Вестителят на бурята

Тридесет и три

Гледаше го как се отдалечава и чак когато излезе през задната врата на кръчмата, тя осъзна, че се усмихва.

Какво толкова харесваше у него? И преди беше общувала с мъже. Познаваше много мъже — търговците, които идваха в храма, войниците, които се обучаваха с Щитоноските, бедняци, старци и болни, които търсеха утеха при Дъщерите.

Но никога не беше срещала мъж като Мерик Райдър. Да, беше виждала хубави мъже, повечето арогантни копелета, които знаеха как изглеждат и се възползваха от това изцяло. Райдър обаче не беше такъв, в него имаше нещо друго, нещо повече от дар слово и омайна усмивка. Понякога в очите му се появяваше странен поглед, сякаш миналото го измъчваше… или настоящите му дела.

Така или иначе тя беше решена да не се поддава на чара му. Да, той казваше, че съжалява за стореното, и вероятно говореше искрено, но скоро щеше да дойде денят, в който щеше да се наложи да го убие. Ако се концентрираше прекалено върху привлекателните му качества, задачата щеше да я затрудни.

Тя огледа кръчмата, за да се разсее от тези мисли. Имаше доста клиенти, повечето мъже и момичетата, които прислужваха. Разговорите се сливаха в общо бучене. Тя чуваше част от тях — обичайните приказки и предположения, някои похотливи, други говореха със страх за бъдещето на града.

Тя отчаяно искаше да се върне в Храма на есента. Там приготовленията щяха да са в разгара си, щяха да се готвят за война. Ако кралят наистина беше победен, сигурно щеше да последва контраудар, преди хуртите да нахлуят в Свободните държави. Кой бе по-способен от Щитоноските да поведе подобна атака, да удари в сърцето на врага и да спре напредъка му?

Защо не я пуснаха да иде на бойното поле, когато ги помоли? Дори смъртта при Келбур Фен беше за предпочитане пред това, което я очакваше сега — прокудена в мизерията на града, изправена пред невъзможна задача.

Но трябваше да се справи. Това беше съдбата ѝ и тя щеше да я посрещне като истинска сестра на Ворена.

Каира вдигна чашата към устните си и отпи от горчиво-киселата течност, която минаваше за вино тук. В Храма на есента пиеха вино при церемонии или на пир, и то вино от най-хубавата реколта, не като тази помия. Това пак ѝ припомни какво беше изгубила, какво беше захвърлила, когато накара Върховния абат да плати за арогантността си.

Все пак ѝ беше трудно да се обвинява за това. Да, съсипа бъдещето си и се опозори, но той си го заслужаваше.

Тя въздъхна и се вгледа в чашата с вино. Въпреки че бе кисело, сигурно беше силно. Каира усети, че ѝ се замайва главата. Какво правеше тук? Защо стоеше с тези нещастници и пиеше тази гадост?

За един ужасен миг видя бъдещето си. Ами ако не успее да удовлетвори екзархата и майката игуменка? Ако никога не ѝ позволят да се върне в Храма на есента? Дали ще е обречена на живот в мизерията на този град? Дали ще е принудена да живее с немощните и покварените на Стийлхейвън до края на дните си? Да се отдава на безсмислено пиянство и похот…

Спря се.

Наистина, поквара. За какво мислеше изобщо?

— Нещо размишляваш?

Вдигна поглед и видя, че Мерик стои пред нея и се усмихва, сякаш прочел мислите ѝ.

— Не.

— Добре, не се тревожи, само питам. Сигурен съм, че не е нищо лошо.

Само ако знаеше.

Пиха още по едно. Сега виното влезе по-лесно, почти гладко и Каира започна да се отпуска за пръв път, откакто напусна храма. Това донякъде я притесняваше, но пък защо да ѝ пука.

— Мисля, че трябва да ми разкажеш повече за себе си, Каира. Ако ще останем заедно известно време, поне да се поопознаем.

Тя трескаво затърси отговор. Дали да измисли нещо? Дали да му каже истината? Не, не и истината. Каира прокле и себе си, и късмета си. Не го беше предвидила, а Лютиче не я предупреди за подобен разпит или че трябва да си измисли прикритие.

— Ами… няма нищо за казване.

— Нищо ли? Ти си жена, но се биеш като мъж. Единствените жени, които правят това, са Щитоноските…

Каира усети как паниката се надига в нея, щом той замълча. Не беше казала нищо, а ето че я разкриха. Ами ако задълбае? Ако се досети, че го използва?

— Бях прокудена — каза тя, умееше да говори само истината. — Ударих Върховния абат и ме прокудиха от ордена.

Мерик се усмихна.

— Ударила си Върховния абат? Ха! Това ми харесва. Ти си била пълна с изненади, Каира. Колкото повече научавам, толкова повече ми харесваш.

— Ами ти? — попита тя, за да насочи разговора към нещо друго.

— Аз ли? Няма много за разказване — отвърна той. — Но щом питаш. — Усмихна се и погледна над рамото ѝ. — Кръчмарю, дай още една.

Каира сведе поглед, изумена, че бяха изпили цяла бутилка. Почти на мига чашите им се напълниха отново и Мерик вдигна своята към устните си. После я остави и се изправи театрално, сякаш щеше да излезе на сцената.

— Може да се изненадаш, защото си ме виждала само в лоша светлина, но съм отгледан като благородник. Баща ми беше капитан в Стражата на Скайхелм, а майка ми — третата дъщеря на графа на Бреган, или беше барон, забравих как беше; той умрял преди да се родя. Отгледан съм за велики дела, владея меча и ездата, образован съм от най-добрите учители и съм научен на маниери, подобаващи на човек с моето потекло.

Каира не разбираше дали той не се шегува — изричаше всяка дума с крива усмивка, но нещо в маниера му и в начина на говорене я караше да му вярва.

— Знам какво си мислиш — продължи Мерик. — Как съм пропаднал толкова ниско? Тъжна история и със сигурност няма да ти е интересна в подробности, но започва с баща ми, великия и уважаван Таник Райдър, който напусна майка ми, когато бях още малък. — Кривата усмивка изчезна и Каира почти вкуси горчивината на думите му. — Просто една нощ стана и си тръгна, без да каже и дума. Разбрахме, че не е бил отвлечен или убит, защото са го видели да излиза на кон от града. Остави меча и бронята си, така че явно не отиваше да се бие. Повече не чухме за него. Това разби сърцето на мама.

Замълча, сякаш споменът за нея му причиняваше болка. Каира посегна да сложи ръка върху неговата, но той я отдръпна, преди да го е докоснала.

— Съжалявам — каза тя.

— О, не ме съжалявай. Още не съм стигнал до най-гадната част. В която мама беше отнесена от Сладката мор и бедният малък Мерик остана сам да управлява имението. Бедният малък Мерик, без родители, които да го наставляват, и със силно влечение към жените и комара. Три години успявах да се справям някак, но после се наложи да продам къщата и земите, както и меча и бронята на баща ми. Изненадах се колко евтино вървяха… или по-скоро колко малко взех аз за тях, но така стоят нещата, когато си млад, отчаян и пияница… Тогава просто не осъзнаваш цената на нещата.

По всичко личеше, че сега вече я осъзнава.

Той вдигна чашата отново, но спря — сякаш виното беше коренът на всичките му проблеми, — преди да се поддаде на изкушението и да отпие голяма глътка.

Каира усети вина заради думите му. Тя го използваше. Този мъж беше изгубил всичко, но тя не го жалеше. Сам беше виновен за проблемите си — имал е много, но го е пропилял. Беше лесно да отдадеш тази глупост на младостта, но мнозина други бяха страдали много повече заради Сладката мор. Мнозина други страдаха и сега и никога нямаше да се радват на привилегии по рождение.

Мерик беше продукт на собствената си глупост, но по всичко личеше, че в него има и нещо добро.

— Миналото вече е зад гърба ти. Сигурно има надежда за бъдещето ти — рече тя, след като отпи от чашата си.

Той се усмихна.

— Точно така, има надежда. Щом приключим с тая гадна история, всичките ми дългове ще са изплатени. Тогава ще мога да си тръгна от това място и от гадните му улици.

Въпреки всичко преживяно, Мерик явно не беше научил нищо. Винаги мислеше само за себе си, не се интересуваше от онези, които щяха да платят със свободата си за бъдещето му.

— А какво ще стане с хората, които ще бъдат продадени в робство? Редно ли е да се облагодетелстваш от тяхното страдание?

Той вдигна вежда.

— Проповед ли ми изнасяш, сестро? Знам, че си щитоноска, вярна на храма си, но с това е свършено. Простила си се с него, когато си наритала Върховния абат. Така че ми спести поученията. Не са ми потрябвали.

— Но нали…

— Стига! — той удари чашата в тезгяха. Няколко клиенти наблизо прекъснаха разговорите си и се обърнаха към тях в очакване на сбиване. — Аз нямам избор. Ти също. Не можеш да се върнеш в храма си, както аз не мога да се върна…

Замълча, сякаш осъзна, че е изгубил контрол и е говорил твърде високо. След миг усмивката отново цъфна на лицето му.

— Виж, може би ровенето в миналото не е добра идея. Права си: трябва да мислим за бъдещето. — Приближи се към нея и тя усети миризмата му: мускусна, сякаш се е къпал в екзотични масла. В комбинация с изпитото вино, тя ѝ замая главата. — Годините, прекарани в храма, вече са зад гърба ти. Сега можеш да правиш каквото си пожелаеш, да ходиш където си искаш и да бъдеш с когото поискаш.

Мерик се ухили, вдигна вежда и се приближи така близо, че тя усети дъха му по лицето си. Никога не се беше приближавала така до мъж, освен в битка, но не го отблъсна. Дори не знаеше дали иска да го отблъсне.

— Какво ще кажеш да си вземем стая?

Той прокара пръсти по ръката ѝ и погъделичка дланта ѝ.

Тя сграбчи ръката му и я стисна така, че в началото той реши, че отвръща на допира му. Но Каира затегна хватката и изражението му се промени — от самодоволно в смаяно, когато кокалчетата му изпукаха.

Мерик успя да издиша от болка, преди тя да постави другата си ръка на гърдите му и да го запрати на пода.

Чуха се викове, смях и поздравления от няколко клиенти, но Каира не им обърна внимание. Стана и тръгна към вратата.

Пое по оживените дори по залез улици. Докато си проправяше път по тях, свежият въздух завъртя главата ѝ още повече. Блъсна се в един мъж и той изпсува. Тя не му отвърна, а се затича, като едва си поемаше дъх, чувстваше се в капан на тези потискащи улици, сякаш сградите щяха да се срутят отгоре ѝ.

Не знаеше колко време е тичала така, но когато най-сетне спря, се озова на пристанището. Въздухът тук не беше по-приятен, миризмата на конски изпражнения и урина беше заменена от миризмата на риба и солено море.

Внезапно стомахът ѝ се развълнува като морето пред нея и тя се наведе и повърна. Повърнатото имаше цвета на виното, само дето вкусът му беше още по-гаден.

Каква глупачка бе да се напие така, да слуша онзи мъж, да се трогне от печалната му история и от миналото му. Въпреки всичките му възражения, той все пак си беше отвратителен негодник. Дори да е имал потенциал за добродетелен живот, вече беше късно. Със сигурност.

Той не значеше нищо за нея.

Тя избърса с ръкав сълзите и устните си и се загледа в морето, в безкрайния тъмен океан. Пожела си нещо, за което не бе и помисляла — да отплува нанякъде и да остави всичко това зад гърба си.

На един от пристаните група моряци приключваха с товаренето и Каира им завидя. Те щяха да отплават скоро, свободни като вятъра. Какво ли бе усещането нищо да не те ограничава, само вълните и далечният хоризонт.

Изкушението да се присъедини към тях беше огромно, но в този миг видя едно дете. Седеше в сенките на няколко крачки от нея. Не се виждаше дали е момче или момиче, лицето му беше много мръсно, а косата — рошава.

Това я накара да забрави мислите за бягство и да си припомни дълга.

Ето защо трябваше да остане. Ето защо трябваше да се бори — за да защитава деца като това, уязвимите и беззащитните.

Каира се изправи и усети как силите и волята ѝ се завръщат. Щеше да изпълни мисията си и да разруши Гилдията дори ако трябваше да убие Мерик.

Дори ако трябваше тя самата да умре.

Нищо нямаше да я спре.