Вестителят на бурята

Четиридесет и четири

Той гледаше от покривите, като се приближаваше колкото смееше. Следеше бронираните мъже, стражите, милицията със зелените куртки, които обикаляха улиците. Промъкваше се, катереше се по стени. От цяло денонощие наблюдаваше и чакаше, но дворецът беше вече непристъпен; нямаше начин да влезе.

Тя беше някъде там, Река я усещаше. Копнееше за нея, жадуваше я така силно, че го болеше, сякаш нож се забиваше в него. Ако изчакаше достатъчно, сигурно щеше да успее да я зърне само за миг, за да замре сърцето му, както вълни се удрят в скала.

Джей не се появи, пазена от бронираните си стражи, затворена зад стените на двореца като птичка в клетка.

Но тези стражи не можеха да я пазят вечно — хиляди мъже нямаше да я опазят. Ако Бащата на убийците бе решил тя да умре, никой не можеше да я опази.

Само Река.

Времето течеше и той знаеше, че като чака така, няма да спре неизбежното… няма да я спаси от гнева на Бащата. Трябваше да действа, трябваше да се пребори с онези, които искаха смъртта ѝ. Нямаше да я защити, като чака в сенките. Осъзнаваше го съвсем ясно, осъзнаваше и какво трябва да стори.

Ако имаше друг начин, би го последвал, но сега само губеше време, време, през което Бащата на убийците кроеше своя план.

Пътят беше ясен. Река трябваше да убие баща си.

На светлината на здрачаващото се небе той пое по покривите, като пристъпваше уверено по плочите. Обикновено се чувстваше свободен, жив, щом тръгнеше на лов, но този път сърцето му се свиваше. Знаеше, че трябва да го направи, но му тежеше, че ще види лицето на Бащата. Той го беше отгледал, беше го хранил, учил го бе да оцелява, а сега щеше да получи най-голямото предателство, на което е способен един син.

И как ще го победи? Бащата на убийците беше съвършен убиец, най-смъртоносният мъж, когото Река беше виждал. Нямаше слабости, нямаше пролука в бронята му. Той бе способен да отбие всяка негова атака, а Река не можеше да се похвали със същото.

Бяха се били безброй пъти през годините и Река нито веднъж не надви Бащата. Но трябваше да стори нещо и то сега. Не можеше да чака, защото реката не чака нищо и никого.

В далечината блещукаха светлини и бележеха пътя му. Очите на Река бяха привикнали с мрака на подземните тунели и на нощите с беззвездно небе. По покривите беше като у дома си и можеше да ги прекосява и със затворени очи. Именно изостреният му усет го предупреди, че някой го следва. Почти недоловимо — само сенки някъде встрани, но достатъчно.

Само двама души на този свят бяха способни да го проследят по пътя му през града. Сърцето му заби по-бързо от мисълта, че това може да е Бащата.

Прескочи широка десет стъпки пролука и се приземи тихо на плосък покрив. Претърколи се, извъртя се и се озова пред преследвача си. Очакваше баща си, очакваше бърза смърт, защото нямаше оръжие, но не беше Бащата на убийците.

Гора изчака малко в сенките, преди да излезе пред него. Появи се уверено от мрака с почти хипнотизираща котешка грация. Река винаги му се беше възхищавал — бе се възхищавал на Гора, на по-големия си брат, понякога другар, понякога ментор, но винаги опасност.

Река чакаше, а Гора се усмихна.

— Баща ни е разочарован от теб — каза той и се приближи като котка.

Река не отговори. Вината му тежеше, предателството беше като железен хамут на шията му.

— Макар груб и глупав, Планина беше негов син. Бащата плака ден и нощ за него. Знае, че ти си го убил — никой друг не би могъл. Освен мен.

— Да се бием ли си дошъл, братко? — попита Река, напрегнал всяка жила. Очите му бяха нащрек, очакваше Гора да удари бързо и точно, както само той можеше.

Но Гора се засмя.

— Не, не съм дошъл да се бия с теб, Река. Баща ни вече изгуби един син. Не иска да изгуби друг.

— Значи те е изпратил да ме върнеш у дома? Тогава знай, че ще се върна само за да убия.

Гора показа едва доловима емоция. Река намекваше, че ще навреди на баща им.

— Не иска да се прибереш. Ти му обърна гръб и той ти обръща своя. Трябваше да умреш заради това, Река. Молех го да ми позволи да те убия, но той отказа. Предлага ти милост. Макар да не я заслужаваш.

За миг Река усети облекчение, но знаеше, че милостта не значи прошка.

— Милост? Бащата на убийците предлага милост? Не, не ти вярвам, братко.

— Не съди прибързано. Милостта му си има цена, Река. Би трябвало да го знаеш.

— И какво иска да направя?

Гора пак се усмихна.

— Ще изпълниш една последна задача за него. Ще напуснеш града и ще пътуваш по море. До място, наречено залива Кеидро. Там има хора, които са белязани, и ти ще се погрижиш. Направи го и ще живееш. Това е милостта на нашия баща.

Не, не би могъл…

— Да напусна града? И да оставя Джей без защита? За глупак ли ме мислиш? Искаш да ви подаря живота ѝ?

Внезапно усмивката изчезна от лицето на Гора.

— Какво ти е сторила, братко? С какво те е отровила така, че се изплю в лицето на баща ни?

— Тя ми показа… — Любовта. — Тя ми показа, че има и друг път освен убийствата. Показа ми, че не сме родени за това, Гора. Ние сме хора като всички останали. Не е нужно да…

— Стига! — изсъска Гора. — Не се опитвай да ме тровиш с онова, което е изляла в ухото ти. Ние сме синове на Бащата на убийците. Ние сме оръжия в ръцете му. Бързи остриета в мрака. Дали сме родени за това? Може би ти не, но ти винаги си бил слаб. Аз обаче съм роден за това и никой няма да ме отклони от пътя.

Река знаеше, че няма да убеди Гора. Предаността му беше твърде силна.

— Няма да го направя. Върви и кажи на баща ни. Кажи му, че по-скоро ще умра.

Гора сведе поглед и поклати глава. После вдигна очи и усмивката се върна.

— Баща ми очакваше това. Затова предлага сделка.

Сделка? Що за странен избор на думи. Бащата на убийците не се пазареше. Не правеше сделки. Вземеше ли решение, не го променяше.

— Какво говориш? Бащата…

— Бащата ти предлага шанс, Река. Ти си негов син. Не иска да те убива. А този шанс, братко, трябва да приемеш.

— И каква е тази сделка?

— Ако изпълниш една последна задача за него, ако убиеш петима мъже по негов избор, той се кълне, че ще пощади твоята… как да я наричаме? Твоята любовница? Но знай, че няма да можеш да се върнеш. Върнеш ли се в града, сделката пропада. И с твоята принцеса е свършено.

— Предлага ми договорка? И двамата знаем, че Бащата никога не преговаря.

— В този случай е готов да наруши традицията. Това е щедро предложение. Аз бих го приел, ако бях… в твоето положение — и Гора хвърли нещо към Река, а той ловко го пое. — С това ще се качиш на кораб за залива Кеидро. Там ще научиш имената на хората, които трябва да посетиш — петима Господари на Змийския път. Зли мъже, пирати и търговци на роби, заслужили смъртта си. Вземи това и тръгвай, братко. Направи го и тя ще живее. Имаш думата на нашия баща.

Река се вгледа в кесията в дланта си.

— Просто така? Ако ида, тя ще е спасена?

— Просто така, братко — отвърна Гора. — Но не се бави. Баща ни не е търпелив човек.

Той отстъпи назад, без да сваля очи от Река. Вече нямаше никакво доверие между тях. И Река не би посмял да му обърне гръб.

Гора стигна до ръба на плоския покрив и изчезна зад него.

Река се обърна и побягна по покривите колкото сили имаше, решен да се отдалечи възможно най-много от Гора. Знаеше колко непредвидим е брат му.

Докато тичаше, беше по-нащрек от всякога за нападение в сгъстяващия се мрак. Но нищо не се случи и когато се озова в южния край на града, на покрив над пристанището, най-сетне спря.

Осъзна, че е тичал на сляпо, без посока, но ето че се озова тук.

На място, откъдето можеше да напусне града.

Обърна се и се загледа над покривите на Стийлхейвън към двореца. Към своята любима.

Дали да се довери на Бащата на убийците? Щеше ли Джей да е в безопасност, ако той спази договорката? Баща му винаги държеше на думата си.

Но как да тръгне, без да поговори с нея? Тя никога нямаше да разбере какво му се е случило. Можеше да реши, че я е изоставил.

Ако не тръгнеше и опиташе да убие баща си, със сигурност щеше да загине и да я остави без защитник. Но ако баща му удържеше на думата си, а нямаше причина да не го направи, тя щеше да избегне смъртта. Река само трябваше да си тръгне.

Това беше единственият изход.

Той слезе от покрива, като се придържаше към стените на алеята, стъпи на земята и тръгна към пристанището.

Не можеше да повярва, че прави това, че бяга и я изоставя, и неведнъж спира и се обръща назад. Градът го теглеше обратно.

Но нямаше избор.

Стиснал кесията с монетите, Река изтича на пристана. Там бяха закотвени безброй кораби и не му отне много време да намери кораб за залива Кеидро. Щом го приближи, видя името, изписано с бели букви на черния корпус — Спасителя на девицата.

Едва не се засмя. Това да не беше някакво предзнаменование? И ако беше, означаваше ли, че постъпва правилно, или трябваше да се върне обратно?

Тръгна по трапа и го посрещна прошарен моряк. На главата си имаше шарена кърпа, а татуировките на едрите му ръце не се виждаха добре на изтляващата светлина.

— Това не е пътнически кораб — каза той и изгледа студено Река.

— Дори срещу това? — Река му хвърли кесията.

Мъжът я претегли в ръка.

— Трябва да си много отчаян или много богат да плащаш за пътуване до Кеидро. Какво става? Имаш работа с Господарите на Змийския път? — засмя се сам на шегата си и забърза по палубата, като остави Река сам.

Река не знаеше дали тези мъже, тези пиратски господари, са така зли, както каза Гора, но това нямаше да го спре. По-добре да не знаят, че той идва.

Идва да убива.