Вестителят на бурята

Петнадесет

Накрая се спря на нещо по-скромно. Всъщност единственото по-дръзко нещо в роклята бяха вървите на корсета. Тя беше във валдориански стил — с дълги широки ръкави и висока тясна яка. Материята беше плътно синьо кадифе с цветни мотиви, което вече започваше да се протърква на талията и под мишниците. Как изтърпяваха това северняците?

Точно сега обаче кройката на роклята беше последната грижа на Джанеса. Точно сега тя се опитваше да потисне гаденето, докато чакаше във фоайето да бъде представена на тълпата и показана като юница.

До нея стоеше Одака, неизменната ѝ сянка. Не продумваше, а строгите му черти бяха фиксирани в арката, от която се носеха музиката и шумът на веселието. Тълпата беше голяма, това бе съвсем очевидно. Всички благородници от Свободните държави бяха дошли в Скайхелм да поклюкарстват, да се поперчат и поумилкват, докато народът им беше заплашен от нашествие, а кралят им бе далеч на север, изправен пред кой знае какви опасности.

Празникът на Арлор традиционно се провеждаше на есенното равноденствие и улиците на Стийлхейвън вече преливаха от хора, празнуващи победата на древния герой от легендата. За големците на Свободните държави обаче беше различно: Арлор забраняваше те да провеждат церемониите си в същия ден като простолюдието. Затова пирът в Скайхелм се организираше няколко дни по-късно и благородниците спокойно можеха да се съберат, без да се чувстват на нивото на тълпата. На Джанеса ѝ призляваше от тази арогантност. Тя би предпочела да празнува по улиците, заедно с останалите.

Все пак си имаше задължения. Трябваше да излезе, да се усмихва, да ги поздравява със съответната величественост и грация. Можеше да направи всичко това с приятел до себе си, но пък нямаше представа къде се е дянала Грайе.

Откъм арката се появи стар глашатай, готов да обяви появата ѝ. Изглеждаше почти древен, рядката му бяла коса бе пригладена на една страна, а гърбът — изкривен, но все пак успяваше да изглежда внушителен с официалните одежди в червено и златно. Старецът кимна на Одака.

— Време е — каза регентът, без да благоволи да я погледне.

Джанеса усети как стомахът ѝ се свива и кръвта се оттича от лицето ѝ. Одака пристъпи напред, но тя остана като вкоренена. Щом стигна до арката и осъзна, че принцесата не е до него, регентът ѝ хвърли изпепеляващ поглед. Старият глашатай също се обърна.

Тълпата я очакваше. Всички бяха готови да я видят и преценяват, да се кикотят в малките си заговорнически групички. Тя имаше чувството, че я водят към бесилото, а тълпата чака с гнили зелки, с пълни с храчки усти, за да я заплюе. Кой ще ѝ помогне? Кой ще дойде да я спаси от това?

И тогава старият глашатай се усмихна.

Окуражителна усмивка, която сбръчка цялото му лице. Не го беше виждала досега, дори не знаеше името му, но нещо в усмивката му я успокои и я накара да мисли, че може би всичко ще бъде наред. Така се усмихваше баща ѝ, когато беше наранена или самотна. Този малък жест я накара да осъзнае, че има задължения, важни като дълга на войниците на бойното поле.

Пое дълбоко дъх и тръгна напред.

Щом стигна до арката, видя какво я чака. Деветте флага на свободните държави висяха от тавана в цялата си хералдическа прелест. Вдясно бяха знамената на петте провинции: планинският леопард на Валдор, розата на Браега, червеният дракон на Дрелдун, черният боен кораб на Анкаверн и ловният сокол на Стилморн. Вляво бяха знамената на четирите градове-държави: юмрукът в рицарска ръкавица на Айрънхолд, крепостната решетка на Копъргейт, планините на Силвъруол и в центъра — най-голям и най-видим — висеше флагът с короната и мечовете на Стийлхейвън3.

Под тях, скрили лица зад ярки, обсипани със скъпоценни камъни маски, стояха благородниците и техните придворни. Тълпата се раздвижи, разлюля се като кипяща маса от змии, подели сякаш безкраен танц на помпозност, лицемерно ласкателство и злостни сплетни.

На Джанеса ѝ прилоша. Искаше само да се обърне и да побегне, но беше твърде късно. Глашатаят даде знак на музикантите във високата галерия над множеството и щом музиката замря с тромав финал на бас хорната, маскираната тълпа постепенно притихна и всички се вгледаха в случващото се.

— Нейно кралско височество принцеса Джанеса Мастрагал — измуча старецът с дълбок и плътен глас. Как успяваше да произведе такъв звук с това крехко и съсухрено тяло, Джанеса нямаше представа, но и не беше време да пита.

Одака спря на върха на мраморното стълбище и погледна строго към тълпата. Принцесата последва примера му и застана напълно неподвижна с цялото високомерие, на което бе способна. Сякаш беше изложена на пазара — всички очи бяха вперени в нея, оценяваха я дали е подходяща. И фактът, че на практика единствено тя не носеше маска, никак не ѝ помагаше. Но не подхождаше на бъдещата кралица да крие красотата си от масите, нали така?

Джанеса едва не се засмя при тази мисъл. Красота, няма що!

Преди Празника я скубаха, контиха и парфюмираха. Къпаха я в масла, червените ѝ къдрици бяха внимателно подредени, но отвътре пак се чувстваше като хлапачка. Още се усещаше дива, само че сега вълчицата в нея беше в клетка. Заключена зад решетки, за да бъде подигравана и мушкана с пръчки, докато не се изчерпа търпението ѝ.

— Ще продължим ли? — попита Одака и слезе едно стъпало.

Не беше покана, която тя можеше да откаже.

Последва го по стълбите, сложила длан на рамото му. Поне за това му беше благодарна. Не беше свикнала да слиза по стълбища облечена така и ако той не я подкрепяше, със сигурност щеше да се препъне в роклята с неудобните обувки и щеше да се затъркаля надолу. Определено щеше да направи впечатление.

Множеството се раздели, щом стигнаха до края на стълбите. Всички очи бяха вперени в нея, докато Одака я водеше по каменния под на залата. Джанеса внезапно установи, че едва диша спарения въздух, но успя някак да прикрие това. Хората се бяха втренчили в нея и си шепнеха, прикривайки усти зад шепи. Изведнъж се оказа обградена от плътна стена от полюляващи се тела. Усещаше само смесицата от парфюмите им и чуваше само тихото жужене на гласовете им, накъсвано от пискливия кикот на придворни дами.

После музикантите засвириха.

Сякаш рукна първият порой на назряла буря и черният облак над главата ѝ се разнесе. Вниманието на тълпата беше отклонено. Някои още се взираха в нея, но повечето се върнаха към прекъснатите си разговори, изгубили интерес към мимолетната атракция. Джанеса усети как я залива облекчение, но знаеше, че това е едва началото. Трябваше да изтърпи цяла вечер сред тези надути пуяци.

Видя, че дебелият канцлер Дуркет си проправя път през тълпата, нетърпелив да я поздрави пръв. Той се разпознаваше лесно, въпреки маската, която представляваше лице на фавн, но свинска зурла щеше да подхожда повече. Дуркет беше ковчежник на баща ѝ, откакто тя се помнеше. За това време обиколката на талията му се увеличаваше така устремно, както се топеше златото в хазната. Непрестанните войни и чумата, поразила Свободните държави, щяха да са огромно предизвикателство пред всеки ковчежник, но Дуркет винаги успяваше да намери достатъчно монети, за да напълни собствената си човка дори когато кралят нямаше какво да даде на поданиците си.

— Ваше Височество — каза Дуркет и се поклони толкова ниско, колкото му позволяваше огромният корем. — Позволете да отбележа, че изглеждате зашеметяващо тази вечер. Вашият шивач явно е магьосник.

Чудесно! Двусмислени комплименти за роклята и великолепието ѝ, и то от глиган, окичен с панделки.

— Благодаря ви — отвърна Джанеса, опитвайки се да звучи царствено. Сигурна беше, че не успява. — А може ли да отбележа, че сте направо сияен тази вечер. — Каза го като небрежно допълнение, но прозвуча доста искрено. Явно добре ѝ се удаваше дворцовото лицемерие.

— Ваше Височество е много щедра в оценката си — усмихна се Дуркет, но тя видя очите му зад маската и те не се усмихваха. — Дали бих могъл да поговоря с регента, трябва да обсъдим един държавен въпрос, който със сигурност няма да представлява интерес за вас.

— Разбира се — отвърна тя и сви юмруци, едва устояваше на изкушението да забие един във физиономията му.

Канцлерът поведе Одака за ръка и високият регент се обърна към нея за миг, но Джанеса не успя да разгадае погледа му. Той изразяваше странна смесица от загриженост и заплаха, сякаш ѝ нареждаше да не прави глупости и в същото време искаше да е до нея, за да я защитава. Все пак Одака се остави дебелият канцлер да го отведе за дискусия на важни държавни въпроси, които явно не бяха от нейната компетенция.

Щом остана сама, тя едва успя да поеме чашата вино от преминаващия слуга, когато усети, че някой стои зад нея.

— Ваше Височество.

Женски глас, непознат, със сладникав тон, от който я полазиха тръпки. До нея стоеше дребна жена на средна възраст с лека усмивка на повехналото лице, което не беше скрито от маска. Роклята ѝ беше проста, от лилав сатен със сребърен филигран, а ръкавите — чисто черни.

— В отсъствието на вашия придружител, позволете да ви се представя. Аз съм баронеса Изабел Магрида от Дрелдун, а това е синът ми Леон — тя посочи към младежа до себе си. Маската на лисича муцуна бе вдигната колко да открие устата му, с която ръфаше гъши бут. Не би могъл да изглежда по-нелепо.

Като видя липсата на маниери у сина си, баронесата се смръщи, а младият Леон забързано скри бута зад гърба си и се поклони с изненадваща грация.

— За мен е чест — отвърна Джанеса и наклони леко глава, както ѝ беше показала гувернантката. — И моля, приемете съболезнованията ми за загубата на съпруга ви. Зная, че баща ми го ценеше много високо.

Всъщност ставаше дума за барон Харлан Магрида, коварна змия, и кралят беше доволен, че се е отървал от него, но дори Джанеса знаеше, че в двора много истини остават неизказани.

Устните на Изабел трепнаха леко, сякаш щеше да се усмихне в отговор, но се овладя.

— Да, всички скърбим дълбоко за него, най-вече поданиците му, които много го обичаха, а сега са принудени да понасят жестокостите на хуртските орди.

Поданиците на барон Харлан със сигурност го смятаха за чудовище и вероятно биха изказали благодарности на хуртите.

— Сигурна съм, че баща ми ще направи всичко по силите си, за да отблъсне нашествениците от нашите земи и хората ви да си върнат онова, което им се полага по право.

— Така е. И тогава моят син Леон ще наследи могъщо царство. Ще стане барон на цял Дрелдун и управител на Високата гора.

Всъщност това беше по-скоро провинция, а не кралство, според уредбата в Свободните държави, но Джанеса знаеше, че трябва да премълчи.

— Сигурна съм, че ще бъде чудесен господар — погледна Леон, който вече бе оправил маската, но изглеждаше така, сякаш предпочита да е някъде другаде.

— Ще сме много щастливи, ако ни посетите, когато този конфликт най-сетне приключи. — О, не, започва се. — Уверена съм, че нашият въздух ще ви се отрази добре. — В този миг Леон пак вдигна маската, изви вежди и се усмихна.

Джанеса трябваше да признае, че е хубавец, въпреки че всичко у него излъчваше арогантност — позата му, надменното безгрижие, дори лакираната коса. Тя не знаеше какво да каже. Как да отговори на подобна покана? Какъв беше правилният отговор? Ако откаже, ще ги обиди, но ако приеме, вероятно ще е равносилно на годеж.

Изведнъж в залата отново стана задушно. Огромното помещение започна да се завихря по краищата, а музиката стана по-силна и нехармонична.

Къде беше Одака, по дяволите? Не беше ли негова работа да предотвратява подобни неща?

— Моля, извинете, че ви прекъсвам, Ваше Височество, но лорд-губернаторът на Копъргейт моли за аудиенция.

Джанеса се обърна с облекчение и видя деликатните черти на Грайе под леката златна маска на очите ѝ. Овладя се, преди да е започнала да ѝ благодари горещо.

Не изглеждай твърде нетърпелива. Това е игра. Не обиждай, не ласкай; така се държат кралете и кралиците.

— Както виждате, говоря с баронесата.

— Опасявам се, че лорд-губернаторът е много настоятелен — отвърна бързо Грайе. — В Копъргейт са се случили печални събития, които в отсъствието на краля изискват кралското ви внимание. А той не може да остане дълго на пира.

— Добре тогава — каза Джанеса, опитвайки се да изглежда леко разочарована. — Бихте ли ме извинили, баронесо, Леон? — Тя наклони леко глава към всеки от тях и беше възнаградена с реверанс и поклон, макар Изабел да изглеждаше така, сякаш вместо вино ѝ бяха пробутали конска пикня.

Грайе поведе през тълпата и Джанеса кимаше грациозно на всички, покрай които минаваше, докато не се озоваха в сянката на една ниша в ъгъла на залата.

— Къде беше? — попита Джанеса укорително, макар и изпълнена с благодарност.

— Не само ти трябва да си намериш съпруг — отвърна Грайе с усмивка, съвършените ѝ зъби почти сияеха на светлината на факлите.

— Младият Леон Магрида явно е свободен. Скоро ще бъде барон на цял Дрелдун.

— Не, благодаря — каза Грайе и изкриви устни с отвращение. — Чух, че бил гаден малък жабок, също като майка си. Но пък, моля, щом ти харесва. Можех да те оставя в лапите им.

Джанеса се усмихна с благодарност.

— Какво щях да правя, ако те нямаше наблизо да ме спасяваш?

— Сигурно щеше да си сгодена за някоя северняшка невестулка. Но няма да получиш повече помощ от мен, докато не признаеш колко съм неоценима.

— Е… доста си добра в избирането на обувки. Макар че токовете на тези се оказаха твърде високи. — Тя вдигна роклята си, за да покаже въпросните обувки.

Над двете момичета падна сянка и Грайе погледна нагоре с виновно изражение.

— Пуснете роклята си, Ваше Височество — чу се плътният шепот на Одака.

Джанеса бързо пусна полата и събра кураж да се обърне към регента.

— Аз просто…

— Няма значение какво „просто“ сте щели да направите. Трябва да се срещнете с някои хора. Не сте тук, за да клюкарствате с придворната си дама.

Явно. Тук съм, за да ме продадат на пазара.

— Тогава нека продължим — отвърна Джанеса, вирна брадичка и излезе от уединението на нишата.

Не мина много време и Одака започна да я представя на избрани благородници от Свободните държави, а тя се усмихваше и даваше всичко от себе си в безсмислените разговори. Повечето от управляващите херцози и барони в Свободните държави бяха заминали на север с баща ѝ, но изпращаха свои посланици. Магистрати, управители и министри се нижеха пред нея, както и самият Върховен абат на Айрънхолд, който имаше вече пожълтяваща синина на физиономията и превръзка на едната ръка. Ако господарят не можеше да присъства на пира, то съпругата му или някой от потеклото му бяха тук. Джанеса се опита да запомни имената им, но бяха твърде много. Единствено онези с твърде противен дъх или твърде грозни лица оставиха трайни впечатления; като черните зъби на съдия Бъртълби, например, или огромните ноздри на лейди Моргана Хирч.

Тъкмо когато си помисли, че не може повече, Одака я поведе към висок, надменен, но красив мъж в началото на двадесетте.

— Лорд Рейлан Логар, син на Банън Логар, херцог на Валдор и Защитник на Севера.

Джанеса наклони леко глава за пореден път и се усмихна подобаващо с надеждата, че този е последният.

— Лорд Рейлан, за мен е удоволствие. Зная, че нашите бащи високо се ценят взаимно — за разлика от повечето любезности, които бе изрекла досега, тази беше истина.

— Така е — отвърна Рейлан. — Само се надявам да се завърнат при нас невредими и като победители.

Джанеса се напрегна при това припомняне, че баща ѝ е в смъртна опасност.

— Да, можем само да се надяваме.

— Ще ми се да съм до него, но ето че съм тук — изражението му беше овладяно, тонът — обвинителен. Нима смяташе, че тя е виновна за присъствието му в двора? Че тя е поискала да изостави баща си на бойното поле, за да се чифтоса с нея като жребец с кобила в размножителен период?

— Уверявам ви, лорд Рейлан, че изпитвам същото.

— Сигурен съм — той огледа залата, сякаш търсеше по-интересен събеседник.

Джанеса се приближи към него, обземаха я срам и гняв и отчаяно искаше да му каже, че и тя мрази този фарс, но музикантите подеха доста шумна мелодия и думите ѝ се удавиха в кипящото ѝ течение. Одака се наведе към тях и каза на Рейлан.

— Танците започват, милорд. Вероятно ще предложите ръка на Нейно Височество.

Рейлан наклони глава съвсем леко и протегна ръка към нея, както повеляваше традицията.

Джанеса се огледа паникьосана. Искаше да откаже, но разговорът ѝ с Рейлан вече беше направил впечатление и доста придворни гледаха към тях. Ако му откажеше, щеше да изглежда, че го пренебрегва.

Тя неохотно пое предложената ръка.

Рейлан я поведе към центъра на залата, където десетина придворни бяха заели позиции: мъжете от едната страна, дамите — от другата. Някой от тълпата заръкопляска, когато наоколо се събраха развеселените зрители, а Джанеса мислеше само за ужасната перспектива да се превърне в главна атракция.

Отчаяно се опитваше да си припомни стъпките. Бяха я научили на нужните маниери и танците не правеха изключение, но бе забравила напълно танца, който започваше с тази мелодия. Не помнеше дори първите стъпки.

Мъжете се поклониха като един на дамите пред себе си. Дамите се поклониха в отговор и Джанеса успя да се присъедини. И този жест сякаш повлече останалото.

Редиците тръгнаха една към друга, танцьорите докоснаха вдигнатите си ръце и се завъртяха в унисон, като се полюляваха напред-назад в ритъма на музиката. Сменяха се случайни партньори, тя се озоваваше с някой друг от младите кавалери, които неизменно я гледаха ококорени, но винаги се връщаше при Рейлан. Не мина много време и се отпусна в поредицата повтарящи се стъпки, дори започна да се забавлява.

— Танцуваш добре — успя да каже на Рейлан при една от размените.

— Да. И на север имаме празненства, Ваше Височество — отвърна той рязко.

По всичко личеше, че не иска да говори. Очевидно всичко това му беше толкова неприятно, колкото и на нея. Вероятно дори повече.

Тръбите измучаха и танцът завърши. Двете редици се поклониха като в началото. Когато вдигна поглед, Джанеса видя, че Рейлан си проправя път през тълпата и изчезва сред нея.

Внезапно се почувства самотна и уязвима. Не помагаше и фактът, че баронеса Изабел Магрида я гледа смръщено, явно вбесена, че нечий друг син е успял да отнеме танца на наследника на трона.

Джанеса се обърна, опита да си възвърне високомерната осанка и тълпата се раздели пред нея. Тя не възнамеряваше да се мотае наоколо и да чака някой да ѝ подаде ръка и да я поведе на танц. Стигаше ѝ толкова. Нека я зяпат, нека сплетничат — нямаше да участва повече в тази игра.

Двама от дворцовите стражи се отдръпнаха пред нея и тя излезе от залата, за да остане най-сетне сама. Но в целия палат нямаше празно местенце. Зад всеки ъгъл откриваше клюкарстващи царедворци или бдителен страж. Накрая стигна до мецанина над дворцовата градина, спря да подиша чист въздух и се загледа в мрака, борейки се със сълзите.

Къде ли беше баща ѝ? Защо не беше тук, за да се грижи за нея? Да се оправи с всички нагаждачи и сплетничещи лицемери.

Но тя знаеше защо не е тук. Знаеше защо бе принуден да я остави сама.

— Ваше Височество, разтревожихте ме.

Одака — сянката ѝ. Дълбоко в себе си Джанеса знаеше, че той я е наблюдавал и последвал. Трябваше да е благодарна, че някой е загрижен за нея, но изпитваше само обида.

— Доволен ли си от представянето ми, регенте?

Тишина. Почти го чуваше как обмисля правилния отговор.

— Не ви разбирам, милейди.

— Аз изиграх ролята си. Срещнах се с избраните от вас хора и издавах правилните звуци. Дори танцувах с него. Вече приключихме ли? Сделката сключена ли е?

Одака се усмихна и тя усети това дори в тъмното.

— Милейди, извинете ме, ако някак съм ви заблудил, но изборът на съпруг е ваш. Баща ви беше съвсем ясен по този въпрос. Ако намирате лорд Рейлан за неподходящ, ще намерим друг, по вкуса ви.

Джанеса се втренчи невярващо в него. Тази мисъл я тормозеше от дни, а сега изглеждаше, че всичко е било за нищо.

— Искаш да кажеш, че мога да се омъжа за когото пожелая?

— Разбира се. С баща ви обсъдихме това много обстойно. Той знае колко… сте решителна. Осъзнава, че никога не бихте живели с човек, когото сама не сте одобрили.

Джанеса се почувства като глупачка. Разбира се, че трябваше да вярва на баща си — той не би я обрекъл на брак без любов.

— Много добре — каза след малко. — Благодаря ти, Одака. — Беше искрена. Одака показваше своя страна, която не беше виждала досега. Вероятно тези огромни гърди все пак криеха сърце.

— Ваше Височество — той се поклони. — Тук съм, за да служа.

— Наистина ли? — хрумна ѝ нещо. — Тогава защо не отървеш двореца от някой и друг лицемер. Какво ще кажеш за Магрида, за начало?

— Страхувам се, че е невъзможно, милейди. Баща ви им предложи убежище в двореца до завръщането си. След като хуртите завладяха Дрелдун, те няма къде да идат.

Е, добре — не можеш да имаш всичко.

— Добре, Одака. Сега ще се оттегля. Би ли ме извинил пред гостите?

— Разбира се — той се поклони и се отдалечи.

Тя отново се загледа в нощта. Мислеше, че далеч на север баща ѝ сега сигурно се сражава за живота си, както и за свободата на Свободните държави. Но тук тя също бе изправена пред своите битки, макар от думите на Одака да стана ясно, че баща ѝ е направил всичко възможно, за да ѝ помогне и в тях. И тя беше благодарна.

Въпреки възможността, която ѝ се предоставяше — да избере сама съпруга си, — тя знаеше, че никой няма да е подходящ, дори Рейлан Логар. Никога нямаше да се намери мъж, който да плени сърцето ѝ… защото то вече принадлежеше на някого.