Вестителят на бурята

Четиридесет и едно

Притискаше я, смазваше я, изкарваше ѝ въздуха. Усещаше дъха му, горещ и вонлив като гнило месо. Когато бръкна между краката ѝ, искаше да изпищи, да го удари, но не можеше да мръдне. Не страхът я сковаваше, просто не си усещаше крайниците. Очите ѝ се бяха ококорили и виждаше похотливото му лице, езика му, увиснал като плужек — дебел и влажен. Той стисна вътрешната страна на бедрото ѝ. Само за да я нарани, да я заболи. Сълзите рукнаха и намокриха лицето ѝ, но това не го спря. Дъхът му ставаше все по-трескав и накъсан, той се движеше между краката ѝ, тялото му натежаваше и се извърташе да се намести. Тя раздвижи глава отчаяно и най-сетне успя да се откъсне от ръката, която притискаше устата ѝ, но писъкът не излезе, умря още в гърлото…

Раг отвори очи, сърцето ѝ препускаше.

Още усещаше миризмата му, още го виждаше върху себе си, но това беше само призрак.

Мъртвец?

Стаята беше малка, но проветрива. Някъде беше отворен прозорец и тя усещаше хладния бриз; наблизо пееше птичка.

Раг вдигна ръка към лицето си и се смръщи, щом докосна едното си око. Беше подуто и възпалено. Може би трябваше да надигне глава и да види къде се намира, но щом се отлепи от възглавницата, стаята се завъртя и главата ѝ ужасно натежа.

Добре, не беше добра идея.

Къде беше все пак? В някаква лечебница?

Сега не биваше да се предава на паниката, но определено беше на ръба. Знаеше, че трябва да стане и да се разкара бързо оттук. Ако добре си спомняше, Крупс беше получил хубав пердах от Зелените куртки. Ако са го разпитали, сигурно им е казал всичко — за убийството и за нейното участие в него. Тя не биваше да се застоява тук, не искаше да попадне в тъмниците.

Отново надигна глава и стаята пак се завъртя, но тя знаеше, че е само замайване — нямаше да ѝ стане нищо… но май ѝ стана, догади ѝ се.

Желанието да легне обратно беше много силно, но Раг се пребори с него — както отчаяно се беше борила за живота си с Крупс в онази уличка. Този път обаче победи и потисна гаденето.

Имаше врата — видя я, макар и размазана. Трябваше само да стане, да тръгне натам и щеше да е навън, преди да се усетят.

Хвана се за ръба на леглото и се надигна, готова да скочи чевръсто и да се разкара. Но щом краката ѝ докоснаха пода, коленете ѝ поддадоха и се превиха като сухи съчки. Тя се вкопчи в чаршафите и стисна зъби заради гаденето и замайването, но беше много трудно, много.

Сълзи потекоха от очите ѝ.

Никакви сълзи, рече си тя. Как изобщо ще вляза в Гилдията, ако плача като бебе, щом нещо се обърка?

Вратата се отвори със скърцане и влезе някакъв младеж. Беше рус, с хубаво лице и държеше чаша, сигурно с вода, сигурно за нея. Тя видя, че той се смути. Явно нямаше представа какво да прави и Раг не мислеше да го съветва, така че не ѝ пречеше, че стои там и я гледа как виси на чаршафите.

Без да каже и дума, той изтича от стаята. Чу го да вика някого с цяло гърло, съобщаваше, че момичето се е събудило.

Това беше, всичко свърши. Сега щяха да се върнат и да започнат да я разпитват, а щом бе в състояние да ходи, което явно щеше да е скоро, щяха да я обесят.

Стъпки, бързи и тежки — приближаваха. Щом той влезе, тя го разпозна веднага въпреки замайването. Когато я вдигна в тъмната уличка, беше решила, че познава това лице. Сега, когато го виждаше добре, беше вече сигурна.

Беше едър: с дебел врат, къса коса и доста очукано лице. Нищо чудно, че Маркъс се страхуваше от него. Раг едва го познаваше, а вече умираше от страх.

Когато я взе на ръце, вдигна я от пода и я положи пак на леглото, той бе почти нежен, а очите му, които можеха да гледат сурово, сега бяха загрижени. Спомни си как го видя да погребва Маркъс на Хълма на танцьора. И тогава не изглеждаше суров.

— Не трябваше да мърдаш — каза той с дълбок глас, който лесно можеше да стане заплашителен. — Доста си пострадала.

Раг оценяваше загрижеността му, но не забравяше, че проблемите ѝ не са отминали. И можеха да започнат всеки миг. Откъде познаваш Крупс? Беше ли с него онази нощ? Участва ли в касапницата?

Тя се подготви за това, знаеше, че няма да се размине.

Младежът се приближи зад едрия мъж и той се обърна.

— И ти я остави да лежи на пода?

Младежът изглеждаше напълно объркан.

— Не знаех какво да направя. Не съм лекар.

— По дяволите, Дени! — едрият се обърна пак към нея и вдигна ръката ѝ, сякаш да провери дали има треска. — Казвам се Линкон — рече тихо. — А ти?

— Раг — хвана я така неподготвена, че неволно изрече името си. Докато не заговори, не осъзнаваше колко слаба е всъщност, колко изтощена.

— Донеси малко вода — каза Линкон през рамо и младежът хукна да донесе. — Вече си в безопасност, Раг. Няма да те нараним.

Тя не знаеше нищо за този мъж, само каквото бе подразбрала от Маркъс. Явно беше сурово копеле, което се държеше ужасно с онзи младеж, но когато ѝ каза, че е в безопасност и никой вече няма да я нарани, му повярва, както не беше вярвала на никого.

Нямаше ли да я разпитват? Нима Крупс вече им беше казал всичко?

— Къде е…? — не можеше да се накара да изрече името му. Какво беше сторил… какво се опита да направи. — Къде е…?

— Не се тревожи за това повече — рече Линкон. — Той няма да те нарани отново. Вече няма да нарани никого. Сержантът се погрижи за това.

— Той…?

— Да, съвсем, мила.

Дени дойде с водата и Линкон му подаде една чаша да я напълни. После повдигна пулсиращата глава на Раг и поднесе чашата към устните ѝ.

Тя отпи, без да сваля очи от лицето му, от студените, стоманени очи. Беше го мислила за чудовище, но той ѝ даваше вода и се грижеше за нея като за близък човек.

Никой никога не се беше грижил за Раг, когато се случеше да е болна. Винаги тя се грижеше за останалите, за Чирпи, Мигс и Тиджи, когато имаха треска или пък бяха пострадали. Това я притесни, но все пак му позволи да придържа главата ѝ и да излива водата в устата ѝ. Когато чашата се изпразни, той я положи пак на възглавницата.

— Къде е той сега? — попита тя. Устните вече ѝ бяха разквасени и говореше по-лесно.

— Както ти казах, той е мъртъв, мила. Няма защо да се тревожиш.

— Не, къде е тялото му?

Линкон се огледа объркан, сякаш наистина не знаеше.

— Докато някой не дойде, за да го погребе, той ще е… хм… в подземието. Там е студено.

Раг затвори очи. Нямаше какво да каже. Само това искаше да знае. Линкон поседя при нея, докато тя заспа.

Когато се събуди, беше вече тъмно. Луната озаряваше празната стая. Раг знаеше, че този път трябва да стане и на всяка цена да се изправи на крака.

Седна в тъмното и си пое дъх. Плъзна се от леглото и стъпи на пода, като издиша, когато успя да се закрепи. Спусна и другия крак и установи, че може да стои, малко нестабилно, но да стои.

Беше изгубила обувките си, но това не я притесняваше. Главата ѝ бумтеше, а тя трябваше да открие тялото на Крупс в мрака. Отвори вратата на стаята и погледна навън. Коридорът беше тъмен. Мястото изглеждаше съвсем пусто. Типично за Зелените куртки — никога не са тук, когато се случва нещо.

Тя излезе и затвори вратата, тръгна по коридора. Не след дълго чу хъркане. Приближи се и видя младежа, който ѝ беше донесъл вода. Дени, нали? Беше се отпуснал в един стол с кръстосани ръце, а на кръста му висеше къса ножница.

Точно това ѝ трябваше.

Очите ѝ отскочиха към дръжката на ножа и тя посегна, не искаше да го буди. Сграбчи я и я издърпа, като усети как острието се плъзга в ножницата. Издиша, щом то излезе цялото. Дени изхърка и Раг се усмихна, стисна меча под мишница и продължи по коридора. Сигурно той щеше да си има проблеми заради това, но на нея ѝ беше нужен повече.

— Няма да го вземем! — изрева нечий глас в стая вляво от Раг и тя едва успя да се притисне към стената и да се свие в сенките, когато вратата се отвори и светлина озари коридора. Висок мъж с роба излезе от стаята, следван от прошарен, еднорък и едноок мъж. Изглеждаха ядосани.

— Ти си кварталният гробар, това е твоя работа! Какво се очаква да направя аз? — изрева едноокият.

— Изгорете го на двора, не ми пука, но докато не платите, няма място в гробищата. И както казах, таксата се вдигна.

— От кога? — едноокият се ядосваше все повече.

— След последната вълна бежанци от всички краища на Свободните държави. Повечето няма да изкарат зимата. Да не говорим за телата, които ще дойдат скоро от север. Гробищните парцели са вече пълни. Ако не можеш да си го позволиш, ще трябва да го изхвърлиш в Сторуей. Така или иначе, ти си го убил, той е твоя отговорност.

И мъжът с робата се отдалечи.

— Глупак — измърмори прошареният и тръгна в другата посока.

Не я забелязаха.

Преди вратата да се затвори след тях, тя тръгна напред и промуши ръка в пролуката. Провря се вътре и присви очи на светлината на фенера, докато привикнат. Сърцето ѝ заби малко по-бързо, защото забеляза тъмния проход, който водеше надолу.

Взе фенера от масата и тръгна към подземието. Миришеше на спарено и тя сбърчи нос, но като се имаше предвид, че долу има мъртвец, не вонеше чак толкова зле.

Поне се надяваше долу да има мъртвец. Иначе щеше да го загази сериозно.

Фенерът успя да разсее мрака, когато стигна в края на стълбището, но не се справи с гадното усещане в стомаха ѝ. Стените бяха покрити с влага и ѝ се стори, че чува цвърчене на плъхове.

В средата на подземието на дървена маса беше положено тяло. Не виждаше лицето му — трупът беше покрит с вълнено одеяло, — но Раг знаеше кой лежи в тъмното.

Смелостта едва не я напусна. Тя за малко да изпусне ножа и да хукне обратно по стълбите.

За малко.

Но нямаше кой да направи това вместо нея. Никой никога не беше правил нищо вместо нея. Това беше нейният шанс. Единственият ѝ шанс.

Тя остави фенера и тръгна напред. Очакваше тялото да се раздвижи, да седне, да отхвърли одеялото, да я погледне и да каже: „Е, сладурано? Ще продължим ли оттам, докъдето бяхме стигнали?“ И тогава щеше да я хване за гърлото и да стиска, стиска, стиска.

Но Крупс не направи нищо подобно, защото вече го нямаше. Това беше само тялото му. Крупс си беше отишъл, там, където отиваха копелетата след смъртта.

Като си напомняше това, Раг протегна ръка и хвана края на покривалото. Нямаше смисъл да го прави бавно и да протака, затова го дръпна рязко и разкри Крупс. Или това, което бе останало от него.

Зелените куртки доста се бяха потрудили. Лицето му беше кървава каша, плътта бе синьо-черна, а устата му бе отпусната и се виждаха потрошените зъби. Клепачите му бяха много подути.

Раг го погледа известно време, чудейки се какво точно изпитва. Той се бе опитал да я убие, но тя не го мразеше за това. Ако бе имала куража и силата, дали не би направила същото с него?

Точно сега обаче не чувстваше нищо. И това беше съвсем добре, като се имаше предвид какво се кани да направи.

Ножът изведнъж натежа в ръката ѝ, но тя го вдигна, поспря да си поеме дъх, и го заби във врата му. Крупс не издаде звук, не протестира, когато тя започна да го реже като мръвка. Трудна работа, макар че ножът беше остър. Все пак може би обезглавяването си бе трудно по принцип. Имаше по-малко кръв, отколкото очакваше, и това беше чудесно — не понасяше кръв. Започна да търка с ножа като с трион, напред-назад, сякаш реже дъска, и май това беше правилният начин. По средата се натъкна на кост — най-трудната част, — но щом я пребори, останалото беше лесно.

Острието застърга по масата и главата на Крупс внезапно се размърда. Раг отстъпи назад и я загледа как се търкулва и пада с тътен на пода. Взираше се в нея и се чудеше какво да стори сега. Ножът тежеше в ръката ѝ, странно приканващ я да отреже още някоя част от него, но нямаше време за това.

Раг сграбчи кафявото одеяло и уви в него главата. На вълната се появи кърваво петно, но нямаше какво да се направи. Освен това беше тъмно и с малко късмет никой нямаше да забележи.

Тя остави ножа, грабна фенера и тръгна по стълбите. Някой щеше доста да се изненада, когато слезе тук, и почти я досмеша, като си представи каква суматоха ще настане.

Нямаше представа къде е или как да излезе, но и нямаше смисъл да стои и да чака някой да я упъти. Тръгна съвсем тихо, босите ѝ крака пристъпваха безшумно. Успя да мине през сградата и се озова във вътрешен двор. Още не се виждаше никой и тя забърза през двора, пришпорвана от страха и вълнението, забравила за насиненото си лице и замайването.

От двора се излизаше на тиха улица, която тя не познаваше, но и нямаше нужда. Вече беше навън и беше взела наградата си, само това имаше значение.

Затича се и докато мръсотията джвакаше под краката ѝ, тя започна да мисли, че проблемите ѝ най-сетне са към края си.