Вестителят на бурята

Двадесет и шест

Река проучи плана на двореца толкова подробно, че го виждаше със затворени очи точно както беше начертан на свитъците, дадени от Бащата.

Стоеше насред мрачната улица и чакаше да потегли, но вече го беше правил стотици пъти във въображението си, беше изкачвал стените, беше се промъквал по коридорите, избягвайки стражите, които бързаха по своите си задачи.

Проникването в Квартала на короната се оказа лесно. Стената, която го обграждаше, не беше висока, а пазачите не бяха достатъчно нащрек, за да видят Река, който потече покрай тях, тих като нощта. Стражите в двореца обаче щяха да са по-различни. За щастие Бащата на убийците имаше свой човек там, който с охота им бе дал подробните планове. Някой, който с готовност ги беше осведомил и за движението на дворцовите стражи из огромната сграда.

Двама мъже вървяха към него покрай високата сто стъпки стена, която обграждаше Скайхелм. Бяха тихи, нащрек и не разговаряха като пазачите при портата на Квартала на короната. Но въпреки това бяха просто хора: нямаше да видят нито да чуят нищо.

Щом го подминаха, Река изникна от мрака и безшумно се засили към стената. Полетя на няколко метра по каменното ѝ лице, преди да се вкопчи в дебелия корниз, който се издигаше на още петнадесет стъпки. Издърпа се лесно, като забиваше железните си пръсти в камъка, пълзеше като паяк, далеч от светлината на фенерите, които осейваха основата на стената.

Напредваше нагоре бавно и тихо, прилепен към стената. Знаеше, че тук има още стражи, и ако някой от тях се вгледа насам, ще види черния му силует да приближава като огромно насекомо. Това беше най-опасният момент, когато беше и най-уязвим, но не можеше да прибързва, трябваше да е тих.

Когато стигна почти до върха, спря и зачака, ослушваше се за стъпки по бойниците. Идваха бавно, но сигурно и той застина в мрака.

Ако шпионинът на Бащата им беше казал истината, това трябваше да е стрелец с лека броня. Стъпките приближаваха неотклонно и спряха точно над Река. Сърцето му ускори ритъма си, но той остана спокоен. Той беше Река, той се носеше с течението към срещата с морето. Нищо не можеше да го спре.

След кратка пауза стъпките продължиха и Река издиша продължително. Щом се отдалечиха достатъчно, той бавно се надигна и надникна над ръба на стената. Не се виждаше никой, затова прескочи на бойницата и се плъзна тихо в сенките.

Дори в мрака различаваше двореца и земята около него. Вгледа се в опит да забележи стражите, които стояха на пътя му. На север имаше пътека, която водеше от главната порта. Беше покрита с фин чакъл, който щеше да хрущи ужасно и да издаде присъствието му. На запад бяха градините на Скайхелм, където моравата щеше да заглуши стъпките му, но пък там патрулираше страж с хрътка. Не можеше да го види все още, но усети кучето по миризмата — странна нова миризма. Но нямаше как, трябваше да продължи.

Тръгна напред, привел глава, и се плъзна по стълбата. Украсени фенери осветяваха двора, но все пак се намираха достатъчно сенки, в които да се скрие. Градините тънеха в мрак и той бързаше да стигне до там и да се слее с него.

Щом стъпи на меката трева, коленичи и посегна към торбата, вързана на гърба му. Отвори я и извади съдържанието ѝ. Развърза връзките на малките крачета. От кесия на колана си измъкна мускалче и го отвори. Двата заека, които бе донесъл, бяха упоени, но слабо. Миризмата на солите в мускала ги събуди и те хукнаха да се спасяват в мрака, сякаш подгонени от лисица.

Река ги гледаше и чакаше, неподвижен като езеро през лятото. Почти веднага дочу лай вляво и отчаяния вик на стража, който се опитваше да удържи кучето. Щом ръмженето се отдалечи, Река тръгна в другата посока, към двореца.

Факли горяха около сградата и осветяваха великолепието ѝ. Тя се издигаше с хиляди прозорци на фасадата, с устремени към небето кули. Коридорите вътре щяха да са същински лабиринт, но Река ги беше проучил подробно. Познаваше ги добре.

Един страж с броня вървеше под перголата5 в основата на сградата и Река го изчака да се отдалечи, преди да хукне към светлината. Опря крак на една от опорните гранитни колони и скочи към покрива на перголата.

Полетя тихо по плочите, достигна стената и основата на огромен прозорец. Беше отворен — човекът на Бащата в двореца си разбираше от работата.

Река открехна още малко прозореца и се провря в стаята. Това беше огромната зала, в която се събираше елитът на града, но сега беше тиха и мрачна.

Река тръгна по мраморния под към северния ѝ край, където се издигаха масивни двойни врати. Отвори ги, но нахлу светлина и той спря, за да могат очите му да свикнат с нея. В коридора нямаше стражи и той тръгна по него, чувствайки се уязвим на ярката светлина. Все пак успя да успокои сърцето си със силата на волята, воля, на която никой не ще устои, подобна на прииждащ прилив.

В края на коридора се издигаше стълбище, което щеше да го отведе на горните етажи. Там щеше да срещне стражи. И там щеше да намери жертвата си.

Преди да направи и две крачки обаче, в коридора изкънтя глас, който го накара да застине.

— Кой е? Спри на място!

Мъж в броня вървеше бързо към него от другия край на коридора. Но как бе възможно? Река беше проучил плановете, знаеше маршрута на патрулите, можеше да го каже и насън.

Явно човекът на Бащата не беше чак толкова умел, за колкото се мислеше.

Река стоеше насред коридора, обърнал напред дланите на разперените си ръце, за да покаже, че няма да се съпротивлява. Мъжът беше измъкнал меча си и го размяташе заплашително, но коридорът беше тесен — нямаше как да замахне.

А и Река не му даде шанс.

Преди стражът да посегне с огромната си, защитена от рицарска ръкавица ръка, Река се раздвижи и отблъсна меча встрани. После сграбчи шлема на стража и удари главата му в стената, което произведе доста силен трясък, но трябваше някак да го обезвреди. Големият меч падна с дрънчене на пода, докато мъжът отчаяно се опитваше да докопа нападателя си. Река обаче се движеше бързо и плавно, като бързей през планината, и го стисна за гърлото. Мъжът сграбчи ръката му с невероятна мощ, но не можа да се отскубне от нея, преди да му свърши въздухът. Постепенно силата го напусна и той увисна в ръцете на Река.

С известни усилия Река успя да извлече пазача по тъмния коридор и да го скрие в сенките. Нямаше нужда да го убива, щеше да е в безсъзнание известно време.

Река хукна по стълбището, като вземаше по три стъпала наведнъж, безшумен като смъртта, която щеше да посее. Мина покрай завеса, като поток покрай тръстиките. Този път беше по-внимателен. Щом човекът на Бащата бе направил една грешка, колко ли още щеше да има? Река не можеше да си позволи да се натъкне на друг страж, на двама или трима. Щеше да се справи лесно с тях, но сигурно щяха да вдигнат тревога и да му попречат да стигне до жертвата си.

Спря в края на друг коридор и чу мъжки смехове от една отворена врата. Зад нея имаше порутено помещение, което миришеше на мъже и на дим от лули. Щом мина покрай него, Река видя, че хората вътре се подкачат развеселени.

Това го накара да спре за миг, спомни си един от уроците на Бащата.

Смехът е за слабите, беше казал той, докато размахваше камшика. Река бе потрепнал и това му докара още едно ужилване. Той разкрива сърцата на хората и те са твърде слаби. Твоето сърце трябва да е твърдо като камък на дъното на реката, непоклатимо.

Често се беше чудил какво ли е да се веселиш с някого. Той имаше братя, но нямаше братство между тях. Не се смееха като останалите, не се обичаха.

Такива неща не бяха за него. Той не беше слаб като другите хора. Беше силен като река след пролетни дъждове. Не се поддаваше на провалите, които засягаха слабите. Ето защо не можеше да бъде спрян.

Изкачваше се все по-нагоре, а схемата на коридорите беше съвсем ясна в ума му. Знаеше пътя си, виждаше разклоненията на коридорите, преди да е стигнал до тях. Ето там има патрул, там има царедворци и слуги, които бързат по задачите си, но Река беше в мрака, преминаваше покрай тях като вятър.

Вратата на стаята ѝ беше точно пред него. Не се виждаше страж, никой не стоеше на пътя му. Той стисна дръжката и вратата се отвори милостиво тихо. След миг той се озова вътре, в мрака.

Една свещ блещукаше до прозореца и пръскаше слабото си сияние в стаята. Стълбичка водеше към огромно легло, което стоеше на издигната платформа и имаше четири резбовани дъбови колони и балдахин. Река не помръдна, позволи на очите си да свикнат със сумрака, а на съзнанието си да се концентрира върху мишената. Чуваше тихото ѝ равно дишане и тръгна внимателно напред, като извади единия нож от ножницата.

Тогава спря.

Мисълта сякаш притисна главата му, колебание, което беше изпитвал и друг път. Неведнъж.

Това момиче беше невинно.

Но Бащата на убийците я беше осъдил.

От малкото, което Река успя да разбере, войната, която водеше нейният баща… войната на краля… нямаше нищо общо с нея.

Но Река се подчиняваше на Бащата на убийците.

Тя не беше извършила престъпление.

Ако не изпълни задачата си, ще бъде наказан. Ще получи още един белег към останалите, клеймото, което носеше на лицето си заради провал и слабост.

Направи още една крачка напред, като черпеше увереност от острието в ръката си. Това беше неговата мисия. Това беше неговото предназначение. Той беше Река, неудържима река, и съществуваше, за да изпълнява волята на Бащата.

Но какво право имаше? Без значение колко пъти му го напомняха с думи и с камшик, той пак не успяваше да го оправдае в главата си.

Още една стъпка го отведе до стълбичката към леглото. Тя дишаше тихо, сънищата ѝ явно бяха спокойни. Река не помнеше кога за последно е спал без кошмари, кога не е бил измъчван от ужас.

Но ако им се поддаде сега, ще покаже слабост, ще си навлече гнева на Бащата.

Вече беше до леглото, на ръка разстояние от нея. Трябваше само един замах с ножа. Един бърз удар щеше да отнеме живота ѝ, без да усети нищо в съня си. Река се наведе напред, когато блещукащата светлина озари лицето ѝ.

Познато лице.

Сърцето му се изпълни с ужас, по-страшен от хиляди нощи на кошмари, ножът се изплъзна от ръката му и издрънча на пода.

Това беше тя, момичето от градината. Неговото момиче. Момичето от тайните им срещи. Момичето с хилядите нежни целувки.

Джей.

Тя се събуди с рязко поемане на дъх, а огнената ѝ червена коса падна над лицето ѝ. Видя го да стои там като сянка в нощта, но не изпищя.

— Кой си ти? — попита тя сякаш след цяла вечност. В гласа ѝ нямаше страх и Река ѝ се възхити.

Той бавно сведе лице, за да види тя обезобразените му черти на светлината.

Джей се усмихна колебливо, сякаш се опитваше да проумее ставащото.

— Какво правиш тук? — надигна се от леглото. — Как влезе?

Той не отговори, не можеше. Какво да ѝ каже — че е изпратен от Бащата на убийците? Че тя е осъдена да умре и той трябва да изпълни присъдата? Нямаше как да ѝ го каже, затова само я гледаше, гледаше това лице, красотата, която винаги караше сърцето му да подскача.

Тя стана от леглото и Река я проследи с поглед как взе друга свещ и я запали от едва тлеещите въглени в огнището. Когато се обърна към него, красивото ѝ лице сияеше на светлината и тя видя ножа на пода между тях.

— Какво е това? — но любопитството ѝ постепенно започна да гасне, защото отстъпваше пред разбирането.

Той още не можеше да продума, стоеше като омагьосан. Устните му оформяха думи, но не се чуваше нищо. Тя поклати глава с изумление. Той поклати своята в отрицание. Това не можеше да бъде. Та тя бе единствената, която е…

Вратата на стаята се отвори рязко. Река се извърна и видя млад мъж да нахлува в стаята. Беше малко по-възрастен от него, висок, с тъмна коса и вървеше с увереността на опитен воин, стискайки дръжката на меча, който висеше от колана му.

— Джанеса, отдръпни се — нареди воинът, явно не беше изненадан от присъствието на Река.

— Рейлан, чакай — извика Джанеса, но той вече се приближаваше, мечът му излезе със звън от ножницата. Река вече се движеше, като река, устремена към морето.

Младият воин замахна прецизно, с опитна ръка. Река можеше да избегне удара и със затворени очи, но позволи на меча да изсвисти на косъм от него и се раздвижи бързо като мълния. Преди противникът му да се окопити, Река беше сграбчил дръжката на меча и заби лакът в челюстта му.

Младият мъж се свлече на земята, Река изтръгна оръжието от хватката му и го вдигна за смъртоносен удар. Беше по-тежко, отколкото беше свикнал, рицарски меч, но не му пречеше. Щеше да бъде бърза смърт.

— Не! — изкрещя Джей и покри младия воин с тялото си. Река спря и я погледна в очите — в тях имаше страх, болка и предизвикателство.

Сърцето му се сви. Отвори уста да заговори, но думите пак не дойдоха. Запрати меча през стаята и той издрънча по дъските на пода.

Воинът още лежеше замаян. Джей беше сбърчила чело в объркване, но все пак хвана ръката на Река.

— Трябва да бягаш. Ще те убият.

Той се обърна и пристъпи към отворения прозорец, но знаеше, че не може да си тръгне без никакво обяснение. Ако не я видеше никога повече, трябваше да ѝ каже, че не би я наранил. Не беше дошъл да убие нея, а друг, принцеса. Не нея… не Джей… не любовта си.

— Аз…

Прекъсна го остра болка встрани на гърдите. Той се запрепъва и ръката му посегна към хълбока, откъдето шуртеше кръв. Младият воин се беше изправил на колене и стискаше неговия нож.

Джей се обърна към него и в очите ѝ се появи отчаяна молба.

Река пристъпи към нея. Искаше да я прегърне, да ѝ каже, че съжалява, че не е имал избор, но преди да каже и дума, в стаята нахлуха още хора — въоръжени стражи с оголени мечове.

Той се извърна и се препъна леко от болката, но се овладя.

Той беше Река.

Не изпитваше слабост, не се колебаеше и сега мислеше само за бягството.

С две крачки стигна до прозореца.

И скочи в нощта.