Вестителят на бурята

Пет

Песента на стоманата не беше благозвучна. Кънтеше безредна и гръмка, кована с мускули, пот и прах. Нобул Джакс я изпълняваше като артист, работеше с наковалнята както музикант с лъка си — мощните му удари бяха съвършени, прецизни. Внушителната му фигура отмерваше ритъма, чукът се стоварваше върху нажежената до бяло стомана, тя пръскаше искри за миг и изпълваше ковачницата с реквием, достоен за оркестър.

В мрака гореше яростен огън, остриета стърчаха като спици на колела, готови да бъдат изковани или угасени във вода, готови да запеят като струни на арфа. Наблизо беше точилото, чийто глас се извисяваше и пищеше със съвършен фалцет.

За Нобул това не беше просто занаят, не беше просто прехрана. Когато работеше, той забравяше в какво се е превърнал животът му — съществуваше само песента, музиката на труда му, и тя го помиташе от света на кошмари и печал. Щом затвореше вратата зад себе си, той се чувстваше в безопасност, дълбоко в светилището на своя шумен, мръсен, честен занаят.

Но вратата не можеше да остане затворена вечно.

Отвори се и слънчевата светлина нахлу, за да освети ковачницата и да оскверни светостта ѝ. Нобул спря, вдигнал чука, сякаш с отварянето на вратата магията на песента изчезна. Влязоха двама мъже, едри, плещести мъже. Бяха по-високи от Нобул, с дебели вратове и бръснати глави, но не бяха стройни като него, не бяха корави, не бяха с железни жили. Все пак той остави внимателно чука и пъхна с кожената ръкавица сияещата стомана обратно в огъня.

Единият мъж тръгна напред, а другият затвори вратата и заглуши глъчката от улицата. Първият се усмихваше уверено, изкривил леко глава настрани.

— Здравей отново, Нобул — каза той с дълбок, арогантен глас. — Нали си наясно с упражнението?

Нобул не отговори, нямаше и нужда. Тръгна към дъното на ковачницата, към тезгяха до стената. По него бяха пръснати дръжки на мечове и глави за ефеси — от украсени и излети от бронз или сребро, до съвсем прости — от полирано желязо или от друг метал. Всички обаче бяха с най-добро качество. Нобул никога не правеше некачествено оръжие. Беше майстор: изделията му — и скъпи, и евтини, — бяха изработени прецизно.

Страничен човек би решил, че на тезгяха цари безпорядък, но Нобул знаеше, че всичко си е на мястото. Посегна към малка кожена кесия, завързана с шнурче, и без да продума, прекоси обратно ковачницата и я сложи в дланта на едрия мъж. Той се ухили, претегли я в ръката си и прецени съдържанието ѝ, преди да развърже шнура и да погледне вътре.

— Струва ми се лекичка. Да ги броя ли?

— Точно са — отвърна Нобул. В гласа му нямаше страх. Тези мъже не го плашеха така, както плашеха другите. Нобул беше прекалено горд, за да се плаши. Беше преминал през твърде много, за да се страхува от тях. Въпреки размерите им. Въпреки репутацията им.

— Сигурен съм — рече мъжът и се усмихна, след това завърза кесията и я пъхна в дрехата си. — Как върви работата? Добре, обзалагам се. Сигурно имаш повече поръчки, отколкото можеш да поемеш, нали наближава война.

— Работата върви добре — отвърна Нобул.

— Стига, Нобул. Повече от добре е, и двамата го знаем. Гилдията е наясно с тези неща. Ние винаги наблюдаваме, дори когато не ни виждаш. Сега много се търсят оръжия и брони за войниците на бойното поле, особено от такъв… талантлив ковач. Човек с твоите способности има нужда от защита, има нужда от грижи. Никога не знаеш кога на вратата ти ще почука агент на хуртите, за да ти навреди и да провали подготовката за войната. Затова през идните месеци ще се грижим специално за теб. А допълнителните грижи изискват допълнителна премия.

Нобул не отговори, нямаше смисъл. Плащаше си, за да го оставят на мира, а не за да се грижат за него.

Едрият мъж кимна и се обърна. Приятелят му отвори вратата и пак пусна вътре шумотевицата.

— Ще се виждаме — каза другият и се ухили. После си тръгнаха и затръшнаха вратата.

Нобул стисна юмруци от безсилие и гняв. Беше получил голяма поръчка от Короната, но работеше сам и не можеше да си позволи помощник. Синът му беше твърде млад, за да помага в ковачницата, но той и без това не искаше този занаят за момчето си. Това бе тежка, мръсна работа за корави мъже, а Маркъс не беше такъв. Нобул даде всичко от себе си, за да го отгледа, но отношенията им никак не вървяха. Последното, което искаше за него, бе да работи в ковачницата и така да разшири още повече пропастта помежду им.

И все пак имаше ли избор? Ако не трябваше да връща заем и да плаща за „грижите“ на Гилдията, може би щеше да се справи. Но сега, когато искаха още пари, как щеше да плаща за покрива и храната си, да не говорим за Маркъс?

Но размишленията не решаваха проблеми. Нобул нахлузи ръкавицата и взе чука.

Излезе от ковачницата по тъмно, навън беше студено. Неколцина мъже окачваха знамена и украса за Празника на Арлор, но Нобул не се интересуваше от това. Имаше ли смисъл?

Затвори тежката врата зад себе си, завъртя големите железни ключове в ключалките в горния и долния ѝ край и измина краткия път до малката къща, която с Маркъс наричаха дом. Макар и претъпкана с покъщнината им, тя изглеждаше празна без нея. Той се обърна към огнището, където тя щеше да… където тя би седяла, но столът беше празен. Огънят обаче гореше и над него къкреше гърне със супа. Ароматът се разнасяше из цялата стая и накара корема му да закъркори одобрително.

— Маркъс? — извика Нобул. Отвърна му тракане от общата им спалня на горния етаж, последвано от приглушения отговор на сина му. Момчето хукна по стълбите, като почти се препъна по средата. Беше тромаво дете, слабичко, тясно в раменете. И Нобул го презираше заради това. Ако можеше сам да изкове сина си, както ковеше оръжия и брони, Маркъс щеше да е огромно дете. Но не ставаше така.

— Татко — рече Маркъс, щом стигна до края на стълбите и опита да се стегне.

— Пак ли спеше? — попита Нобул, без да чака отговор. Маркъс като че ли беше щастлив само насън, тогава се усмихваше. Трябваше да избие този мързел от него. Време беше да го научи на това-онова, но с пердах явно не ставаше. Боят не го правеше по-корав, а Нобул не искаше да продължава в този дух. Така щеше да отблъсне сина си завинаги, да го изгуби съвсем.

— Слагай масата — нареди на момчето, като изрита ботушите и седна до огъня.

— Направих супа — каза Маркъс, сложи дървените паници на масата и лъжиците до тях.

— Да, виждам.

— И отидох за хляб, както ми заръча. Пекарят каза, че направил съвсем мек хляб, без никакви бучки, затова взех от него.

Нобул се смръщи.

— Маркъс, колко пъти да ти повтарям? Този мек хляб не трае, ще мухляса за ден. Трябва ни хляб, който трае седмица. Аз да не ги… — замълча, нямаше смисъл. При Маркъс наказанията нямаха ефект, само се затваряше още повече.

Нобул вдигна капака на гърнето и взе дървената лъжица, опряна до огнището. После спря — гърнето беше пълно до ръба. Сякаш Маркъс бе сготвил запасите им от месо и зеленчуци за целия месец.

— Какво е това? — попита Нобул и Маркъс замръзна до масата. — Кога ще започнеш да мислиш, момче? Трябва да пестим храната. Ако сготвиш всичко наведнъж, след няколко дни ще се развали.

Очите на момчето започнаха да се пълнят със сълзи и Нобул внезапно осъзна, че извива лъжицата като мокра кърпа. Трябваше да се сдържа, да не позволява на демоните да изскочат.

— Нищо. Ще се наложи да го изядем.

Седнаха да се хранят в мълчание, както винаги. Нямаше молитви, нямаше благодарност към боговете. Защо да има? Не боговете плащаха за храната, не те я готвеха.

Нобул беше много гладен, но не бързаше, наслаждаваше се на месото и на пресния хляб. Трябваше да даде нещо на сина си — определено готвеше вкусна супа. Маркъс обаче лапаше светкавично. От устата му излизаше пара, а бузите му почервеняха от топлината, супата сигурно изгаряше гърлото му, но той нехаеше за болката.

— Бързаш ли за някъде? — попита Нобул.

Маркъс вдигна очи, погледна баща си виновно, но поклати глава. Забави малко темпото, ала пак приключи с яденето преди Нобул, стана от масата и отнесе купата и лъжицата до ведрото в ъгъла. Изми ги, опря ги на перваза да се сушат и бързо се извърна.

— Задържам ли те? — попита Нобул.

Маркъс поклати глава, но кракът му потрепваше като на нетърпелив жребец. Явно нямаше търпение да иде някъде другаде.

— Става късно. Слънцето залезе. Знаеш, че не обичам да…

— Ще внимавам — рече Маркъс. — И ще се върна преди последната камбана.

Нобул кимна и килна глава към вратата в жест „тръгвай тогава“.

Маркъс се усмихна леко и се втурна навън. Нобул внезапно посегна да го спре. Искаше само да му каже да внимава и да не ходи далече, но когато го сграбчи за ръката, усети нещо твърдо под ръкава.

Намислените предупреждения бяха забравени, когато придърпа Маркъс към себе си, вдигна ръкава на памучната му риза и видя малка кесия, вързана за предмишницата му. Не каза нищо, само свали кесията и я отвори. Вече знаеше какво има вътре. На дъното ѝ лежаха четири малки монети: три медни и една сребърна. Достатъчно, за да се прехранват цяла седмица.

Нобул бавно се изправи и изсипа монетите на дланта си.

— Къде си ги понесъл? — гневът му нарастваше и виновният вид на Маркъс не го уталожваше, момчето гледаше като хванато с окървавени ръце. Отговор не последва и гневът закипя като гъстата супа в гърнето. Нобул се надвеси над дребния си син и изкрещя: — Казвай! Открадна ли ги? Кой те…

И замръзна. Не беше възможно, не можеше да бъде, но дълбоко в себе си вече знаеше.

— Взел си ги изпод леглото ми? Защо? За да ги дадеш на онези бездомници, с които се влачиш? Какво съм ти казвал за тази измет?

Сълзите, които внезапно потекоха по страните на Маркъс, изрекоха признанието, което устните не посмяха да изрекат.

Плесницата изплющя силно, когато едрата длан на Нобул се стовари върху бузата на момчето. Толкова силно, че Маркъс полетя назад, размахал кльощавите си ръце и крака. Шамарът беше инстинктивен, роден от гнева, и когато видя как синът му пада, Нобул на мига съжали.

Пристъпи напред, за да вдигне момчето, и отвори уста да се извини, вероятно дори да каже, че съжалява, но Маркъс скочи и хукна към вратата. Нобул нямаше време дори да извика след него, когато синът му изтича в нощта.

Монетите още бяха в ръката на Нобул. Прогаряха дланта му като желязо за жигосване и напомняха за вината му. Той изрева яростно и ги захвърли през стаята, а те отскочиха от стената и се разпиляха.

С всеки следващ дъх Нобул бавно се успокояваше, гневът утихваше, очите му бяха плътно затворени. Друг мъж, по-слаб мъж, би стиснал очи, за да потисне сълзите на съжаление, но Нобул беше приключил със сълзите преди дванадесет години. Не му бяха останали повече.

Затвори вратата, върна се до огнището и седна на стола. На нейния стол.

Рона беше млада, когато се срещнаха. Твърде млада за него, или поне всички така казваха. От начало не им обръщаше внимание, беше толкова щастлив, че го е харесала, толкова щастлив, че са заедно. Не беше срещал друга като нея, така невинна и сладка, и мила. Накрая обаче се вслуша в гласовете: на старите приятели или тези, които минаваха за такива, както и на родителите ѝ, макар че не казаха и дума против него в лицето му. Трябваше да я отблъсне, да ѝ обясни, че не е достоен и тя трябва да намери някой по-добър, някой по-млад. От начало не се получи, докато една нощ не се напи и се сби в кръчмата. Тогава тя видя истинския Нобул Джакс, бързия, суровия и безмилостния Нобул Джакс. И все пак, след два дни, когато всичко се уталожи, Рона се върна при него. Не беше успял да я отблъсне и ѝ обеща да не се бие повече.

Ожениха се северно от града, под един стар бряст. Бяха само те и друидът, заклеха се пред Старите богове, както тя искаше. Върнаха се в града, но не мина и ден, преди да дойде вестта. На юг имаше размирици от месеци. Стражите на Юга се връщаха с новини, че по границата се събират хора лъвове, удрят барабаните на войната и гледат към Свободните държави. Като бивш наемник от Нобул се очакваше да се бие, да вдигне меч за каузата, въпреки обещанието пред Рона. Нямаше избор.

Преди да тръгне на юг с армията, ѝ даде дума, че ще се върне жив и здрав. От нея не искаше обещания. Как би могъл? Рона беше млада и ако той загинеше, тя трябваше да продължи напред, да намери кой да се грижи за нея.

Войната с аеслантите беше тежка, по-тежка от всяка друга, в която се бе сражавал. Чуваха се слухове, че зверовете воини на Екуун са гиганти, хранещи се с човешка плът. Истината се оказа по-страшна.

Битката за Портата на Бакхаус сега беше легендарна. Хиляда смели мъже защитавали прохода от ордата ревящи чудовища. Сражавали се доблестно, гордо вдигнали знамената на Свободните държави.

Реалността не беше така величествена — тя никога не е.

Бяха почти десет хиляди, всички изплашени до смърт. На никого не му пукаше за знамена, за слава или за гордост, искаха само да избягат и сигурно щяха да го направят, ако не се страхуваха от командирите си повече, отколкото от врага. Но онова, което ги връхлетя, направи дори този страх маловажен, забравиха лоялност, офицери, дори краля. Море от въоръжени зверове демони, размахващи тежки остриета и ревящи по-силно от гръмотевици, се изсипа към Портата на Бакхаус.

Все пак някак спечелиха.

Нобул спази обещанието си към Рона и се прибра невредим, но видяното на юг, касапницата и жестокостта, го бяха умъртвили отвътре. Умъртвиха го така, че не споделяше радостта ѝ, че чакат дете и ще го гледат как расте. Научи занаят, тежък, изнурителен занаят — и му отдаде сърцето и душата си. Или поне това, което беше останало от тях.

Рона се разболя от Сладката мор и Нобул потъна още по-дълбоко в работата си.

Чак когато я видя мъртва на леглото, с втренчени в тавана сини очи, с проядено от чумата тяло, чак тогава осъзна какво е пропуснал… какво е изгубил.

Остана му само Маркъс, а сега като че ли успя да прогони и него. Имаше нужда от Рона, от благия ѝ допир, от внимателните думи, от нежността ѝ, но нея я нямаше.

Вече нямаше нищо.

Нобул стана от стола, обу си ботушите и отиде в ковачницата. С доволство видя, че огънят още гори.

Взе чука с натежало сърце и пак поде песента на стоманата. Може би, с малко късмет, щеше отново да се изгуби в нея.