Двадесет и две

В отдавна отминалите дни тя и Грайе играеха в тази градина — кикотеха се като малки момичета, смееха се буйно като девойки. Сега Джанеса беше голяма жена и мястото ѝ се струваше напълно лишено от веселие. Есента се настаняваше, жълтите листа покафеняваха, падаха на влажната трева и оставяха дърветата голи и окаяни. Декоративните статуи на игриви дами и техните красиви кавалери изглеждаха студени като камъка, от който бяха изваяни, в рязък контраст с особената одухотвореност, която сякаш имаха преди, в сияйните дни на лятото.

— Чух, че обновяването на Стария град върви добре — каза Грайе, докато вървяха по чакълестата алея между два храста лавандула.

— Да — отвърна Джанеса, потушавайки поредния ѝ опит да завърже разговор. Знаеше, че е неучтива. Не искаше да се държи така, но не можеше да се отърве от лошото настроение. Отговорностите ѝ тежаха повече от всякога. Не успяваше да изхвърли думите на Одака от ума си: Всяко ваше решение има своите последствия.

Въпреки опитите си да я разведри, Грайе разбираше, че приятелката ѝ е угрижена, и не настояваше. Зад тях гувернантката Нордейн тананикаше някаква погребална песен, явно отегчена от задълженията си — не че би се оплакала.

— Съжалявам, не съм добра компания днес — каза Джанеса. Не биваше да потъва в самосъжаление, особено когато други хора бяха в много по-тежка ситуация.

— Не е нужно да се извиняваш пред мен — усмихна се Грайе, хвана ръката ѝ и я стисна.

Дребен жест, но значеше толкова много.

— И без това рядко го правя, нали? — каза Джанеса. — Помниш ли, когато намерих онази жаба?

— Да, помня: преследва ме с нея из градината от обед чак до мрак. Когато майка ти ти каза да ми се извиниш, ти упорито отказа.

— Беше само една жаба.

— Те са слузести отвратителни създания, които трябва да бъдат убивани.

— Значи не са като таралежите?

Засмяха се. Грайе бе намерила таралеж в градината, когато бяха едва на девет зими. Беше решена да го запази като домашен любимец, докато гадинки от животното не попаднаха в косата ѝ и я атакуваха така безмилостно, че тя замоли гувернантката да отреже дългите до кръста ѝ плитки. Джанеса не си спомняше да са се смели тогава, но сега им стана смешно.

Смехът им обаче секна, защото видяха Одака да се приближава.

— Ето го и него — рече Грайе. — Щастлив както винаги. Мисля, че ако някога се усмихне, зъбите му ще паднат от шока.

Джанеса ѝ изшътка да замълчи и едва потисна смеха си.

— Милейди — каза Одака с обичайния поклон. Беше облечен с червена роба, обточена с черна коприна, а на главата си носеше подходяща шапка. — Вярвам, че сте добре. Днес е по-хладно, но приятно, нали?

Джанеса не успя да измисли отговор. Не беше в стила на Одака да води разговори за времето. Тя веднага застана нащрек.

— Да, много е приятно.

— Лейди Далдарион, гувернантке Нордейн, надявам се, че вие също сте добре?

Необичайно бе дори че Одака забеляза съществуването на компаньонките на Джанеса, а пък да ги пита как се чувстват… Двете жени едва измърмориха нещо в отговор, не по-малко изненадани от поведението му.

Джанеса нямаше търпение да попита какво става, когато Одака обяви:

— Един от вашите гости ви чака в преддверието, милейди.

Протегна ръка, явно подсказвайки, че не бива да го кара да чака — който и да беше той.

— Благодаря, Одака — рече Джанеса и тръгна към двореца. — Елате — окуражи тя антуража си, но Одака не мислеше така.

— Ваше Височество, мисля, че това е частна аудиенция.

— Но аз съм нейната наставница — обади се Нордейн. — Трябва да съм неотлъчно до нея. Особено когато разговаря с гостите си.

— В този случай няма да е необходимо — каза Джанеса, но не беше съвсем сигурна. Един от нейните гости можеше да е всеки. Може би рискуваше да остане насаме с баронеса Изабел и гнусния ѝ син Леон?

Последва Одака към Скайхелм, а солидното присъствие на Стражата ѝ вдъхна съвсем малко кураж. Преди да стигне до преддверието, тя не се сдържа и попита:

— Кой е този гост, Одака?

— Някой, който поиска аудиенция, милейди.

— Предполагам — отвърна тя подразнена. — Кой от нашите гости?

Одака спря пред нея, поклони се и я въведе вътре. За своя изненада Джанеса осъзна, че вече са почти в преддверието, а там я чакаше Рейлан Логар.

— Какво означава това? — попита тя тихо, с надеждата, че Одака ще ѝ отговори, преди Рейлан да е забелязал появата ѝ.

— Лорд Рейлан желае да говори с вас, милейди. Аз само ви предадох желанието му.

— Не разбирам. На Празника този мъж беше груб с мен, а вие казахте, че сама мога да избера своя партньор.

— И това не се е променило. Но ако не говорите с него, няма да разберете защо помоли да ви види.

Одака изрече това, свел глава в поклон и с протегната към преддверието ръка. Рейлан се беше обърнал и ги видя. Джанеса можеше само да предполага колко нелепа гледка са — тя, шепнеща под сурдинка, а Одака — привел се в кръста като недъгав.

— Милорд — обърна се тя с усмивка към Рейлан. — Каква приятна изненада.

Устните на Рейлан се изкривиха леко на една страна.

— Милейди, удоволствието е мое.

Със сигурност.

— Разбрах, че сте останали при нас след пира, но нямах много време да обърна внимание на гостите в двореца. — Защото гледах да те избягвам. — Моля да приемете извиненията ми.

— Не са необходими, милейди.

— Доволен ли сте от престоя си в Скайхелм? — Може би ще е най-добре да се разкараш?

— Покоите ми са задоволителни. Макар че във Валдор не ценим толкова суетата.

Сигурна съм, че се шибате с камшик преди лягане и се миете със сняг.

— Аз самата ги намирам твърде пищни, но всеки си има вкус.

Рейлан кимна и отново изкриви устни. Джанеса забеляза, че стисна юмруци, а кокалчетата му побеляха.

Усмихна се леко, тя също.

Какво трябваше да каже сега? Погледна към Одака, но той се беше оттеглил и тя остана сама с Рейлан. Смущението ѝ нарастваше с проточването на тишината. Със сигурност беше време той да каже какво иска. Защо бе пожелал аудиенция, ако нямаше да говори?

Тя се озърна наляво-надясно, като отчаяно търсеше какво да каже. Беше ясно, че Рейлан иска да заговори, но не може. Джанеса усети как сърцето ѝ учести ритъма си, защото ситуацията ставаше все по-неловка.

Погледна го, той погледна нея. Очите му изглеждаха печални, сякаш всеки миг щеше да избухне в сълзи.

— Знаете, че нашите династии са съюзници от години? — каза той накрая.

— Зная — отвърна тя, беше наясно, че Мастрагал и Логар са свързани от векове.

— И дори сега бащите ни се сражават рамо до рамо с враговете на Свободните държави?

— Да, лорд Рейлан, разбира се.

— Тогава ви е ясно и какъв е нашият дълг.

— Нашият дълг ли, лорд Рейлан?

— Да свържем династиите си и да укрепим съюза на Свободните държави?

Тя замълча, мислеше над думите му, не знаеше дали е чула правилно.

— Това предложение за брак ли е, лорд Рейлан?

Той се прокашля.

— Зная, че не е идеално и за двама ни, но нямаме избор. Мастрагал ще получат силата и подкрепата на Логар и цял Валдор. Свободните държави ще бъдат в безопасност.

Колко романтично.

— Да… хм… но…

— Зная, че това сигурно е изненада за вас, но трябва да сме разумни.

Да, разумни. Както винаги съм си мечтала.

— Разбирам, лорд Рейлан, но…

— Не можем да отлагаме този въпрос. Това е изгодно за вас и единственият избор за мен.

Спри, моля те. Сърцето ми се разтуптя, ще припадна от комплимента.

— Трябва първо да изпратя вест на баща си, за да одобри.

Или по-скоро ще му пиша, че отказвам… колкото и да е изкусително.

— Да одобри ли? Но този брак е негова идея.

Трябваше ѝ известно време да осъзнае това.

Едва снощи Одака ѝ каза, че баща ѝ ѝ позволява да откаже всяко предложение, с което не е съгласна, и все пак ето го тук лорд Рейлан, уговаря женитбата им. Можеше ли да откаже? Трябваше ли?

— Лорд Рейлан, оценявам прямотата ви. Предложението наистина е изключително изкусително. Ще си помисля.

И се извърна, за да не види реакцията му. Но не достатъчно бързо. Челото на Рейлан се сбърчи, дали от гняв или от объркване, не беше ясно, и тя не остана, за да разбере.

Излезе от преддверието възможно най-бързо, без да тича. Мина покрай Одака в коридора отвън и вдигна ръка, когато той понечи да я заговори. Одака Дуур обаче не можеше да бъде отпратен така лесно. Последва я по коридора.

— Мога ли да попитам Ваше Височество какъв е отговорът ви?

О, значи той е знаел през цялото време.

— Не, не можеш — отвърна тя, без да скрива раздразнението си.

— Баща ви ще иска да узнае възможно най-скоро.

Това я накара да спре. Извърна се към Одака, който я гледаше съвсем спокойно.

— Каза, че баща ми позволява да взема решение сама. Излъга ли ме?

— Разбира се, че не. Решението е изцяло ваше, но, както вече ви казах, всички решения си имат последствия.

— Да, това вече го изясни. И сега кралството разчита на моето решение. Каквито и да са очакванията на баща ми, не мога да го взема, без да си помисля.

И тя тръгна по коридора, облекчена, че Одака не я последва.

Трябваше да помисли. Баща ѝ ѝ беше позволил да решава, но ясно бе показал желанието си. Можеше сама да избере съпруг, но изборът трябваше да е за благото на Свободните държави.

Какъв избор имаше тогава? Високият арогантен Рейлан — или по-ниският и не така арогантен Леон?

Явно нямаше избор.

Щом влезе в покоите си, тя се втурна към прозореца с изглед към града… забранения за нея град.

Само да не беше.

Той беше забранен за принцеса Джанеса Мастрагал. Тя можеше да властва над него, но не и да пристъпи по улиците му… но винаги ли щеше да е принцеса?

Джанеса отвори дъбовата ракла в долната част на леглото си и зарови из нея. Там, свити на топка, лежаха проста кафява рокля и шал. Извади ги, скри ги под полите на копринената си рокля и тръгна през двореца.

Когато подмина стражите, те се изпънаха мирно, но не попитаха къде отива. Защо да я питат? Все пак Скайхелм беше неин дом. Един ден щеше да е и мястото, откъдето щеше да управлява Свободните държави. Защо някой ще ѝ задава въпроси?

Мина през кухните и стана малко по-дискретна. Никой не би се зачудил какво прави из коридорите в горната част на двореца, но нямаше причина да слиза в подземията му, където работеха и спяха слугите. Като дете никой не я спираше да тича из кухните и помещенията за прислугата, но сега беше голяма жена, не можеше да се смесва с тях. С годините обаче Джанеса беше станала доста добра в хитруването.

В един тъмен кухненски склад тя свали копринената си рокля и навлече простите дрехи, които отдавна криеше в стаята си. Прикри с шала отличителните си червени къдрици и влезе в кухнята. Там цареше суматоха — готвачите приготвяха зеленчуците, месото и дивеча за гостите на Скайхелм — и никой дори не я погледна. Тя тръгна към страничната врата, като пътьом взе две празни ведра, и излезе в двора.

Огромна стена обграждаше двореца и на всяка порта имаше стражи, но те нямаше да спрат младо момиче, което излиза от двореца, за да донесе мляко за кухнята. Връщането винаги беше по-трудно от излизането. От много време не беше правила подобно нещо, не се бе радвала на свободата си в града, но сега имаше нужда от това.

Заради шала на главата не получи втори поглед от стражите на източната порта. Щом се озова навън, остави ведрата и се затича. Беше свободна — свободна от досадната пищност на двореца, от Одака и Рейлан. Свободна от задължения и отговорности.

По улиците на Стийлхейвън вече не беше принцеса Джанеса.

Беше никоя.

Излезе в Квартала на короната, зацапа по калните улици и обувките ѝ бързо се покриха с мръсотия. Щом зави зад ъгъла, налетя на товарен кон, който теглеше кола, пълна с ряпа, и се засмя, когато каруцарят започна да я проклина.

Гледките и звуците на града изпълниха главата ѝ — хората говореха, смееха се, крещяха… живееха. Вече не беше затворена в коридори. Тук беше свободна от сянката на отговорностите си.

Джанеса можеше само да завижда на тези хора за свободата да избират пътя си, за свободата да избират живота и любовта си.

Не след дълго стигна до целта си — тих малък площад. В центъра му имаше статуя на Кретус, един от древните крале мечоносци, вдигнал огромния си меч.

Джанеса дишаше тежко, усещаше как кръвта препуска из вените ѝ. Усмихната и с порозовели бузи, тя седна на една желязна пейка и се заслуша в брътвежа на уличните търговци отвъд площада, смесен с чуруликането на малкото останали по голите клони птички.

Усети ранния есенен студ придърпа шала на раменете си и се загледа към крепостната стена на Скайхелм, която се очертаваше на хоризонта. Зачуди се какво ли ще направят Одака и Нордейн, ако влязат в стаята ѝ и видят, че я няма. Дали щяха да питат Грайе? Дали щяха да решат, че е отвлечена? Дали щяха да изпратят стражите да я намерят?

Нека се паникьосват. Нека се тревожат за нея. Имаше нужда от това. Заслужаваше го. Щом я принуждават да се омъжи насила, поне да я оставят един следобед да си отдъхне, преди…

Той стоеше зад нея.

Не беше чула приближаването му, никога не го чуваше. Той се появяваше сякаш от нищото, като сянка.

Джанеса погледна нагоре и се усмихна. Той не отвърна, но никога не го правеше.

Седна до нея на пейката и се вгледаха един в друг. Както винаги, Джанеса вдигна ръка и леко проследи дантелата от белези, които обезобразяваха едната страна на красивото му лице. Поне нямаше нови от последната им среща.

Когато дойде тук за пръв път, когато за пръв път избяга от палата заради отдавна забравено мъмрене, тя дойде тук. Плачеше и искаше само да се махне от този град и от семейството си. Тогава той дойде и тихо я успокои. След това, когато биваше наранена или самотна, идваше тук и го заварваше да я чака.

Първия път той имаше само един белег на лицето, но при всяка следваща среща белезите ставаха все повече. Не го попита откъде са и той никога не каза.

Беше достатъчно, че са заедно. Река, така се беше нарекъл, и тя смяташе, че му подхожда, защото заговореше ли с тихия си глас, си представяше самотно поточе, което пее тъжната си песен. В началото не искаше да говори с нея, но сега сякаш нямаше търпение да излее душата си — говореше за надеждите си, за мечтите за свобода, за нов живот — винаги за нов живот, сякаш едва успяваше да понася този.

Така отчаяно се опитваше да го задържи, да опази тайната си любов, че никога не му каза истинското си име и когато видя една птичка на близкото дърво, му се представи като „Джей“4. Не искаше да го лъже, но тогава ѝ се стори подходящо. Вероятно „Река“ също не беше истинското му име, а и какво значение имаше. Важно беше само, че ще бъдат заедно за малко.

— Здравей, Река — прошепна тя с усмивка.

— Здравей, Джей — той не се усмихна, но в очите му имаше благодарност, че я вижда.

Тогава, под сянката на стар оголял бряст, те се целунаха.

Загрузка...