жени, деца, старци. Богати до бедни, воини до жреци. Но въпреки множеството, цареше зловеща тишина.

Дори тъмните облаци, които се скупчваха на небето, като че ли бяха в очакване — наблюдаваха бдението в града и чакаха старецът да бъде донесен, преди да се излеят по мръсните улици.

Нобул беше сред Зелените куртки, които трябваше да контролират тълпата, но изглежда от тях нямаше нужда. Лееха се много сълзи, но не се виждаше и намек за неприятности.

Всички бяха тук, застанали в редица: Килгар и Дени, Антон, Дъстин, Едрик, Хек. Дори Билгот беше тук и чакаше в тържествено мълчание, някак смирен и забравил да деребейства. Сякаш нещо витаеше във въздуха и изсмукваше силите на мъжете, жените и дори на уличните кучета.

Но не всеки ден един град погребва своя крал.

Сред тълпата се понесе шепот. Глави се извърнаха, вратове се проточиха. Нобул видя, че главната порта към булеварда е отворена. Нямаше да чакат още дълго.

— Гадна работа — измърмори Дени до него. — Какво ще правим сега, по дяволите?

Нобул отвърна възможно най-тихо:

— Ще стоим тук и ще покажем уважението си, когато изнесат покойния крал.

— Нямах това предвид.

— Зная — Нобул добре знаеше какво има предвид Дени, но нямаше отговор. Какво щяха да правят сега без крал? Каел Мастрагал беше Обединителят. Той създаде Свободните държави, завладя враждуващите провинции и ги превърна в кралство. Кой щеше да удържа всичко това сега? Дъщеря му ли? Момиче, което едва бе стигнало възраст за женене? Нобул се съмняваше, че принцесата ще е силен владетел. Не и когато свирепите копелета, които управляваха провинциите, ламтяха за власт. Тя щеше да има късмет, ако оцелее до края на годината.

Но това не беше негов проблем. Той се тревожеше повече за действията на хуртите. Но тревожеше ли се наистина? Щеше ли да му пука дори ако стигнат до стените на града под ритъма на бойните си барабани?

Не.

Може би това ще е шансът му да се върне в отминалите дни. Тогава нямаше да има избор. Да, можеше да се самоубие по всяко време, но що за смърт щеше да е това? Първо щеше да се погрижи да избие възможно най-много от свирепите копелета.

Вече виждаше процесията — водеха двама бронирани рицари на огромни коне, следвани от покрита носилка. Нобул предположи, че в нея е положен кралят, най-вероятно стиснал меча на гърдите си, като всеки друг преди него.

Булевардът беше обточен със статуи на стари, отдавна мъртви крале, които гледаха преминаването и на последния от тях. Бяха много, защото булевардът се простираше, докъдето поглед стига. Колко ли от тях са пренасяни така, положени в цялата си слава, подобно на Каел?

Това беше великолепно изпращане, но мъртвият си е мъртъв. Нобул огледа тълпата, печалните лица и се зачуди дали знаят за какво плачат. Дали скърбят, защото са обичали краля, или защото тъгуват за самите себе си — защото са заплашени от чужда орда и няма кой да ги поведе срещу нея?

Крал Каел беше обичан, но Нобул не спираше да се чуди дали заслужава тази обич. Той бе участвал с него в битка и с очите си видя колко безмилостно може да бъде старото копеле. При Портата на Бакхаус победиха само защото се страхуваха повече от краля и суровите му наказания, отколкото от врага. Нобул беше виждал как бичуват хора до смърт заради кражба. С мъка си спомняше какво сториха с две момчета, хванати при опит за изнасилване.

Това си беше в реда на нещата. Но Каел трябваше да е безмилостен. Без него аеслантите щяха да нахлуят и да поробят Свободните държави. Колкото и да го мразеше навремето, Нобул знаеше, че дължи много на краля.

— Ето го — рече Дени с половин уста.

Килгар се наведе напред.

— Още една дума и ще получиш ботуш в задника, момче.

Дени замълча.

Нобул гледаше как белите жребци приближават. Рицарите на кръвта на седлата бяха лъснали броните си до блясък, но личеше, че се връщат от битка. Червените им туники бяха разкъсани и опъстрени с кървави петна, флаговете — също. Единият рицар имаше вдлъбнатина на шлема, а бронята по раменете и ръцете на другия беше като удряна с чук.

Хората вече плачеха открито, млади момичета и възрастни мъже не криеха мъката си. Нобул се развълнува, но сълзи не потекоха. Не беше плакал дори за сина си и нямаше да плаче сега за старото копеле, с което не беше разменил и две думи.

— Стегнете се, момчета — рече Килгар и Нобул се зачуди дали ще се ядоса, когато види, че Хек и Антон реват като момичета. Е, нека скърбят. Нобул се беше наплакал навремето. Беше плакал за мъртви приятели, за мъртва съпруга; по дяволите, беше плакал дори за себе си. Ако на човек му се плаче, да плаче. Всеки участвал в битка знае, че в това няма нищо срамно.

Рицарите преминаха пред тях. Конете им бяха плашливи и неспокойни заради огромната тълпа. Нобул видя паланкина и мъжете, които го носеха. За разлика от ездачите, тези изглеждаха сякаш са се върнали от самия ад. И то не само заради съсипаните брони — Нобул беше виждал такива лица, лица на мъже, унищожени от войната.

Но кой би бил по-подходящ да понесе краля при последния му земен път? Кой, освен мъжете, сражавали се до него, страдали с него, проливали кръв с него. Ако един ден някой щеше да носи него самия към гроба, би искал да са мъже като тези.

А колкото до краля — той изглеждаше по-величествен от всякога, с официалната си броня, със славния Хелсбайн, положен на тялото, на главата му беше закрепена стоманената корона.

Внезапно един от войниците се препъна от изтощение и едва не падна. Паланкинът се наклони и тялото на краля за малко да се претърколи от него, а тълпата ахна от ужас. Без да се замисли, Нобул тръгна да поеме тежестта и да изправи носилката.

Срещна погледа на младия войник и видя нещо, което не бе виждал от доста време. Пустота, която само истинският ужас в битка може да създаде.

Нобул кимна на момчето и пое паланкина от рамото му. То трябваше да си почине. Заслужаваше нещо повече, но Нобул не можеше да му го даде. Преди да се усети, поеха отново напред. Нобул нямаше време за мислене, само вървеше и крепеше тежестта на рамо, носеше своя крал към мястото му на вечен покой, без значение дали е заслужил тази чест.

Чест ли? Чест ли беше да носиш такъв човек? Нобул знаеше, че вече не е в положение да съди никого. Неговите собствени дела не бяха по-добри от тези на крал Каел Мастрагал. А дали е достоен? Беше служил на краля навремето. Тогава го сметнаха за достоен, като всеки друг.

Докато вървяха напред, Нобул усещаше миризмата на другите мъже, вонята им се носеше из въздуха. След седмици поход всеки воин миришеше ужасно, но под мръсотията и потта се усещаше и нещо друго. Миризмата на гнило или на загноили рани, на развалени зъби, на разранени крака.

Това събуди спомени, които искаше да забрави. На връщане от Портата на Бакхаус от студ и глад измряха също толкова мъже, колкото и в самата битка. Той се отърва на косъм. Знаеше през какво са минали тези момчета и това го изпълваше с тъга. Не за мъртвия крал трябваше да плаче народът, а за хилядите останали непогребани покрай пътя. Млади мъже, които трепереха в собствените си изпражнения и зовяха майките си. Момчета с ясни лица, които тръгнаха на война и обещаха победа и слава, но срещнаха края си насред пусто поле, далеч от дома.

Но животът не беше справедлив, нали така?

Пред тях се появи огромната Гробница на короните. Нобул видя огромната постройка покрай жребците, които пристъпваха отпред. Тя беше древен мавзолей, приютил ковчезите на стотици мъртви крале и кралици. Тъй като половината от тях бяха почитали Старите богове, а другата половина Арлор и Ворена, не се смяташе за редно погребалните церемонии на владетелите на Стийлхейвън да се провеждат в Храма на есента. Затова ги полагаха в Гробницата на короните, под зоркия поглед на боговете — нови и стари. Нобул се зачуди дали Арлор и Господарят на враните спорят кого да отнесат в ада.

Към вратите водеше огромно стълбище и момчетата пред Нобул се снишиха, за да не се плъзне тялото на краля назад. Конете поеха сигурно по широките каменни стълби, както бяха обучени. Нобул усети как му натежа, когато поеха нагоре, но щом другите не се оплакваха, той също нямаше такова право. На върха чакаха представители от Храма на есента: горди въоръжени щитоноски и облечени в бяло жрици, забулени с воали. Те поведоха през огромните двойни врати, които се издигаха на почти двадесет стъпки.

Отвътре Гробницата на короните беше великолепна гледка. Високите колони се издигаха до стъклен таван, покрит с многоцветни плочи, които хвърляха сиянието си върху всичко наоколо. По стените имаше мраморни фризове и статуи на крале и кралици, които отбелязваха мястото на вечния им покой. За миг Нобул почти забрави защо е тук, почти забрави тежестта, която още носеше.

Когато стигнаха до олтара в края на дългата пътека, той и другите носачи вдигнаха паланкина от раменете си и положиха своя крал на него. Чак сега Нобул видя събралите се. Това бяха благородниците на Свободните държави и той се почувства не на място.

Тъмнокожият регент Одака Дуур гледаше с непроницаемо изражение. Той беше съветник на краля; бяха се били рамо до рамо. Нобул добре знаеше как може да свърже това двама мъже. До Одака Дуур стояха още мнозина, облечени с официалните си роби; Нобул не познаваше повечето от тях, само една фигура, по-дребна и по-скромна с черната си роба.

Принцеса Джанеса стоеше неподвижно, с покрусено изражение, което не подхождаше на красивото ѝ лице. Нобул видя, че едва сдържа сълзите си, за да изпълни дълга си.

Стана му криво, че бе мислил така за стареца. Да, беше си копеле и бе изпратил мнозина в гроба, но дали и той, Нобул Джакс, не би направил същото, ако беше на негово място?

Почувства, че е време да си върви. Тук бяха опечалените, дошли да покажат уважението си и да изпратят своя крал в ада или в Залите на Арлор, или някъде другаде, както повеляваше религията им. Нобул беше тук само защото помогна на едно изтощено момче. Тръгна към изхода и се измъкна през вратите, преди да са ги затворили.

Щом те се затръшнаха зад него, той изпита огромно облекчение и пое дълбоко дъх, когато първите дъждовни капки забарабаниха по земята.

Малко по-късно, след като царедворците чуха думите на жриците и прошепнаха своите молитви, дойде ред на простия народ да се сбогува със своя крал. Никой не се плашеше от дъжда и мнозина бяха подгизнали до кости, когато влязоха в Гробницата.

Нобул стоеше встрани с останалите от Зелените куртки и гледаше как поданиците на краля се нижат през вратите, за да го видят за последно, да оставят цвете и да поплачат над него. Като че ли целият град беше потънал в мъка, но Нобул не смяташе да следва примера им. Ако хуртите идваха, скоро щяха да се пролеят достатъчно сълзи.

— Кара те да се замислиш, нали? — рече Дени.

— Кое? — попита Нобул.

— Това, че толкова хора плачат за един човек. Питаш се какво ще стане, когато ти умреш.

— Не мисля.

— Искам да кажа, че татко сигурно ще дойде, ако умра преди него. Нямам деца, нямам жена. Ами ако никога не се оженя? Не искам да си умра сам.

— Всички умираме сами, Дени. Никой не може да го направи вместо теб.

Останаха още малко. Денят преваляше и тълпата оредяваше. Щом улиците почти се изпразниха, вече нямаше нужда Кехлибарената стража да стои на поста си.

Тръгнаха към казармите. Дени вървеше с Нобул и очевидно нещо го тормозеше.

— Ти си ветеран от Портата на Бакхаус. Убивал си, нали? — попита накрая.

Вратът на Нобул леко се скова. Нямаше намерение да отговаря на този въпрос. Ако кажеше „не“, щеше да е ясно, че лъже, ако кажеше „да“, щяха да последват още нежелани въпроси.

— И аз убих веднъж — рече Дени, преди Нобул да измисли отговор. — Не беше престъпник, а човек, който се озова на неправилното място в неподходящ момент.

Е, това Нобул не беше очаквал.

Погледна към Дени и видя, че е смутен.

— Беше нещастен случай… Килгар и момчетата знаят, но не съм казвал на другиго. И ти няма да кажеш, нали, Линкон?

Нобул поклати глава. Беше убивал достатъчно и бе говорил с достатъчно убийци, за да знае какво е да живееш с тази мисъл. Някои се справяха по-добре от други, но Дени определено не изглеждаше от тях.

— Благодаря ти. Знам, че мога да разчитам на теб. Вярвам ти.

— Всички сме правили неща, с които не се гордеем, момче — рече Нобул. Боговете му бяха свидетели, че е прав.

— Аха… Но е трудно да се живее с това, нали? Остава в теб. Нощем е най-тежко. — Нима не беше вярно. — Още го виждам как лежи с мъртви стъклени очи и покрит с кръв. Прострелях го. Опитвахме да заловим убиец, мислехме, че сме успели, бяхме го обградили на един покрив, а когато всичко свърши, видях, че онова момче лежи на покрива, пронизано от стрела и цялото в кръв.

Нобул стисна юмруци.

Дени беше убил неговото момче.

— Както и да е, ще млъквам. Няма смисъл да го говоря.

И Дени си тръгна умислен.

Нобул стискаше юмруци толкова силно, че ноктите се забиха в кожата му. Но само го гледаше как се отдалечава. Гледаше човека, убил момчето му.

И не направи абсолютно нищо.